Вихър от мечове

ДЖАЙМ

Кралят седеше на масата с купчина възглавнички под задника и подписваше документите, които му поднасяха.

— Само още няколко, ваша милост — увери го сир Кеван Ланистър.

— Това е декрет срещу лорд Едмур Тъли, лишаващ Речен пад от всичките му земи и приходи затова, че е въстанал срещу законния си крал. Това е подобен декрет срещу неговия чичо сир Бриндън Тъли, Черната риба. — Томен ги подписа един по един, натапяйки грижливо перото и изписвайки името си с широк детски почерк.

Джайм гледаше и мислеше за всички онези лордове, стремящи се да бъдат включени в малкия кралски съвет. „Могат да дойдат и да ми вземат проклетото място.“ Ако това беше власт, защо имаше вкус на скука? Не се чувстваше човек с кой знае каква власт, докато гледаше как Томен отново топи перото си в мастилницата. Чувстваше се отегчен.

„И пребит.“ Всеки мускул по тялото го болеше, а ребрата и раменете му бяха отекли от пердаха, който бяха получили с благоволението на сир Адам Марбранд. Само като си го помисли и присви очи. Можеше само да се надява, че Адам ще си държи езика зад зъбите. Джайм познаваше Марбранд още от момче, когато служеше като паж в Скалата на Кастърли; вярваше му повече, отколкото на всеки друг. Достатъчно, за да му предложи да вземат щитовете и турнирните мечове. Беше поискал да разбере дали може да се бие с лявата ръка.

„И вече разбрах.“ Знанието бе по-болезнено от боя, който сир Адам му наложи, а боят беше толкова жесток, че едва можа да се облече тази сутрин. Ако се бяха били сериозно, Джайм щеше да загине сто пъти. А толкова просто изглеждаше — просто сменяш ръцете. Всеки инстинкт, който бе придобил с времето, се беше объркал. Сега за всичко трябваше да мисли, докато преди просто се движеше. А докато мислеше Марбранд го пердашеше. Лявата му ръка като че ли дори не можеше да държи правилно дългия меч: сир Адам го беше обезоръжил три пъти, отпращайки меча във въздуха.

— С това споменатите земи, приходи и замък се даряват на сир Емон Фрей и съпругата му лейди Джена. — Сир Кеван поднесе нова пачка пергаменти пред краля. Томен топна и подписа. — Това е декретът, с който се легитимират правата на сина на лорд Рууз Болтън Дредфорт. А с този се назначава лорд Болтън за ваш Гарант на Севера.

— Томен топна и подписа, топна и подписа. — С това се дава титла на сир Ролф Подправките за замъка Кастамир и го издига в ранг на лорд.

— Томен надраска името си.

„Трябваше да ида при сир Илин Пейн“ — помисли Джайм. Кралското правосъдие не му беше приятел като Марбранд и като нищо щеше да го пребие до кръв… но без език едва ли щеше да тръгне и да се хвали след това. Достатъчно беше една изтървана дума от сир Адам над чаша вино и целият свят скоро щеше да узнае колко безполезен е станал. „Лорд-командир на Кралската гвардия.“ Жестока бе тази шега… макар и не толкова жестока колкото подаръка, който му беше изпратил баща му.

— Това е вашата кралска прошка за лорд Гавен Уестърлинг, неговата лейди съпруга и неговата дъщеря Джейни, с която биват поздравени за връщането им в кралския мир — каза сир Кеван. — Това е опрощението за лорд Джонос Бракън от Каменна ограда. Това е прошката за лорд Ванс. Ето за лорд Гудбрук. А това е за лорд Мутън от Девиче езеро.

Джайм стана.

— Изглежда, се справяте достатъчно добре с тези неща и без моя помощ, чичо. Ще оставя Негова милост на вас.

— Както желаеш. — Сир Кеван също стана. — Джайм, трябва да посетиш баща си. Този разлом между вас… — … е негово дело. И едва ли ще го поправи, като ми праща оскърбителни дарове. Това му кажи, ако успееш да го изтръгнеш за малко от Тирелите.

Чичо му изглеждаше нещастен.

— Дарът беше от сърце. Мислехме, че може да те окуражи…

— Да ми поникне нова ръка ли? — Джайм се обърна към Томен. Макар да имаше златните къдрици и зелените очи на Джофри, новият крал почти по нищо друго не приличаше на покойния си брат. Беше склонен към напълняване, лицето му беше розово и закръглено и обичаше да чете на всичко отгоре. „Свенливо деветгодишно хлапе все още е този мой син. Не е мъж.“ Щяха да изтекат седем години преди Томен да може да управлява пълноправно. Дотогава кралството щеше да остане здраво в ръцете на неговия дядо. — Ваше величество — попита той, — имам ли позволението ви да напусна?

— Както желаете, сир вуйчо. — Томен погледна отново сир Кеван. — Мога ли вече да ги подпечатвам, дядо? — Натискането на кралския печат в размекнатия восък беше любимата му част от ролята му на крал, засега.

Джайм излезе от залата. При вратата се натъкна на сир Мерин Трант, застанал вкочанен на поста си в бялата люспеста броня и снежния плащ. „Този ако научи колко съм слаб, или пък Черно котле, или Блънт…“ — Остани тук докато Негова милост приключи — каза му той, — след което го придружи обратно до Стегата на Мегор.

Трант кимна.

— Както кажете, милорд.

Външният двор беше пълен с хора и шумен. Джайм се запъти към конюшните, където голяма група мъже оседлаваха конете си.

— Стоманени пищялки! — подвикна той. — Какво, тръгвате ли?

— Веднага щом милейди яхне — отвърна Уолтън Стоманени пищялки. — Милорд Болтън не очаква. А, ето я и нея.

Едно конярче поведе тънка сива кобилка през вратата на конюшнята. На гърба й яздеше слабо момиче с хлътнали очи, увито в тежко наметало. Сиво беше наметалото, като роклята под него, и поръбено с бял сатен. Токата на лявата й гръд, която закопчаваше наметалото, беше с форма на вълча глава, с присвити опалови очи. Дългата кафява коса на момичето се развяваше от вятъра. Джайм реши, че има хубаво лице, но очите й бяха тъжни и неспокойни.

Като го видя, тя сведе глава и каза тихо:

— Сир Джайм, много сте мил, че ме изпращате. Джайм я изгледа.

— Познаваш ме значи? Тя прехапа устна.

— Може би не си спомняте, милорд, тогава бях по-малка… но имах честта да се запозная с вас в Зимен хребет, когато крал Робърт дойде да гостува на моя баща Едард Старк. — Сведе големите си кафяви очи и промълви: — Аз съм Аря Старк.

Джайм никога не бе обръщал много внимание на Аря Старк, но му се струваше, че това момиче е по-голямо.

— Разбирам, че ще се омъжвате.

— Ще ме венчаят за сина на лорд Болтън, Рамзи. Той доскоро беше Сняг, но Негова милост го направи Болтън. Казват, че е много смел. Много съм щастлива.

„Защо тогава гласът ти звучи така уплашено?“ — Желая ви радост, милейди. — Джайм се обърна към Стоманени пищялки. — Получихте ли парите, които ви бяха обещани?

— Аха. И си ги разделихме вече. Имате моята благодарност. — Севернякът се ухили. — Един Ланистър винаги плаща дълговете си.

— Винаги — каза Джайм и за последен път хвърли поглед към момичето. Зачуди се дали приликата е достатъчна. Не че имаше значение. Истинската Аря Старк най-вероятно лежеше заровена в някой безименен гроб в Квартала на бълхите. След като всичките й братя бяха мъртъвци, както и родителите й, кой на света щеше да посмее да нарече тази фалшификат? — Е, на добър час и лек път — каза той на Стоманени пищялки. Нейг вдигна знамето на мира и северняците се подредиха в колона, опърпана като кожените им наметала, и подкараха в тръс към портата на замъка. Слабото момиче на сивата кобила изглеждаше дребно и окаяно.

Няколко коня се дръпнаха боязливо встрани и заобиколиха тъмното петно върху отъпкания терен, където земята бе изпила кръвта на конярчето, убито толкова тромаво от Грегър Клегейн. Гледката отново разяри Джайм. Беше заповядал на Кралската си гвардия да държи тълпата на разстояние, но онзи тъпак сир Борос си бе позволил двубоят да отвлече вниманието му. Глупавото момче също така си беше виновно, разбира се; мъртвият дорнец също. И най-вече Клегейн. Ударът, който отсече ръката на момчето, беше злополука, но онзи, вторият…

„Е, Грегър сега си плаща за това.“ Великият майстер Пицел цереше раните му, но воят, който отекваше от покоите на майстера, говореше, че лечението не върви толкова добре, колкото се очаква.

— Плътта загнива и от раните блика гной — съобщи Пицел на съвета. — Дори личинките няма да докоснат такава мръсотия. Конвулсиите му са толкова ужасни, че трябваше да му запуша устата, за да не си прехапе езика. Отрязах му толкова тъкан, колкото посмях, и промих гнилото с кипнало вино и хлебен мухъл, но полза никаква. Жилите на ръката му почерняват. Когато му сложих пиявици, всичките измряха. Господа, трябва да разбера що за зловредно вещество е използвал принц Оберин на копието си. Нека задържим дорнците, докато станат по-сговорчиви.

Лорд Тивин му беше отказал.

— Стигат ни неприятностите със Слънчево копие заради смъртта на принц Оберин. Нямам намерение да влошавам още повече нещата, задържайки спътниците му в плен.

— В такъв случай боя се, че сир Грегър ще умре.

— Несъмнено. За това се заклех в писмото, което пратих до принц Доран с тялото на брат му. Но трябва да се погрижим да го убие мечът на Кралското правосъдие, а не някакво отровно копие. Изцери го.

Великият майстер Пицел примига безпомощно.

— Милорд…

— Изцери го — повтори ядосано лорд Тивин. — Знаем, че лорд Варис е изпратил рибари във водите около Драконов камък. Те донасят, че за защита на острова е останала само символична част. Лисенците са отплавали от залива с по-голямата част от силата на лорд Станис.

— Толкова по-добре — обяви Пицел. — Аз казвам да оставим Станис да гние в Лис. Отървахме се най-сетне от него и от амбициите му.

— Да не би откакто Тирион ти обръсна брадата да си се превърнал в пълен глупак? Това е Станис Баратеон! Този ще се бие до най-горчивия край и още доста след това. Щом е заминал, това означава само, че се кани да възобнови войната. Най-вероятно ще слезе при Бурен край и ще се опита да вдигне лордовете на бурята. Стане ли така, е него е свършено. Но един по-дързък човек би хвърлил заровете за Дорн. Ако спечели Слънчево копие за своята кауза, би могъл да удължи тази война с години. Така че ние няма да оскърбяваме повече Мартел, по никаква причина. Дорнците са свободни да си ходят, а ти ще излекуваш сир Грегър.

И така, Планината крещеше, ден и нощ. Лорд Тивин, изглежда, можеше да издои дори Странника.

Докато Джайм се качваше но витото стълбище на Кулата аа Белия меч, чу хъркането на сир Борос в килията му. Вратата на сир Бейлон също беше затворена; през нощта той пазеше краля и щеше да спи целия ден. Освен хъркането на Блънт кулата беше много тиха. За Джайм това беше добре дошло. „Аз също трябва да отдъхна.“ Но когато влезе в спалнята си, завари там сестра си.

Стоеше до отворения прозорец и гледаше към крепостните стени и морето зад тях. Вятърът от залива се вихреше около нея и прилепваше роклята към тялото й по начин, от който пулсът му се учести. Бяла беше роклята, като паната по стените и като завесите около леглото му. Рояци дребни смарагди проблясваха по краищата на широките й ръкави и се виеха на спирали по корсажа й. По-големи смарагди лежаха в златната паяжина, стегнала златната й коса. Роклята беше скроена така, че откриваше раменете й и горната половина на гърдите. „Толкова е красива!“ Нищо друго не искаше сега, освен да я вземе в прегръдката си.

— Церсей. — Той затвори тихо вратата. — Защо си тук?

— А къде да отида? — Когато се извърна към него, в очите й имаше сълзи. — Татко даде ясно да се разбере, че повече не съм желана на съвета. Джайм, няма ли да поговориш с него?

Джайм свали плаща си и го окачи на куката на стената.

— С лорд Тивин говоря всеки ден.

— Трябва ли да си толкова упорит? Той иска само…

— Иска само да ме принуди да напусна Кралската гвардия и да ме върне в Скалата на Кастърли.

— Едва ли е чак толкова ужасно. Той и мен връща в Скалата на Кастърли. Иска да съм далече, за да сложи изцяло ръка на Томен. Томен е мой син, не е негов!

— Томен е кралят.

— Той е момче! Изплашено момче, което видя как убиха брат му на собствения му брачен пир. А сега му казват, че той трябва да се ожени. Момичето е два пъти по-голямо от него и два пъти вдовица!

Джайм се отпусна в стола, мъчейки се да преодолее болката от натъртените мускули.

— Тирелите настояват. Не виждам нищо лошо в това. Томен е останал самотен, откакто Мирцела отиде в Дорн. Харесва му Марджери и дамите й да са около него. Нека да се жени.

— Той е твой син…

— Моето семе. Никога не ме е наричал „татко“. Както и Джофри. Ти ме предупреди хиляда пъти да не проявявам неуместен интерес към тях.

— За да ги опазим! Теб също. Как щеше да изглежда, ако брат ми си играе на баща на кралските деца? Дори Робърт щеше да стане подозрителен.

— Е, сега вече няма. — Смъртта на Робърт все още оставяше горчив вкус в устата на Джайм. „Аз трябваше да го убия, не Церсей.“ — Съжалявам само, че не умря от моите ръце. — „Докато все още си имах две.“ — Ако си бях позволил кралеубийството да ми стане навик, както той обичаше да казва, можех да те взема за своя жена пред очите на целия свят. Не ме е срам да те любя, а само от нещата, които трябваше да правя, за да го скрия. Онова момче в Зимен хребет…

— Аз ли ти казах да го бутнеш от прозореца? Ако беше отишъл на лов, както ти казах, нищо нямаше да се случи. Но не, ти трябваше да ме имаш, ти не можеше да изчакаш, докато се приберем.

— Достатъчно дълго бях чакал. Мразех да гледам как Робърт залита към леглото ти всяка нощ и всеки път да се чудя дали точно тази нощ ще реши да предяви съпружеските си права. — Джайм изведнъж си спомни за още нещо, което го притесняваше около Зимен хребет. — В Речен пад Кейтлин Старк изглеждаше убедена, че съм пратил подставено лице да среже гърлото на сина й. Че съм му дал една кама.

— Да — каза тя намръщено. — Тирион ме попита за същото.

— Но кама е имало! Белезите по ръцете на лейди Кейтлин бяха достатъчно истински, тя ми ги показа. Ти ли…

— О, недей да бъдеш глупав. — Церсей затвори прозореца. — Да, надявах се момчето да умре. Както и ти. Дори Робърт смяташе, че така ще е най-добре. „Убиваме конете си, когато си счупят крак, и кучетата си, когато ослепеят, но сме твърде слаби да дадем тази милост на осакатени деца“, каза ми той. Самият той в това време беше заслепен, от пиене.

„Робърт?“ Джайм беше пазил краля достатъчно дълго, за да знае, че Робърт Баратеон говореше над чашата неща, които на следващия тен отричаше с ярост.

— Сами ли бяхте, когато ти го каза?

— Не допускаш, че го е казал пред Нед Старк, нали? Разбира се, че бяхме сами. С децата. — Церсей свали мрежичката на косата си, окачи я на пилона до леглото и разтърси златните си къдрици. — Може би Мирцела е пратила този човек с камата, как мислиш?

Каза го уж на подигравка, но улучи право в целта — Джайм изведнъж го разбра.

— Не Мирцела. Джофри. Церсей се намръщи.

— Джофри мразеше Роб Старк, но това момче за него не означаваше нищо. Той самият беше момче.

— Момче, жадно да го потупа по главата онзи затъпял пияница, който ти му позволи да вярва, че е баща му. — Жегна го неприятна мисъл. — Тирион едва не умря заради тази проклета кама. Ако е знаел, че всичко е работа на Джофри, може би затова…

— Не ме интересува защо — каза Церсей. — Може да си отнесе всички причини в ада. Ако беше видял как умря Джоф… той се бореше, Джайм, бореше се за всеки дъх, но сякаш някакъв зъл дух беше стиснал ръцете му на гърлото. Толкова ужас имаше в очите му… Като малък, той тичаше при мен, щом се уплашеше или одраскаше, за да го защитя. Но онази нощ не можех да направя нищо. Тирион го уби пред очите ми, а не можах да направя нищо! — Церсей се смъкна на колене пред стола му и взе здравата му ръка в шепите си. — Джоф е мъртъв, а Мирцела е в Дорн. Томен е единственото, което ми остана. Не трябва да позволиш татко да ми го отнеме. Джайм, моля те.

— Лорд Тивин не е искал одобрението ми. Мога да поговоря с него но той няма да ме послуша…

— Ще те послуша, ако напуснеш Кралската гвардия.

— Няма да напусна Кралската гвардия. Сестра му едва сдържа сълзите си.

— Джайм, ти си моят сияен рицар. Не можеш да ме изоставиш когато най-много имам нужда от теб! Той ми отнема сина, отпраща ме… ако ти не го спреш, татко ще ме накара насила отново да се омъжа!

Джайм не трябваше да се изненада, но се изненада. Думите й бяха като удар в корема, по-силен от всеки, нанесен му от сир Адам Марбранд.

— За кого?

— Има ли значение? За някой лорд. За някой, за когото баща ми ще реши, че му трябва. Все ми е едно. Друг съпруг няма да имам. Ти си единственият мъж, когото желая в леглото си, завинаги.

— Кажи му го на него това! Тя отдръпна ръцете си.

— Пак говориш безумия. Нима искаш да ни откъснат един с друг, както го направи мама, когато ни хвана да си играем? Томен ще изгуби трона, Мирцела — брака си… Искам да бъда твоя жена, ние си принадлежим един на друг, но това никога не може да стане, Джайм Ние сме брат и сестра.

— Таргариените…

— Ние не сме Таргариени!

— Тихо — сгълча я той. — Ще събудиш Заклетите ми братя. Не можем да си го позволим точно сега, нали? Хората може да разберат, че си идвала да ме видиш.

— Джайм — проплака тя, — не мислиш ли, че и аз те искам толкова, колкото ти мен? Все едно е за кого ще ме омъжат, искам те до себе си, искам те в леглото си, искам те в мен. Нищо между нас не се е променило. Нека да ти го докажа. — Вдигна ризата му и пръстите й зашариха по връзките на панталона му.

Джайм усети, че се поддава.

— Не — каза той, — не тук. — Никога не бяха го правили в Кулата на Белия меч, камо ли в покоите на лорд-командира. — Церсей, тук не е мястото…

— Ти ме облада в септата. Това не е по-различно. — Измъкна члена му и наведе главата си над него.

Джайм я избута с чукана на отсечената си дясна ръка.

— Не! Не тук, казах, — Насили се и стана.

За миг долови объркването в яркозелените й очи, както и страха й. Гневът бързо ги замени. Церсей се овладя, стана и оправи полите си.

— Не теб ръката ли ти отсякоха в Харънхъл, или мъжеството? Тръсна глава и къдриците й се посипаха но голите й рамене. — Каква глупачка съм! След като не ти достигна кураж да отмъстиш за Джофри, защо си въобразявам, че ще защитиш Томен? Я ми кажи, ако Дяволчето беше убило и трите ни деца, това щеше ли най-сетне да събуди яростта ти?

— Тирион няма да навреди нито на Томен, нито на Мирцела. Все още не съм убеден, че той е убил Джофри.

Устата й се изкриви от гняв.

— Как можеш да го кажеш? След всички онези заплахи…

— Заплахите не значат нищо. Той се кълне, че не го е направил.

— О, той се кълнял, така ли? А джуджетата не лъжат, така ли смяташ?

— Не и пред мен. Не повече от теб.

— Ах ти, голям златен глупако. Той те е лъгал хиляда пъти, както и аз. — Прибра отново косата си и взе мрежичката, която бе окачила на пилона. — Мисли каквото си искаш. Малкото чудовище е в килия и скоро сир Илин ще му отсече главата. Може би ще си я задържиш за спомен. — Погледна към възглавницата. Ще може да те гледа, докато спиш сам в това студено бяло легло. Е, докато изгният очите му поне.

— Време е да си вървиш, Церсей. Ядосваш ме.

— Ох, един ядосан недъгав! Колко страшно! — Тя се засмя. — Жалко, че лорд Тивин Ланистър остана без здрав син. Можех да бъда наследникът, който желаеше, но си нямам пишка. И като стана дума за това, най-добре си я прибери, братле. Изглежда толкова тъжна и малка, увиснала така от гащите ти.

Когато тя излезе, Джайм изпълни съвета й, мъчейки се с една ръка с връзките. Усети болка до костите в призрачните си пръсти. „Загубих една ръка, един баща, един син, една сестра, една любовница, а скоро ще загубя и един брат. А продължават да ми говорят, че домът Ланистър бил спечелил войната.“ Наметна плаща си и слезе на долния етаж. Завари сир Блънт с чаша вино в трапезарията.

— Като свършиш с пиенето, кажи на сир Лорас, че съм готов да я видя.

Сир Борос беше такъв страхливец, че си позволи само да го изгледа сърдито.

— Готов сте да видите кого?

— Просто го кажи на сир Лорас.

— Да. — Сир Борос пресуши чашата си. — Слушам, лорд-командир. Но се забави доста, освен ако не се беше затруднил с намирането на Рицаря на цветята. Няколко часа минаха, докато дойдат тънкият чаровен младеж и грозната мома. Джайм седеше сам в кръглата стая и прелистваше разсеяно Бялата книга.

— Лорд-командир — каза сир Лорас. — Пожелали сте да видите Девата на Тарт?

— Пожелах. — Джайм им махна да влязат с лявата си ръка. — Разговарял сте с нея, предполагам?

— Както заповядахте, милорд.

— И?

Момчето се напрегна.

— Аз… може и да е така, както тя казва, сир. Че е бил Станис. Не мога да съм сигурен.

— Варис ми съобщи, че кастеланът на Бурен край също е загинал при странни обстоятелства — каза Джайм.

— Сир Кортни Пенроуз — тъжно каза Бриен. — Добър човек.

— Инат човек. Единия ден се изпречва на пътя на краля на Драконов камък, а на другия скача от кула. — Джайм стана. — Сир Лорас, ще поговорим по-късно за това. Оставете ме насаме с Бриен.

Момата изглеждаше грозна и тромава както винаги, реши той, след като Тирел ги остави. Някой пак я беше облякъл в женски дрехи, но тази рокля и стоеше много по-добре, отколкото отвратителната розова дрипа, която я беше накарал да навлече Козела.

— Синьото ви отива, милейди — отбеляза Джайм. — Отива на очите ви. — „Тя наистина има удивителни очи.“ Бриен се изчерви.

— Септа Донис сложи подплата по корсажа, да придаде малко форма. Каза, че вие сте ми я пратили. — Задържа се край вратата, сякаш се канеше всеки момент да побегне. — А вие изглеждате…

— Различно? — отвърна той. — Повече месо по ребрата и по-малко въшки в косата, това е всичко. Чуканът си е същият. Затвори вратата и ела.

Тя се подчини.

— Белия плащ… — …е нов, но съм сигурен, че много скоро ще го оцапам.

— Не това… исках да кажа, че отново сте вие. Пристъпи колебливо към него и попита:

— Убеден ли сте в това, което сте казали на сир Лорас? За… за крал Ренли и сянката?

Джайм сви рамене.

— Сам щях да убия Ренли, ако го бях срещнал на бойното поле. Какво ме интересува кой му е срязал гърлото?

— Казали сте, че имам чест…

— Аз съм проклетият Кралеубиец, забрави ли? Когато казвам, че имаш чест, е все едно някоя курва да хвали девствеността ти. — Облегна се назад и вдигна очи към нея. — Стоманени пищялки тръгва обратно на север, за да отведе Аря Старк при Рууз Болтън.

— Дал си я на него? — извика тя отчаяно. — Ти се закле пред лейди Кейтлин…

— С меч, опрян на гърлото ми, но все едно. Лейди Кейтлин е мъртва. Не бих могъл да й върна дъщерите дори да бяха при мен. А момичето, което баща ми изпраща със Стоманени пищялки, не е Аря Старк.

— Не е Аря Старк?!

— Чу ме добре. Милорд баща ми е намерил някакво кльощаво северняче, повече или по-малко на същата възраст и с повече или по — малко същата физиономия. Облякъл я е в бяло и сиво, дал й е един сребърен вълк да си закопчае наметалото и я праща да се омъжи за копелето на Болтън. — Вдигна отсечената си ръка към нея. — Исках да ти го кажа преди да си препуснала в галоп да я спасяваш и да се убиеш безсмислено. С меча никак не си зле, но не си достатъчно добра, че да се справиш сама с двеста мъже. Бриен поклати глава.

— Когато лорд Болтън разбере, че баща ти му е платил с фалшива монета…

— О, той го знае. „Ланистърите лъжат“, нали? Все едно, това момиче служи не по-зле на собствените му цели. Кой ще каже, че това не е Аря Старк? Всички близки на Аря са мъртви, освен сестра й, която изчезна.

— Но защо ми казваш всичко това, ако е вярно? Ти издаваш тайните на баща си.

„Тайните на Ръката — помисли той. — Нямам вече баща.“ — Аз плащам дълговете си като всяко добро лъвче. Наистина обещах на лейди Старк дъщерите й… а едната от тях все още е жива. Брат ми може би знае къде е, но и да знае, не го казва. Церсей е убедена, че Санса му е помогнала да убие Джофри.

Устата на грозницата се сви.

— Няма да повярвам, че това нежно момиче е способно да сложи отрова. Лейди Кейтлин ми каза, че има обичливо сърце. Бил е твоят орат. Имало е съд, така ми каза сир Лорас.

— Два съда, по-точно. И думите, както и мечовете го провалиха. Беше ужасна касапница. Ти не гледа ли през прозореца?

— Килията ми гледа към морето. Но чух виковете.

— Принц Оберин Дорнски е мъртъв, сир Грегър Клегейн мре, а Тирион е осъден пред очите на богове и хора. Държат го в една черна килия до екзекуцията.

Бриен го изгледа и каза:

— Не вярваш, че го е направил той. Джайм се усмихна горчиво.

— Виждаш ли, пачавро? Двамата с него много добре се познаваме. Тирион искаше да е като мен, откакто проходи, но в кралеубийството не ме повтори. Санса Старк е убила Джофри. Брат ми мълча, за да я опази. От време на време го обземат тези пристъпи на галантност. Последната му струва носа. Този път ще му струва главата.

— Не — каза Бриен. — Не е била дъщерята на милейди. Не е възможно да е била тя.

— Ето я пак опърничавата и глупава пачавра, каквато я помня. Тя се изчерви.

— Името ми е…

— Бриен Тартска. — Джайм въздъхна. — Имам един подарък за теб. — Пресегна се под стола на лорд-командира и го измъкна, увит в пурпурно кадифе.

Бриен се приближи все едно, че се боеше вързопът да не я ухапе, посегна с грамадната си, покрита с лунички ръка и разгъна плата. В нощта засияха рубини. Тя много предпазливо хвана съкровището, сви пръсти около кожената ръкохватка и извади меча от ножницата. Блеснаха вълни от кръв и черно. Пръст отразена светлина пробяга по острието.

— Та това е валирианска стомана! Никога не съм виждала такива цветове.

— Аз също. Преди време щях да дам дясната си ръка, за да притежавам меч като този. Вече май го направих, така че при мен мечът ще е безполезен. Вземи го. — Преди да е помислила да откаже, той продължи: — Един толкова хубав меч трябва да носи име. Ще съм доволен, ако го наречеш Клетвопазител. И още нещо. Оръжието има цена.

Лицето й помръкна.

— Казах ти, никога няма да служа… — … на толкова мръсни същества като нас. Да, помня. Изслушай ме, Бриен. И двамата сме дали клетви, свързани със Санса Старк. Церсей е решена да намери това момиче и да го убие, където и да е отишло…

Простоватото лице на Бриен се изкриви от ярост.

— Ако вярваш, че ще навредя на дъщерята на милейди заради един меч, ти…

— Просто ме изслушай! — викна той ядосано. — Искам първа да намериш Санса Старк и да я отведеш някъде, където да е в безопасност. Как иначе двамата ще можем да изпълним тези глупави клетви, които дадохме на скъпата ти убита лейди Кейтлин?

Грозницата примига.

— Аз… помислих, че…

— Зная какво си помислила. — На Джайм изведнъж му втръсна да я гледа. „Блее като проклета овца.“ — Когато Нед Старк умря, големият му меч бе даден на Кралското правосъдие — каза й той. — Но баща ми е решил, че такова фино оръжие в ръцете на един палач е чиста загуба. Дал е на сир Илин нов меч и заповядал да претопят и преизковат Лед. Металът беше достатъчно за два нови меча. Ти държиш единия. Така че ще браниш дъщерята на Нед Старк със стоманата на самия Нед Старк, ако това е важно за теб.

— Сир, аз… дължа ви изви… Той я прекъсна.

— Взимай проклетия меч и се махай, преди да съм премислил. В конюшните има една дореста кобила, грозна като теб, но малко по-добре тренирана. Гони Стоманени пищялки, търси Санса или си тръгни за своя остров на сапфирите, все ми е едно. Не искам да те гледам повече.

— Джайм…

— Кралеубиец — напомни й той. — Използвай го този меч да си изчовъркаш восъка от ушите, пачавро. Приключихме.

Но тя настоя упорито.

— Джофри беше твой…

— Мой крал. Спри дотук.

— Казваш, че го е убила Санса. Защо я защитаваш?

„Защото Джоф за мен не беше нищо повече от пръска семе в утробата на Церсей. И защото заслужаваше да умре.“ — Издигал съм крале и съм убивал крале. Санса Старк е последният ми шанс за чест. — Джайм се усмихна криво. — Освен това ние кралеубийците, трябва да се подкрепяме. Ще си тръгнеш ли най-после?

Ръката й стисна здраво Клетвопазител.

— Да. И ще намеря момичето, и ще го опазя. Заради лейди майка й. И заради теб. — Поклони се сковано, обърна се и излезе.

Джайм поседя сам до масата, докато сенките не запълзяха из стаята. Когато мракът започна да се сгъстява, запали свещ и отвори Бялата книга на своята страница. Перо и мастило намери в едно чекмедже. Под последния ред, изписан от сир Баристан, вмъкна с непохватен почерк като на шестгодишно момче, научило първите си букви от майстера следното: „Победен в Шепнещия лес от Младия вълк Роб Старк през Войната на Петимата крале. Пленен в Речен пад и върнат срещу откуп при неизпълнено обещание. Отново пленен от Храбрата дружина и осакатен по заповед на техния главатар Варго Хоут, загубвайки десницата си от меча на Дзоло Дебелия. Върнат жив и здрав от Бриен, Девата на Тарт.“

Когато свърши, повече от три четвърти от страницата между златния лъв на пурпурния щит горе и празния бял щит отдолу все още бе незапълнена. Сир Джеролд Хайтауър бе започнал историята му, а сир Баристан Селми я беше продължил, но останалото Джайм Ланистър щеше да допише сам. Оттук нататък можеше да напише каквото си избере.

Каквото си избере…