Вихър от мечове

ДЖОН

Последната нощ бе тъмна и безлунна, но небето поне беше ясно.

— Ще се кача на хълма да потърся Дух — каза той на хората на Денн при устието на пещерата и те изръмжаха и го пуснаха да мине.

„Колко много звезди“ — мислеше си той докато се катереше по склона през борове, елхи и клен. Майстер Лувин го беше научил на неговите звезди като момче в Зимен хребет. Беше научил имената на дванадесетте небесни дома и на владетелите на всеки от тях. Можеше да намира Седемте скитника, посветени на Вярата; беше стар приятел с Ледения дракон, Скалната котка, Лунната дева и Меча на утрото. Дотук звездите му бяха еднакви с тези на Игрит, но не и повечето други. „Гледаме едни и същи звезди, а виждаме толкова различни неща.“ Кралската корона, ако слушаше нея, беше Люлката. Жребецът беше Рогатият господар. Червеният скитник, за който септоните проповядваха, че е посветен на техния небесен Ковач, тук в планините го наричаха Крадеца. А когато Крадецът влезел в Лунната дева, това било подходящото време за мъж да краде жена, настояваше Игрит.

— Като нощта, в която ти ме открадна. Крадецът онази нощ светеше ярко.

— Не съм искал да те крада — каза той. — Дори не знаех, че си момиче, докато не опрях ножа си на гърлото ти.

— Ако убиеш човек, без да искаш, той все едно ще си остане умрял — опъна се Игрит. Джон не беше срещал в живота си по-упорито същество, освен може би малката си сестра Аря. „Още ли е моя сестра? — зачуди се той. — И била ли е изобщо?“ Той не беше истински Старк, а само копеле на Едард Старк без майка, и Зимен хребет му беше толкова роден дом, колкото и на Теон Грейджой. А дори това беше загубил. Когато един мъж на Нощния страж изречеше клетвата, той оставяше настрана старото си семейство и се включваше в ново, но Джон Сняг беше изгубил и тези свои братя.

Намери Дух на билото на хълма, точно както мислеше, че ще стане. Белият вълк нито веднъж не зави, но нещо все пак го привличаше към височините и когато клякаше там, горещият му дъх се вдигаше на бяла пара, а червените му очи започваха да пият звездите.

— Имаш ли имена за всички тях? — попита го Джон, клекна до вълчището и зачеса гъстата му бяла козина. — Заека? Сърната? Вълчицата? — Дух облиза лицето му, грапавият му влажен език ожули драскотините, където ноктите на орела бяха одрали бузата на Джон. „Птицата беляза и двама ни“ — помисли той. — Дух — промълви тихо Джон, — утре се прехвърляме. Няма да има стъпала, няма да има клетка и макара. Трябва да се разделим. Разбираш ли?

В тъмното очите на вълчището изглеждаха черни. Дух подуши врата на Джон, мълчалив както винаги, дъхът му бе топла мъгла. Диваците наричаха Джон Сняг „превъплъщенец“, но и да беше вярно, Джон беше много слаб в това. Не знаеше как да се облече във вълча кожа, както Орелл бе направил със своя орел, преди да умре. Веднъж Джон бе сънувал, че е Дух, гледаше надолу към долината на Млечна вода, където Манс Райдър бе събрал народа си, и този сън се оказа истина. Но сега не сънуваше и му оставаха само думите.

— Не можеш да дойдеш с мен — каза Джон, прегърнал главата на вълка и взрян надълбоко в тъмните му очи. — Трябва да се върнеш в Черен замък. Разбираш ли? Черен замък. Можеш ли да го намериш? Пътя към дома? Ти само върви по леда, все на изток и на изток, към слънцето, и ще го намериш. В Черен замък ще те познаят и може би идването ти ще ги предупреди. — Беше мислил да напише предупреждение, което Дух да отнесе, но нямаше мастило, нито пергамент, нито дори перо за писане, а рискът да го разкрият бе твърде голям. — Ще се срещнем отново в Черен замък, но ще трябва да се добереш дотам самичък. Всеки от двама ни трябва да половува сам за известно време. Сам.

Вълчището се издърпа от прегръдката на Джон с щръкнали уши и побягна. Промуши се през трънливите храсти, прескочи един паднал дънер и се понесе надолу по хълма като светла ивица между дърветата. „Към Черен замък ли тича? — зачуди се Джон. — Или след някой заек?“ Съжали, че не може да го разбере. Боеше се да не се окаже толкова лош превъплъщенец, колкото заклет брат и съгледвач.

През дърветата се понесе въздишката на вятъра, напоена с мириса на борови игли, и задърпа краищата на протритото му черно палто. Оттук вече се виждаше извисяващият се Вал — като огромна сянка, затулила звездите. Грубият хълмист терен му даваше основание да предположи, че се намират някъде между Сенчестата кула и Черен замък, сигурно по-близо до Кулата. Дни наред се бе проточил пътят им на юг, между дълбоки езера, протягащи се като тънки дълги пръсти по коритата на тесни долини, а кремъчните зъбери и обраслите с бор хълмове ги обграждаха, сбутани нагъсто от двете страни. Терен като този правеше ездата бавна, но пък скриваше всеки, който искаше невидим да се приближи до Вала.

„Добър е теренът. За диви щурмоваци. Като нас. Като мен.“

А зад Вала, ей там, лежаха Седемте кралства и всичко, което той се беше клел да брани. Изрекъл бе думите, обрекъл беше живота и честта си, и по право сега трябваше да е там на пост. Щеше да вдигне рога към устата си и да засвири сигнала за тревога, за да вдигне Нощния страж на оръжие. Но нямаше рог. Нямаше да е трудно да открадне един от диваците, но какво щеше да постигне? Дори да го надуеше, нямаше кой да го чуе. Валът беше дълъг стотици левги, а Стражът — жалко смален. Бяха изоставени всички укрепления освен три; на четиридесет мили оттук можеше да няма нито един брат освен Джон. Ако все още беше брат.

„Трябваше да се опитам да убия Манс Райдър на Юмрука, дори това да значеше живота ми.“ Това щеше да направи на негово място Корин Полуръката. Но Джон се беше поколебал и възможността му убягна. На следващия ден беше тръгнал със Стир магнаря, с Джарл и над сто подбрани щурмоваци на Денн. Казваше си, че само изчаква времето си, че когато дойде моментът, ще се измъкне и ще препусне за Черен замък. Моментът така и не настъпи. Повечето нощи спираха в опразнени селца на диваци, а Стир винаги поставяше по дузина от своите Денн да пазят конете. Джарл го наблюдаваше с подозрение. А и Игрит никога не го оставяше сам, ден и нощ.

„Две сърца, биещи като едно.“ Насмешливите думи на Манс Райдър още кънтяха горчиво в главата му. Джон рядко се беше чувствал толкова неловко. „Нямам избор — каза си първия път, когато тя се пъхна под кожените му завивки. — Откажа ли й, ще разбере, че съм обърни-плащ. Трябва да играя ролята, която Полуръката ми каза да играя.“

Тялото му обаче игра тази роля с голяма охота. Устните му бяха върху нейните, ръката му се плъзна под ризата й от сърнешка кожа, за да намери гръдта й, и мъжеството му се вкочани, щом тя потърка могилката си в него през дрехите. „Клетвите ми“ — беше помислил Джон и си спомни горичката с язови дървета, където ги бе изрекъл, големите бели дървета в кръг, изсечените в тях червени ликове, как гледаха и слушаха. Но пръстите й развързаха връзките му, а езикът й лудуваше в устата му и ръката й се промуши под долните му дрехи и той не виждаше вече язовите дървета, виждаше само нея. Тя го захапа по врата и той задуши в шията й, зарови нос в гъстата й черна коса. „Късмет — помисли си. — Тя носи щастие, целуната е от огъня.“

— Не е ли хубаво? — прошепна тя и го поведе в себе си. Беше влажна и не беше девица, това бе ясно, но на Джон му беше все едно. Неговите клетви, нейната девственост, вече нищо нямаше значение, само топлината й, устата й, пръстът му, защипал връхчето на гърдата й. — Не е ли сладко? — отново промълви тя. — Не толкова бързо, оо, по-бавно, да, ето така. Ето така, така, да, ох, сладко, сладко. Ти нищо не знаеш, Джон Сняг, но аз мога да те науча. Сега по-силно. Дааа.

„Роля — опита се да си напомни той по-късно. — Аз играя роля. Трябваше да го направя веднъж, за да докажа, че съм изоставил клетвите си. Трябва да я накарам да ми повярва.“ Повече не се случи. Той вее още беше мъж на Нощния страж и син на Едард Старк. Беше направил това, което трябва, беше доказал каквото трябваше да докаже.

Но толкова сладко бе това „доказване“ и Игрит след това бе заспала с глава на гърдите му и това също беше сладко, опасно сладко. Тогава той отново си помиели за язовите дървета и за думите, които бе изрекъл пред тях. „Беше само веднъж и трябваше да се случи. Дори баща ми е залитнал веднъж, когато е забравил брачните си клетви и е заченал копеле.“ И Джон се закле пред себе си, че с него не ще стане така. „Никога повече няма да се случи.“

Случи се още два пъти същата нощ и още веднъж на заранта, когато тя се събуди и разбра, че е корав. Диваците вече се разбуждаха и неколцина от тях нямаше как да не забележат какво става под купчината кожи. Джарл им каза да побързат, докато не ги е залял с някое ведро вода. „Като разгонени кучета сме“ — помисли след това Джон. В това ли се беше превърнал? „Аз съм мъж на Нощния страж“ — настояваше един тънък гласец вътре в него, но всяка нощ той ставаше сякаш по-слаб, а когато Игрит го целуваше по ушите или го хапеше по шията, той изобщо не можеше да го чуе. „Дали така е станало и с баща ми? — чудеше се Джон. — И той ли е бил толкова слаб като мен, когато е поругал честта си в леглото на майка ми?“

Изведнъж усети, че нещо идва зад него нагоре по склона. За един миг си помисли дали Дух не се е върнал, но вълчището никога не вдигаше толкова шум. С едно-едничко плавно движение Джон извади Дълъг нокът, но се оказа само един от хората на Денн, едър мъж с бронзов шлем.

— Сняг — каза му натрапникът. — Ела. Магнар вика. — Хората на Денн говореха на Старата реч и повечето от тях знаеха само по няколко думи от Общата.

Джон изобщо не го интересуваше какво иска техният магнар, но нямаше смисъл да спори с човек, който едва ли щеше да го разбере, затова го последва надолу по склона.

Устието на пещерата беше скален процеп, висок колкото да мине кон през него и скрит под клоните на огромен смърч. Гледаше на север, така че светлината на огньовете вътре нямаше да се види от Вала. Дори по някакъв лош късмет да минеше тази нощ патрул по Вала, нищо нямаше да види освен хълмове, борове и ледения отблясък на звездите по повърхността на полузамръзналото езеро. Манс Райдър беше обмислил добре удара си.

Проходът се спускаше на двадесетина стъпки, след което се отваряше към пещера, по-голяма от Голямата зала на Зимен хребет. Между колоните горяха огньове и димът им почерняше каменния таван. Конете бяха вързани край едната стена до едно плитко езерце. В центъра на пода се отваряше широка дупка, водеща сякаш към още по-широка пещерна каверна долу, макар че от тъмното бе трудно да се определи. Пак някъде отдолу се чуваше и тихият ромон на подземна река.

Джарл беше с магнаря — Манс бе поверил командването на двамата. Джон беше забеляаал, че Стир не е много доволен от това. Манс Райдър беше нарекъл мургавия младеж „палето“ на Вал, сестрата на Дала, неговата кралица, което правеше от Джарл нещо като негово доверено лице сред този авангард, докато са далече от „краля отвъд Вала“. Магнарят просто се дразнеше, че се налага да дели властта си. Беше взел със себе си сто души от Денн, пет пъти повече от хората на Джарл, и често се държеше все едно, че е едноличният им командир. Но Джон знаеше, че тъкмо по-младият щеше да ги преведе през стената от лед. Макар да не изглеждаше на повече от двадесет години, Джарл беше участвал в щурмови обходи вече от осем години и беше прехвърлял Вала десетина пъти с хора като Алфин Враноубиеца и Ревльото, а напоследък — и със собствената си банда. Магнарят заговори направо.

— Джарл ме предупреди за враните, които патрулират горе. Кажи ми какво знаеш за тези патрули.

„Кажи ми“ — помисли Джон. Не „кажи ни“, въпреки че Джарл стоеше до него. Страшно му се искаше да не отвърне на резкия въпрос, но знаеше, че Стир ще заповяда да го убият при най-малкия отказ да се подчини, а с него и Игрит, заради престъплението, че е негова.

— Всеки патрул има по четирима души: двама щурмоваци и двама строители — отвърна той. — Строителите трябва да отбелязват пукнатините, топящите се участъци и други неща по строежа, докато щурмоваците оглеждат за следи от противник. Яздят мулета.

— Мулета ли? — Безухият се намръщи. — Мулетата са бавни.

— Бавни са, но вървят по-уверено по леда. Патрулите често обикалят по Вала, а освен в участъка на Черен замък пътеките горе на са покривани с чакъл от години. Мулетата ги гледат в Източен страж и специално ги обучават за тази задача.

— Често ли обикалят по Вала? Не винаги, нали?

— Не. Един на всеки четири патрула обикаля долу да проверява за пукнатини в основата на леда или за следи от пробив на тунели.

Магнарят кимна.

— Дори в далечния Денн знаем историята за Арсън Ледената секира и неговия тунел.

Джон също знаеше историята. Арсън Ледената секира успял да пробие половината ширина на Вала, когато тунелът му бил забелязан от обходниците от Нощната крепост. Не си направили труд да му пречат в копаенето, само запушили пътя му назад с лед, камък и сняг. Ед Скръбния често твърдеше, че ако човек опре ухо на Вала, още може да чуе как Арсън сече леда с брадвата си.

— Кога излизат тези патрули? Колко често? Джон сви рамене.

— Различно. Чувал съм, че лорд-командир Коргайл ги е пращал всеки трети ден от Черен замък до Източния крайморски страж, и всеки втори ден от Черен замък до Сенчестата кула. Но по негово време Стражът е разполагал с повече мъже. Лорд-командир Мормон предпочита да мени броя на патрулите и дните на тръгването им, за да е по-трудно да се прецени кога и къде минават. Понякога Стария мечок дори изпраща по-голяма част до изоставените укрепления за два-три дни или за един лунен кръг. — Чичо му бе предложил тази тактика. Само за да е колкото може по-несигурен противникът.

— Сега в Каменна порта има ли хора? — попита Джарл. — А в Сив страж?

„Значи сега се намираме между двете, така ли?“ Лицето на Джон си остана безизразно.

— Когато напуснах Вала, хора имаше само в Източен страж, в Черен замък и в Сенчеста кула. Не мога да кажа какви гарнизони са попълнили през това време Боуен Марш или сир Денис.

— Колко врани остават в замъците? — запита Стир.

— Петстотин в Черен замък. Двеста в Сенчеста кула, може би триста в Източен страж. — Джон увеличи бройката им с по около триста души. „Де да беше толкова лесно…“

Джарл обаче не се подлъга.

— Лъже — каза той на Стир. — Или включва и онези, които изгубиха на Юмрука.

— Врано — предупреди магнарят, — не ме бъркай с Манс Райдър. Ако ме лъжеш, езика ще ти отрежа.

— Не съм врана и не позволявам да ме наричаш лъжец — Пръстите на Джон се свиха около дръжката на меча.

Магнарят на Денн изгледа Джон с леденосивите си очи, после каза:

— Скоро сами ще разберем колко са. Върви. Ще те повикам, ако имам други въпроси.

Джон кимна и си тръгна. „Ако всички диваци бяха като този Стир, щеше да е по-лесно да ги измамя.“ Хората от Денн обаче не бяха като останалата част от свободния народ. Магнарят им твърдеше, че е последният от Първите хора, и ги управляваше с желязна ръка. Малката му страна, наречена Денн, представляваше висока планинска долина, скрита между най-северните върхове на Ледени нокти и обкръжена от обитатели на пещери, хората на Рогова стъпка, великани, както и от канибалските кланове от ледените реки. Игрит твърдеше, че Денн са много свирепи бойци и че за тях магнарят е като бог. Джон беше склонен да го повярва. За разлика от Джарл, Харма или Дрънчащата ризница, Стир изискваше от хората си абсолютно покорство и на тази тяхна дисциплина до голяма степен се дължеше обяснението защо Манс бе избрал тъкмо него да прехвърли Вала.

Той мина покрай мъжете на Денн, насядали на кръглите си бронзови шлемове около лагерните си огньове. „Къде ли е Игрит?“ Намери вещите й до своите, но от момичето нямаше и следа.

— Взе една факла и тръгна натам — каза му Григ Козела и посочи към дъното, на пещерата.

Джон тръгна натам, скоро се озова в мрачно помещение и взе да обикаля през лабиринта от каменни колони и сталактити. „Не може да е тук“ — тъкмо си мислеше, когато чу смеха й. Обърна се към звука, към нагънатата каменна стена на розови и бели ивици. Объркан тръгна, откъдето бе дошъл, и тогава я видя, в една тъмна ниша под издадена напред влажна канара. Коленичи, заслуша се и чу тихия плясък на вода.

— Игрит?

— Тук, вътре — отекна слабо гласът й.

Джон трябваше да пропълзи дузина разкрача преди пещерата да се разтвори около него. Когато се изправи, му трябваше малко време, докато очите му се приспособят. Игрит наистина бе взела факла. Стоеше до един малък водопад, който се изливаше от тесен процеп в скалата в широко и тъмно подземно езеро. Оранжевите и жълти пламъци бляскаха по светлозелената водна повърхност.

— Какво правиш тук? — попита той.

— Чух вода. Исках да видя колко дълбоко слиза пещерата. — Тя му посочи с факлата. — Ей там надолу има друг проход. Повървях по него стотина крачки и се върнах.

— Сляп проход ли?

— Нищо не знаеш, Джон Сняг. Продължава безкрайно. В тези хълмове има стотици пещери, а някъде долу всички те се свързват. Има път дори под вашия Вал. Пътят на Горни.

— Горни — повтори Джон. — Горни е бил крал отвъд Вала.

— Точно така — каза Игрит. — Заедно с брат си Джендел, преди три хиляди години. Повели войска на свободния народ през пещерите и хората на Нощния страж почти не ги усетили. Но когато излезли навън, ги нападнали вълците на Зимния хребет.

— Имало голяма битка — спомни си Джон. — Горни посякъл краля на Севера, но синовете му вдигнали знамената и взели короната от главата му, и на свой ред посекли Горни.

— А грохотът на мечовете събудил враните в техните замъци и черноризците яхнали конете си и ударили свободния народ в тил.

— Да. Джендел бил от южната страна, Ъмбърите го ударили от изток, а Стражът — от север. Той също загинал.

— Ти нищо не знаеш, Джон Сняг. Джендел не загинал. Той си пробил път, през враните, и повел своя народ обратно, а вълците виели по петите им. Само че Джендел не познавал пещерите като Горни и завил в грешна посока. — Тя размаха факлата и сенките заподскачаха като живи. — Слизал все по-дълбоко и по-дълбоко, а когато се опитал да се върне по пътя, който му се струвал познат, вместо на открито небе се натъкнал на камък. Скоро факлите му започнали да гаснат и накрая останал само мракът. Никой повече не видял хората на Джендел, но в тиха нощ човек може да чуе как децата на децата на техните деца все още хлипат под хълмовете и още търсят пътя назад. Вслушай се. Чуваш ли ги?

Джон чуваше само шума на водата и тихото пращене на пламъците.

— Пътят под Вала също ли е изгубен?

— Някои са го търсили. Тези, които слязат много надълбоко, се натъкват на децата на Джендел, а децата на Джендел винаги са гладни. — Тя се усмихна, постави факлата в една ниша в скалата и пристъпи към него. — В тъмното няма за ядене нищо друго освен плът — прошепна му и го захапа за шията.

Джон зарови лице в косата й и ноздрите му се изпълниха с мириса й.

— Говориш като баба Нан, когато разказва някоя история с ужаси на Бран.

Игрит го щипна по рамото.

— Стара съм значи?

— По-стара си от мен.

— Да. И по-мъдра. Ти нищо не знаеш, Джон Сняг. — Дръпна се от него и взе да сваля елечето от заешка кожа.

— Какво правиш?

— Показвам ти колко съм стара. — Тя развърза ризата си от сърнешка кожа, хвърли я настрани, а после издърпа над главата си наведнъж трите дебели вълнени поли. — Искам да ме видиш.

— Но ние не бива да…

— Бива. — Гърдите й се изсипаха и се замятаха, когато застана на един крак да си свали ботуша, после подскочи на другия, за да свали втория ботуш. — Но и ти — каза Игрит, докато свличаше гащите от овча кожа. — Щом искаш да погледаш, трябва и да покажеш. Ех, нищо не знаеш, Джон Сняг.

— Зная, че те искам — чу той собствения си глас и мигом забрави всичките си клетви и цялата си чест. Тя стоеше пред него гола както я е майка родила, а той беше станал корав като скалата около тях. Прониквал беше в нея поне петдесет пъти досега, но все под кожите и с други хора наоколо. Никога не беше виждал колко е красива. Краката й бяха слаби, но мускулести, а космите между бедрата й — по-яркочервени, отколкото по главата. „Дали това не носи повече късмет?“ Джон я притегли към себе си. — Обичам мириса ти — промълви той. — Обичам рижата ти коса. Устата ти обичам и целувката ти. Усмивката ти обичам. Обичам гърдите ти. — Целуна ги, едната и после другата. — Обичам тънките ти крака и това, което е между тях. — Коленичи, за да я целуне там, отначало много леко, но Игрит разтвори краката си и той видя розовината вътре и целуна и нея, и я вкуси. Тя леко изохка.

— Щом толкова ме обичаш, защо още си облечен? — прошепна му тя. — Ти нищо не знаеш, Джон Сняг. Нищ… ох. Ох. ОХХХХ.

След това бе почти свенлива, или толкова свенлива, колкото можеше да бъде Игрит.

— Това, което направи — промълви тя, когато двамата се отпуснаха върху скупчените им дрехи. — С твоята… уста. — Поколеба се. — Това ли е… това ли е, което правят лордовете на своите дами там на юг?

— Не мисля. — Никой не беше казвал на Джон какво правят лордовете със своите дами. — Аз само… поисках да те целуна там, нищо повече. Струва ми се, че ти хареса.

— Да, аз… хареса ми. Никоя ли не те е учила на това?

— Не е имало никоя — призна той. — Само ти.

— Девица — подразни го тя. — Ти си бил девица. Той я щипна закачливо по зърното на гърдата.

— Бях мъж от Нощния страж. — „Бях.“ А какво беше сега? — А ти беше ли девица?

Тя се изправи на лакът.

— На деветнадесет години съм, и съм жена на копието, и съм целуната от огъня. Как мога да съм девица?

— Кой беше?

— Едно момче. На един пир, преди пет години. Беше дошъл да търгува с братята си, имаше коса като моята, целунат от огъня, затова помислих, че носи щастие. Но се оказа слаб. Когато дойде отново и се опита да ме открадне, Дългото копие му счупи ръката и го прогони, и той повече не се опита. Нито веднъж.

— Значи не е бил Дългото копие? — Джон въздъхна облекчено. Дългото копие му харесваше, с неговото простовато лице и с дружелюбния си нрав.

Тя го щипна по рамото.

— Това е зло. Ти би ли легнал със сестра си?

— Дългото копие не ти е брат.

— Той е от селото ми. Ти нищо не знаеш, Джон Сняг. Един истински мъж краде жена отдалече, за да подсили клана си. Жените, които лягат с братята си или с бащите си, или с близки от своя клан, оскърбяват боговете и биват прокълнати със слаби и болнави деца. Дори с чудовища.

— Крастър се жени за дъщерите си — възрази Джон. Тя отново го щипна.

— Крастър е повече от вашата порода, отколкото от нашата. Баща му е бил врана, който откраднал жена от селото Бяло дърво, но след това избягал и се върнал на Вала. Тя отишла веднъж при Черен замък да покаже на враната сина му, но братята надули роговете си и я прогонили. Кръвта на Крастър е черна и носи тежко проклятие. — Пръстите й леко пробягаха по корема му. — Боях се, че и ти ще направиш същото. Че ще избягаш на Вала. Ти така и не знаеше какво да правиш с мен, когато ме открадна.

Джон се изправи.

— Игрит, никога не съм те крал.

— Открадна ме. Скочи от планината и уби Орелл, и докато си извадя брадвата, ти опря ножа си в гърлото ми. Мислех, че ще ме имаш още тогава или че ще ме убиеш, а може би и двете, но ти не го направи. А когато ти разказах приказката за Бейл Барда и как откъснал розата на Зимен хребет, вече бях сигурна, че ще ме откъснеш, но ти не го направи. Ти нищо не знаеш, Джон Сняг. — Усмихна му се свенливо. — Но можеш да се понаучиш.

Джон изведнъж забеляза, че светлината играе неспокойно и мени всичко около нея. Огледа се.

— Май трябва вече да тръгваме нагоре. Факлата почти догаря.

— Да не би враната да се уплаши от децата на Джендел? — ухили се Игрит. — Пътят догоре е къс, а аз не съм свършила с теб, Джон Сняг. — Придърпа го отново върху купчината дрехи и го възседна. — Би ли… — И замълча.

— Какво? — попита той. Факлата започна да гасне.

— Да го направиш отново? — промълви на един дъх Игрит. — Онова, с устата си? Целувката на лорда? А аз… аз да видя дали ще ти хареса и на теб.

Когато факлата угасна съвсем, на Джон Сняг вече му беше все едно.

След това чувството му за вина се върна, но много по-слабо. „Щом е толкова грешно — почуди се той, — защо боговете са го направили да е толкова сладко?“

Когато свършиха, беше станало тъмно като в рог. Виждаше се само смътното сияние по прохода към по-голямата зала горе, където горяха огньовете. Скоро двамата зашариха с ръце и започнаха да се бутат в тъмницата, мъчейки се да се облекат. Игрит залитна във водата и изпищя от студеното. Когато Джон се засмя, тя го дръпна при себе си. Запляскаха в тъмното, а после тя отново се оказа в прегръдката му. И се оказа, че изобщо не са свършили.

— Джон Сняг — каза му тя, когато той пося семето си в нея, — остани така, мили. Обичам да те усещам там. Нека не се връщаме при Стир и Джарл. Да слезем надолу и да се съберем с децата на Джендел. Ни искам да изляза от тази пещера, Джон Сняг. Никога.