Вихър от мечове

АРЯ

Усещаше дупката в себе си всяка сутрин, щом се събудеше. Не беше глад, въпреки че понякога беше и това. Беше някакво кухо място, някаква празнота на мястото на сърцето й, там, където бяха живели нейните братя и родителите й. Главата също я болеше. Не толкова ужасно като отначало, но все пак доста неприятно. Аря обаче беше свикнала с това и поне буцата се слягаше. Но дупката вътре си оставаше. „Дупката никога няма да се запълни“ — казваше си тя на лягане.

Някои сутрини Аря изобщо не искаше да се събуди. Оставаше си сгушена под наметалото и стискаше очи, мъчейки се да заспи насила. Ако Хрътката я оставеше на мира, щеше да спи денонощно.

И сънуваше. Това беше най-доброто — сънуването. Почти всяка нощ сънуваше вълци. Голяма глутница вълци с нея за водач. Беше по-голяма от всички, по-силна, по-ловка и по-бърза. Можеше коне да надбяга и лъвове да надвие. Когато оголеше зъби, дори хората бягаха от нея, коремът й никога не оставаше празен за дълго, а козината й пазеше топло дори когато вятърът задухаше студен. И братята и сестрите й бяха с нея, много и много, свирепи, страховити и нейни. Никога нямаше да я оставят.

Но ако нощите й бяха пълни с вълци, то дните й принадлежаха на кучето. Сандор Клегейн я караше да става всяка заран, все едно дали иска, или не. Изругаваше я с дрезгавия си глас или я вдигаше на крака и я разтърсваше. Веднъж нахлузи на главата й шлем, пълен със студена вода. Тя заподскача, почна да плюе вода и се опита да го изрита, но той само се засмя.

— Изсуши се и нахрани проклетите коне — каза й и тя го послуша.

Вече си имаха два — Странник и едно дореста кобилка, която Аря нарече Страхливка, защото Сандор каза, че сигурно е избягала от Близнаците, също като тях двамата. Намериха я да се скита с празно седло на заранта след клането. Кончето си беше съвсем добро, въпреки че Аря не можеше да заобича една страхливка. „Странник сигурно се е бил.“ Все пак се грижеше за кобилата с най-голямо усърдие. А Страхливка можеше и да е страхливка, но също така беше млада и силна. Аря смяташе, че може да надбяга Странник, ако се стигнеше до това.

Хрътката вече не я следеше толкова изкъсо като в началото. Понякога като че ли изобщо не го интересуваше дали ще стои край него, или ще се отдалечи, и нощем вече не я връзваше в наметалото. „Някоя нощ ще го убия докато спи“ — казваше си тя, но така и не го направи. „Някой ден ще яхна Страхливка и ще му избягам“ — казваше си също, но и това не направи. Къде щеше да се дене? Зимен хребет вече го нямаше. Братът на дядо й беше в Речен пад, но тя не го познаваше, нито той нея. Лейди Малък лес можеше да я приеме в Жълъдов замък, но можеше и да не я приеме. Освен това Аря изобщо не беше сигурна дали ще може да намери Жълъдов замък. Понякога си мислеше, че би могла да се върне в хана на Шарна, стига пороите да не са го отнесли. Можеше да остане там с Горещата баница или, да речем, лорд Берик щеше да я намери там. Ангай щеше да я научи как да стреля с лък и тя щеше да може да язди с Джендри и да бъде разбойничка, също като Венда Белия фавн от песните.

Но пък това беше толкова тъпо, колкото някои от мечтите на Санса.

Горещата баница и Джендри я бяха изоставили при първата възможност, а лорд Берик и неговите разбойници искаха само да я продадат срещу откуп, също като Хрътката. Никой от тях всъщност не я искаше. „Никога не са били моя глутница, дори Горещата баница и Джендри. Тъпо беше да си го мисля, точно като някое глупаво момиченце, а не като вълчица.“ Затова оставаше с Хрътката. Пътуваха всеки ден, без да преспиват два пъти на едно място, отбягваха градчета, селца и замъци, доколкото можеха. Веднъж тя попита Сандор Клегейн накъде отиват.

— Надалече — каза й той. — Това е достатъчно да знаеш. Вече пет пари не давам за теб, тъй че няма да търпя хленчовете ти. Трябваше да те оставя да се набуташ в оня скапан замък.

— Трябваше — съгласи се тя, мислейки за майка си.

— Щеше да си умряла, ако те бях пуснал. Би трябвало да си ми благодарна. Би трябвало да ми изпееш някоя малка песничка, като сестра ти.

— Ти и нея ли я удари така, с брадвата?

— Ударих те с тъпото на брадвата, тъпа малка кучко. Ако те бях ударил с острото, още щяха да се носят черупки от тъпата ти глава по Зелената вилка. А сега си затвори скапаната уста. Ако имам ум в главата, трябва да те дам на Сестрите на мълчанието. Те режат езиците на момичетата, които плямпат много.

Не беше честно от негова страна да казва това. Освен онзи единствен път, Аря почти не проговаряше. Минаваха по цели дни, без нито един от двамата да каже и дума. На нея й беше твърде пусто отвътре, за да говори, а Хрътката изглеждаше много ядосан. Тя усещаше кипящия в него гняв; виждаше го изписан на лицето му, в начина, по който устата му се свиваше и кривеше, в погледа му. Когато хванеше брадвата, за да насече дърва за огън, го обземаше хладна ярост и почваше да сече стръвно, докато не натрупаше двайсет пъти повече подпалки и дърва, отколкото им трябваха. Понякога ставаше толкова кисел и уморен след тази работа, че лягаше на земята до насечените дърва и заспиваше, без дори да запали огъня. Аря мразеше, когато това станеше, мразеше и него самия. В такива нощи най-дълго се взираше в брадвата. „Изглежда ужасно тежка, но бас държа, че мога да я размахам.“ И при това нямаше да го удари с плоското.

Понякога зърваха други хора: селяци по нивите, свинари, млекарка, повела кравата си, скуайър, понесъл писмо по някой разкалян път. Нямаше никакво желание и с тях да спре да поговори. Струваше й се, че обитават някаква далечна земя и говорят на странен и чужд за нея език; нямаха нищо общо с нея, нито тя — с тях.

Освен това не беше безопасно да ги виждат. От време на време по кривите селски пътища минаваха колони от конници и пред тях се развяваха близначните кули на Фрей.

— Търсят разпръснали се северняци — каза й Хрътката първия път. — Чуеш ли тропот на копита, бързо си навеждай главата. Едва ли ще е приятел.

Един ден в кухината в земята, оставена от един паднал дъб, се натъкнаха на още един оцелял при Близнаците човек. Знакът на гърдите му изобразяваше розоволика девица, танцуваща сред вихър от коприна, и той им каза, че е човек на сир Марк Пайпър; стрелец, въпреки че бе изгубил лъка си. Лявото му рамо беше изкривено и подуто — удар от боздуган, каза им той. Беше счупил рамото му и беше набил ризницата в плътта.

— Северняк беше — проплака той. — Знакът му беше един кървав мъж, и като видя моя, си направи шега. Червен мъж и розова девица, вика, можело да си паснат. Пих за неговия лорд Болтън, той пи за сир Марк, и двамата заедно пихме за лорд Едмур и лейди Рослин, и за краля на Севера. А после ме удари.

Очите му бяха побелели от треска и Аря беше сигурна, че казва истината. Рамото му беше грозно подуто и целият му ляв хълбок беше оцапан с гной и кръв. И вонеше. „Мирише на труп.“ Мъжът ги помоли за глътка вино.

— Ако имах вино, щях да си го изпия сам — каза му Хрътката. — Мога да ти дам вода и дара на милостта.

Стрелецът го изгледа, после каза:

— Ти си кучето на Джофри.

— Вече съм куче само на себе си. Вода искаш ли?

— Дай. — Мъжът преглътна. — И милостта. Моля те.

Малко преди това бяха минали покрай малко горско езерце. Сандор даде на Аря шлема си и я прати да го напълни. Тя го домъкна до брега, нагази в калта и се наведе, стиснала кучешката глава като дръжка. Водата потече от дупките за очите, но все пак на дъното се задържа доста.

Когато се върна, стрелецът вдигна лице и тя наля вода в устата му. Той загълта толкова бързо, колкото тя можеше да сипва, а което не можа да поеме, потече по бузите му и разми спечената кафява кръв по мустаците му и от тях и от брадата му закапаха светлочервени сълзи. Когато водата свърши, той стисна шлема и облиза стоманата.

— Добре — каза той. — Жалко само, че не беше вино. Винце исках.

— И аз. — Хрътката опря камата в гърдите на мъжа почти с нежност и с цялата си тежест натисна. Острието мина през връхното палто, ризницата и ватата отдолу. Той измъкна ножа, отри го в мъртвия, погледна я и каза: — Тук е сърцето, момиче. Така се убива човек.

„Това е само един от начините.“ — Ще го погребем ли?

— Защо? — каза Сандор. — На него му е все едно, а и лопата нямаме. Ще го оставим на вълците и дивите псета. Твоите братя и моите. — Изгледа я сурово. — Но първо да го оберем.

В кесията на стрелеца имаше два сребърни елена и близо трийсет медника. Камата му беше с хубаво бронзово камъче на дръжката. Хрътката премери ножа на ръка, а после го хвърли на Аря. Тя го хвана за дръжката, пъхна го под колана си и се почувства малко по-добре. Не беше Игла, но все пак беше стомана. Мъртвият имаше и колчан с две стрели, но стрелите нямаше да им свършат работа без лък. Ботушите му бяха твърде големи за Аря и твърде малки за Хрътката, затова ги оставиха. Тя взе и шлема му, плосък отгоре като котле, макар да й покриваше почти целия нос и трябваше да го килне назад, за да вижда.

— Трябва да е имал и кон, иначе нямаше да може да стигне чак дотук — каза Клегейн. — Но проклетото животно е избягало.

Когато стигнаха подножието на Лунните планини, дъждовете почти бяха престанали. Аря вече можеше да види слънцето и луната, и звездите, и й се струваше, че вървят на изток.

— Къде отиваме? — отново попита тя. Този път Хрътката й отговори.

— Ти имаш една леля в Орлово гнездо. Може да поиска да откупи кльощавия ти задник, макар че боговете само ще знаят защо. Веднъж да намерим планинския път, тръгваме по него и чак до Кървавата порта.

„Леля Лиза.“ Мисълта остави празнота в душата на Аря. Майка си искаше тя, а не леля си. Леля си познаваше толкова, колкото и брата на дядо си, Черната риба. „Трябваше да влезем в замъка.“ Всъщност те не знаеха дали наистина майка й е загинала, както и Роб. Не беше като да са ги видели как умират или нещо такова. Може би лорд Фрей само ги беше пленил. Може би ги бяха оковали в тъмницата му или може би Фрей сега ги отвеждаха към Кралски чертог, за да може Джофри да им отсече главите. Наистина не знаеха.

— Трябва да се върнем — изведнъж реши тя. — Трябва да се върнем при Близнаците и да си намеря мама. Не може да е умряла. Трябва да й помогнем.

— Аз пък мислех, че главата на сестра ти е пълна с песни — изръмжа Хрътката. — Фрей може да са задържали майка ти за откуп, вярно. Но и в седемте ада няма да се намери начин да ида и да я измъкна от проклетия замък сам-самичък.

— Няма да си сам. И аз ще дойда.

Той издаде оня звук, дето много приличаше на смях.

— Виж, това ще накара дъртака да се напикае от страх.

— Теб просто те е страх да умреш! — викна тя. Клегейн този път наистина се разсмя.

— Смъртта не ме плаши. Само огънят. А сега млъквай, че сам ще ти отрежа езичето и ще спестя труда да Сестрите на мълчанието. Чака ни Долината.

Аря не мислеше, че наистина би могъл да й отреже езика; само говореше така, като Розовото око, дето все я плашеше, че ще я пребие от бой. Все пак нямаше смисъл да го предизвиква. Сандор Клегейн не беше Розовото око. Розовото око не посичаше хора на две с един удар, нито ги удряше с брадви. Макар и с тъпото на брадвите.

Легна си с мисълта за майка си и се зачуди дали да не убие Хрътката, докато спи, и да се върне, за да я спаси. Когато затвори очи, я видя. „Толкова е близо, че почти мога да я помириша…“ … и тогава наистина я помириса. Миризмата беше съвсем слаба под другите миризми, под мъха, тинята и водата, и вонята на гниеща тръстика и на гниещи хора. Застъпва бавно през меката земя към брега на реката, отпи, вдигна глава и задуши. Небето беше тихо и забулено от гъсти облаци, а реката — зелена и пълна с плуващи по течението й неща. Мъртъвци затлачваха плитчините й, някои продължаваха да се движат надолу, щом водата ги повлечеше, други оставаха изхвърлени по бреговете. Братята и сестрите й се струпаха около нея и почнаха да ядат.

Имаше и много врани, грачеха на вълците и изпълваха въздуха над тях с пера. Тяхната кръв беше по-гореща и една от сестрите им успя да плесне една с лапата си, докато тя се опитваше да излети. На нея също й се дощя врана. Прииска й се да вкуси кръвта, да чуе как изпращяват костите между зъбите й, да напълни стомаха си с топла плът, а не със студена. Гладна беше, а наоколо беше пълно с месо, но знаеше, че не може да яде.

Миризмата се усили. Тя наостри уши и се вслуша в лакомото ръмжене на глутницата си, в крясъка на враните, в плясъка на криле и в ромона на водата. Някъде отдалече се чуваше тропот на коне и викове на живи хора, но не те бяха важни сега. Само тази миризма беше важна. Тя отново подуши във въздуха. Ето, беше там, и ето че не само я подуши, но и го видя, нещо бяло, което се носеше надолу по реката, и се обръщаше, щом го закачеше някой клон. Тръстиките под него се огъваха.

Тя зашляпа през плитчините, след което скочи в по-дълбоката вода. Течението беше силно, но тя беше по-силна. Заплува, следвайки обонянието си. Речните миризми бяха щедри и влажни, но не те я привличаха. Запристъпва тя след острия червен шепот на студена кръв, след сладкия тръпчив мирис на смърт. Тръгна подир тях, както беше преследвала толкова пъти сърни из дърветата, и накрая ги догони и челюстите и се стегнаха около една бяла ръка. Разтърси я, за да накара тялото да се раздвижи, но в устата й имаше само смърт и кръв. Усилието започна да я уморява и нищо друго не можеше да направи, освен да издърпа тялото на брега. Докато го теглеше нагоре по разкаляното дере, един от по-малките й братя дотича с изплезен език. Трябваше да му изръмжи, иначе щеше да заръфа. Чак тогава спря и отърси водата от козината си. Бялото нещо остана да лежи с лице в калта, мъртвата му плът бе сгърчена и изсветляла, а от разрязаното гърло още капеше студена кръв. „Стани — помисли тя. — Стани, яж и тичай с нас.“ Цвиленето на конете я накара да обърне глава. „Хора.“ Идваха срещу вятъра, затова не ги бе надушила, но вече бяха почти стигнали до тях. Хора на коне, с плющящи отзад черни, жълти и розови криле и дълги бляскави нокти в ръцете. Някои от по-младите й братя оголиха зъби да защитят храната, която бяха намерили, но тя им изръмжа да се пръснат. Такива бяха законите на дивото. Сърни и зайци бягаха пред вълците, вълците бягаха от хората. Остави студената си бледа плячка в калта, където я беше извлякла, и побягна, без да изпита срам.

Когато утрото дойде, на Хрътката не му се наложи да вика на Аря, за да я събуди. За пръв път се беше събудила преди него и дори беше напоила конете. Закусиха мълчаливо. Накрая Сандор каза:

— Виж, онова за майка ти…

— Все едно — прекъсна го вяло Аря. — Вече зная, че е мъртва. Видях я насън.

Хрътката я изгледа и кимна. Нищо повече не си казаха. Яхнаха конете и поеха към планините.

Сред хълмовете се натъкнаха на едно малко селце, обкръжено от сиво-зелени борове и високи, изпънати като войници смърчове, и Клегейн реши да рискуват и да влязат.

— Трябва ни храна — каза й той, — и покрив. Едва ли ще знаят какво е станало при Близнаците, а с малко късмет може и мен да не ме познаят.

Селяните си градяха дървена палисада около домовете и като видяха широките рамене на Хрътката, им предложиха храна и подслон, и дори пари срещу работа.

— Ако имате и вино, ще се хвана — изръмжа им той. Накрая отстъпи срещу ейл и пиеше всяка нощ, докато заспи.

Мечтата му да продаде Аря на лейди Арин обаче умря още тук, в селото.

— Над нас падна студ и наваля сняг по високите проходи — каза им стареят на селото. — Ако не замръзнете или не умрете от глад, ще ви спипат скалните котки или пещерните мечки. А не забравяйте и клановете. Горените са станали много свирепи, откакто Тимет Едноокия се върна от бран. А преди половин година Гунтор, син на Гурн, поведе Каменните врани срещу едно село, няма и на осем мили оттук. Взеха всички жени и всяка крина жито, а половината мъже избиха. Сега имат стомана, здрави мечове и ризници, и вардят планинския път — Каменните врани, Млечните змии и Синовете на мъглата, всички. Можеш да се оправиш с няколко от тях, но накрая ще те убият и ще ти отвлекат щерката.

„Не съм негова дъщеря“ — щеше да кресне Аря, ако не беше толкова уморена. Вече не беше ничия дъщеря. Беше никоя. Не Аря, не Невестулката, нито Нан или Ари, или Дребосъка, нито дори Буцеста глава. Беше просто едно момиче, което бягаше денем с едно куче, а нощем сънуваше за вълци.

В селото беше спокойно. Имаха си сламеници с не чак толкова много бълхи в тях, храната беше проста, но насищаше, а въздухът миришеше на бор. Въпреки всичко Аря скоро реши, че мрази това място. Селяните бяха страхливи. Никой от тях дори не посмя да погледне Хрътката в лицето, във всеки случай не за дълго. Някои от жените се опитаха да я облекат в рокля и да я накарат да се захване с плетене, но не бяха лейди Малък лес и тя не позволи и дума да става. А пък едно момиче взе да върви подир нея — дъщерята на старея на селото. Беше на годините на Аря, но си беше дете; ревеше, щом си ожулеше коленете, и навсякъде си носеше някаква тъпа парцалена кукла. Куклата наподобяваше донякъде ратник, тъй че момичето я наричаше „Сир войник“ и дрънкаше колко я пазел.

— Махни се — каза и Аря поне петдесет пъти. — Остави ме на мира. — Тя обаче не я остави, та накрая Аря й взе куклата, разпра я и издърпа с пръст парцалите, натъпкани в корема й. — Е, сега наистина прилича на войник! — каза й, преди да хвърли куклата в потока. След това момичето престана да я тормози и Аря прекарваше по цял ден в грижи за Страхливка и Странник или в разходки из горите. Понякога си намираше хубав прът и се упражняваше в нейното си плетиво, но бързо си спомняше за случилото се в Близнаците и почваше да шиба тоягата в някое дърво, докато не я счупи.

— Може пък да поостанем тук малко — каза й Хрътката след втория ден. Беше пиян, но изглеждаше по-скоро умислен. — Явно е, че няма да стигнем до Орлово гнездо, а проклетите Фрей сигурно още търсят оцелели из речните земи. Тук май имат нужда от мечове при тия набези на клановете. Можем да си починем, а и сигурно ще се намери начин да пратим писмо до леля ти.

Лицето на Аря помръкна, като чу това. Не искаше да остане, но нямаше и къде да отиде. На другата заран, когато Хрътката отиде да сече дърва и да влачи дънери до селото, тя отново се пъхна в леглото си.

Но когато работата приключи и високата дървена стена беше вдигната, стареят на селото им даде ясно да разберат, че за тях тук повече няма място.

— Като падне зимата, храната и за нас няма да стигне — обясни той. — А пък и ти… човек като теб влече кръв подир себе си.

Устата на Сандор се сви.

— Значи знаеш кой съм.

— Аха. Тук пътници не идват, тъй е, но ние пък слизаме по пазарища и панаири. Знаем за кучето на крал Джофри.

— Когато ония Каменни врани слязат, може и да се зарадвате, че си имате куче.

— Може. — Човекът се поколеба, но после набра кураж. — Ама разправят, че си изпразнил корема зарад боя при Черна вода. Викат, че…

— Знам какво разправят. — Гласът на Сандор беше като триона. — Плати ми и се махаме.

Когато тръгнаха, Хрътката имаше кесия, пълна с медници, мях с горчив ейл и нов меч. Мечът беше много стар, честно казано, макар че за него бе като нов. Беше го разменил със собственика му срещу брадвата, която бе взел при Близнаците, онази, с чиято помощ изкара цицина на главата на Аря. Ейлът свърши още първия ден, но Клегейн точеше меча всяка нощ и кълнеше мъжа, с когото го бе разменил, за всяка драскотина и ръждиво петно. „Щом е напълнил гащите преди боя, защо толкова го е грижа мечът му да е остър?“ Не беше от въпросите, които Аря смееше да зададе на глас, но много мислеше над него. Затова ли беше избягал той от Близнаците и я беше отмъкнал със себе си?

Щом се върнаха в речните земи, видяха, че дъждовете са спрели и че наводнените реки и потоци започват да спадат. Хрътката обърна на юг, обратно към Тризъбеца.

— Ще тръгнем за Речен пад — каза той на Аря, докато печаха уловения от него заек. — Може пък Черната риба да поиска да си купи една вълчица.

— Той не ме познава. Няма да знае дори дали наистина съм аз. — На Аря й беше омръзнало да тръгва за Речен пад. Имаше чувството, че вече от години тръгва за Речен пад и все не стига до него. Всеки път щом тръгнеше за Речен пад, стигаше да някое все по-лошо място. — Няма да ти даде никакъв откуп. Най-много да те обеси.

— Ами да опита. — Хрътката се обърна и се изплю.

„Не говори като човек, който е напълнил гащите в бой.“ — Знам къде можем да отидем — каза Аря. Все още й беше останал един брат. „Джон ще ме иска, дори никой друг да не ме иска. Ще ме нарече «малката ми сестричка» и ще ми разроши косата.“ Пътят дотам обаче беше много дълъг и тя не мислеше, че ще може да стигне сама. Не беше успяла дори до Речен пад да стигне. — Можем да отидем на Вала.

Смехът на Сандор беше като кучешко ръмжене.

— Малката ни вълча кучка иска да я вземат в Нощния страж, тъй ли?

— Брат ми е на Вала — отвърна му тя упорито. Устата му се изкриви.

— Валът е на хиляда левги оттук. Ще трябва да се бием с проклетите Фрей само за да стигнем до Шийката. А в ония блата има лъвогущери, дето ядат вълци всеки ден за закуска. А и наистина да стигнем севера с цели кожи, в половината замъци са железните хора, а също така и хиляди скапани мръсни северняци.

— Страх ли те е от тях? — попита тя. — Наистина ли си напълнил гащите преди боя?

За миг си помисли, че ще я удари. Но заекът вече се беше опекъл, кожичката му се пукаше и мазнината капеше от него и пращеше по жаравата. Сандор го извади с една пръчка, разкъса го с големите си ръце и хвърли половината в скута на Аря.

— Нищо ми няма на гащите — рече той и си откъсна бутчето. — Но не давам и пукната пара нито за теб, нито за брат ти. И аз имам брат.