Вихър от мечове

ДАВОС

Лорд Алестер рязко вдигна глава.

— Гласове — каза той. — Чуваш ли, Давос? Някой идва.

— Змиорката — каза Давос. — Изглежда, е време за вечерята ни. — Предната вечер Змиорката им бе донесъл пай с телешко месо и бекон и цяла кана медовина. Само при мисълта за храна коремът му заръмжа.

— Не, повече от един са.

„Прав е.“ Давос чу поне два гласа и стъпки, които се усилваха. Изправи се и се приближи до решетките.

Лорд Алестер изтупа сламата от дрехите си.

— Кралят ги е пратил за мен. Или кралицата. Да, Селайз няма да позволи да изгния тук. Нали сме една кръв.

Пред килията се появи Змиорката с ключовете в ръка. Следваха го сир Аксел Флорент и четирима стражи. Спряха под светлината на факлата.

— Аксел! — възкликна лорд Алестер. — Богове милостиви! Кралят ли те изпрати за мен, или кралицата?

— Никой не търси теб, предателю — отвърна сир Аксел. Лорд Алестер се сви, сякаш го бяха ударили.

— Не, заклевам ти се, не съм извършил никакво предателство. Защо не искате да ме изслушате? Ако Негова милост ми позволи само да обясня…

Змиорката напъха големия железен ключ в ключалката, завъртя го и отвори килията. Ръждясалите панти изскърцаха ядно.

— Ти — посочи той Давос. — Ела.

— Къде? — Давос погледна сир Аксел. — Кажете ми истината, сир, да ме изгорите ли смятате?

— Викат те. Можеш ли да вървиш?

— Мога. — Давос пристъпи напред. Лорд Алестер проплака отчаяно, а Змиорката тръшна отново вратата.

— Вземи факлата — заповяда сир Аксел на тъмничаря. — Остави предателя на тъмно.

— Не — каза брат му. — Аксел, моля те, не ми отнемай светлината… богове милостиви…

— Богове ли? Съществува само Р’хлор. И Другия. — Сир Аксел махна рязко с ръка и един от стражите взе факлата от скобата и ги поведе нагоре по стъпалата.

— При Мелисандра ли ме водите? — попита Давос.

— И тя ще е там — каза сир Аксел. — Тя никога не се отделя от краля. Но този, който те вика, е лично Негова милост.

Давос вдигна неволно ръка към гърдите си, където някога на връв висеше неговият късмет. „Вече го няма — спомни си той, — а също и краищата на четири пръста.“ Ала ръцете му все още бяха достатъчно дълги, за да се стегнат около едно женско гърло. Особено толкова тънко гърло като нейното.

Продължиха да се изкачват нагоре по тясната вита стълба. Стените бяха от груб черен камък. Светлината на факлите вървеше пред тях, сенките им се редяха край тях по стените. При третия завой преминаха през желязна врата, която ги пропусна в мрак и после отново през друга, на петия завой. Давос си помисли, че вече са близо до повърхността, може би и над нея. Следващата врата, до която стигнаха, беше дървена. Продължиха да се изкачват. Сега стените бяха прорязани от амбразури, но през дебелия камък не проникваха слънчеви лъчи. Отвън бе нощ.

Накрая сир Аксел отвори една тежка врата и му махна да мине. Зад нея над празнотата в дъга се издигаше каменен мост, водещ към централната кула, наречена „Каменния тъпан“. Морският вятър напираше без умора през арките, поддържащи покрива, и Давос усети мириса на солена вода. Вдиша дълбоко и напълни дробовете си с чистия хладен въздух. „Ветре и вода, дайте ми сила“ — замоли се Давос. В двора долу гореше огромен огън да държи надалече ужасите на мрака, а около него се бяха сбрали хората на кралицата и пееха химни на своя нов червен бог.

Бяха по средата на моста, когато сир Аксел изведнъж спря. Махна енергично с ръка и хората му се отдръпнаха на почетно разстояние.

— Ако изборът беше мой, щях да те изгоря заедно с брат ми Алестер — каза той на Давос. — И двамата сте предатели.

— Каквото и да ми казваш, никога не съм предавал крал Станис.

— Но щеше. И ще го направиш. Виждам го на лицето ти. Видял съм го и в пламъците. Р’хлор ме е благословил с този дар. Също като на лейди Мелисандра, той ми показва бъдещето в огъня. Станис Баратеон наистина ще седне на Железния трон. Видях го. И зная какво трябва да се направи. Негова милост трябва да ме направи своя Ръка на мястото на моя вероломен брат. И ти ще му го кажеш.

„Така ли?“ Давос не отвърна нищо.

— Кралицата настоява за назначението ми — продължи сир Аксел. — Дори твоят стар приятел от Лис, пиратът Саан, и той казва същото. Двамата с него съставихме план. Но Негова милост не реагира. Поражението го яде отвътре, като черен червей в душата. Ние, които го обичаме, трябва да му покажем какво да прави. Ако си толкова предан на неговата кауза, колкото твърдиш, контрабандисте, ще присъединиш гласа си към нашите. Кажи му, че аз съм единствената Ръка, от която се нуждае. Кажи му го и когато отплаваме, ще се погрижа да получиш нов кораб.

„Кораб.“ Давос се вгледа в лицето му. Сир Аксел имаше големите уши на Флорент, също като на кралицата. От тях се показваха дебели косми, както и от ноздрите му. Други растяха на туфи под двойната му брадичка. Носът му беше широк, челото — сплескано, очите събрани и гледащи враждебно. „Той клада по-скоро ще ми даде, отколкото кораб, сам го каза преди малко, но ако все пак му направя услуга…“

— Ако смяташ да ме предадеш — каза сир Аксел, — не забравяй, че дълго време бях кастелан на Драконов камък. Гарнизонът е мой. Сигурно не мога да те изгоря без съгласието на краля, но кой ще каже, че не би могъл паднеш случайно? — Месестата му ръка хвана Давос за тила и той го бутна със сила към високото до кръста каменно перило на моста, след което още по-силно наведе лицето му към двора. — Чу ли ме?

— Чух — каза Давос. „И ти смееш да ме наричаш предател?“ Сир Аксел го пусна.

— Добре. — Усмихна се. — Негова милост чака. Да не го бавим.

На самия връх на Каменния тъпан, в голямата кръгла зала, наречена „Залата на Рисуваната маса“, завариха Станис Баратеон, застанал над изделието, дало име на залата — масивна дървена маса, издялана и изрисувана с формата на Вестерос от времето на Егон Завоевателя. До краля беше поставен железен мангал, въглените в който грееха с ръждивооранжев цвят. Четири високи островърхи прозореца гледаха на север, юг, изток и запад. Отвън бе нощта и звездното небе. Давос долови воя на вятъра и малко по-смътно — шума на морския прибой.

— Ваша милост — каза сир Аксел, — ако благоволите, доведох ви Луковия рицар.

— Виждам. — Станис носеше сива вълнена туника, тъмночервена мантия и черен кожен колан, от който висяха мечът и камата му. Червенозлата корона с остриета, оформени като пламъци, обгръщаше челото му. Видът му смая Давос. Изглеждаше с десет години по-стар, отколкото когато го остави при Бурен край, за да отплава за Черна вода към битката, донесла техния погром. Късо подстриганата брада на краля беше прошарена с бели косми и беше загубил доста от теглото си. Станис поначало си беше слаб, но сега кокалите му изпъкваха под кожата като копия, напиращи да я прободат. Дори короната му изглеждаше твърде голяма за главата. Очите му приличаха на сини ями в дълбоките кухини, а под лицето се очертаваше формата на черепа му.

Но щом видя Давос, по устните му пробяга лека усмивка.

— Е, значи върна ми морето моя рицар на рибите и лука.

— Върна го, ваша милост. — „Дали знае, че съм стоял в тъмницата му?“ Давос коленичи.

— Станете, сир Давос — заповяда Станис. — Липсвахте ми, сир. Имам нужда от добър съвет, а вие никога не сте ми го отказвали. Тъй че кажете ми истината… какво трябва да е наказанието за измяна?

Думата увисна във въздуха. „Плашеща дума“ — помисли Давос. Нима от него очакваха да обрече своя съкилийник? Или самия себе си, навярно? „Кралете знаят какво е наказанието за измяна по-добре от всеки друг.“

— Измяна ли? — успя най-сетне да промълви.

— Как иначе би могло да се нарече, да отречеш законния си крал и да се опиташ да му откраднеш законния трон? Питам те отново, според закона какво е наказанието за измяна?

Давос нямаше друг избор, освен да отговори.

— Смърт — каза той. — Наказанието е смърт, ваша милост.

— Винаги е било така. Аз не съм… не съм жесток човек, сир Давос. Познаваш ме. Познаваш ме от отдавна. Решението не е мое. Винаги е било така, от времето на Егон и преди това. Димън Блекфир, братята Тойн, краля Лешояд, Великия майстер Харет… предатели, които винаги са плащали с живота си… дори Ренира Таргариен. Била е дъщеря на един крал и майка на други двама, но и тя е умряла със смъртта на предател заради опита й да узурпира короната на брат си. Това е закон. Закон, Давос! Не жестокост.

— Да, ваша милост. — „Не говори за мен.“ Давос изпита жал за своя съкилийник, останал долу в тъмното. Знаеше, че трябва да замълчи, но сърцето го заболя и се чу да отвръща: — Ваша милост, лорд Флорент не е искал да извърши измяна.

— Вие контрабандистите как го наричате? Аз го направих своя Ръка, а той беше готов да продаде правата ми срещу паница грах. Беше готов дори да им даде Шайрийн. Единственото ми дете, искаше да го омъжи за едно копеле, родено в инцест. — Гласът на краля се изпълни с гняв. — Моят брат притежаваше дарбата да внушава вярност към себе си. Дори сред враговете си. При Летен замък той спечели три битки за един ден и доведе лордовете Грандисън и Каферен в Бурен край като пленници. Знамената им овеси в залата като трофеи. Белите фавни на Каферен бяха оплескани с кръв, а спящият лъв на Грандисън беше почти раздран на две. И въпреки това те седяха нощем под тези знамена, пиеха и пируваха с Робърт. Дори ги взимаше със себе си на лов. „Тези хора се канят да те предадат на Ерис, за да те изгори — казах му, когато ги видях да мятат брадви в двора. — Не им давай брадви в ръцете.“ Робърт само се изсмя. Аз щях да хвърля Грандисън и Каферен в тъмницата, но той ги превърна в свои приятели. Лорд Каферен загина при замъка Ашфорд, посечен от Рандил Тарли, докато се сражаваше за Робърт. Лорд Грандисън беше ранен на Тризъбеца и почина една година по-късно. Брат ми ги накара да го заобичат, но аз, изглежда, внушавам единствено желание за измяна. Дори от моите близки, хора с моята кръв. Брат, дядо, братовчеди…

— Ваша милост — каза Аксел Флорент, — моля ви, дайте ми шанс да докажа, че не всички Флорент са толкова жалки.

— Сир Аксел иска да ме убеди да подновя войната — каза крал Станис на Давос. — Ланистърите смятат, че съм победен и с мен е свършено, а заклетите ми лордове ме изоставиха, почти всички. Дори лорд Естермонт, бащата на собствената ми майка, е свил коляно пред Джофри. Неколцината верни мъже, които ми останаха, са обезсърчени.

Губят си времето в пиене и комар и ближат рани като пребити псета.

— Битките отново ще възпламенят сърцата им, ваша милост — каза сир Аксел. — Поражението е болест, за която единственият цяр е победата.

— Победа. — Кралят сви устни. — Има победи и победи, сир. Но кажете все пак своя план на Давос. Бих искал да чуя неговото мнение за това, което предлагате.

Сир Аксел се обърна към Давос с изражение, каквото сигурно бе имал гордият лорд Белгрейв в деня, в който крал Белор Благочестивия му заповядал да измие краставите нозе на просяка. Но все пак се подчини.

Планът, замислен от сир Аксел и Саладор Саан, беше прост. На няколко часа плаване от Драконов камък се намираше остров Нокът, древното морско седалище на дома Селтигар. Лорд Ардриан Селтигар се бе сражавал при Черна вода под огненото сърце, но след като бил пленен, много бързо преминал на страната на Джофри. И сега все още си стоеше в Кралски чертог.

— Несъмнено го е страх от гнева на Негова милост, затова не иска да се приближи до Драконов камък — заяви сир Аксел. — И с право. Той измени на законния си крал.

Сир Аксел предлагаше да използват флотата на Саладор Саан и мъжете, които бяха успели да избягат след поражението на Черна вода.

— Станис все още разполагаше с около хиляда и петстотин души на Драконов камък, повече от половината от които бяха на Флорент — и да наложат възмездие за измяната на лорд Селтигар. Остров Нокът поддържал много слаб гарнизон, а се говореше, че замъкът е тъпкан с мирски килими, волантско стъкло, златни и сребърни слитъци, чаши със скъпоценни камъни, великолепни стоки, брадва от валирианска стомана, рог, който можел да призовава чудовища от морските дълбини, сандъци с рубини и повече вино, отколкото човек би могъл да изпие за сто години. Въпреки че пред света Селтигар се правеше на стиснат човек, в собствения си замък не се е лишавал ни най-малко от удобства.

— Да подложим замъка му на огън и хората му — на меч, казвам аз — заключи сир Аксел. — Да превърнем остров Нокът в пустиня от пепел и кости, за да види страната каква съдба чака онези, които спят с Ланистърите.

Станис изслуша мълчаливо декламацията на сир Аксел, мърдайки замислено челюст, и когато той свърши, каза:

— Вярвам, че е напълно възможно. Рискът е малък. Джофри не разполага с морска сила, докато лорд Редвин не отплава от Арбор. Плячката може да послужи да задържим лисенския пират Саладор Саан верен за известно време. Сам по себе си остров Нокът не струва нищо, но ще покаже на лорд Тивин, че моята кауза все оше е жива. — Кралят отново се обърна към Давос. — Говорете искрено, сир. Какво смятате за предложението на сир Аксел?

„Говорете искрено, сир.“ Давос си спомни тъмната килия, която делеше с лорд Алестер, спомни си Змиорката и Кашата. Помисли си и за обещанията и за заплахата на Аксел на моста над двора. „Кораб или едно бутване, кое да бъде?“ Но го питаше Станис.

— Ваша милост — заговори бавно той. — За мен е глупост… тъй. И страхливост.

— Страхливост?! — почти извика сир Аксел. — Никой не може да ме нарича страхливец пред моя крал!

— Тихо — заповяда Станис. — Сир Давос, обяснете. Искам да чуя основанията ви.

Давос се обърна към сир Аксел.

— Казвате, че трябва да покажем на кралството, че ни има. Да нанесем удар. Да поведем война, добре… но срещу какъв враг? На остров Нокът няма да намерим ни един Ланистър.

— Ще намерим предатели — каза сир Аксел. — Макар че е възможно да намеря такива и по-близо. В тази зала например.

Давос пренебрегна заканата.

— Не се съмнявам, че лорд Селтигар е прегънал коляно пред Джофри. Той е стар и свършен човек, нищо друго не иска, освен дните му да свършат в неговия си замък, да си пие хубавото вино в чашите с рубини и смарагди. — Обърна се отново към Станис. — Но когато го призовахте, той дойде, ваша милост. Дойде, с корабите си и с мечовете си. Стоеше до вас при Бурен край, когато лорд Ренли ни връхлетя, а корабите му влязоха в Черна вода. Хората му се сражаваха за вас, убиваха заради вас, горяха заради вас. Да, остров Нокът е със слаба отбрана. Държат го жени, деца и старци. И защо? Ами защото техните мъже и синове, и бащи загинаха при Черна вода, ето защо. Загинаха по греблата или с мечове в ръце, сражавайки се под вашите знамена. Но ето, че сир Аксел предлага да пометем домовете, които оставиха, да изнасилим техните вдовици и да посечем децата им. Тези прости хорица не са предатели…

— Предатели са — настоя сир Аксел. — Не всички мъже на Селтигар бяха изклани при Черна вода. Стотици са били пленени заедно с владетеля си и са прегънали коляно след него.

— След него — повтори Давос. — Те са неговите хора. Вречените му мъже. Какъв избор им е останал?

— Всеки прави своя избор. Могли са да не прегънат коляно. Някои са го направили и са загинали. Но като верни и лоялни хора.

— Някои са по-силни от други. — Отговорът беше неубедителен и Давос го знаеше. Станис Баратеон беше железен мъж, който нито щеше да разбере, нито да прости слабостта на другите. „Губя“ — помисли си той отчаян.

— Дълг на всеки е да остане верен на своя законен крал, дори неговият господар да измени — заяви Станис с тон, който не търпеше възражения.

Отчаяна глупост обзе Давос, непокорство, граничещо с безумието.

— Както вие останахте верен на крал Ерис, когато брат ви вдигна знамената си ли? — изтърси той.

Последва убийствена тишина, след което сир Аксел изрева:

— Измяна! — И издърпа камата си от канията. — Ваша милост, той сам изрече вероломството си пред очите ви!

Давос чу как Станис скръцна със зъби. На челото на краля се изду една жила, синя и набъбнала. Очите им се срещнаха.

— Приберете си ножа, сир Аксел. И ни оставете.

— Ако благоволи ваша милост…

— Благоволявам да напуснете — каза Станис. — Освободете ме от присъствието си и ми пратете тук Мелисандра.

— Както заповядате. — Сир Аксел пъхна ножа в кожената кания, поклони се и забърза към вратата. Ботушите му закънтяха сърдито по каменния под.

— Винаги си разчитал на моята търпимост — предупреди го Станис, след като останаха сами. — Мога да ти скъся езика толкова лесно, колкото и пръстите ти, контрабандисте.

— Цял съм ваш, ваша милост. Както и езикът ми. Можете да правите с него каквото поискате.

— Така е — каза Станис, малко по-спокойно. — И искам той да ми говори истината. Въпреки че истината понякога е една горчива утайка. Ерис?… Труден беше онзи избор. Родната ми кръв или моят суверен. Моят брат или моят крал. — Направи гримаса. — Ти виждал ли си някога Железния трон? Онези шипове по облегалката, лентите извита стомана, ръбестите върхове на мечове и ножове, всичко това оплетено и бодливо? Никак не е удобен за седене, сир. Ерис се порязваше толкова често, че хората бяха започнали да го наричат Рязания крал, а Мегор Жестокия е бил убит в този стол. От този стол, според някои. Не е стол, на който човек може да се отпусне и да седи спокойно. Понякога се чудя защо братята ми го искаха така отчаяно.

— А вие защо го искате тогава? — попита го Давос.

— Не става въпрос за искане. Тронът е мой, като наследник на Робърт. Това е закон. След мен трябва да премине у дъщеря ми, освен ако Селайз най-сетне не благоволи да ми роди син. — Пръстите му пробягаха леко по масата, над пластовете гладка и потъмняла от вековете глазура. — Аз съм крал. Тук няма искане — не искане. Имам дълг към дъщеря си. Към страната. Дори към Робърт. Знам, той не ме обичаше много, но все пак ми беше брат. Ланистърката му сложи рога и го превърна в шут. Възможно е дори тя да го е убила, както уби Джон Арин и Нед Старк. За такива престъпления трябва да има правосъдие. Като се почне с Церсей и нейните изчадия. Но това е само началото. Решен съм да изстържа този двор до чисто. Както трябваше да направи Робърт след Тризъбеца. Сир Баристан веднъж ми каза, че гнилото в управлението на крал Ерис е започнало с Варис. Евнухът изобщо не трябваше да получава опрощение. Както и Кралеубиеца. Най-малкото Робърт трябваше да му отнеме белия плащ и да го прати на Вала, както настояваше лорд Старк. Но вместо това той послуша Джон Арин. Аз все още се намирах в Бурен край, под обсада, и не ми поискаха съвет. — Той се извърна рязко и изгледа проницателно Давос. — А сега — истината. Защо искаше да убиеш Мелисандра?

„Значи го знае.“ Давос не можеше да го лъже.

— Четирима от синовете ми изгоряха на Черната вода. Тя ги хвърли в пламъците.

— Грешиш. Онези пламъци не бяха нейно дело. Прокълни Дяволчето, прокълни неговите пироманти, прокълни онзи глупак Флорент, който вкара флотата ми в челюстите на капана. Или мен прокълни заради упоритата ми гордост, за това, че я прогоних от себе си, когато най-много ми беше необходима. Но не и Мелисандра. Тя си остава моя вярна слугиня.

— Майстер Крессен беше ваш верен слуга. Тя го уби, както уби сир Кортни Пенроуз и вашия брат Ренли.

— Сега вече говориш глупости! — възкликна кралят. — Да, тя видя края на Ренли в пламъците, но е участвала в това точно толкова, колкото и аз. Жрицата беше с мен. Твоят Деван би могъл да ти го каже. Питай го, ако се съмняваш в мен. Ако можеше, тя щеше да пощади Ренли. Тъкмо Мелисандра настояваше да се срещна с него и да му дам последен шанс да изкупи измяната си. И тъкмо Мелисандра ми каза да те повикам, когато сир Аксел поиска да те даде на Р’хлор. — Той се усмихна криво. — Това изненадва ли те?

— Да. Тя знае, че не съм приятел нито на нея, нито на нейния червен бог.

— Но си мой приятел. Това тя също го знае. — Станис го прикани да приближи. — Момчето е болно. Майстер Пилос го лекува с пиявици.

— Момчето? — В първия миг си помисли за Деван, скуайъра на краля. — Синът ми ли, ваша милост?

— Синът ти е добро момче. В него има много от теб. Не, болно е копелето на Робърт, момчето, което пленихме в Бурен край.

„Едрик Буря.“

— Аз говорих с него в Градината на Егон.

— Както тя пожела. Както го видя. — Станис въздъхна. Очарова ли те това момче? То притежава тази дарба. Има я от баща си, от кръвта е. Той знае, че е кралски син, но предпочита да забравя, че е незаконороден. И освен това почита Робърт, като Ренли на младини. Царственият ми брат си играеше на любящ баща при гостуванията си в Бурен край, имаше подаръци… мечове, понита и обшити с кожа плащове. Дело на онзи евнух, отначало до край. Момчето отвръщаше с писма до Червената цитадела, пълни с благодарности, а Робърт се смееше и питаше Варис какъв подарък да му прати тази година. Ренли беше същата стока. Остави момчето да го възпитават кастелани и майстери, и всички станаха жертва на неговия чар. Пенроуз предпочете да умре, но не и да го предаде. — Кралят изскърца със зъби. — Още ме е яд. Как е могъл да си въобрази, че мога да нараня момчето? Та аз избрах Робърт, нали? В онзи труден ден. Предпочетох кръвта пред честта.

„Избягва името на момчето.“ Това притесни Давос.

— Надявам се, че Едрик скоро ще се възстанови. Станис махна пренебрежително с ръка.

— Най-обикновена настинка, нищо повече. Кашля, трепери, има треска. Майстер Пилос скоро ще го оправи. Само по себе си момчето е едно нищо, както разбираш, но в жилите му тече кръвта на моя брат. Тя казва, че в кралската кръв имало сила.

Давос нямаше нужда да го пита коя е „тя“.

Станис докосна с длан Рисуваната маса.

— Погледни го, мой луков рицарю. Моето кралство, по право. Моят Вестерос. — Ръката му помете цялата карта. — Тези приказки за Седемте кралства са глупост. Егон го е казал преди триста години, когато е стоял на това място. Нарисували са тази маса по негова заповед. Реки и заливи са нарисували, хълмове и планини, замъци, градове и тържища, езера, блата и гори… но не и граници. Всичко е едно. Една страна, в която да властва един крал.

— Един крал — съгласи се Давос. — Един крал значи мир.

— Аз ще донеса справедливост на Вестерос. Нещо, от което сир Аксел разбира толкова малко, колкото и от война. Остров Нокът нищо няма да ми донесе… и беше грях, както ти го каза. Селтигар трябва лично да плати за предателството си, лично. И ще заплати, когато си взема кралството. Всеки ще пожъне каквото е посял, от най-върховния владетел до най-низшия плъх в канавката. А някои ще загубят повече от върховете на пръстите си, обещавам ти. Заради тях кърви кралството ми и аз няма да го забравя. — Крал Станис се обърна към него. — На колене, Луков рицарю!

— Ваша милост?

— Заради твоя лук и рибата някога те направих рицар. А за това съм решил да те издигна в лорд.

„Това?“ Давос се обърка.

— Стига ми да бъда ваш рицар, ваша милост. Представа нямам какво е да си лорд, не е за мен тази работа.

— Добре. Да си лорд означава да си лъжлив. Този урок ми струваше скъпо. А сега — на колене! Твоят крал заповядва.

Давос коленичи, а Станис извади дългия си меч. „Светлоносец“, така го бе нарекла Мелисандра; червеният меч на герои, изваден от пламъците, които погълнаха седемте богове. Стаята сякаш стана по-светла, когато оръжието се плъзна и излезе от ножницата. Стоманата притежаваше някакво собствено сияние: ту оранжево, ту жълто, ту червено. Въздухът около меча затрептя и едва ли имаше на света скъпоценен камък, който да искри така ярко. Но когато Станис го опря в рамото на Давос, той не почувства нещо по-различно, отколкото с който и да е друг меч. — Сир Давос, от дома Държеливи — изрече кралят, — верен и честен мой васал ли сте, сега и завинаги?

— Да, ваша милост.

— А заклевате ли се, че ще ми служите вярно до края на дните си, ще ми предлагате откровен съвет и непоколебимо покорство, ще защитавате моите права и кралството ми срещу всички врагове в битки велики и малки, ще защитавате моя народ и ще наказвате моите врагове?

— Заклевам се, ваша милост.

— Тогава станете, Давос Държеливи, и се изправете като лорд на Дъждовния лес, адмирал на Тясното море и Ръка на краля.

За миг Давос се почувства толкова зашеметен, че не можа да помръдне.

— Ваша милост, не можете да… аз не съм подходящият човек за Ръка на краля.

— Няма по-подходящ. — Станис прибра Светлоносеца в ножницата, подаде ръка на Давос и го дръпна да стане.

— Та аз съм от долен род — напомни му Давос. — Бивш жалък контрабандист. Вашите лордове няма да ми се подчиняват.

— Тогава ще си създадем нови лордове.

— Но… аз не мога да чета… нито да пиша…

— Майстер Пилос може да чете вместо теб. Колкото до писането, бившата ми Ръка толкова писа, че главата му отхвърча от раменете. От теб се иска само онова, което винаги си ми давал. Честност. Вярност. Служба.

— Със сигурност ще се намери някой по-добър… някой могъщ лорд…

Станис изсумтя.

— Бар Емон ли, онова хлапе? Или неверният ми тъст? Селтигар ме изостави, новият Веларион е едва шестгодишен, а новият Сънглас отплава за Волантис, след като изгорих брат му. — Махна ядосано. — Останаха няколко верни мъже, вярно. Сир Джилбърт Фаринг все още държи от мое име Бурен край, с двеста верни мъже. Лорд Мориген, копелето на Нощна песен, младия Читъринг, братовчед ми Андрю… но на никой от тях не мога да се доверя толкова, колкото на теб, милорд на Дъждовния лес. Ти ще си моята Ръка. Искам ти да стоиш до мен в битката.

„Една нова битка ще значи край за всички нас — помисли Давос. — За това поне лорд Алестер е бил напълно прав.“

— Ваша милост помоли за честен съвет. Тогава, за да сме честни… нямаме достатъчно сили за нова битка срещу Ланистърите.

— Великата битка е това, за което говори негова милост — каза женски глас. Мелисандра стоеше на вратата в своите червени коприни и блестящи сатени и държеше в ръце сребърно блюдо. — Тези малки войни не са нищо повече от детска свада пред онова, което иде. Онзи, чието име не бива да се изрича, трупа своята мощ, Давос Държеливи, мощ мръсна и зла, и с неизмерима сила. Иде, скоро иде студът и нощта без свършек. — Постави сребърното блюдо върху Рисуваната маса. — Освен ако верни мъже не намерят куража да я сразят. Мъже, чиито сърца са от огън.

Станис се взря в сребърното блюдо.

— Тя ми го е показвала, лорд Давос. В пламъците.

— Вие сте го видели, ваша милост?! — Не беше присъщо за човек като Станис Баратеон да лъже за такива неща.

— Със собствените си очи. След битката, когато бях смазан от отчаяние, лейди Мелисандра ме накара да се вгледам в огъня на камината.

Коминът дърпаше силно и от огъня се вдигаха парцали пепел. Взирах се в тях и се чувствах като глупак, но тя ме накара да се вгледам по-надълбоко и… пепелта стана бяла, вдигаше се от тягата, но изведнъж сякаш започна да пада. „Сняг“ — помислих си. После снежинките се завихриха и се превърнаха в пръстен от факли, а аз вече гледах през огъня им към някакъв хълм сред гъста гора. Саждите се бяха превърнали в хора в черно, зад факли, и имаше някакви фигури, които се движеха през снега. Въпреки топлината на огъня изпитах толкова ужасен студ, че потреперих, и тогава образът изчезна, огънят отново си стана огън. Но това, което видях, беше истинско, кралството си залагам.

— И го заложи — каза Мелисандра.

Убедеността в гласа на краля изплаши Давос до дъното на душата му.

— Хълм в гора… фигури в снега… аз не…

— Това означава, че битката е започнала — каза Мелисандра. — Пясъкът вече се сипе по-бързо през стъклото и часът на човека на земята почти изтича. Трябва да действаме смело, иначе всяка надежда е загубена. Вестерос трябва да се обедини под своя единствен законен крал, принца, който бе обещан, владетеля на Драконов камък и избраника на Р’хлор.

— Странен избор е направил Р’хлор тогава. — Кралят направи гримаса, сякаш бе вкусил нещо гнусно. — Защо мен, а не братята ми? Ренли и неговата праскова. В сънищата си още виждам сока, капещ от устата му, кръвта от гърлото му. Ако беше изпълнил дълга си пред своя брат, щяхме отдавна да сме смазали Тивин. Победа, с която дори Робърт би се гордял. Робърт… — Зъбите му изскърцаха. — И той все е в сънищата ми. Как се смее. Как пие. Как се тупа в гърдите. Тези неща той вършеше най-добре. И да се бие. Така и не можах да го надмина в нищо. Господарят на Светлината трябваше да направи Робърт свой избраник. Защо мен?

— Защото си праведен — каза Мелисандра.

— Праведен. — Станис пипна с пръст сребърното блюдо. — С пиявици.

— Да — каза Мелисандра. — Но съм длъжна отново да те предупредя: не е това начинът.

— Ти се закле, че ще подейства. — Кралят я изгледа сърдито.

— Ще подейства… и няма да подейства.

— Кое от двете?

— И двете.

— Не говори безсмислици, жено.

— Когато пламъците заговорят по-ясно, и аз ще бъда по-ясна. В пламъците има истина, но не винаги е лесно да се разбере. — Големият рубин на гърлото й пиеше огън от пламтящия мангал. — Дайте ми момчето, ваша милост. Този начин е по-сигурният. По-добрият. Дайте ми момчето и аз ще събудя каменния дракон.

— Момчето е невинно.

— Момчето оскверни брачното ви ложе, иначе със сигурност щяхте да имате свои синове. То ви опозори.

— Робърт го направи. Не момчето. Дъщеря ми го заобича. И е от моята кръв.

— Кръвта на брат ви — каза Мелисандра. — Кралска кръв. Само кралска кръв може да събуди каменния дракон.

Станис изскърца със зъби.

— Повече не искам да слушам за това. С драконите е свършено. Таргариените се опитаха да ги върнат няколко пъти. И се превърнаха в глупаци, или в трупове. Кърпеното лице е единственият глупак, който ни трябва на тази забравена от боговете скала. Имаш си пиявиците. Свърши си работата.

Мелисандра кимна вдървено и каза:

— Както заповядва моят крал.

Замахна с дясната си ръка и хвърли в мангала шепа прах. Въглените се разгоряха. Когато над тях се загърчиха светли пламъци, червената жена взе сребърното блюдо и го поднесе на краля. Давос загледа как той вдигна капака. Под него имаше три големи черни пиявици, издути от кръв.

— Кажи името — заповяда Мелисандра.

Пиявицата се гърчеше в пръстите на краля и се мъчеше да се залепи за някой от тях.

— Узурпатора — каза той. — Джофри Баратеон. — Когато хвърли пиявицата в огъня, тя се сгъна като есенен лист върху въглени и изгоря.

Станис хвана втората.

— Узурпатора — заяви той, този път по-високо. — Бейлон Грейджой. — Хвърли я върху мангала и плътта й се пръсна и изпука. Кръвта бликна от нея, засъска и задимя.

Последната беше в ръката на краля. Нея той огледа по-продължително, как се гърчи между пръстите му.

— Узурпатора — най-сетне изрече Станис. — Роб Старк. И я хвърли в пламъците.

Къпалнята на Харънхъл беше мрачно влажно помещение с нисък таван, пълно с големи каменни корита. Когато вкараха Джайм, завариха Бриен да седи в едно от тях и ядосано да търка ръката си.

— Не толкова силно, моме — извика й той. — Ще си съдереш кожата. — Тя пусна четката и покри гърдите си с длани, големи колкото на Грегър Клегейн. Острите малки пъпчици, които толкова държеше да прикрие, щяха да изглеждат по-нормално на някое десетгодишно детенце, отколкото на едрата й мускулеста гръд.

— Какво търсиш тук? — попита тя сърдито.

— Лорд Болтън настоява да вечерям с него, но отказва да покани и бълхите ми. — Джайм дръпна пазача си с лявата ръка. — Я ми помогни да сваля тия мръсни дрипи. — С една ръка не можеше и вървите на гащите си да развърже. Мъжът се подчини с неохота, но се подчини. — А сега ни остави — каза му Джайм, след като дрехите му се струпаха на купчина върху влажния каменен под. — Милейди Тартска не иска боклуци като теб да зяпат циците й. — Посочи с отрязаната си ръка жената, която прислужваше на Бриен. — Ти също. Изчакай отвън. Вратата е само една, а пачаврата е твърде голяма, за да се опита да изпълзи през комина.

Навикът на подчинението беше дълбок. Жената излезе с пазача му и двамата останаха сами в къпалнята. Коритата бяха достатъчно големи да съберат по шест-седем души, според обичая в Свободните градове, така че Джайм влезе в коритото на грозницата, непохватно и тромаво. И двете му очи бяха отворени, макар че дясното си оставаше леко подуто, въпреки пиявиците на Кибърн. Джайм се чувстваше сто и девет години по-стар, което бе доста по-добре, отколкото се беше чувствал, когато пристигна в Харънхъл.

Бриен се дръпна по-далече от него.

— Има и други корита.

— В това ми е добре. — Той се потопи до брадичка в димящата вода. — Не бой се, пачавро. Бедрата ти са моравозелени, а това, което е между тях, изобщо не ме интересува. — Наложи се да се прихване с дясната ръка за ръба, защото Кибърн го предупреди да пази ленената превръзка суха. Усети как напрежението се изцеди от краката му, но главата му се замая. — Ако припадна, извади ме. Никой Ланистър досега не се е давил в банята си и не смятам да съм първият.

— Защо трябва да ме интересува дали ще умреш?

— Защото си дала тържествена клетва. — Джайм се усмихна като видя червенината, запълзяла по бялата колона на шията й. Тя му обърна гръб. — Все още свенлива девица? Какво не съм видял според теб? — Посегна към четката, която тя пусна, хвана я с пръсти и започна усърдно да се търка. Дори това му беше трудно. „Лявата ми ръка за нищо не става.“

Все пак водата потъмня, щом напластената мръсотия се отми от кожата му. Грозницата продължаваше да седи с гръб към него, мускулите на широките й рамене бяха напрегнати.

— Да не би да те плаши отсечената ми ръка? — попита Джайм. — Би трябвало да си доволна. Изгубих ръката, с която убих краля. Ръката, която бутна момчето на Старк от онази кула. Ръката, която съм пъхал между бедрата на сестра ми. — Изпъна бинтования чукан пред лицето й. — Нищо чудно, че Ренли загина, след като си го пазила ти.

Тя се изправи рязко, сякаш я беше ударил, и горещата вода се плисна от коритото. За миг Джайм зърна гъстото русо храстче между бедрата й, докато излизаше. Беше много по-окосмена от сестра му. Странно и съвсем нелепо, усети че членът му се размърда под водата. „Сега разбирам, че твърде дълго съм бил далече от Церсей.“ Извърна очи, притеснен от начина, по който се отзова тялото му.

— Това беше недостойно — каза Джайм. — Аз съм един осакатен човек, и зъл. Прости ми. Ти ме закриляше не по-зле от всеки мъж и по-добре от повечето.

Тя се уви с една кърпа.

— Подиграваш ли ми се? Това го ядоса отново.

— Ама ти наистина ли си задръстена като крепостна стена? Това беше извинение. Омръзна ми да се боря с теб. Какво ще кажеш да сключим мир?

— Мирът се гради на доверие. Да не искаш да повярвам на…

— На Кралеубиеца, да. На клетвопрестъпника, който уби горкия тъжен Ерис Таргариен. — Джайм изсумтя. — Не за Ерис съжалявам, а за Робърт. „Чувам, че те наричат Кралеубиеца — каза ми той на пиршеството в деня на коронясването си. — Само гледай да не ти стане навик,“ И се засмя. Защо никой не нарича Робърт клетвопрестъпник? Той разкъса кралството, но аз съм този, чиято чест не струвала колкото едно говно.

— Робърт направи всичко, което направи, от любов. — По краката па Бриен се стече вода и се сбра на локвичка около стъпалата й.

— Робърт правеше всичко от гордост. Заради жена, красиво личице, — Той стисна юмрук… щеше, ако имаше ръка. Болката го жегна чак до рамото, жестока като смях.

— Той тръгна, за да спаси страната — настоя тя. „Да спаси страната!“.

— Ти разбра ли, че брат ми е подпалил бързея на Черна вода? Адският огън гори и във вода. Ерис щеше да се окъпе в него, ако смееше. Таргариените бяха луди по огъня. — Главата на Джайм олекна. „От топлината е. От отровата в кръвта ми, остатъка от треската. Не съм на себе си.“ Отпусна се отново, докато водата покрие брадичката му. — Белият ми плащ подгизна… него ден носех златните си доспехи, но…

— Златни доспехи? — Гласът й прозвуча някъде отдалече, много смътно.

Той се отпусна и се понесе в топлината и в спомена.

— След като Танцуващите грифони загубиха Битката на камбаните, Ерис го прати в изгнание. — „Защо го разказвам на това нелепо и грозно дете?“ — Най-после бе осъзнал, че Робърт не е само един разбунтувал се владетел, когото може да съкруши с едно щракване на пръстите, а е най-голямата заплаха, пред която се е изправял домът Таргариен след Демън Блекфир. Кралят вежливо напомни на Лувин Мартел, че държи Елия, и го изпрати да поеме командването на десетте хиляди дорнци, които идваха по кралския път. Джон Дари и Баристан Селми заминаха за Каменната септа, за вдигнат каквото е останало от мъжете на грифоните, а принц Регар се върна от юг и убеди баща си да преглътне гордостта и да призове баща ми. Но от Скалата на Кастърли не се върна нито един гарван и това още повече уплаши краля. Виждаше предатели навсякъде, а Варис винаги му беше подръка да му посочи онзи, когото е пропуснал. Така Негова милост нареди на алхимиците си да заредят запаси с адски огън из целия Кралски чертог. Под Септата на Белор и бордеите в Квартала на бълхите, под конюшни и складове, при всяка от седемте порти, дори в мазетата на самата Червена цитадела.

— Всичко беше подготвено в пълна тайна от шепа майстори пироманти — продължи Джайм. — Не се доверяваха дори на собствените си послушници. Очите на кралицата се бяха склопили преди години, а Регар беше зает със събирането на армия. Но новият жезъл и кама на Ерис, неговата Ръка, не беше съвсем глупав и след като Росарт, Белис и Гаригус влизаха и излизаха ден и нощ, стана подозрителен. Честелд, така се казваше. Лорд Честелд. — Изведнъж си го спомни, с разказа. — Мислех го за страхливец, но в деня, в който се противопостави на Ерис, беше намерил кураж отнякъде. Направи всичко, каквото бе по силите му, за да го разубеди. Спореше, шегуваше се, заплашваше, а накрая започна да го умолява. След като не успя, откъсна служебната си верига от врата си и я хвърли на пода. За това Ерис го изгори жив и овеси веригата на врата на Росарт, любимия си пиромант. Същият, който опече лорд Рикард Старк в собствената му броня. През всичкото това време стоях в подножието на Железния трон в бялата си ризница, неподвижен като труп, и пазех своя суверен и скъпите му сестрички.

— Моите Заклети братя бяха далече, както разбираш, но Ерис обичаше да ме държи до себе си. Бях син на своя баща и затова не ми се доверяваше. Искаше да стоя там, за да може Варис да ме следи ден и нощ. И аз стоях. И слушах всичко това. — Джайм си спомни как блясваха очите на Росарт, когато разгръщаше картите си да покаже къде трябвало да се разположи веществото. Гаригус и Белис бяха същата стока. — Регар посрещна Робърт при Тризъбеца и знаеш какво се случи там. Когато вестта пристигна в двора, Ерис отпрати кралицата си на Драконов камък с принц Визерис. Принцеса Елия също трябваше да замине, но той го забрани. Кой знае защо, му беше хрумнало, че принц Лувин трябва да е изменил на Регар при Тризъбеца, но реши, че ще опази верността на Дорн, докато държи до себе си Елия и Егон. „Предателите искат моя град — чух го как каза на Росарт, — но аз ще им дам само пепелища. Нека Робърт да царува над овъглени кости и печено месо.“ Таргариените никога не погребват мъртвите си, те ги изгарят. Ерис беше решил да вдигне най-голямата клада в историята. Макар че, честно казано, не вярвам да е очаквал, че наистина ще умре. Също като Ерион Светлия огън преди него, Ерис си въобразяваше, че огънят ще го превъплъти… че ще възкръсне отново, прероден като дракон, и ще Превърне в пепел враговете си.

— Нед Старк препускаше на юг с авангарда на Робърт, но първи до града стигнаха силите на баща ми. Пицел убеди краля, че неговият Гарант на Запада е дошъл да го защити, затова той му отвори портите си. Единственият път, когато Варис наистина му бе нужен, но той го пренебрегна. Баща ми не се беше намесил във войната, размисляше над неправдите, които му бе нанесъл Ерис, и смяташе домът Ланистър да мине на печелившата страна. Тризъбецът му помогна да вземе решението си. На мен се падаше да браня Червената цитадела, но разбирах, че сме загубили. Пратих да помолят Ерис да ми позволи да сключа примирие. Човекът ми се върна с кралска заповед. „Донеси ми главата на баща си, ако не си предател.“ Ерис не приемаше поражението. Лорд Росарт беше с него, така каза пратеникът ми. Знаех какво означава това… Когато се натъкнах на Росарт, беше облечен като обикновен ратник, бързаше да влезе през малката порта. Първо убих него. След това посякох Ерис, преди да е намерил някой друг да отнесе заповедта му на пиромантите. Няколко дни след това излових останалите и също ги избих. Белис ми предложи злато, а Гаригус заплака за милост. Е, мечът все пак е по-голяма милост от огъня, но не мисля, че тази милост много му хареса.

Водата беше изстинала. Джайм отвори очи и се взря в чукана на отрязаната си десница. „Ръката, която ме направи Кралеубиец.“ Козела го беше лишил и от славата, и от позора, с един замах. „И какво ми остави? Кой съм аз сега?“

Грозното момиче изглеждаше нелепо, стиснало кърпата до жалките си гърдички и с дебелите си бели крака.

— Да не би да онемя от разказа ми? Хайде, прокълни ме или ме целуни, или ме наречи лъжец. Каквото и да е!

— Ако това е истина, защо никой не го знае?

— Рицарите на Кралската гвардия са се заклели да не издават кралските тайни. Да не искаш да си наруша клетвата? — Джайм се изсмя. — Да не мислиш, че благородният лорд на Зимен хребет е искал да изслуша жалките ми обяснения? Такъв доблестен мъж. Трябваше само да ме погледне, за да отсъди, че съм виновен. — Джайм рязко се изправи и водата потече студена по гърдите му. — С какво право вълкът съди лъва? С какво право?! — Разтрепери се и когато се опита да излезе, чуканът се натресе в ръба на коритото.

Болката го вцепени… и изведнъж къпалнята около него се завъртя. Бриен го подхвана, преди да падне. Ръката й беше настръхнала като патешка кожа, студена и тромава, но беше силна и по-нежна, отколкото бе допускал. „По-нежна от Церсей“ — помисли Джайм.

— Стражи! — извика грозницата. — Кралеубиеца! „Джайм — помисли той. — Казвам се Джайм.“

Когато се свести, лежеше върху влажния под, а около него с угрижени лица стояха стражите, грозната и Кибърн. Бриен беше гола, но за миг като че ли бе забравила това.

— Горещата вода ще го оправи — говореше им майстер Кибърн. „Не, той не е никакъв майстер, взели са му веригата.“ — В кръвта му все още има отрова, а и лошо е хранен. С какво го хранехте?

— Червеи, пикня и сив бълвоч — промълви Джайм.

— Корав хляб, вода и овесена каша — настоя пазачът. — Ама той почти нищо не ядеше. Какво да правим с него сега?

— Изтъркайте го и го облечете — каза Кибърн. — Лорд Болтън настоява да вечеря с него. Няма време.

— Донесете чисти дрехи — каза Бриен. — Аз ще се погрижа да се окъпе и облече.

Другите само се зарадваха, че могат да й го отстъпят. Вдигнаха го на крака и го поставиха да седне на една каменна пейка до стената. Бриен си взе кърпата и се върна с корава четка, да го доизтърка. Един от стражите й даде бръснач да му подреже брадата. Кибърн се върна с долни дрехи от груба тъкан, гащи от черна вълна, широка зелена риза и кожен елек, който се връзваше отпред. Джайм вече не се чувстваше толкова замаян. С помощта на Бриен успя да се облече.

— Сега ми трябва само едно сребърно огледало.

Проклетият майстер беше донесъл нови дрехи и за Бриен: пооцапана розова сатенена рокля и ленена долна риза.

— Съжалявам, милейди. Единствените женски дрехи, които се намериха в Харънхъл, достатъчно големи, за да ви станат.

От пръв поглед беше ясно, че роклята е скроена за някоя с по-тесни рамене, по-къси крака и много големи гърди. Фината мирска дантела едва прикриваше отоците и белезите по кожата на Бриен. Общо взето в това облекло грозната мома изглеждаше още по-нелепо. „В раменете е по-широка от мен, а и вратът й е по-дебел. Нищо чудно, че предпочита да се облича в броня“ — каза си Джайм. А и розовото не беше най-подходящият цвят за нея. В главата му хрумнаха дузина жестоки шеги, но този път поне си премълча. По-добре беше да не я ядосва. С една ръка трудно щеше да й се опре.

Кибърн донесе и една кана.

— Какво е това? — попита подозрително Джайм, когато майстерът без верига я поднесе към устата му.

— Лакрица в оцет, с мед и карамфил. Ще ви даде малко сила и ще ви прочисти главата.

— Донеси ми отвара, от която поникват нови ръце — каза Джайм. — Това ми трябва на мен.

— Пий — каза Бриен, без да се усмихне, и той пи.

След около половин час се почувства достатъчно силен, за да може да стои прав. След сумрачната и гореща влага в къпалнята въздухът вън го зашлеви през лицето.

— Милорд сигурно вече го чака — каза един от стражите на Кибърн. — Нея също. Да го занеса ли?

— Все още мога да вървя. Бриен, подай ми ръка.

Джайм я стисна под мишницата и се остави да го поведе през двора до една огромна ветровита зала, по-голяма дори от тронната зала в Кралски чертог. Покрай стените имаше огромни камини, по една на всеки десетина крачки, повече, отколкото можеше да преброи, но огън не беше запален и студът между дебелите стени пронизваше до кости. На вратите и по стъпалата, водещи към двете горни галерии, пазеха копиеносци в кожени наметала. А в средата на това огромно празно пространство, на една дървена маса, обкръжена от сякаш цели акри покрит с гладки плочи под, чакаше лорд Дредфорт, обслужван само от един виночерпец.

— Милорд — каза Бриен, когато двамата застанаха пред него. Очите на Рууз Болтън бяха по-светли от камък, по-тъмни от мляко, а гласът му беше мек като паяжина.

— Радвам се, че сте достатъчно силен да ми направите компания, сир. Милейди, моля седнете. — И с щедър жест посочи подносите със сирене, хляб, студено месо и плодове, отрупали масата. — Червено или бяло вино ще предпочетете? Боя се, че реколтите са различни. Сир Амори почти е пресушил избите на лейди Уент.

— Вярвам, че сте го убили за това прегрешение. — Джайм бързо се отпусна в предложеното му кресло, за да не види Болтън колко е слаб. — Бялото е за Старките. Като добър Ланистър ще пия червено.

— Аз предпочитам вода — каза Бриен.

— Елмар, от червеното за сир Джайм, вода за лейди Бриен, а за мен — хипокрас. — Болтън махна с ръка на придружителите им да напуснат и мъжете се оттеглиха мълчаливо под строй.

По навик Джайм посегна към виното си с дясната ръка. Чуканът се отърка в бокала, пръсна яркочервени капки по ленените му превръзки и той се принуди да хване чашата с лявата ръка преди да падне, но Болтън се престори, че не е забелязал непохватния му жест. Севернякът ядеше сушена слива, като отхапваше нервно. — Опитайте ги, сир Джайм. Много са сладки и раздвижват червата. Лорд Варго ги взел от един хан преди да го изгори.

— Червата ми са си добре. Козела не е никакъв лорд, а сливите ви не ме интересуват толкова, колкото намеренията ви.

— Относно вас? — Лека усмивка се плъзна по устните на Рууз Болтън. — Опасна плячка сте вие, сир. Където и да минете, сеете смут, дори тук, в щастливия ми дом Харънхъл. — Гласът му бе на косъмче по-силен от шепот. — А и в Речен пад, както изглежда. Знаете ли, Едмур Тъли е предложил хиляда златни дракона за този, който ви залови и ви предаде.

„Това ли е всичко?“

— Сестра ми ще плати десет пъти повече.

— Нима? — Пак същата усмивка, плъзна се за миг и се стопи. — Десет хиляди дракона е доста прилична цена. Разбира се, струва си човек да обмисли и предложението на лорд Старк. Той обещава ръката на дъщеря си на човека, който му донесе главата ви.

— Това го оставете за Козела — каза Джайм. Болтън се изкиска тихо.

— Харион Карстарк беше пленник, когато завзехме замъка, знаете ли? Дадох му всички хора на Кархолд които още бяха с мен, и го отпратих с Гловър. Надявам се нищо лошо да не го е сполетяло в Дъскъндейл… иначе Алис Карстарк ще остане единствената издънка на лорд Рикард. — Избра си нова слива. — За ваше щастие, не ми трябва жена. Ожених се за лейди Валда Фрей, докато пребивавах в Близнаците.

— Хубавата Валда? — Много непохватно Джайм се опита да си хване брадата с дясната ръка, докато си я скубеше с лявата.

— Дебелата Валда. Милорд Фрей ми предложи теглото на избраната от мен невяста в сребро като зестра, така че избрах най-доброто. Елмар, чупни малко хляб на сир Джайм.

Момчето откърши комат от единия край на самуна и го подаде на Джайм. Бриен си отчупи сама.

— Лорд Болтън — попита тя, — говори се, че се каните да предадете Харънхъл на Варго Хоут.

— Това беше неговата цена — каза лорд Болтън. — Ланистърите не са единствените, които плащат дълговете си. Все едно, скоро трябва да си тръгна. Едмур Тъли ще се жени за лейди Рослин Фрей в Близнаците и моят крал заповядва да присъствам.

— Едмур се жени? — възкликна Джайм. — А не Роб Старк?

— Негова милост крал Роб е женен. — Болтън изплю костилката от сливата в шепа и я остави настрана. — За една Уестърлинг от Зъбера. Казаха ми, че се казвала Джейни. Не се съмнявам, че я познавате, сир. Баща й е знаменосец на вашия баща.

— Баща ми има твърде много знаменосци и повечето от тях имат дъщери. — Джайм посегна с лявата ръка за бокала си, мъчейки се да си спомни нещо за тази Джейни. Уестърлингите бяха древен дом, с повече гордост, отколкото мощ.

— Това не е възможно — заяви упорито Бриен. — Крал Роб се закле да се ожени за Фрей. Той никога не би нарушил клетвата си, той…

— Негова милост е шестнадесетгодишно момче — каза кротко сир Рууз Болтън. — И ще ви бъда благодарен, ако не оспорвате думите ми, милейди.

Джайм почти съжали Роб Старк. „Спечели войната на бойното поле, а я загуби в брачното ложе, глупакът с глупак.“

— Как се е примирил лорд Уолдър да вечеря с пъстърва вместо с вълк? — попита той.

— О, от пъстървата също става вкусна вечеря. — Болтън вдигна белия си пръст към виночерпеца. — Въпреки че горкият ми Елмар е отчаян. Той трябваше да се ожени за Аря Старк, но добрият му татко Фрей нямаше избор, освен да отмени годежа, след като крал Роб измени на обета си.

— Има ли някаква вест за Аря Старк? — Бриен се наведе над масата. — Лейди Кейтлин се опасяваше, че… живо ли е момичето?

— О, да — каза владетелят на Дредфорт.

— Сигурен ли сте в това, милорд? Рууз Болтън сви рамене.

— Аря Старк се беше изгубила за известно време, вярно, но вече се намери. Смятам да я върна жива и здрава на север.

— Заедно със сестра й — каза Бриен. — Тирион Ланистър ни е обещал двете момичета в замяна на своя брат.

Това, изглежда, много развесели лорда на Дредфорт.

— Милейди, никой ли не ви го е казвал? Ланистърите лъжат.

— Това да не би да е оскърбление към моя дом? — Джайм вдигна ножа си за сирене със здравата си ръка. — Закръглен връх и тъп — рече той, плъзгайки палец по острието на ножа, — но все пак ще влезе в окото ви. — На челото му изби пот. Можеше само да се надява, че не изглежда толкова жалък, колкото се чувстваше.

Тънката усмивка на лорд Болтън отново навести устните му.

— Говорите доста храбро за човек, който има нужда от помощ, за да си отчупи хляб. Стражите ми са наоколо, напомням ви.

— Ха, наоколо! На половин левга оттук. — Джайм хвърли поглед към огромната зала. — Докато стигнат до нас, ще сте умрял като Ерис.

— Едва ли е особено учтиво да заплашвате домакина си над блюдото си със сирене и маслини — сгълча го лорд Дредфорт. — Не север ние все още смятаме законите на гостоприемството за свещени.

— Тук съм пленник, а не гост. Вашият пръч ми отряза ръката. Ако мислите, че няколко сливи ще ме накарат да се примиря с това, адски много се лъжете.

Това стъписа Рууз Болтън.

— Може би. Може би трябва да ви предам на Едмур Тъли като брачен дар… или да ви отрежа главата, както направи вашата сестра с Едард Старк.

— Не ви съветвам. Скалата на Кастърли има дълга памет.

— Хиляда левги планини, море и едно тресавище лежат между моите стени и вашата скала. Враждебността на Ланистър не означава за Болтън почти нищо.

— Но приятелството на Ланистър може да означава много. — Джайм си помисли, че разбира каква игра играеше сега. „Но дали и брантията го разбира?“ Не смееше да я погледне, за да види.

— Не съм сигурен, че сте приятелите, които един разумен човек би искал да има. — Рууз Болтън махна на момчето. — Елмар, отрежи на гостите ни от печеното.

Първо поднесоха на Бриен, но тя не посегна към месото.

— Милорд — каза тя. — Сир Джайм трябва да бъде разменен за дъщерите на лейди Кейтлин. Вие трябва да ни освободите и да продължим по пътя си.

— Гарваните, които долетяха от Речен пад, говореха за бягство, а не за размяна. И ако сте помогнала на този пленник да се измъкне от оковите си, то вие сте виновна в измяна, милейди.

Едрата брантия скочи.

— Аз служа на лейди Старк!

— А аз — на краля на Севера. Или на краля, който изгуби Севера, както някои го наричат напоследък. Който никога не е пожелавал да връща сир Джайм на Ланистърите.

— Седни и яж, Бриен — подкани я Джайм, след като Елмар постави пред него резен печено, отвън тъмно, отвътре кърваво. — Ако Болтън е решил да ни убие, едва ли щеше да хаби скъпите си сливи за нас, след като червата му са толкова зле. — Зяпна месото и си даде сметка, че няма как да го нареже с една ръка. „Вече не струвам и колкото едно момиченце — помисли си. — Козела изравни цената, макар да се съмнявам, че лейди Кейтлин ще му благодари, когато Церсей върне ревлите й в подобно състояние.“ При тази мисъл лицето му се сгърчи. „Обзалагам се, че и за това ще трябва аз да поема вината.“

Рууз Болтън започна методично да си отрязва от месото; кръвта покапа в блюдото му.

— Лейди Бриен, ще седнете ли, ако ви кажа, че се надявам да пусна сир Джайм да си продължи по пътя, точно както желаете вие и лейди Старк?

— Аз… ще ни пуснете ли? — Каза го настръхнала, но седна. — Това е добре, милорд.

— Да. Добре е. Само че лорд Варго ми създаде едно малко… затруднение. — Обърна светлите си очи към Джайм. — Знаете ли защо Хоут ви отряза ръката?

— Той просто обича да реже ръце. — Ленът, който покриваше костта, се беше оцапал с кръв и вино. — Той и крака обича да реже. Струва ми се, че не му е нужна особена причина.

— Все пак е имал такава. Хоут е по-хитър, отколкото изглежда. Никой не би могъл да остане главатар на такава банда като Храбрата дружина за дълго, без да има малко ум в главата. — Болтън набоде парче месо на върха на камата си, лапна го, сдъвка замислено, преглътна. — Лорд Варго изостави дома Ланистър, защото аз му предложих Харънхъл, награда хиляда пъти по-голяма от всичко, което би могъл да се надява, че ще получи от лорд Тивин. Като чужденец във Вестерос той не знае, че наградата е отровна.

— Проклятието на Черния Харън? — подигра се Джайм.

— Проклятието на Тивин Ланистър. — Болтън поднесе бокала си и Елмар го напълни мълчаливо. — Нашият Козел трябваше да се посъвет — ва с Тарбеките или с Рейни. Те можеха да го предупредят как лорд баща ви се разправя с изменниците.

— Не съществуват нито Тарбеки, нито Рейни — каза Джайм.

— Точно това имах предвид. Лорд Варго безспорно се надяваше, че лорд Станис ще триумфира в Кралски чертог и следователно ще утвърди собствеността му над този замък от благодарност за скромната му роля в съкрушаването на дома Ланистър. — Изсмя се сухо. — Боя се, че той знае твърде малко за Станис Баратеон. Той би могъл да му даде Харънхъл заради службата му… но също така ще му даде клуп за престъпленията му.

— Клупът е по-голяма милост от това, което ще получи от баща ми.

— Той вече сам е стигнал до същия извод. След като Станис е прекършен и Ренли е мъртъв, само една победа на Старк може да го избави от възмездието на лорд Тивин, но този шанс става все по-нищо — Крал Роб досега е печелил всички битки — каза Бриен, толкова непреклонна в думите, колкото и в делата си.

— Спечели всички битки и в същото време загуби Фрей, Карстарк, Зимен хребет и Севера. Жалко, че вълкът е толкова млад. Момчетата на шестнадесет години винаги вярват, че са безсмъртни и непобедими. Един по-възрастен мъж би превил коляно, мисля аз. След една война винаги идва мир, а с мира винаги има опрощения… най-малкото за такива като Роб Старк. Не и за такива като Варго Хоут. — Болтън се усмихна. — И двете страни се възползваха от него, но никой няма да пролее и една сълза, ако загине. Момчетата от Храбрата дружина не се биха при Черна вода, но въпреки това загинаха там.

— Нали ще ми простите, ако не ги оплача?

— Не изпитвате жал към нашия окаян и обречен Козел? А, но боговете трябва… иначе защо ще поставят вас в ръцете му? — Болтън сдъвка ново парче месо. — Кархолд е по-малък и по-жалък от Харънхъл, но се намира далеч от обсега на лъвските лапи. След като се ожени за Алис Карстарк, Хоут може наистина да стане лорд. Ако успее да вземе малко злато от баща ви, толкова по-добре, но ще трябва да ви достави на лорд Рикард, колкото и да заплати за вас лорд Тивин. Неговата цена би била девицата и безопасното убежище.

— Но за да ви продаде, той трябва да ви опази, а речните земи са пълни с такива, които с радост биха ви отмъкнали — продължи той. — Гловър и Толхарт бяха прекършени при Дъскъндейл, но останки от тяхната войска все още се срещат тук-там и Планината продължава да избива изоставащите. Хиляда Карстарки върлуват из земите на юг и изток от Речен пад, глутници двукраки вълци, и разбойническите банди на Господаря на мълниите. Дондарион с радост би обесил и вас и Козела наедно, на едно и също дърво. — Лорд Дредфорт топна в потеклата кръв залък хляб. — Харънхъл беше единственото място, където лорд Варго можеше да се надява да ви опази, но тук неговата Храбра дружина е доста по-малочислена пред моите хора, както и на сир Енир с неговите Фрей. Не се съмнявам, че се е боял да не ви върна на сир Едмур в Речен пад… или още по-лошо, да ви изпратя при баща ви. С осакатяването ви, той искаше да премахне вашия меч като заплаха, да си спечели един гнусен знак, който да изпрати на баща ви и да смали цената ви за мен. Защото той е мой човек, както аз съм човек на крал Роб. Така неговото престъпление става мое, или поне ще изглежда такова в очите на баща ви. И тъкмо тук лежи моето… малко затруднение. — И той се взря в Джайм със светлите си очи, немигащи, очакващи, ледени. — „Разбирам.“

— Искате да ви освободя от вината. Да кажа на баща си, че този чукан не е ваше дело. — Джайм се засмя. — Милорд, изпратете ме при Церсей и ще изпея най-сладката песен, която бихте искали да чуете, за това колко мило сте се отнесли с мен. — Знаеше, че какъвто и друг отговор да дадеше, Болтън щеше да го върне на Козела. — Да имах ръка, щях да го напиша. Как съм бил осакатен от наемника, който собственият ми баща доведе във Вестерос, и как съм бил спасен от благородния лорд Болтън.

— Ще се доверя на думата ви, сир.

„Виж, това е нещо, което не чувам много често.“

— Кога ще ни бъде разрешено да тръгнем? И как смятате да ме преведете през всичките тези вълци, разбойници и Карстарки?

— Ще тръгнете тогава, когато Кибърн каже, че сте достатъчно силен, със силен ескорт от отбрани мъже под командата на моя капитан Уолтън. Стоманените пищялки, така го наричат. Войник с лоялност. Уолтън ще ви отведе здрав и непокътнат чак до Кралски чертог.

— При условие, че дъщерите на лейди Кейтлин също бъдат доставени здрави и непокътнати — каза пачаврата. — Милорд, закрилата на вашия човек Уолтън е добре дошла, но момичетата са моя отговорност.

Владетелят на Дредфорт я погледна с безразличие.

— Момичетата няма какво повече да ви притесняват, милейди. Лейди Санса е жена на джуджето, сега само боговете могат да ги разделят.

— Негова жена? — каза стъписана Бриен. — Дяволчето? Но… той се закле пред целия двор, пред очите на богове и хора…

„Колко е невинна.“ Джайм беше също толкова изненадан, честно казано, но го прикри по-добре. „Санса Старк, това сигурно е извикало усмивка на лицето на Тирион.“ Спомни си колко щастлив беше брат му с момиченцето на онзи селяк… за два дни.

— Какво се е заклело или не се е заклело Дяволчето, вече едва ли има значение — каза лорд Болтън. — Най-малкото за вас. — Грозната мома изглеждаше почти уязвена. Изглежда, най-после усети стоманените челюсти на капана, когато Рууз Болтън подкани стражите си. — Сир Джайм ще продължи за Кралски чертог. Опасявам се, че нищо не казах за вас. Би било несправедливо от моя страна, ако лиша лорд Варго от двете му плячки. — Лордът на Дредфорт посегна и си взе още една сушена слива. — На ваше място, милейди, щях да се безпокоя по-малко за Старките и повече за Сапфирите.