Вихър от мечове

АРЯ

Конните съгледвачи се натъкнаха на фургона на един час път от Зелената вилка.

— Дръж си главата наведена и устата затворена — предупреди я Хрътката, щом тримата пришпориха към тях: рицар и двама скуайъри с леко снаряжение. После изплющя с камшика по гърбовете на двата дръгливи товарни коня. Фургонът скърцаше и се клатеше, с всяко завъртане грамадните му дървени колела изхвърляха кал от дълбоките коловози. Странник вървеше вързан за задницата на фургона.

Големият злонравен кон нямаше нито броня, нито сбруя или чул, а самият Сандор Клегейн се беше облякъл в мръснозелен груб шаяк и сиво наметало с гугла, която криеше главата му. Докато държеше главата си сведена, човек не можеше да му види лицето — под ръба на гуглата надничаше само бялото на очите му. Приличаше на западнал селянин. Огромен селянин обаче. Аря знаеше, че под грубия шаяк се крият кожени дрехи и смазана ризница. Тя самата приличаше на селски син или на свинарче, да речем. А зад тях имаше четири големи бъчви с осолено свинско и едно със свински крака в саламура.

Конниците се разделиха и ги обиколиха да ги огледат. Клегейн спря фургона и търпеливо зачака благоволението им. Рицарят носеше копие и меч, а скуайърите му бяха въоръжени с лъкове. Знаците, извезани на късите им кожени елеци, представляваха умалени копия на знака на връхното палто на господаря им: черна вила върху златна решетка на червено поле. Аря мислеше да се разкрие на първите предни постове, на които се натъкнеха, но все си представяше мъже в сиви плащове с вълчището на гърдите. Щеше да рискува дори ако носеха великана на Ъмбър или юмрука на Гловър, но не познаваше този Рицар на вилата, нито при кого служи. Най-сходното нещо с тази вила, което бе виждала в Зимен хребет, беше тризъбецът в ръката на брадатия морски мъж на лорд Мандърли.

— По каква работа сте в Близнаците? — попита рицарят.

— Карам солено свинско за сватбения пир, ако благоволите, сир. — Хрътката измърмори отговора със сведени очи и скрито лице.

— Солено свинско не благоволявам никога. — Рицарят на вилата погледна Клегейн само отгоре-отгоре, а на Аря изобщо не обърна внимание, но огледа Странник дълго и подозрително. Жребецът не беше кон за оране и това се виждаше от пръв поглед. Единият от скуайърите за малко не падна в калта, когато големият черен кон извърна глава да захапе неговия.

— Откъде го намери тоя звяр? — попита сърдито рицарят.

— Милейди ми заръча да го доведа, сир — отвърна покорно Клегейн. — Брачен дар за младия лорд Тъли.

— Коя лейди? Ти на кого служиш?

— На старата лейди Уент, сир.

— Тя да не мисли, че може да си откупи Харънхъл с един кон? — попита рицарят. — Богове, има ли по-голям глупак от един стар глупак? — Но им махна да продължат по пътя. — Хайде, давай.

— Да, милорд. — Хрътката изплющя с камшика и старите товарни коне отново напънаха мишци. Колелетата бяха заседнали дълбоко в калта и на впряга му струваше доста усилие, докато ги измъкне. Конният патрул вече ги беше подминал. Клегейн ги погледна за последно през рамо и изсумтя: — Сир Донел Хайг. Взимал съм му повече коне, отколкото може да брои, нещастникът. И броня също. Веднъж за малко не го убих в едно меле.

— Тогава как не те позна? — попита Аря.

— Защото рицарите са тъпи, а и щеше да е под достойнството му да погледне два пъти някакъв си пъпчив селяк. — Камшикът му облиза задниците на конете. — Държиш ли си очите забити в земята, говориш ли почтително и повтаряш ли често „сир“, повечето рицари изобщо няма да те видят. Те обръщат повече внимание на конете, отколкото на простолюдието. Ако ме беше виждал да яздя Странник, можеше и да го познае.

„Но лицето ти щеше да познае.“ Аря не се съмняваше в това. Видеше ли човек белезите от изгаряне по лицето на Сандор Клегейн, трудно можеше да ги забрави. Но той можеше да ги скрие под шлем — особено ако шлемът беше с форма на озъбено куче.

Тъкмо затова им бе потрябвал фургонът и свинските крака в саламура.

— Няма да се оставя да ме довлекат при брат ти във вериги — беше й казал Хрътката, — а и не мисля да си отварям пътя до него с бой, така че ще изиграем една игричка.

Един селянин, когото срещнаха случайно по кралския път, им осигури фургона, конете, облеклото и каците, макар и не на драго сърце. Хрътката ги взе с върха на меча си. Когато селянинът го прокле, че е пладнешки разбойник, той му каза:

— Не съм разбойник, продоволствие събирам. Ти да си благодарен, че ти оставих долните гащи. Я сваляй тия ботуши, да не ти ги взема с краката вътре. — Фермерът беше едър като Клегейн, но предпочете да си даде ботушите и да си опази краката.

Привечер още се тътреха към Зелената вилка и двойния замък на лорд Фрей. „Почти пристигнах“ — каза си Аря. Знаеше, че трябва да изпита възбуда, но коремът й се бе стегнал на възел. Може би защото още се бореше с треската си, а може би не. Предната нощ беше сънувала лош сън. Ужасен сън. Не можеше да си спомни какво точно сънува, но усещането се бе задържало през целия ден. Дори се беше усилило. „Страхът реже по-дълбоко от мечове.“ Сега трябваше да е силна, както й беше казвал баща й. Вече нямаше нищо между нея и майка й, освен портата на един замък, една река и една войска… но войската беше на Роб, така че тук нямаше истинска опасност. Или?

Но сред тях беше и Рууз Болтън. Лордът на пиявиците, както го наричаха разбойниците. Това я притесни. Тя бе избягала от Харънхъл, за да се отърве колкото от Кървавите глумци, толкова и от Болтън, и за да се измъкне, се наложи да пререже гърлото на един от пазачите му. Дали знаеше, че го е направила тя? Или беше обвинил Джендри или Горещата баница? Дали щеше да го каже на майка й? Какво щеше да направи, ако я видеше? „Сигурно изобщо няма да ме познае.“ Напоследък приличаше повече на удавен плъх, отколкото на виночерпеца на лорда. Плъх момче, а не женски. Само преди два дни Хрътката й отряза косата. Беше по-лош бръснар и от Йорен и от едната страна я беше направил почти плешива. „Бас слагам, че и Роб няма да ме познае. Сигурно и мама.“ Последния път, когато ги видя, беше малко момиченце. Когато лорд Едард Старк напусна Зимен хребет.

Преди да видят замъка, чуха музиката: далечен тътен на барабани, бронзовия зов на рогове, тънкия писък на гайди, всичко това — едва доловимо под грохота на придошлата река и плясъка на дъжда.

— Изтървахме сватбата — каза Хрътката, — но пиршеството май продължава. Скоро ще се отърва от теб. „Не, аз ще се отърва от теб“, помисли Аря.

Дотук пътят се точеше предимно на северозапад, но сега обърна право на запад, между ябълкова градина и нива с убито от дъждовете неожънато жито. Подминаха последните ябълкови дървета, изкачиха едно възвишение и замъците, реката и лагерите изведнъж се появиха пред очите им. Виждаха се стотици коне и хиляди мъже, повечето струпани около трите огромни шатри за пир, издигнати една до друга срещу портите на замъка, като три големи дворцови зали от платно. Роб беше вдигнал своя стан по-настрана от стените, на по-висок и по-сух терен.

Тук музиката от замъците се чуваше по-силно. Звукът на барабаните и роговете кънтеше из целия лагер. Музикантите в по-близкия замък свиреха различна песен от тези в по-далечния, така че общият шум напомняше повече на битка, отколкото на веселие.

— Не са много добри — отбеляза Аря.

Хрътката издаде някакъв звук, който сигурно трябваше да мине за смях.

— Бас държа, че глухите бабички чак в Ланиспорт се оплакват от врявата. Чувал съм, че очите на Уолдър Фрей били отслабнали, но никой не е споменавал за проклетите му уши.

Аря неволно съжали, че не пристигнаха по светло. Ако слънцето светеше и вятърът духаше, щеше да може по-добре да види знамената. Щеше да огледа за вълчището на Старк или в краен случай за бойната брадва на Кервин, или юмрука на Гловър. Но във вечерния сумрак всички знамена изглеждаха сиви. Дъждът бе преминал в лек ромон, почти в мъгла, но по-ранният порой беше оставил знамената мокри и провиснали като парцали, еднакви и неразличими.

Около лагера бяха построили ограда от фургони и коли, като груба дървена стена срещу възможно нападение. Там ги спряха пазачите. Фенерът, който носеше сержантът им, хвърляше достатъчно светлина, та Аря да види, че плащът му е с бледорозов цвят, опръскан с червени сълзи. Подчинените му мъже носеха на гърдите си знака на Лорда на пиявиците — одрания мъж на Дредфорт. Сандор Клегейн им каза същата приказка като на предния патрул, но сержантът на Болтън беше по-костелив орех от сир Донел Хайг.

— Солено свинско не подобава за сватбен пир на един лорд — навъси се той.

— Карам и пача от свински крачета, сир.

— Не са за пира, ти недей. Пирът почти свърши. Аз съм северняк, не съм някое южняшко рицарче, да ме баламосваш.

— Казаха ми да видя стюарда или готвача…

— Замъкът е затворен. Лордчетата не искат да ги безпокоят. — Сержантът помисли малко. — Можеш да разтовариш ей там, при големите шатри. — Посочи с облечената в желязна ръкавица ръка. — От ейла човек огладнява, а на стария Фрей няма да му липсват няколко свински крачета. Той бездруго вече няма зъби за тях. Питай за Седжкинс, той ще се оправи с теб. — Излая команда и хората му издърпаха един от фургоните да им отворят път.

Хрътката подкара фургона към празничните шатри. Като че ли никой не им обръщаше внимание. Прецапаха през локвите покрай редиците ярко оцветени павилиони, чиито стени от мокра коприна светеха като вълшебни фенери от светилниците и мангалите, които горяха вътре: сияеха в розово, златно и зелено, на ивици или на карета, с обшитите по тях птици и зверове, спирали и звезди, колелета и оръжия. Аря зърна една жълта шатра с шест жълъда по стените — три, над тях два и над тях — още един. „Лорд Малък лес“, позна тя и си спомни за далечния Жълъдов замък и за неговата лейди, която й каза, че е хубаво момиче.

Но на всеки светещ копринен павилион се падаха по две дузини плъстени или платнени палатки, сиви и тъмни. Мяркаха се и общи войнишки палатки, събиращи по две отделения. Пиенето, изглежда, продължаваше от часове. Аря чу наздравици и трясък на чаши, смесени с обичайните лагерни шумове, цвилене на коне и кучешки лай, трополене на фургони в тъмното, смях и мъжки псувни, дрънчене на стомана и пращене на дърво. Музиката ставаше все по силна, докато приближаваха към замъка, но под нея се чуваше един по-дълбок и мрачен звук: реката, придошлият порой на Зелената вилка, който ръмжеше като див звяр в бърлогата си.

Аря се обръщаше насам-натам с надеждата, че ще зърне я знака с вълчището, я някоя шатра в сиво и бяло, я лице, познато й от Зимен хребет. Но виждаше само непознати хора. Погледна един мъж, клекнал да се облекчи в тръстиките, но не беше Бирения корем. Зърна едно полуоблечено момиче, което изхвърча със смях от една от палатките, но палатката беше светлосиня, а не сива, както си помисли отначало, а мъжът, който затича след нея, носеше на жакета си рис, а не вълк. Под едно дърво четирима стрелци изпъваха намазани с восък жили на лъковете си, но не бяха стрелците на баща й. Един майстер прекоси пътя им, но беше твърде млад и слаб, за да е майстер Лувин. Аря се загледа нагоре към Близнаците, чиито високи прозорци светеха със смътна светлина. През пелената на дъжда замъците изглеждаха призрачни и тайнствени, като нещо от приказките на баба Нан — но те не бяха Зимен хребет.

Най-гъсто беше гъмжилото при празничните шатри. Широките платнища на входовете бяха вдигнати и мъжете влизаха и излизаха с рогове и половници в ръце, някои — с лагерни жени. Аря надникна вътре, когато Хрътката подкара покрай първата от трите, и видя стотици мъже, насядали по пейките или бутащи се около буретата с медовина, ейл и вино. Вътре почти нямаше място да се разминат, но като че ли им беше все едно. Поне бяха на топло и сухо. Премръзнала и мокра, Аря им завидя. Някои дори пееха. Тънката мъглива пелена на дъжда се превръщаше в пара пред входа от струящата отвътре топлина.

— Наздраве за лорд Едмур и лейди Рослин — чу тя един висок глас. Всички пиха и друг някой изрева:

— Наздраве за Младия вълк и кралица Джейни.

„Коя е кралица Джейни?“ — зачуди се Аря. Единствената кралица, която знаеше, беше Церсей.

Около празничните шатри бяха изкопани ями за огън, заслонени от дъжда с груби навеси от плетени клони и кожи. Вятърът обаче пухаше откъм реката и огньовете съскаха и се люшкаха. Над пламъците слуги обръщаха шишове с месо. От миризмите устата на Аря се напълни със слюнка.

— Няма ли да спрем? — попита тя Сандор Клегейн. — В шатрите има северняци. — Познаваше ги по брадите, по лицата им, по техните наметала от меча и тюленова кожа, по наздравиците и песните, които лееха: хора на Карстарк, на Ъмбър и от планинските кланове. — Обзалагам се, че има и мъже от Зимен хребет. — Мъже на баща й, мъже на Младия вълк, вълчищата на Старк.

— Брат ти ще е в замъка — каза той. — Майка ти също. Искаш ли ла стигнеш при тях, или не?

— Искам — отвърна тя. — Ами Седжкинс? — Сержантът им беше лазал да питат за Седжкинс.

— Седжкинс да си навре един горещ шиш в задника. — Клегейн замахна с камшика и той изсъска в дъжда и плесна единия кон по дълбока. — На мен ми трябва скапаният ти брат.