Вихър от мечове

ДЖАЙМ

В разрошената му коса духаше източен вятър, мек и уханен като пръстите на Церсей. Чуваше птича песен и долавяше движението на реката под лодката, понесена от равномерния замах на греблата към светлата зора. След толкова време, прекарано в мрак, светът бе толкова сладък, че Джайм Ланистър се чувстваше замаян. „Жив съм и съм пиян от светлина.“ Смях излетя от устните му като подплашен пъдпъдък.

— Млък — изръмжа пачаврата и се намръщи. Въсенето отиваше на широкото й простовато лице повече от усмивката. Не че Джайм я беше виждал усмихната. Позабавлява се, представяйки си я в някоя от копринените рокли на Церсей вместо в кожения елек с железните пъпки. „Все едно да облечеш някоя крава в коприна.“

Но кравата можеше да гребе. Под кафявите шаечни гащи се криеха яки прасци, а дългите мускули по ръцете й се изпъваха и стягаха при всяко загребване. Дори след половин нощ гребане не показваше признаци на умора, което далеч не можеше да се каже за братовчед му сир Клеос, който се напъваше над втория чифт гребла. „На вид — едра и здрава селска мома, а ти говори като знатна особа и носи меч и кама. Ах, но дали може и да ги използва?“ Джайм смяташе скоро да го разбере и също така скоро да се отърве от оковите.

Беше с железни белезници на китките и пранги на глезените, свързани с тежка верига, дълга само стъпка.

— Човек може да си помисли, че честната ми дума на Ланистър не стига — беше се пошегувал, докато го връзваха. Вече се беше напил здраво, благодарение на Кейтлин Старк. От бягството им от Речен пад си спомняше само откъслеци. Имаше някакво затруднение с тъмничаря, но едрата пачавра се беше справила с него. След това се качваха по някакво безкрайно вито стълбище. Краката му бяха омекнали като трева и два-три пъти беше залитнал, та се наложи момата да му подложи рамо да се подпре. По някое време го загърнаха в наметало и го тикнаха на дъното на малката лодка. Помнеше, че чу как лейди Кейтлин заповяда на някого да вдигнат решетката на Водната кула. Беше заявила с нетърпящ възражения тон, че изпраща сир Клеос Фрей обратно в Кралски чертог с нови мирни условия за кралицата.

Сигурно тогава сънят го беше отнесъл. Виното още го правеше сънен и беше приятно да се протегне — лукс, какъвто веригите му в килията не позволяваха. Джайм отдавна се беше научил да подремва на седлото по време на поход. Сегашното не беше по-трудно. „Тирион ще се скъса от смях, като чуе как съм проспал собственото си бягство.“ Но вече се беше разбудил и белезниците му досаждаха.

— Милейди — провикна се Джайм, — ако ми свалите тези железа, мога да ви улесня малко с греблата.

Тя пак се навъси, оголи конските си зъби и го изгледа с мрачно подозрение.

— Ще си носиш железата, Кралеубиецо.

— Чак до Кралски чертог ли смяташ да гребеш, пачавро?

— Ще ме наричаш Бриен. Не пачавра.

— Аз пък се казвам сир Джайм. Не Кралеубиеца.

— Отричаш ли, че си убил крал?

— Не. А ти отричаш ли пола си? Ако е така, развържи ги тия гащи и ми покажи. — Усмихна й се невинно. — Щях да помоля да си отвориш корсажа, но като те гледам, това няма да докаже много.

Сир Клеос се подразни.

— Братовчеде, дръж се по — учтиво.

„У тоя ланистърската жилка е тънка.“ Клеос беше син на леля му Дженна от онзи тъпанар Емън Фрей, който беше живял в ужас от лорд Тивин Ланистър от мига, в който се ожени за сестра му. Когато лорд Уолдър Фрей вкара Близнаците във войната на страната на Речен пад, сир Емън беше избрал съюза на жена си пред този на баща му. „Скалата на Кастърли само загуби от сделката“ — прецени Джайм. Сир Клеос приличаше на невестулка, биеше се като гъска и имаше куража на относително смела овца. Лейди Старк му беше обещала опрощение, ако отнесе посланието й на Тирион, и сир Клеос най — тържествено се бе заклел да го направи.

Изобщо в онази килия падна голямо кълнене, особено от страна на Джайм. Това беше цената на лейди Кейтлин за това, че не го уби. Беше опряла острието на меча на едрата мома в сърцето му и каза:

— Закълни се, че никога повече няма да вдигнеш оръжие срещу Старк или срещу Тъли. Закълни се, че ще убедиш брат си да спази с чест обета си да ми върне дъщерите живи и невредими. Закълни се в честта си на рицар, в своята чест на Ланистър и в честта си на заклет брат на Кралската гвардия. Закълни се в живота на сестра си, в живота на баща си и на сина си, закълни се в старите богове, както и в новите, и ще те върна на сестра ти. Откажеш ли, ще ти взема кръвта. — Спомни си как стоманата бодеше ребрата му, когато тя извъртя острието на меча.

„Интересно какво ли ще каже Върховният септон за светостта на клетви, положени когато си пиян, прикован към стена и с опрян в гърдите меч?“ Не че Джайм много се интересуваше от мнението на дебелия мошеник или от боговете, на които той твърдеше, че служи. Спомни си и ведрото с изпражнения, което лейди Кейтлпн изрита в килията му. Странна жена — да довери дъщерите си на човек, чиято чест не струва колкото едно говно. Въпреки че му се доверяваме колкото може по — малко. „Тя възлага надеждите си на Тирион, не на мен.“

— Май не е толкова глупава, в края на краищата — високо каза Джайм.

Пачаврата го разбра погрешно.

— Не съм глупава. Нито съм глуха.

Беше милостив към нея — да се подиграеш с тази щеше да е толкова лесно, че чак се губеше удоволствието.

— Говоря на себе си, не на теб. Лекомислие е да се промъкнеш в нечия килия.

Тя го изгледа навъсено, тласна греблата напред, дръпна ги назад, тласна напред, без да отвърне нищо.

„Колкото красива, толкова и речовита.“

— Ако се съди по речта ти, имам чувството, че си с благородно потекло.

— Баща ми е Селвин Тарт, по милостта на боговете лорд на Вечерен замък. — Дори това се изтръгна от устата й с голяма неохота.

— Тарт — повтори замислено Джайм. — Една грозна канара в Тясното море, спомням си. А Вечерен замък е заклет васал на Бурен край. Как стана така, че служиш на Роб от Зимен хребет?

— Служа на лейди Кейтлин. А тя ми заповяда да те доставя жив на Тирион в Кралски чертог, не да си приказвам с теб. Млъкни.

— Наситих се на мълчание, жено.

— Тогава си приказвай със сир Клеос. Аз нямам какво да говоря с чудовища.

Джайм изрева от възторг.

— Нима има чудовища наоколо? Къде, да не би да се крият под водата? Или в онзи върбалак? А аз без меч?

— Човек, който насилва собствената си сестра, убива краля си и хвърля едно невинно дете да умре, не заслужава друго име.

„Невинно ли? Нещастното момче ни шпионираше.“ Джайм искаше само един час насаме с Церсей. Пътуването им на север се беше превърнало в истинско мъчение: да я вижда всеки ден, да не може да я докосне, да знае, че Робърт се тръшка пиян всяка нощ в леглото й. Тирион се беше старал колкото може да поддържа доброто му настроение, но не беше достатъчно.

— Колкото до Церсей, ще се държиш вежливо, пачавро — предупреди я той.

— Името ми е Бриен, не пачавра.

— Теб какво те интересува как те нарича едно чудовище?

— Името ми е Бриен — повтори тя, настръхнала като псе.

— Лейди Бриен? — Тя се почувства толкова неловко, че Джайм долови слабостта й. — Или сир Бриен ще ти е повече по вкуса? — Засмя се. — Не, боя се, че не. Можеш да опашеш една крава с клуп, да й сложиш сбруи и цялата да я зачулиш с коприна, но това още не значи, че можеш да я яхнеш за битка.

— Братовчеде Джайм, моля те, не бива да говориш толкова грубо. — Под наметалото си сир Клеос носеше палто с извезани на гърдите близначните кули на дома Фрей и златния лъв на Ланистър. — Чака ни дълъг път и не бива да се караме.

— Когато се карам, правя го с меч, братовчеде. И между другото говорех на дамата. Я ми кажи, моме, всички ли жени на Тарт са толкова грозни като теб? Жалко за мъжете, ако е така. Човек сигурно не знае как изглеждат истинските жени, ако живее на вашата грозна планина сред морето.

— Тарт е красив — изръмжа грозната мома. — Наричат го Сапфирения остров. Млъквай, чудовище, да не ти затъкна устата с парцала.

— Ама тя също е груба, а, братовчеде? — обърна се Джайм към сир Клеос. — Макар че е смела, това го признавам. Малко мъже се осмеляват да ме наричат чудовище в лицето. — „Макар че зад гърба ми ме одумват доста, не се съмнявам.“

Сир Клеос се окашля нервно.

— Лейди Бриен е чула тези лъжи от Кейтлин Старк, несъмнено. Старките не могат да се надяват, че ще ви надвият с меч, сир, затова сега водят войната с отровни думи.

„Но те ме надвиха с мечове, кретен дебеловрат.“ Джайм се усмихна разбиращо. Хората могат да разчетат какво ли не в една разбираща усмивка, ако ги оставиш. „Братовчедът наистина ли е излапал тоя котел с говна, или просто се докарва? Какво имаме тук, една честна овча глава или блюдолизец?“

Сир Клеос въодушевено продължи:

— Всеки, който може да повярва, че един заклет брат на Кралската гвардия ще посегне на дете, просто не разбира смисъла на думата чест.

„Блюдолизец,“ Честно казано, Джайм беше почнал да съжалява, че бутна Брандън Старк от онзи прозорец. Церсей след това му беше дала безкрайни поводи за съжаление.

— Беше само на седем, Джайм — кореше го тя. — Дори да е разбрал какво е видял, можехме само да го наплашим и да си мълчи…

— Не мислех, че искаш…

— Ти никога не мислиш. Ако момчето се свести и разкаже на баща си какво е видяло…

— Ако, ако, ако. — И я придърпа на коленете си. — Ако се свести, ще кажем, че е сънувало, ще кажем, че е лъжец, а ако нещата тръгнат на зле, просто те убия Нед Старк.

— И тогава какво си представяш, че ще направи Робърт?

— Робърт да прави каквото си иска. Ако трябва, на война ще изляза срещу него. Войната за Писанката на Церсей, така ще я нарекат певците.

— Джайм, пусни ме! — ядоса се тя и се опита да се издърпа от прегръдката му.

А той я стисна още по-здраво и я целуна. За миг тя се възпротиви, но после устата й се отвори под неговата. Още помнеше вкуса на вино п карамфил на езика й. Тя потръпна. Ръката му се мушна под корсажа й, дръпна и разкъса коприната така, че голите й гърди се изсипаха, поне за известно време момчето на Старк беше забравено.

Церсей ли си го беше спомнила след това и беше наела онзи мъж, за когото говореше лейди Кейтлин, за да е сигурна, че момчето никога вече няма да се събуди? „Ако е искала да умре, трябвало е да изпрати мен. А и не й е присъщо да наеме човек, който да оплеска едно нищо и никакво убийство.“

Вдигащото се слънце блещукаше по набраздената от камшика на вятъра речна повърхност. Южният бряг беше широка ивица червеникава глина, гладка като добре отъпкан път. По-малки поточета се вливаха в по-големите ръкави и гниещите стволове на дървета удавници се впиваха в брега. Северният бряг беше по-див. Високи канари се издигаха на двайсет стъпки над тях, увенчани с бреза, дъб и лески. Джайм зърна и наблюдателница по висините далече пред тях — нарастваше с всеки удар на веслата. Много преди да я стигнат разбра, че е запусната и че обрулените й от вода и вятър камъни са обрасли с пълзящи диви рози.

Когато вятърът обърна, сир Клеос помогна на едрата пачавра да вдигне платното — кораво триъгълно платнище на червени и сини ивици. Цветовете на Тъли, които със сигурност щяха да им навлекат неприятности, ако се натъкнеха на сили на Ланистър по реката, но с друго платно не разполагаха. Бриен хвана кормилото. Джайм хвърли баласта и веригата му издрънча. После тръгнаха по-бързо — вятърът помогна на течението да ускори бягството им.

— Можехме да спестим доста път, ако ме заведеш при баща ми, вместо при брат ми — изтъкна Джайм.

— Дъщерите на лейди Кейтлин са в Кралски чертог. Ще се върна с дъщерите й или изобщо няма да се върна.

Джайм се обърна към сир Клеос.

— Братовчеде, би ли ми услужил с ножа си.

— Не. — Жената срещу него се стегна. — Да не си посмял. Няма да позволя да пипнеш оръжие. — Гласът й беше неумолим като камък.

„Бои се от мен, дори в тези железа.“

— Клеос, очевидно трябва да помоля ти да ме обръснеш. Брадата остави, но ми махни косата.

— Да те обръсна до голо? — попита сир Клеос.

— Кралството познава Джайм Ланистър като безбрад рицар с дълга златна коса. Един плешивец с мръсна жълтеникава брада може да мине незабелязан. Не бих искал да ме разпознават, докато съм в тези железа.

Камата не се оказа толкова остра, колкото можеше да се очаква. Клеос заряза храбро — кълцаше сплъстените кичури и ги хвърляше през борда. Златните къдрици заплуваха по водата и постепенно останаха зад кърмата. Когато кичурите се махнаха, по врата му полази въшка, Джайм я хвана и я смачка. Сир Клеос излови още по оголения му череп и ги хвърли във водата. Джайм накваси главата си и ю накара да наточи острието, преди да остърже последния пръст жълта четина. Когато и с това се приключи, братовчед му подкъси и брадата му.

Отражението във водата беше на съвършено непознат човек. Не само че беше плешив, но сякаш се беше състарил с пет години в онази тъмница. Лицето му беше измършавяло, с хлътнали страни и бръчки, каквито не помнеше да е имал. „Така не приличам много на Церсей. Това няма да й хареса.“

Някъде по обед сир Клеос задряма. Хъркането му приличаше на сношаващи се във водата патици. Джайм загледа носещия се около него свят. След мрака на килията всеки камък и дърво му изглеждаха истинско чудо.

Подминаха няколко дървени къщурки, кацнали на високи колове — приличаха на щъркели. От обитателите им нямаше и помен. Птици прелитаха над главите им или крякаха от дърветата по брега, после Джайм зърна пореща водата сребриста риба. „Пъстървата на Тъли, лоша поличба“ — помисли той, докато не видя нещо по-лошо — един от носещите се по водата дънери се оказа мъртвец, посинял и подут. Наметалото му се беше оплело в корените на паднало дърво, цветът му несъмнено беше пурпурът на Ланистър. Зачуди се дали не е някой, когото познава.

Билките на Тризъбеца бяха най-лесният път за придвижване на стоки и хора през крайречните земи. В мирно време щяха да срещат рибари, натоварени със зърно салове, тласкани по течението с дълги прътове, плоскодънни търговски лодки, продаващи по брега игли и топове плат, навярно дори някоя пъстра лодка на трупа глумци, тръгнали от село на село и от замък на замък.

Но войната беше взела своята дан. Плаваха покрай села, но селяни не се виждаха. Празна мрежа, провиснала разкъсана на коловете си, беше единственият знак, че тук е имало рибари. Младо момиче, спряло коня си на водопой, го яхна и бързо се отдалечи, щом зърна платното им. По-късно подминаха неколцина селяци — копаеха една нива до изтърбушената коруба на изгоряла къща. Мъжете ги зяпнаха тъпо и се захванаха отново с работата си, след като решиха, че лодката не е заплаха за тях.

Червената вилка беше широка и бавна криволичеща река с много ръкави и завои, осеяна с малки гористи островчета и много често затлачена с пясъчни наноси, коренища и дънери. Бриен обаче, изглежда, имаше остър поглед за опасностите и винаги намираше пролука. Когато Джайм я похвали за доброто познаване на реката, тя го изгледа подозрително и отвърна:

— Не познавам реката. Тарт е остров. Научих се да се оправям с весла и платно преди да яхна кон.

Сир Клеос се надигна и разтърка очи.

— Богове, колко съм се схванал! Дано вятърът да не спре. — После подуши. — Мирише ми на дъжд.

За Джайм един хубав дъжд щеше да е добре дошъл. Тъмниците на Речен пад трудно можеха да се нарекат най-чистото място в Седемте кралства. Сигурно вече миришеше на узряло сирене.

Клеос примижа и се загледа надолу по течението.

— Дим.

Тънкият сив пръст се вдигаше на няколко мили надолу от южния бряг, гърчеше се и се кривеше, сякаш ги приканяше. Когато наближиха, Джайм различи отдолу разлистен дъб, по чиито клони като презрели плодове висяха голи женски тела.

Враните едва започваха да кълват труповете. Тънките въжета се врязваха дълбоко в меките кожи на гърлата им. При всеки полъх на вятъра те се въртяха и се полюшваха.

— Това не може да е дело на рицари — каза Бриен, когато се приближиха достатъчно, за да видят добре. — Никой истински рицар не би опростил тази дивашка касапница.

— Истинските рицари виждат и по-лоши неща на война, пачавро — каза Джайм. — И правят по-лоши неща, повярвай ми.

Бриен обърна кормилото към брега.

— Няма да оставя невинни същества да станат храна за враните.

— Каква безсърдечна пачавра. Враните също трябва да се хранят. Карай си по реката и остави мъртвите на мира, жено.

Спряха срещу течението до големия дъб, надвесил ниските си клони над водата. Щом Бриен смъкна платното, Джайм скочи малко тромаво заради оковите. Червената вилка напълни ботушите му и се просмука нагоре по дрипавите му вълнени панталони. Той се разсмя, смъкна се на колене, пъхна глава под водата и я измъкна мокра и капеща. Ръцете му се бяха оплескали с кал и когато ги изми, му се сториха по-тънки и бледи, отколкото ги помнеше. Краката му също се бяха вкочанили и едва го държаха. „Адски дълго стоях в проклетата тъмница на Хостър Тъли.“

Бриен и Клеос издърпаха лодката на брега. Труповете висяха над главите им като презрели плодове.

— Трябва да срежем въжетата и да ги свалим — каза пачаврата.

— Аз ще се кача — предложи Джайм. — Само ми свали тия железа. Пачаврата беше зяпнала нагоре към една от мъртвите жени. Джайм пристъпи ситно до нея — с единствените възможни стъпки, които му позволяваха прангите. Като видя грубо надрасканата табела на шията на най-високо висящото тяло, се усмихна.

— „Те лягат с Лъвове“ — прочете на глас. — О, да, жено, това деяние никак не е рицарско… но е на твоята страна, не на моята. Интересно кои ли са тези жени?

— Кръчмарски пачаври — каза сир Клеос Фрей. — Сега си спомних, това тук беше някакъв хан. Част от ескорта ми прекара тук нощта, когато се връщахме последния път в Речен пад.

От постройката не беше останало нищо освен купчина срутени овъглени греди. От пепелищата още се вдигаше пушек.

Джайм беше оставил бардаците и курвите за брат си Тирион; Церсей беше единствената жена, която бе пожелавал в живота си.

— Ясно. Момичетата, изглежда, са забавлявали някакви войници на баща ми. Може би са им поднасяли храна и пиене. С това са си спечелили клуповете на предатели — заради една целувка и чаша вино. — Огледа реката да се увери, че са сами. — Тази земя е на Бракън. Лорд Джонос сигурно е заповядал да ги избият. Баща ми изгори замъка му и се опасявам, че никак не ни обича.

— Може да е работа и на Марк Пайпър — каза сир Клеос. — Или на онази клечка Берик Дондарион, макар да съм чувал, че убива само войници. Може и да е някоя банда на северняците на Рууз Болтън?

— Болтън беше надвит от баща ми при Зелената вилка.

— Но не и прекършен — каза сир Клеос. — Пак е дошъл на юг, когато лорд Тивин тръгна към бродовете му. В Речен пад се говори, че е завзел Харънхъл от сир Амори Лорч.

На Джайм това никак не му хареса.

— Бриен — каза той, удостоявайки я с името й с надеждата, че ще я накара да се вслуша. — Ако лорд Болтън държи Харънхъл, целият Тризъбец, както и кралският път, ще са под наблюдение.

Стори му се, че забеляза нотка на колебливост в големите й сини очи.

— Вие сте под моя закрила. Ще трябва да ме убият.

— Не мисля, че ще им е много трудно.

— Не съм по-лош воин от теб — опъна се тя. — Бях сред седемте избраници на крал Ренли. Със собствените си ръце ме заметна с пъстрия плащ на Гвардията на дъгата.

— Гвардията на дъгата? Ти и още шест момичета, това ли бяхте? Един певец е казал, че всички девици в коприна са красиви… но не е виждал теб, нали?

Младата жена се изчерви, после каза:

— Стига вече. Трябва да изкопаем гробове. — И се закатери по дървото.

Ниските клони бяха достатъчно дебели да я удържат, след като изпълзя по дънера. Тръгна между листата с камата в ръка и почна да реже въжетата. При падането от труповете се разхвърчаваха мухи и вонята ставаше все по-нетърпима.

— Толкова труд за някакви си курви — проплака сир Клеос. — Й с какво ще копаем? Нямаме лопати, а няма да си хабя меча да…

Бриен извика и скочи от дървото.

— Към лодката! Бързо! Видях платно.

Забързаха колкото могат, макар че Джайм трудно можеше да тича и трябваше братовчед му да го издърпа на борда. Бриен бързо вдигна платното.

— Сир Клеос, ще се наложи да гребете и вие.

Той се подчини. Течението, вятърът и веслата работеха за тях. Виждаше се само върхът на другото платно. С многобройните завои на Червената вилка изглеждаше, че е далече отвъд полята и че се движи на север зад стената от дървета, докато те се движеха на юг, но Джайм знаеше, че това е заблуда. Той вдигна ръце, заслони очи и каза:

— Кално червено и воднисто синьо.

Голямата уста на Бриен се размърда беззвучно като на преживяща крава.

— По-бързо, сир.

Скоро ханът се скри зад тях, изгубиха от погледа си и върха на платното, но това все още не значеше нищо — щом преследвачите им вземеха завоя, щяха да се появят отново.

— Можем да се надяваме, че благородните Тъли ще спрат да погребат мъртвите курви — каза Джайм. Възможността да го върнат в килията никак не го въодушевяваше. „Тирион щеше да измисли нещо по-умно, но единственото, което ми хрумва, е да им изляза с меч.“

Близо час продължиха да си играят на криеница с преследвачите, като завиваха по кривините и между малките гористи островчета. И точно когато бяха започнали да се надяват, че може някак да се измъкнат от преследвачите, платното се видя отново. Сир Клеос спря да гребе и изтри потта от челото си.

— Другите да ги вземат дано!

— Греби! — изръмжа му Бриен.

— Това, дето ни гони е речна галера — каза Джайм, след като се вгледа назад. С всеки удар галерата като че ли се уголемяваше. — Девет гребла от всяка страна, което значи осемнадесет души. Може и да са повече, ако освен гребците има и войници. И платната им са по-големи от нашето. Не можем да им избягаме.

Сир Клеос замръзна с греблата в ръце.

— Осемнайсет?

— По шестима на всеки от нас. Бих поискал осем, но тези гривнички ще ми попречат малко. — Джайм вдигна китките си. — Освен ако лейди Бриен не благоволи да ми ги свали.

Тя не му обърна внимание и вложи цялото си усилие в гребането.

— Бяхме на половин нощ пред тях — каза Джайм. — Те гребат от изгрев слънце и по две весла непрекъснато си почиват. Ще се изтощят. Това, че видяха платното ни, им е вдъхнало сила, но няма да продължи дълго. Би трябвало да можем да избием доста от тях.

Сир Клеос зяпна.

— Но… те са осемнайсет!

— Поне. По-вероятно е да са двайсет или двайсет и пет. Братовчед му изпъшка.

— Не можем да се надяваме, че ще надвием осемнайсет!

— Да съм казвал, че можем? Най-доброто, на което можем да се надяваме, е да умрем с мечове в ръце. — Каза го съвсем искрено. Джайм Ланистър никога не беше се боял от смъртта.

Бриен пусна веслата. Потта беше изровила вадички в ленената й на цвят коса и тя изглеждаше по-грозна от всякога.

— Вие сте под моя защита — изръмжа тя гневно.

Яростта й не можеше да не го разсмее. „Тя е също като Хрътката, само че с цици — помисли Джайм. — Или щеше да е, ако имаше поне цици като хората.“

— Ами защити ме тогава, пачавро. Или поне ме освободи, за да се защитя сам.

Галерата се плъзгаше по течението като огромна драконова муха.

Водата около нея кипеше като мляко в маслобойна от свирепите удари на веслата. Съкращаваше видимо разстоянието и на носа й се трупаха загледани напред мъже. В ръцете им блестеше метал. Джайм видя и неколцина с лъкове. Мразеше стрелите.

Най-отпред на носа на връхлитащата галера стоеше едър набит мъж с плешива глава и гъсти сиви вежди. Върху ризницата си носеше омазнено бяло палто с плачеща върба, извезана на светлозелено поле, но плащът му беше стегнат със сребърна пъстърва. „Капитанът на гвардията на Речен пад.“ На времето си сир Робин Райджър имаше славата на силен воин, но времето му беше минало. Беше на годините на Хостър Тъли и бе остарял в предана служба на своя лорд.

Когато двата съда се оказаха на петдесет разкрача разстояние, Джайм събра ръце пред устата си и се провикна:

— Дойдохте да ми пожелаете лек път ли, сир Робин?

— Дойдох да те върна, Кралеубиецо — ревна сир Робин Райджър. — Къде ти се дяна златната коса?

— Надявам се да заслепя враговете си с лъскавото си теме. На теб ти е помагало много пъти.

Отговорът не развесели сир Робин. Разстоянието между тях се стопи до четиридесет разкрача.

— Хвърлете веслата и оръжието в реката и никой няма да пострада.

Сир Клеос се извърна назад.

— Джайм, кажи им, че ни е освободила лейди Кейтлин… размяна на пленници, съвсем законно е…

Джайм го каза, но полза никаква.

— Кейтлин Старк не командва в Речен пад! — ревна му в отговор сир Робин. Четирима стрелци се струпаха на позиция от двете му страни, двама прави и двама коленичили. — Хвърляйте мечовете във водата!

— Аз нямам меч! — викна Джайм. — Но ако имах, щях да ти го ръгна в корема и да отсека топките на четиримата ти страхливци.

Отвърна му ято стрели. Една се заби в мачтата, две разкъсаха платното, а четвъртата префуча само на педя от лицето на Джайм.

Пред тях изникна поредният широк завой на Червената вилка. Бриен насочи лодката косо през течението. Отпред се появи голям остров. Главното течение минаваше отдясно. Отляво ръкавът делеше острова и високия северен бряг. Бриен завъртя лоста и лодката сви вляво с издуто платно. Джайм се вгледа в очите й. „Хубави очи. И спокойни.“ Знаеше как да чете очите на хората. Знаеше как изглежда страхът. „Не е отчаяна.“

На трийсет разкрача зад тях галерата навлизаше в завоя.

— Сир Клеос, хванете кормилото — заповяда момата. — Кралеубиецо, вземи едно весло и ни пази от скалите.

— Думата на милейди е закон. — Едно весло все пак не беше меч, но с острия му ръб можеше да счупи нечие лице, ако замахнеше добре, а с дръжката можеше да парира.

Сир Клеос тикна веслото в ръката на Джайм и изпълзя при кърмата. Минаха пред острова и рязко възвиха по ръкава; лодката се килна на една страна и изхвърли пръски вода към скалистия нос. Островът беше целият в плетеница от върби, дъбове и високи борове, които хвърляха дълбоки сенки над бързея, като скриваха коренищата и дънерите на изгнилите дървета. Вляво от тях брегът се издигаше стръмен и скалист, а в подножието на канарите водата кипеше бяла около откъртените от ръба на стръмнината камъни.

От слънчева светлина изведнъж навлязоха в сянката и се скриха от галерата сред зелената стена от дървета и скалистия сиво-кафяв бряг. „Няколко мига отдих от стрелите“ — помисли Джайм, докато ги изтласкваше от поредната, скрита под водната повърхност скала.

Лодката изведнъж се разтърси, той чу тих плясък и когато се обърна, Бриен я нямаше. Миг след това я видя да се измъква от водата в основата на една от канарите. Тя нагази през плиткия вир, измъкна се по няколко камъка и започна да се катери. Сир Клеос зяпна. „Глупак“ — помисли Джайм и се сопна на братовчеда си:

— Остави пачаврата. Завий.

Скоро отново зърнаха платното между дърветата. Галерата изникна в полезрението им в началото на ръкава, само на двайсет и пет разкрача. Когато зави, едната й страна се люшна силно и половин дузина стрели излетяха, но всички профучаха встрани от тях. Бриен беше вече доста високо и продължаваше да се катери — стъпка по стъпка, издатина по издатина. „Райджър ще я види и ще накара стрелците си да я свалят.“ Джайм реши да провери дали гордостта на стареца няма да го накара да изглупее.

— Сир Робин — извика той, — изслушайте ме!

Сир Робин вдигна ръка и стрелците му снишиха лъковете.

— Кажи каквото искаш, Кралеубиецо, но бъди кратък. Лодката се шмугна през купчина камъни и Джайм извика:

— Знам по-добър начин да уредим това… Двубой. Вие и аз.

— Не съм се родил тази заран, Ланистър.

— Не сте, но изглежда, ще умрете този следобед. — Джайм вдигна ръце да му видят белезниците. — Ще се бия в окови. От какво толкова ви е страх?

— Не от вас, сир. Ако изборът беше мой, нищо не би ме зарадвало повече, но ми е заповядано, ако е възможно, да ви върна жив. — И викна на стрелците си: — Стре…

Разстоянието беше по-малко от двадесет разкрача. Стрелците едва ли щяха да пропуснат, но докато опъваха лъковете си, отгоре се изсипа дъжд от камъни. Дребните камъчета затропаха по палубата на галерата, заотскачаха от шлемовете и запляскаха във водата от двете страни на носа. Онези, които имаха капка ум в главите да схванат какво става, вдигнаха очи тъкмо когато един балван с големината на крава се откъсна от ръба на скалистия бряг. Сир Робин — изрева слисано. Камъкът се превъртя във въздуха, стовари се в носа на една издадена скала, счупи се на две и с трясък се срина върху тях. По-голямото парче се стовари в мачтата, раздра платното, стрелците изхвърчаха от носа във водата, а камъкът рухна и премаза крака на един от гребците. По-малкият къс, изглежда, беше пробил корпуса, защото галерата много бързо започна да се пълни с вода. Крясъците на гребеца отекнаха от стръмния бряг, а стрелците запляскаха диво с ръце във водата. Явно не знаеха да плуват. Джайм се засмя.

Излязоха от ръкава. Галерата зад тях се заплете в коренища, изпопадали камъни и гнили дънери и Джайм Ланистър реши, че боговете днес са добри. Сир Робин и трижди проклетите му стрелци ги чакаше дълга мокра разходка обратно до Речен пад, а той се беше отървал и от грозната пачавра. „Да го бях мислил, нямаше да го измисля по-добре. Само да се отърва от тези железа…“

Сир Клеос извика и Джайм се обърна, Бриен тичаше по скалното било пред тях, пресякла през издадената суша, докато те бяха следвали завоя на реката. Спря и се хвърли от скалата — и му се стори едва ли не грациозна, когато се гмурна. Щеше да е неприлично да се надява чак на такъв късмет да си разбие главата в някой камък. Сир Клеос насочи лодката към нея. За щастие Джайм все още разполагаше с веслото. „Един добър замах, когато се покаже, и съм се отървал.“

И вместо това се усети, че протяга дългото весло във водата. Бриен се хвана и Джайм я издърпа. Водата от косата и прогизналите й дрехи потече по палубата. „Мокра е още по-грозна. Кой би допуснал, че е възможно?“

— Проклета глупава пачавра — каза й той. — Можехме да отплаваме и без теб. Сигурно очакваш да ти благодаря, нали?

— Не искам благодарности от теб, Кралеубиецо. Дала съм клетва да те отведа жив и здрав в Кралски чертог.

— И наистина смяташ да я спазиш? — Джайм я дари с най-лъчезарната си усмивка. — Е, на това вече му се вика чудо.