Вихър от мечове

САМУЕЛ

— Суче по-силно от моето. — Джили погали главицата на бебенцето.

— Гладен е — каза русата Вал, която черните братя бяха нарекли „дивашката принцеса“. — Досега живя на козешко мляко и с отварите от онзи сляп майстер.

Момчето все още си нямаше име, както и бебето на Джили. Такъв си беше обичаят на диваците. Изглежда, че дори синът на Манс Райдър не можеше да получи име до третата си година, въпреки че Сам беше чул братята да го наричат „малкия принц“ и „родения в битка“.

Погледа как детето суче от гърдата на Джили, а после погледа как Джон гледа. „Джон се усмихва.“ Да, тъжна усмивка все още, но все пак някаква усмивка. Сам се радваше, че я вижда. „За пръв път го виждам да се усмихва, откакто се върнах.“ Вървяха пеш от Нощна крепост до Дълбоко езеро, и от Дълбоко езеро до Краличина порта, следвайки тясната пътека от един замък до друг, без да губят Вала от поглед. На ден и половина път до Черен замък, докато се тътреха с подути крака, Джили чу коне зад тях и като се обърнаха, видяха колона черни ездачи, идещи от запад.

— Моите братя — увери я Сам. — Никой друг не използва този път, освен Нощния страж. — Оказа се, че е сир Денис Малистър от Сенчестата кула, с ранения Боуен Марш и оцелелите след битката на Моста на черепите. Когато Сам видя Дивен, Великана и Ед Скръбния, не издържа и се разплака.

От тях той научи за голямото сражение под Вала.

— Станис свали рицарите си при Източен страж, а Котър Пайк го превел по пътя на обходите, за да спипат диваците с изненада — каза му Великана. — Премаза ги. Манс Райдър е взет в плен, хиляда от най-добрите му воини са избити, в това число Харма Песоглавата. Другите са се пръснали като листа пред буря, както чухме.

„Боговете са добри“ — помисли Сам. Ако не беше се изгубил по пътя на юг от Цитаделата на Крастър, двамата с Джили щяха да се набутат в самата битка… или в лагера на Манс Райдър най-малко. Това сигурно щеше да е добре за Джили и момчето, но не и за него. Сам беше слушал всички разкази за това, което правят диваците със заловените врани. Потръпна.

Но нищо от разказа на братята му не можа да го подготви за това, което видя в Черен замък. Трапезарията беше изгоряла до основи, а голямата дървена стълба представляваше могила от скършен лед и овъглени греди. Донал Ноя беше мъртъв, наред с Раст, Дик Глухия, Алин Червения и още толкова много други, но въпреки това замъкът беше по-пълен с хора от всякога: не с черни братя, а с кралски войници, над хиляда мъже. За пръв път, откакто свят се помни, в Кралската кула имаше истински крал и знамена се вееха от Пиката, Кулата на Хардин, Сивата цитадела, Залата на щита и други сгради, стояли с години пусти и изоставени.

— Онова голямото, златото с черния елен, е кралският пряпорец на дома Баратеон — обясни той на Джили, която до този момент не беше виждала знамена. — Лисицата с цветята е домът Флорент. Костенурката е Естермонт, рибата меч е на Бар Емон, а кръстосаните тръби са на Уенсингтън.

— Всички са ярки като цветя — възкликна Джили. — Харесват ми онези жълтите, с огъня. Виж, и някои от бойците имат същото нещо на дрехите си.

— Пламтящо сърце. Този герб не го знам на кого е. Скоро го разбра.

— Хора на кралицата — каза му Пип… след което изрева от смях и извика: — Тичайте да залостите вратите, момци, че Сам Колача се е върнал от гроба! — Грен прегръщаше Сам толкова силно, че щеше да му счупи ребрата. — Но по-добре не питай къде е самата кралица — продължи Пип. — Станис я оставил в Източен страж с дъщеря им и цялата си флота. Тук е довел само червената жена.

— Червената жена ли? — попита объркан Сам.

— Мелисандра Асшайска — каза Грен. — Кралската чародейка. Казват, че изгорила жив едного в Драконов камък, за да получи Станис благоприятни ветрове за пътуването си на север. И освен това яздела до него в битката, и му дала вълшебния меч. Светлоносец, така го наричат. Чакай да го видиш само. Блести, сякаш в него има парче от слънцето. — Погледна отново Сам и се ухили тъпо. — Още не мога да повярвам, че си тук.

Джон Сняг също се усмихна, като го видя, но неговата усмивка беше уморена, също като на Сам.

— Значи се върна все пак. И Джили си довел при това. Добре се справи, Сам.

Ако се съдеше по думите на Грен, самият Джон се беше справил повече от добре. Но въпреки че беше пленил Рога на Зимата и един дивашки принц, това не се бе оказало достатъчно за сир Алисър Торн и приятелите му, които продължаваха да го наричат обърни-плащ. Макар майстер Емон да твърдеше, че раната му заздравява добре, на лицето на Джон се четяха други белези, много по-дълбоки от онези около окото му. „Той скърби за дивашкото момиче и за братята си.“ — Колко странно — каза Джон на Сам. — Крастър не обичаше Манс, нито Манс Крастър, но ето че сега дъщерята на Крастър кърми сина на Манс.

— Имам достатъчно мляко — каза тихо и много свенливо Джили. — Моят суче съвсем малко. Не е толкова алчен като този.

Дивашката жена се обърна към тях.

— Чух хората на кралицата да казват, че червената жена се канела да хвърли Манс в огъня веднага щом се вдигне на крака.

Джон я изгледа уморено и каза:

— Манс е дезертьор от Нощния страж. Наказанието за това е смърт. Ако го беше пленил Стражът, вече щеше да е обесен, но той е кралски пленник, а никой не знае какво се върти в ума на краля, освен червената жена.

— Искам да го видя — каза Вал. — Искам да му покажа сина му. Това поне го заслужава преди да го убиете.

— Никому не е позволено да го вижда, освен на майстер Емон — опита се да й обясни Сам.

— Ако беше във властта ми, Манс можеше да подържи сина си. — Усмивката на Джон се беше стопила. — Съжалявам, Вал. — Обърна лице настрани. — Двамата със Сам си имаме задължения, към които трябва да се върнем. Е, Сам поне. Ще помолим да разрешат да видиш Манс. Това поне ти обещавам.

Сам се позадържа, колкото да стисне ръката на Джили и да й обещае, че ще се върне след вечеря. После бързо излезе. Пред вратата имаше стражи, хора на кралицата с копия. Джон беше слязъл до средата на стълбището, но изчака, като чу пухтенето на Сам зад себе си.

— Ти не само харесваш Джили, нали? Сам се изчерви.

— Джили е добра. Добра е, и е мила. — Радваше се, че дългият му кошмар е свършил, радваше се, че се е върнал при братята си в Черен замък… но понякога нощем, сам в килията си, се замисляше колко топла беше Джили, когато се гушваха под кожите с бебето между тях. — Тя… тя ме направи по-храбър, Джон. Не храбър, но… по-храбър.

— Не можеш да я задържиш — каза му с нежност Джон, — както и аз не можех да остана с Игрит. Ти си изрекъл думите, Сам, също както и аз. Също като всички нас.

— Зная. Джили каза, че е готова да ми стане жена, но… аз й казах за клетвата и какво означава тя. Не знам дали това я натъжи, или зарадва, но й казах. — Преглътна нервно и попита: — Джон, може ли да има чест в една лъжа, ако е казана… с добро намерение?

— Зависи от лъжата и от намерението според мен. — Джон го погледна. — Не бих те съветвал. Ти не си създаден да лъжеш, Сам. Изчервяваш се и заекваш.

— Зная — каза Сам. — Но мога да излъжа в писмо. С перо в ръката съм по-добър. Аз си… мисля нещо. Когато нещата тук се поуспокоят, мислех, че може би най-доброто за Джили… мислех, че мога да я пратя з Рогов хълм. При мама и сестрите ми и… б-баща ми. Ако Джили каже, че бебето е м-мое… — Пак почна да се изчервява. — Майка ми ще го поиска, сигурен съм. Ще намери някакво място за Джили, някаква работа при слугите, няма да й е толкова трудно, колкото да слугува на Крастър. А лорд Р-рандил, той… е, той никога няма да го каже, но може и да е доволен, като повярва, че имам копеле от някакво дивашко момиче. Поне ще се докаже, че съм достатъчно мъж, за да легна жена и да й направя дете. Веднъж ми каза, че бил сигурен, че ще си умра девствен, че никоя жена никога не би… знаеш… Джон, ако го направя това, ако напиша тази лъжа… дали ще е добро дело? Животът на момчето така ще…

— Да отрасне като копеле в замъка на дядо си? — Джон сви рамене. — Много зависи от баща ти, пък и що за момче ще излезе от него? Ако заприлича на теб…

— Няма. Нали Крастър му е истинският баща. Ти го видя, беше корав като пън на стар дъб, а Джили е по-силна, отколкото изглежда.

— Ако момчето прояви някакво умение с меч или пика, поне може да получи място в гвардията на баща ти — каза Джон. — Не е толкова необичайно копелета да се обучават като скуайъри и да ги издигат в рицарство. Но ти първо гледай да се увериш, че Джили може да изиграе тази игра убедително. От това, което си ми разправял за лорд Рандил, не мисля, че ще приеме добре една измама.

На стъпалата извън кулата бяха поставени други стражи. Това обаче бяха хора на краля: Сам бързо беше научил разликата. Кралските хора си бяха земни и не особено благочестиви, като всички други войници, но виж, хората на кралицата бяха фанатично предани на Мелисандра Асшайска и нейния Господар на Светлината.

— Ти пак ли ще се упражняваш с оръжие? — попита Сам, докато пресичаха двора. — Разумно ли е да се натоварваш толкова с тренировки преди кракът ти да е оздравял?

Джон сви рамене.

— Какво друго ми остава? Марш ме освободи от задължения от страх да не би все пак да съм обърни-плащ.

— Тези, които го вярват, са много малко — увери го Сам. — Сир Алисър и приятелите му. Повечето братя мислят с главите си и знаят истината. Крал Станис също го знае, обзалагам се. Ти му донесе Рога на Зимата и плени сина на Манс Райдър.

— Аз само опазих Вал и бебето от плячкаджиите, когато диваците побягнаха, и ги задържах в шатрата, докато ни намерят щурмоваците. Никого не съм пленявал. Крал Станис държи здраво хората си, това е ясно. Даде им да поплячкосат малко, но чух, че са изнасилени само три дивашки жени и извършителите до един са скопени. Предполагам, че трябваше да избивам свободния народ, докато бягаха. Сир Алисър изтъква, че единствения път, когато съм извадил меча, е било, за да защитя нашите врагове. Не съм убил Манс Райдър, защото съм се съюзил с него, така казва.

— Остави го сир Алисър — каза Сам. — Всички знаят що за човек си.

С неговото знатно потекло, с рицарския му сан и дългите години служба в Стража, сир Алисър Торн можеше да е силен претендент за титлата лорд-командир, но почти всички мъже, които беше тренирал като учител по оръжие, го презираха. Името му беше предложено, разбира се, но след като събра жалките шест гласа на първия ден и дори загуби гласове на втория, Торн се беше оттеглил в полза на лорд Джанос Слинт.

— Това, което всички знаят, е, че сир Алисър е рицар от благородна фамилия, законен, докато аз съм копелето, убило Корин Полуръката и спало с жена на копието. Варга, чух да ме наричат. Как мога да съм варг без вълк, питам те аз? — Устата му се сгърчи. — Вече дори не сънувам Дух. Всичките ми сънища са за криптите, за каменните крале на троновете им. Понякога чувам гласа на Роб и на баща ми, сякаш са на някакво пиршество. Но помежду ни има стена и аз зная, че за мен няма място при тях.

„Живите нямат място на пиршествата на мъртвите.“ Сърцето на Сам се късаше, но той не каза нищо. „Бран не е мъртъв, Джон — искаше му се да каже. — Той е с приятели и отиват на север, на един гигантски лос, за да намерят една триока врана в глъбините на Гората на духовете.“ Звучеше толкова налудничаво, че понякога Сам Тарли си мислеше, че трябва да е сънувал всичко това, да го е съчинил всичко това заради треската, студа и глада… но беше дал дума да не казва нищо.

Три пъти се беше заклел да го запази в тайна: веднъж пред самия Бран, веднъж пред онова странно момче на име Джойен Тръстиката и последния път — пред Студени ръце.

— Светът вярва, че момчето е мъртво — беше казал спасителят му на тръгване. — Нека костите му лежат необезпокоявани. Не искаме след нас да тръгнат търсачи. Закълни се, Самуел от Нощния страж, закълни се заради живота, който ми дължиш.

Отчаян, Сам премести тежестта си на другия крак и каза:

— Лорд Джанос никога няма да бъде избран за лорд-командир. — Беше най-добрата утеха, която можеше да предложи на Джон. Единствената утеха. — Това няма да стане.

— Сам, ти си един мил глупак. Отвори си очите. То вече става от няколко дни. — Джон избута с ръка косата, паднала над очите му, и продължи: — Може нищо да не зная, но това знам. Сега моля да ме извиниш, но имам нужда да ударя някого много силно с меча.

Сам не можеше да направи нищо освен да гледа как Джон отива към оръжейната и площадката за упражнения. Там Джон Сняг прекарваше повечето си време от деня. След като сир Ендрю беше загинал, а сир Алисър не се интересуваше от това, засега Черен замък си нямаше учител по оръжие, така че Джон се беше нагърбил с обучението на неколцина по-неопитни новобранци: Сатена, Коня, Хоп-Робин с неговия дървен крак, Арон и Емрик. А когато те бяха по задачи, тренираше сам с часове с меч, щит и копие или се биеше с всеки, който поиска да потренира.

„Сам, ти си един мил глупак — чуваше той гласа на Джон по пътя към цитаделата на майстера. — Отвори си очите. То вече става от няколко дни.“ Възможно ли беше да е прав? Трябваха гласовете на две трети от Заклетите братя, за да стане някой лорд-командир на Нощния страж, а след девет дни и девет гласувания никой от кандидатите не беше се доближил до това. Лорд Джанос наистина печелеше, вярно, катереше се нагоре, изпреварвайки Боуен Марш и след това Отел Ярвик, но все още беше зад сир Денис Малистър от Сенчестата кула и от Котър Пайк от Източния крайморски страж. „Един от тях ще стане новият лорд-командир, със сигурност“ — помисли си Сам.

Станис беше поставил стражи и пред вратата на майстера. Вътре стаите бяха топли и претъпкани с ранените от битката — черни братя, кралски хора, хора на кралицата — от всички. Клидас шеташе между тях с кани козешко мляко и сънно вино, но майстер Емон още не се беше върнал от сутрешното си посещение при Манс Райдър. Сам окачи плаща си на една кука и отиде да помогне. Но докато носеше и наливаше мляко и сменяше превръзките, думите на Джон продължаваха да го човъркат. „Сам, ти си един мил глупак. Отвори си очите. То вече става от няколко дни.“ Мина цял час преди да отиде да нагледа гарваните си. На път за гарванарника се спря да прегледа записа, който беше направил от снощното преброяване. В началото на изборите бяха предложени над трийсет имена, но повечето се бяха оттеглили, след като се разбра, че няма да спечелят. След предната нощ бяха останали седем души. Сир Денис Малистър беше събрал двеста и тридесет знака, Котър Пайк — сто осемдесет и седем, лорд Слинт седемдесет и четири, Отел Ярвик шейсет, Боуен Марш четиридесет и пет, Хоб Трипръстия — пет, а Ед Скръбния — един. „Пип с неговите тъпи шеги.“ Сам разгледа предишните числа. Сир Денис, Котър Пайк и Боуен Марш бяха започнали да падат надолу след третия ден, а Отел Ярвик след шестия. Само Джанос Слинт се катереше нагоре, ден след ден.

Чу къркоренето на птиците в гарванарника, прибра книжата си и се заизкачва по стъпалата да ги нахрани. С радост забеляза, че са дошли още три нови гарвана.

— Сняг — заграчиха му те. — Сняг, сняг, сняг.

Той ги беше научил на това. Но дори с новите птици гарванарникът изглеждаше отчайващо пуст. Малко от птиците, пратени от Емон, се бяха върнали. „Една от тях обаче е стигнала до Станис. Една е намерила Драконов камък и един крал, който все още не е безразличен.“ На хиляда левги на юг, знаеше Сам, баща му беше присъединил дома Тарли към каузата на момчето на Железния трон, но нито крал Джофри, нито малкият крал Томен се бяха размърдали, когато Стражът ги призова за помощ. „Каква полза от един крал, който не иска да защити владенията си?“ — помисли си той сърдито, спомнил си за нощта на Юмрука на Първите и за ужасния път до Цитаделата на Крастър през мрака, страха и падащия сняг. Хората на кралицата бяха неспокойни, вярно, но поне бяха дошли.

Същата нощ на вечеря Сам се огледа за Джон Сняг, но не го видя никъде в сводестата като пещера каменна зала, където братята се хранеха сега. Накрая седна на една пейка близо до приятелите си. Пип тъкмо разправяше на Ед Скръбния за състезанието, което си бяха направили да видят кой от сламените войници ще събере повече стрели.

— Ти водеше почти до края, но Ват от Дълго езеро събра още три стрели в последния ден и те мина.

— Никога в нищо не печеля — оплака се Ед Скръбния. — Виж, на Ват боговете винаги се усмихваха. Когато диваците го изритаха от Моста на черепите, не знам как стана, ама падна точно в един хубав дълбок вир. Е, не е ли това късмет, да се разминеш с всички ония скали?

— Отвисоко ли падна? — поиска да разбере Грен. — Падането в този вир спаси ли му живота?

— Не — каза Ед Скръбния. — Той вече си беше умрял от брадвата в главата. Все пак голям късмет извади, че не се удари в скалите.

За тази вечер Трипръстия Хоб им беше обещал печен мамутски бут, може би с надеждата да събере повече гласове. „Ако това му е било намерението, да беше избрал някой по-млад мамут“ — помисли Сам, докато теглеше една жила, заседнала между зъбите му. Въздъхна и бутна яденето настрана.

Скоро предстоеше ново гласуване и напрежението тежеше във въздуха по-тежко от дима. Котър Пайк седеше при огъня, обкръжен от щурмоваци на Източен страж. Сир Денис Малистър беше при вратата с по-малка група мъже от Сенчеста кула. „Джанос Слинт е взел най-доброто място — прецени Сам, — по средата между пламъците и лавиците.“ Разтревожи го, че видя до него Боуен Марш. Беше с хлътнали страни и отпаднал, главата му все още беше увита с лен, но слушаше всичко, което му разправяше лорд Джанос. Когато изтъкна това на приятелите си, Пип каза:

— Ти погледни ей натам. Сир Алисър шепне нещо на Отел Ярвик. След вечерята майстер Емон стана и попита братята дали желаят а се изкажат преди да си пуснат знаците. Ед Скръбния се надигна, мрачен, както винаги.

— Аз искам само да кажа на тоя, дето гласува за мен, че от мен определено ще излезе ужасен лорд-командир. Но същото се отнася и за другите.

След него взе думата Боуен Марш, който се изправи и застана с ръка на рамото на лорд Слинт.

— Братя и приятели, моля ви моето име да бъде оттеглено от този избор. Раната още ме мъчи, а задачата, боя се, е прекалено тежка за мен… но не и за лорд Джанос, който много години командваше златните плащове в Кралски чертог. Нека всички да му дадем подкрепата си.

Сам чу сърдито мърморене откъм страната на Котър Пайк, а сир Денис погледна към един от приятелите си и поклати глава. „Твърде късно, белята е направена.“ Зачуди се отново къде е Джон и защо е останал настрана.

Повечето братя бяха неграмотни, затова по традиция изборът ставаше като пускат знаци в едно голямо желязно котле, което Хоб Трипръстия и Оуен Тъпака бяха донесли от кухнята. Буренцата със знаците бяха в един ъгъл зад тежка конопена завеса, така че гласуващите можеха да направят избора си, без да ги видят. Човек имаше право да пусне глас и за свой приятел, ако е на дежурство, така че някои мъже взимаха по два знака, по три или по четири, а сир Денис и Котър Пайк гласуваха от името на гарнизоните, които бяха оставили в замъците си.

Когато гласуването свърши и всички излязоха, Сам и Клидас обърнаха котлето пред майстер Емон. Изсипа се дъжд от морски раковини, камъни и медни петачета. Набръчканите длани на Емон почнаха да сортират със смайваща бързина, местейки тук раковини, там камъни и петаци на една страна, както и по някой случаен връх на стрела, пирон или жълъд. Сам и Клидас преброиха купчините, като всеки от тях си записа сборовете.

Сам пръв трябваше да съобщи резултатите си.

— Двеста и три за сир Денис Малистър — каза той. — Сто шейсет и девет за Котър Пайк. Сто трийсет и седем за лорд Джанос Слинт, седемдесет и две за Отел Ярвик, пет за Хоб Трипръстия и две за Ед Скръбния.

— Аз ги изкарах сто шейсет и осем за Пайк — каза Клидас. — По моя сметка ни липсват два гласа, а според Сам — един.

— Сам е преброил вярно — каза майстер Емон. — Джон Сняг не е пуснал знак. Все едно. Никой не е наближил.

Сам се почувства по-скоро облекчен, отколкото разочарован. Дори след поддръжката на Боуен Марш лорд Джанос все пак оставаше едва трети.

— Кои са тези петима, дето продължават да гласуват за Хоб Трипръстия? — зачуди се той.

— Сигурно братя, които искат да го махнат от кухнята — каза Клидас.

— Сир Денис е паднал с десет гласа от вчера — изтъкна Сам. — А Котър Пайк е слязъл почти с двайсет. Това не е добре.

— Не е добре за техните надежди да станат лорд-командир, разбира се — рече майстер Емон. — Но накрая може да се окаже добре за Нощния страж. Не ние ще го кажем. Десет дни не са необичайно много време. Имаше едни избори, които продължиха близо две години, с около седемстотин гласа. Братята ще стигнат до решение, като му дойде времето.

„Да — помисли Сам, — но до какво решение?“ По-късно, на чаша разредено с вода вино насаме в килията на Пип, езикът на Сам се развърза и той, без да иска, заговори:

— Котър Пайк и сир Денис Малистър губят терен, но двамата заедно имат почти две трети — каза той на Пип и Грен. — Всеки от двамата ще е съвсем на място като лорд-командир. Някой трябва да убеди един от тях да се оттегли в полза на другия.

— Някой? — попита подозрително Грен. — Кой някой?

— Грен е толкова тъп, че си мисли, че някой може да е той — каза Пип. — Тоя някой, който ще се оправи с Пайк и Малистър, сигурно ще може да убеди и крал Станис да се ожени за Церсей.

— Крал Станис е женен — възрази Грен.

— Кажи ми какво да правя с него, Сам! — въздъхна Пип.

— Котър Пайк и сир Денис не се обичат много — настоя упорито Грен. — Те се чепкат за всичко.

— Да, но само защото имат различни представи какво ще е най-добре за Стража — каза Сам. — Ако ние им обясним…

— Ние ли? — каза Пип. — Как така някой се превърна в ние? Аз съм маймуна на глумци, забрави ли? А пък Грен е, ами Грен. — Усмихна се на Сам и размърда уши. — Виж, ти… ти си син на лорд и стюард на майстера…

— И е Сам Колача — каза Грен. — Ти закла Друг.

— Уби го драконовото стъкло — каза му Сам може би за стотен път.

— Син на лорд, стюард на майстера и Сам Колача — каза Пип. — Ти би могъл да говориш с тях…

— Бих могъл — каза Сам скръбно като Ед Скръбния. — Но ме е страх да се изправя пред тях.