Вихър от мечове

ДЖАЙМ

Макар треската да се задържаше упорито, отсечената му ръка оздравяваше чисто и Кибърн каза, че вече не е в опасност. Джайм гореше от нетърпение да тръгне, да остави Харънхъл, Кървавите глумци и Бриен Тартска далече зад гърба си. В Червената цитадела го очакваше истинска жена.

— Изпращам с теб Кибърн да се грижи за теб по пътя до Кралски чертог — каза Рууз Болтън на заранта при отпътуването им. — Той храни скъпа надежда, че баща ти ще принуди Цитаделата да му върне веригата от благодарност.

— Всички храним скъпи надежди. Ако направи така, че и ръката да ми порасте, баща ми ще го направи Велик майстер.

Уолтън Стоманени пищялки командваше ескорта на Джайм: енергичен, рязък и груб мъж, прост войник до дъното на душата си. Джайм беше служил с такива като него през целия си живот. Мъже като Уолтън бяха готови да убиват по заповед на своя господар, да изнасилват, когато кръвта им кипне след битка, и да оплячкосат всичко, което могат, но след като войната свърши, се връщаха по домовете си, сменяха копията си с мотики, женеха се за дъщерите на съседите си и те им раждаха ревливи дечица. Такива мъже се подчиняваха безпрекословно, но дълбоката и злобна жестокост на Храбрата дружина не им беше присъща.

И двете части напуснаха Харънхъл под студеното сиво небе, заканващо се да донесе дъжд. Сир Енис Фрей беше тръгнал три дни по-рано на североизток към кралския път. Болтън смяташе да го последва.

— Тризъбеца е наводнен — каза той на Джайм. — Дори при Рубинения брод ще се премине трудно. Ще предадеш ли горещите ми поздрави на своя баща?

— Стига ти да предадеш моите на Роб Старк.

— За това бъди сигурен.

Няколко души от Храбрата дружина се бяха насъбрали в двора да ги видят как тръгват. Джайм подкара към тях.

— Дзоло. Колко мило, че си излязъл да ме изпратиш. Пиг. Тимеон.

Ще ви липсвам ли? Няма ли да пуснеш някоя шега на изпроводяк, Шагуел? Да ми повдигнеш духа малко за из път? А, Рордж, да не си дошъл да ме целунеш за добър час?

— Майната ти, сакато — отвърна Рордж.

— Щом настояваш. Но бъди спокоен, ще се върна. Един Ланистър винаги плаща дълговете си. — Джайм обърна коня си и се върна при Уолтън Стоманени пищялки и неговите двеста души.

Лорд Болтън го беше облякъл като рицар въпреки липсващата ръка, която превръщаше цялата тази рицарска външност в пародия. Джайм потегли с меч и кама на колана, с щита и шлема, окачени на седлото, и с ризница под тъмнокафяво палто. Не беше чак такъв глупак, че да се пъчи с лъва на Ланистър на гърдите, нито с чисто белия плащ, който му се полагаше като на Заклет брат на Кралската гвардия. Беше си намерил в оръжейната един стар щит, очукан и нацепен, на който все още личеше големият черен прилеп на дома Лотстън на поле от сребро и злато. Лотстън бяха държали Харънхъл преди Уент и навремето били могъща фамилия, но бяха измрели преди векове, така че едва ли някой щеше да възрази, че носи техни доспехи. Така той нямаше да е ничий братовчед, ничий враг, ничий заклет меч… просто щеше да е никой.

Напуснаха Харънхъл през по-малката източна порта и се сбогуваха с Рууз Болтън и войската му на шест мили по-нататък, като завиха на юг и за известно време продължиха по пътя край езерото. Уолтън беше решил да отбягва кралския път колкото може по-дълго, предпочитайки селските черни пътища и пътеките на дивеча покрай Окото на боговете.

— По кралския път щеше да е по-бързо. — Джайм жадуваше да се върне при Церсей час по-скоро. Ако побързаха, можеше дори да пристигне навреме за сватбата на Джофри.

— Не искам да си имам неприятности — каза Стоманени пищялки. — Боговете само знаят какво можем да срещнем по кралския път.

— Едва ли някой, от когото трябва да се страхуваш. Имаш двеста души.

— Да. Но други може да имат повече. Милорд нареди да те заведа жив и здрав при лорд баща ти и смятам да го направя на всяка цена.

„Минавал съм по този път“ — спомни си Джайм няколко мили по-нататък, когато подминаха една изоставена мелница край езерото. Сега растяха тръни на мястото, където щерката на мелничаря му се беше усмихнала свенливо, а самият мелничар му се беше развикал: „Турнирът е в обратната посока, сир“. „Сякаш не знаех.“ Крал Ерис беше превърнал помазването на Джайм в рицарски сан в голямо зрелище. Клетвите си той изрече пред кралския павилион, коленичил на зелената трева в бяла броня, и го гледаше половината кралство. Когато сир Джеролд Хайтауър го вдигна и постави на раменете му белия плащ, се надигна такъв рев, че Джайм още го помнеше след толкова години. Но същата онази нощ Ерис се вкисна и заяви, че тук в Харънхъл не му трябват седем души от Кралската гвардия. На Джайм бе заповядано да се върне в Кралски чертог, за да пази кралицата и малкия принц Визерис, които бяха останали в престолнината. Дори след като Белия бик предложи сам да поеме тази задача, Ерис отказа.

— Той тук слава няма да спечели — беше заявил кралят. — Сега той е мой, а не на Тивин. Ще служи както на мен е угодно. Аз съм кралят, а той ще се подчинява.

Чак тогава Джайм разбра. Не умението му с меча и пиката му бяха спечелили белия плащ, нито храбрите подвизи, които бе проявил срещу Братството на Кралския лес. Ерис го беше избрал, за да плюе на баща му, да лиши лорд Тивин от достоен наследник.

Дори и сега, след толкова години, от тази мисъл му догорчаваше. А в онзи ден, докато яздеше на юг в новия си бял плащ, за да пази един празен замък, тя беше непоносима. Щеше да съдере проклетия плащ на място, ако можеше, но беше твърде късно. Беше изрекъл словата пред очите на половината кралство, а в Кралската гвардия се служеше до живот.

Кибърн подкара до него.

— Ръката безпокои ли ви?

— Безпокои ме липсата й.

Най-трудни бяха утрините. В сънищата си Джайм беше цял и непокътнат, и всяко утро лежеше полубуден и усещаше как се движат пръстите му. „Беше кошмар — често нашепваше някаква частица от него, отказвайки и досега да го повярва — просто кошмар.“ Но след това отваряше очите си.

— Разбрах, че снощи сте имали посетителка — каза Кибърн. — Вярвам, че ви е харесала?

Джайм го изгледа хладно.

— Не ми каза кой я е изпратил. Майстерът се усмихна скромно.

— Треската ви беше почти отшумяла и си помислих, че може да ви хареса малко упражнение. Пия е доста опитна, ще се съгласите, нали? И толкова… напориста. Напориста беше, няма що. Беше се промъкнала през вратата му и се измъкна от дрехите си толкова бързо, че Джайм отначало помисли, че е сън.

Възбуди се чак когато жената се шмугна под завивките му и той сложи здравата си ръка на гърдата й. „И беше едно хубаво малко същество освен това.“ — Бях малко момиченце, когато вие дойдохте за турнира на лорд Уент и кралят ви даде плаща — призна тя. — Бяхте толкова красив, целият в бяло, и всички говореха колко храбър рицар сте. Понякога, когато съм с някой мъж, затварям очи и си представям, че върху мен сте вие, с вашата гладка кожа и златни къдрици. Но никога не съм и помисляла, че ще мога да ви имам.

След тези думи не му беше лесно да я отпрати, но Джайм все пак го направи. „Имам си жена“ — напомни си той.

— На всички ли, които лекуваш с твоите пиявици, пращаш момичета? — попита той Кибърн.

— По-често лорд Варго ги праща при мен. Обича да ги преглеждам преди… ами, достатъчно е да кажа, че веднъж той се влюбил безразсъдно и не иска да му се случи отново. Но не се бойте, Пия си е съвсем здрава. Както и вашата девица от Тарт.

Джайм го изгледа остро.

— Бриен?

— Да. Силно момиче е тя. И девствеността й е непокътната. До снощи поне беше. — Кибърн се изкиска.

— Пратил я е да я прегледаш?

— Естествено. Той е… придирчив, да го кажем.

— Това не засяга ли откупа й? — попита Джайм. — Баща й няма ли да поиска доказателство, че все още е девица?

— Ама вие не сте ли чули? — Кибърн сви рамене. — Получихме птица от лорд Селвин. Отговор на моята. Вечерна звезда предлага триста дракона за безопасното връщане на дъщеря му. Казвах на лорд Варго, че на Тарт няма сапфири, но той не искаше да ме чуе. Убеден е, че Вечерна звезда смята да го измами.

— Триста дракона е добра цена за рицар. Козела трябва да вземе каквото може.

— Козела сега е лорд на Харънхъл, а лордът на Харънхъл не се пазари.

Новината го подразни, макар, че това трябваше да се очаква. „Лъжата те пощади за малко, пачавро. И на това трябва да си благодарна.“ — Ако девичата й глава е толкова корава като другата, Козела ще си счупи куреца — пошегува се Джайм.

Бриен беше толкова здрава, че щеше да преживее няколко изнасилвания, макар че ако упорстваше много, Варго Хоут можеше да почне да й сече ръцете и краката. „И да го направи, мен какво ме интересува? Все още можех да си имам ръка, ако ме бе оставила да взема меча на братовчеда и да не прави глупости.“ Сам той за малко щеше да й отсече крака с първия си удар, но тя след това му върна повече, отколкото му се искаше. „Хоут може и да не си дава сметка колко е силна. Той по-добре да внимава да не му прекърши кльощавия врат…“ Компанията на Кибърн взе да му омръзва и Джайм подкара към челото на колоната. Пред Стоманени пищялки яздеше един кръгъл нисък северняк, казваше се Нейг, с мирното знаме: флаг с цветовете на дъгата, със седем дълги ленти на прът, увенчан със седмолъча звезда.

— Вие северняците не трябваше ли да имате друго знаме на мира? — попита той Уолтън. — Какво са за вас Седемте?

— Южняшки богове. Но нали търсим южняшки мир, за да те заведем жив и здрав при баща ти.

„При баща ми.“ Джайм се зачуди дали лорд Тивин е получил искането на Козела за откупа, с или без изгнилата му ръка. „Какво струва един мечоносец без ръката си за меча? Половината злато на Скалата на Кастърли? Триста дракона? Или нищо?“ Баща му никога не се поддаваше на чувства. Бащата на самия Тивин Ланистър, лорд Титос, веднъж беше пленил един свой непокорен знаменосец, лорд Тарбек. Отмъстителната лейди Тарбек беше реагирала, пленявайки трима Ланистъри, в това число младия Стафорд, чиято сестра беше сгодена за братовчед му Тивин. „Върнете ми моя лорд и любим, инак тези тримата ще пострадат за всяка щета, която му причините“, написала бе тя до Скалата на Кастърли. Младият Тивин бе посъветвал баща си да се подчинят, като й върнат лорд Тарбек, само че на три части. Лорд Титос беше от по-кротките лъвове, така че лейди Тарбек спечели още няколко години живот за своя глупав лорд, а Стафорд се ожени, наплоди деца и прави глупости чак до Волското кръстовище. Но Тивин Ланистър устоя, вечен като Скалата на Кастърли. „А сега ще си имаш не само джудже за син, а и един недъгав отгоре, милорд. Колко няма да ти хареса…“ Пътят ги водеше към едно опожарено село. Сигурно беше изтекло повече от година, откакто мястото беше подложено на огъня. Хижите стояха почернели и без покриви, но в околните ниви плевелите растяха високи до кръста. Стоманени пищялки извика да спрат, за да напоят конете. „Това място също ми е познато“ — помисли Джайм, докато чакаше до кладенеца. На мястото на купчината камъни и оцелелия комин тук някога бе имало хан и той беше влизал в него за чаша ейл. Една тъмноока селска мома му беше поднесла сирене и ябълки, но ханджията беше отказал да му вземе пари.

— Чест е да имам рицар от Кралската гвардия под покрива си, сир — беше му казал. — Ще я разправям тази история на внуците си. — Джайм се загледа в комина, стърчащ между бурените, и се зачуди дали на човека му са се родили внуци. „Дали им е разказвал, че Крале-убиеца веднъж е пил от ейла му и е ял от сиренето и ябълките му, или се е срамувал да признае, че е хранил такива като мен?“ Не че щеше да го научи някога; този, който бе изпепелил хана, най-вероятно беше избил и внуците.

Усети как се присвиват призрачните пръсти на десницата му. Когато Стоманени пищялки каза, че няма да е зле да запалят огън и да похапнат, Джайм поклати глава.

— Не ми харесва това място. Ще продължим.

По заник слънце бяха оставили езерото и бяха поели по разкаляна пътека през гора от дъб и бряст. Отрязаната ръка на Джайм пулсираше тъпо. Накрая Стоманени пищялки реши да вдигнат стан. Кибърн за щастие беше взел един мях със сънно вино. Докато Уолтън поставяше постовете, Джайм се просна край огъня и постави сгъната меча кожа на един пън за възглавница. Грозната щеше да му каже, че трябва да хапне преди да заспи, за да си пази силите, но беше повече уморен, отколкото гладен. Той затвори очи с надеждата, че ще сънува Церсей. Трескавите сънища бяха толкова живи…

Стоеше гол и сам, обкръжен от врагове, с каменни стени около него, които го притискаха. „Скалата“, разбра той. Усещаше неимоверната й тежест над главата си. Беше си у дома. Беше си у дома, цял.

Вдигна дясната си ръка и размърда пръсти, да им усети силата. Беше хубаво като секс. Хубаво почти като игра с меч. „Четири пръста и палец.“ Сънувал бе, че е осакатен, но не беше така. Облекчението го замая. „Ръката ми, дясната ми ръка.“ Нищо не можеше да го нарани, докато беше цял.

Около него стояха дузина черни фигури в дълги наметала, с лица, скрити под качулките. Държаха копия.

— Кои сте вие? — попита ги той строго. — Каква работа имате в Скалата на Кастърли?

Те не отговориха. Само започнаха да го мушкат с върховете на копията. Не му оставаше избор освен да отстъпи и да слезе. Заслиза надолу по витото стълбище с тесните стъпала, всечени в живата скала, надолу и все надолу. „Нагоре трябва да вървя — каза си. — Нагоре, а не надолу. Какво търся долу?“ Под земята го чакаше ориста му, това го знаеше със сигурността на съня: нещо тъмно и ужасно го дебнеше там долу, нещо, което го искаше. Джайм се опита да спре, но копията го мушкаха да продължи. „Само да имах меч, нищо не би могло да ме нарани.“ Стъпалата изведнъж свършиха в екнеща тъмнина. Джайм имаше усещането за огромно пространство около себе си. Спря рязко и се олюля на ръба на някаква пустош. Върхът на копие го убоде между плешките и го изтика към пропастта. Той извика, но пропадането свърши бързо. Падна на ръце и колене върху мек пясък и в плитка вода. Дълбоко под Скалата на Кастърли имаше влажни пещери, но тази му беше непозната.

— Що за място е това?

— Твоето място.

Гласът отекна; беше сто гласа, хиляда, гласовете на всички Ланистъри от времето на Лан Хитрия, живял още в зората на дните. Но преди всичко беше гласът на баща му, а до лорд Тивин стоеше сестра му, бяла и хубава, и в ръката й гореше факла. Джофри също беше там, синът, който бяха създали двамата, а зад тях се виждаха дузина по-тъмни силуета със златни коси.

— Сестро, защо татко ни е довел тук?

— Нас ли? Това място е твое, братко. Този мрак е твой. — Факлата й беше единственият източник на светлина в пещерата. Факлата й беше единствената светлина в света. Тя се обърна да си тръгне.

— Остани с мен — замоли я Джайм. — Не ме оставяй сам тук. — Но си отиваха. — Не ме оставяйте в тъмното! — Нещо ужасно обитаваше там, долу. — Дайте ми меч поне!

— Дадох ти меч — каза лорд Тивин.

Беше в краката му. Джайм затърси под водата и напипа дръжката. „Нищо не може да ме нарани, докато имам меч.“ Щом вдигна меча, пръст от светъл пламък примигна на върха и полази по резеца, и се спря на една педя разстояние от дръжката. Огънят придоби цвета на самата стомана и загоря със сребристосиня светлина, а мракът се отдръпна. Приведен, вслушвайки се, Джайм обиколи в кръг, готов за всичко, което можеше да му излезе от мрака. Водата се просмукваше в ботушите му, дълбока до глезените и леденостудена. „От водата се пази — каза си той. — Твари някакви може да живеят в нея, или да има дупки в камъка…“ Чу зад себе си силен плясък. Бързо се обърна към звука… но бледата светлина на меча разкри пред погледа му само Бриен Тартска, с ръце, оковани в тежки вериги.

— Заклех се да те опазя — каза упорито грозницата. — Клетва дадох. — Гола, тя вдигна ръце към Джайм. — Сир. Моля ви. Бъдете добър.

Стоманените вериги се раздраха като коприна.

— Меч — помоли се Бриен и той се появи — с ножницата, с колана и всичко. Тя го закопча на широкия си кръст. Светлината беше толкова смътна, че Джайм едва я виждаше, макар да стояха едва на няколко стъпки един от друг. „На тази светлина би могла да мине почти за красавица — помисли той. — На тази светлина би могла да мине почти за рицар.“ Мечът на Бриен също пламна в сребристосиньо. Тъмнината се отдръпна още малко.

— Пламъците ще горят, докато сте живи — чу той вика на Церсей. — Когато те умрат, ще умрете и вие.

— Сестро! — изкрещя той. — Остани с мен. Остани! — Отговор не последва, само тихият звук на отдалечаващи се стъпки.

Бриен размаха меча си, загледана в проблясващите сребристи пламъци. Под нозете й отражението на пламтящото оръжие светеше по повърхността на черната вода. Беше точно толкова висока и силна, както я помнеше, но му се стори, че сега във външността й има повече женственост.

— Мечка ли държат тук? — Бриен се раздвижи, бавно и нащрек, с меч в ръката: стъпка, обръщане, ослушване. При всяка стъпка се чуваше тих плясък. — Пещерен лъв ли? Вълчища? Мечка ли? Кажи ми, Джайм. Що за звяр живее тук? Какво обитава тази тъмнина?

— Орис. — „Не мечка.“ Знаеше го. — Само орис.

На хладната сребристосиня светлина на мечовете грозната мома изглеждаше бледа и настръхнала.

— Не ми харесва това място.

— И аз не си падам много по него. — Мечовете им правеха малък остров от светлина, но около тях навсякъде се простираше безкрайно море от мрак. — Краката ми са мокри.

— Можем да се върнем оттам, откъдето ни вкараха. Ако се покачиш на раменете ми, лесно ще стигнеш устието на тунела.

„И после мога да тръгна след Церсей.“ Усети, че се втвърдява при тази мисъл, и се обърна, та Бриен да не види.

— Чуй. — Тя сложи ръка на рамото му и Джайм потрепера от допира й. „Топла е.“ — Нещо иде насам. — Бриен вдигна меча и посочи наляво. — Там.

Той се взря в тъмното и накрая също го видя. Нещо се движеше в тъмното, не можеше да го види ясно…

— Мъж на кон. Не, двама са. Двама ездачи, един до друг. — Тук долу, под Скалата?

Беше безсмислица. И все пак към тях идваха двама ездачи на бели коне, в броня — и мъжете, и конете. Дестриерите се появиха от мрака в бавен раван. „Не издават никакъв звук — осъзна Джайм. — Никакъв плясък, нито дрънване на ризница или потропване на копито по камък.“ Напомниха му за Едард Старк, когато премина на коня си през тронната зала на Ерис, загърнат в същата тази тишина. Само очите му говореха: очите на лорд, студени, сиви и пълни с правосъдие.

— Ти ли си, Старк? — извика Джайм. — Хайде, ела. Докато беше жив, не се боях от теб. И мъртъв не ме плашиш.

Бриен го докосна по ръката.

— Още има.

И той ги видя. Стори му се, че са бронирани със сняг и от раменете им се вият ивици мъгла. Забралата им бяха спуснати, но Джайм Ланистър нямаше нужда да вижда лицата им, за да разбере кои са.

Петима бяха неговите братя. Осуел Уент и Джон Дари. Лувин Мартел, принц на Дорн. Белия бик, Джеролд Хайтауър. Сир Артур Дейн, Меча на утрото. А до тях, увенчан с мъгла и скръб, с дългата му, развята назад коса яздеше Регар Таргариен, принцът на Драконов камък и законен наследник на Железния трон.

— Не се боя от вас — извика той, когато те тръгнаха от двете му страни. Не знаеше към кого по-напред да извърне лице. — Ще се бия с вас един по един или наведнъж. Но кой ще излезе на дуел с пачаврата? Ще се ядоса, ако я пренебрегнете.

— Заклех се да го опазя жив — каза тя на сянката на Регар. — Дадох свята клетва.

— Всички сме се заклели — каза сир Артур Дейн. Много тъжно. Сенките слязоха от призрачните си коне и извадиха дългите си мечове. Не се чу нито звук.

— Той щеше да подпали града — каза Джайм. — За да остави на Робърт само пепелища.

— Той беше твоят крал — каза Дари.

— Ти се закле да го пазиш жив — каза Уент.

— И децата също — каза принц Лувин.

Принц Регар гореше с хладна светлина, ту бяла, ту червена, ту тъмна.

— Оставих жена си и децата си в ръцете ти.

— Не помислих, че ще им посегне. — Мечът на Джайм вече не пламтеше толкова ярко. — Аз бях с краля…

— Убиваше краля — каза сир Артур.

— Прерязваше гърлото му — каза принц Лувин.

— Краля, заради когото се закле да умреш — каза Белия бик. Пламъците, които пробягваха по меча, вече загасваха и Джайм си спомни какво бе казала Церсей. „Не.“ Ужас го стисна за гърлото. А после мечът му помръкна и само този на Бриен пламтеше, а призраците закрачиха срещу него.

— Не — извика Джайм. — Неееееееееееееее!

Събуди се и видя, че е под звездно небе сред малка горичка. Усещаше жлъч в устата си и трепереше изпотен, горещ и студен едновременно. Погледна дясната си ръка — тя свършваше, увита в кожа и лен. Усети как сълзите изведнъж напълниха очите му. „Усетих я, усетих силата на пръстите си и грубата кожа на дръжката на меча ми. Ръката ми…“ — Милорд. — Кибърн коленичи до него. Бащински доброто му лице се беше сгърчило от тревога. — Какво има? Чух ви, че извикахте.

Уолтън Стоманените пищялки се беше изправил над тях, висок и навъсен.

— Какво става? Ти ли крещя?

— Сън… беше само сън. — Джайм огледа объркано лагера. — Беше тъмно, но ръката ми се беше върнала. — Погледна бинтования чукан и отново му прилоша. „Под Скалата няма такова място“ — помисли Джайм. Стомахът му се беше свил празен, а главата му пулсираше там, където я бе положил върху пъна.

Кибърн опипа челото му.

— Още горите малко.

— Трескав сън. — Джайм протегна ръка. — Помогни ми. — Стоманени пищялки го хвана за здравата ръка и го надигна.

— Още чаша сънно вино? — попита Кибърн.

— Не. Достатъчно сънувах за тази нощ. — Учуди се колко ли време остава до съмване. Знаеше по някакъв начин, че ако отново затвори очи, пак ще се върне в онова тъмно и мокро място.

— Маково мляко тогава? И нещо за треската ви? Още сте слаб, милорд. Имате нужда от сън. От почивка.

„Това е последното, което ми трябва.“ Лунната светлина проблясваше бледа по пъна, на който Джайм бе положил главата си. Мъхът го покриваше толкова гъсто, че не беше забелязал преди, но сега видя, че дървото е бяло. Напомни му за Зимен хребет и за дървото на сърцето на Нед Старк. „Не беше той. Изобщо не беше той.“ Но пънът беше мъртъв, мъртъв бе и Старк, както и всички останали, принц Регар и сир Артур, и децата. „И Ерис. Ерис е най-мъртъв от всички тях.“ — Вярваш ли в призраци, майстер? — попита той Кибърн. Лицето на Кибърн се изопна странно.

— Веднъж, в Цитаделата, се озовах в една празна стая и видях един празен стол. И в същото време съзнавах, че само допреди миг там е имало някаква жена. Възглавницата беше измачкана там, където бе седяла, платът все още беше топъл, а във въздуха се бе задържал мирисът й. Щом оставяме миризми след себе си, когато напуснем една стая, защо и нещо от душите ни да не може да остане, след като напуснем този живот? — Кибърн разпери ръце. — Но моят начин на мислене не се хареса на архимайстерите. Е, на Марвин му допадаше, но той беше единственият.

Джайм оправи косата си с пръсти.

— Уолтън — каза той, — оседлавайте конете. Искам да се върна.

— Обратно? — Стоманени пищялки го изгледа недоверчиво. „Смята, че съм полудял. Може и да е прав.“ — Оставих нещо в Харънхъл.

— Но сега го държи лорд Варго. С Кървавите глумци.

— Ти разполагаш с два пъти повече мъже от неговите.

— Ако не ви отведа при баща ви, както ми се заповяда, лорд Болтън ще ме одере жив. Продължаваме за Кралски чертог.

Някога Джайм можеше да контрира с усмивка и заплаха, но едноръките не вдъхват много страх. Зачуди се какво щеше да направи брат му на негово място. „Тирион щеше да намери начин.“ — Ланистърите лъжат, Уолтън. Лорд Болтън не ти ли го е казвал? Стоманени пищялки се намръщи.

— И да ми го е казвал, какво?

— Ако не ме върнеш в Харънхъл, песничката, която ще изпея на баща си, може и да не се окаже онази, която лордът на Дредфорт би искал да чуе. Мога дори да кажа, че Болтън е наредил да ми отсекат ръката и че Уолтън Стоманените пищялки е този, който замахна с меча.

Уолтън го зяпна.

— Но това не е вярно!

— Не е, но на кого ще повярва баща ми? — Джайм се усмихна така, както имаше навик да го прави, когато нищо на света не можеше да го уплаши. — Колко по-лесно би било просто да се върнем. Скоро след това ще си тръгнем отново и ще изпея в Кралски чертог толкова сладка песен, че няма да повярваш на ушите си. И ти ще си получиш момичето, и една тлъста кесия със злато за благодарност.

— Злато? — Това много се хареса на Уолтън. — Колко злато? „Хванах го.“ — Колко би искал?

И до изгрев слънце вече бяха изминали половината път обратно към Харънхъл.

Джайм пришпорваше коня си много повече от предния ден, а Стоманени пищялки и северняците му бяха принудени да не изостават. При все това успяха да стигнат до замъка край езерото чак по пладне. Под потъмнялото, заплашващо с дъжд небе огромните стени и петте големи кули се издигаха черни и злокобни. „Прилича на мъртъв.“ Стените бяха пусти, портите — затворени и залостени. Но високо над барбикана висеше отпуснато едно самотно знаме. „Черния козел на Кохор.“ — Ей, вие там! — викна Джайм. — Отворете портите, да не ги съборя с ритници!

Чак когато Кибърн и Стоманени пищялки завикаха с него, най-сетне на бойниците над тях се появи нечия глава. Мъжът надникна надолу и се скри. Скоро след това чуха етърженето на веригите на решетката. Портите бавно се отвориха и Джайм Ланистър пришпори коня си през тунела, озъртайки се бегло към дупките на смъртта, докато минаваше под тях. Беше се притеснил, че Козела няма да ги пусне, но Храбрата дружина явно все още ги смяташе за свои съюзници. „Тъпаци.“ Външната полоса беше празна; само конюшните с плочестия покрив показваха някакъв признак на живот, но не от коне се интересуваше в момента Джайм. Той дръпна юздите и се огледа. Чу шум някъде иззад Кулата на призраците и мъжки викове на половин дузина езици. Стоманени пищялки и Кибърн спряха от двете му страни.

— Взимай си онова, за което се върнахме, и да се махаме — каза Уолтън. — Не искам да си имам неприятности с Глумците.

— Кажи на хората си да държат ръце на дръжките на мечовете си и Глумците няма да посмеят да ви безпокоят. Двама на един сте, забрави ли?

Някъде отдалече се чу рев, приглушен, но изпълнен с ярост, и главата на Джайм рязко се обърна натам. Звукът отекна от стените на Харънхъл, после го помете вълна от мъжки смях. Изведнъж той осъзна какво става. „Дали не закъснях?“ Стомахът му се сви и той заби шпори в хълбоците на коня и препусна в галоп през външната полоса под сводестия каменен мост, покрай Кулата на плача и през Двора на Стопения камък.

Бяха я вкарали в мечата яма.

Крал Харън Черния бе пожелал дори храненето на мечките му да е зрелище. Ямата беше с диаметър десет разкрача и пет разкрача на дълбочина, с каменна стена, пясък на пода и обкръжена с шест кръга каменни скамейки. Докато се смъкваше непохватно от коня, Джайм видя, че главорезите от Храбрата дружина са запълнили едва четвъртина от местата. Наемниците бяха така погълнати от гледката, разиграваща се долу, че само тези от другата страна на ямата забелязаха пристигането им.

Бриен беше в същото нелепо женско облекло, с каквото се бе явила на вечерята с Рууз Болтън. Без щит, без броня, без ризница, без дрехи от щавена кожа дори, само розовия сатен и мирската дантела. Козела сигурно бе решил, че ще е по-забавно, ако е облечена по женски. Половината от роклята й бе провиснала на парцали, а от лявата й ръка, където мечката я беше раздрала, капеше кръв.

„Поне меч са й дали.“ Грозното момиче го държеше в една ръка, като се движеше странично и се мъчеше да стои на разстояние от звяра. „Това не е добре. Кръгът е твърде тесен.“ Трябваше да напада — добрата стомана не отстъпваше и на най-силния звяр. Но пачаврата, изглежда, се боеше да го приближи. Глумците я засипваха с подигравки и гнусни шеги.

— Това не е твоя грижа — предупреди го Уолтън. — Лорд Болтън каза, че дриплата е тяхна. Да правят с нея каквото си щат.

— Казва се Бриен. — Джайм заслиза по стъпалата покрай дузина стъписани наемници. Варго Хоут беше заел владетелската ложа в най-долния сектор. — Лорд Варго — извика той силно, за да надмогне врявата.

Наемникът от Кохорик се стресна и разля виното в бокала си.

— Кралеубиецо?! — Лявата страна на лицето му беше превързана и ленът над ухото му беше оцапан с кръв.

— Измъкнете я оттам.

— Стой настрана, Кралеубиецо, ако не искаш да ти резнем и другата ръка. Твойта кучка ми отхапа ухото. Нищо чудно, че баща й не ще да плати откупа.

Ревът накара Джайм да се обърне. Мечката беше седем стъпки висока. „Грегър Клегейн в кожа — помисли той. — Макар че Грегър едва ли е по-умен.“ На звяра обаче му липсваше обсегът на Яздещата планина с големия меч.

Мечокът отново изрева, разтваряйки паст, пълна с големи жълти зъби, след което се смъкна на четири крака и тръгна право към Бриен. „Ето го твоя шанс — помисли Джайм. — Удряй! Сега!“ Но вместо да го направи, Бриен само замушка безпомощно с върха на меча. Мечокът се сви, отстъпи и след това отново тръгна напред с ръмжене. Бриен се плъзна наляво и пак мушна с върха на меча към муцуната на звяра. Този път мечката вдигна лапа да го отплесне настрани.

„Предпазлив е — осъзна Джайм. — Излизал е срещу други хора. Знае, че мечовете и копията могат да го наранят. Но това няма да го задържи за дълго.“ — Убий го! — извика й той, но гласът му почти потъна сред другите викове. И да беше го чула, Бриен не го показа. Пристъпваше по обиколката на ямата с гръб, опрян в каменния зид. „Много е близо. Много е тясно. Ако мечокът я приклещи до стената…“ Звярът се обърна бавно и много тромаво. Бърза като котка, Бриен смени посоката. „Ето я пачаврата, каквато я помня.“ Тя скочи и посече мечия гръб. Звярът изрева и отново се изправи на задните си лапи. Бриен се присви и заотстъпва. „Кръвта къде е?“ Изведнъж разбра и викна на Хоут.

— Дал си й турнирен меч!

Козела зарева от смях и го опръска с вино и слюнка.

— Естествено!

— Аз ще платя скапания й откуп. Злато, сапфири, каквото искаш. Веднага я измъкни оттам.

— Искаш ли я? Слез и си я вземи тогава. И той слезе.

Опря здравата си ръка на мраморния перваз и скочи на пясъка. Мечката се обърна при тупването, подуши и изгледа нащрек натрапника. Джайм се надигна на коляно. „Е, седем ада, а сега какво да правя?“ Гребна шепа пясък.

— Кралеубиецо? — чу смаяния глас на Бриен.

— Джайм. — Замахна и хвърли пясъка в очите на звяра. Мечокът замахна с лапи във въздуха и изрева с все сила.

— Какво търсиш тук?!

— Белята си търся. Стой зад мен. — Заобиколи и се озова между Бриен и мечката.

— Ти мини зад мен! Аз съм с меч.

— Меч без връх и затъпен. Зад мен, казах! — Забеляза нещо полу-заровено в пясъка и го измъкна със здравата си ръка. Оказа се челюст от човешки череп с позеленяла плът по него, из която гъмжаха червеи. „Красота“ — помисли Джайм и се зачуди как ли е изглеждал притежателят й. Мечката вече пристъпваше, затова той замахна и хвърли челюстта към главата на звяра. Тя профуча на цяла крачка встрани. „И лявата си ръка трябва да отсека, за нищо не става.“ Бриен се опита да се измъкне, но Джайм я спъна и тя падна в пясъка, стиснала в ръка безполезния меч. Джайм я прекрачи и остана над нея, а мечката налетя.

Чу се звън на тетива и изведнъж под лявото око на звяра се заби стрела. От разтворената му паст потече кръв и слюнка. Втора стрела се заби в крака му. Мечокът ревна и скочи на задните си крака. Отново видя Джайм и Бриен и тръгна залитайки към тях. Звъннаха няколко арбалета и железните пръчки раздраха козина и плът. От толкова близо стрелците не можеха да пропуснат. Стрелите удряха силно, но мечокът направи още една стъпка. „Горкият тъп храбрец.“ Когато звярът замахна към него, Джайм се метна встрани по пясъка и извика. Мечката се извърна към мъчителя си и още две метални стрели се забиха в гърба й. Звярът издаде последен, отчаян рев, смъкна се на задницата си, просна се в окървавения пясък и издъхна.

Бриен се изправи на колене, стиснала меча, и задиша на парцали. Стрелците на Уолтън зареждаха отново, а Кървавите глумци сипеха по тях псувни и закани. Рордж и Трите пръста бяха извадили мечовете си, а Дзоло развиваше камшика си.

— Мечката ми убихте! — изрева с цяло гърло Варго Хоут.

— Стой кротко, да не пукнеш и ти! — отвърна му Стоманени пищялки. — Взимаме дриплата с нас.

— Казва се Бриен — каза Джайм. — Бриен, девата на Тарт. — И се обърна към нея. — Все още си дева, надявам се?

Широкото й грозновато лице се изчерви. — Да.

— Чудесно — каза Джайм. — Защото спасявам само девици. — А на Хоут каза: — Ще си получиш откупа. И за двама ни. Ланистърите си плащат дълговете. Сега пусни някакво въже и ни извади оттук.

— Майната ти! — изръмжа Роджър. — Убий ги, Хоут. Или Другите ще те вземат!

Кохориканецът се поколеба. Половината от хората му бяха пияни, а северняците бяха трезви, пък и бяха два пъти повече.

— Изтеглете ги — изфъфли Хоут, а после каза на Джайм: — Реших да бъда милостив. Кажи го татко си.

— Разбира се, милорд. — „Не че ще спечелиш от това.“ Чак след като се отдалечиха на половин левга от Харънхъл и стрелите не можеха да ги стигнат, Уолтън Стоманени пищялки изля гнева си.

— Полудял ли си, Кралеубиецо? Толкова ли държиш да пукнеш? Никой не може убие мечка с голи ръце!

— Една гола ръка и един гол чукан — поправи го Джайм. — Но разчитах, че ще убиете звяра преди той да убие мен. Иначе лорд Болтън щеше да те обели като портокал, нали?

Стоманени пищялки изруга тъпия Ланистър, пришпори коня си и препусна в галоп пред колоната.

— Сир Джайм? — Макар и в подмокрения розов сатен и разкъсаната дантела, Бриен приличаше много повече на мъж, отколкото на жена. — Благодарна съм, но… вече бяхте далече. Защо се върнахте?

Хрумнаха му наведнъж цяла дузина шеги, коя от коя по-жестоки, но Джайм само сви рамене и каза:

— Защото те сънувах.