Вихър от мечове

САМУЕЛ

Горе в листницата една жена раждаше и крещеше, а долу край огъня един мъж умираше. Самуел Тарли не знаеше кое от двете го плаши повече.

Горкия Банън го бяха завили с купчина кожи и бяха наклали голям огън, но той само повтаряше:

— Студено ми е… Студено ми е…

Сам се мъчеше да го нахрани с лучената чорба, но Банън не можеше да я преглътне — тя се лееше по устните, и брадичката му веднага щом Сам пъхнеше лъжицата в устата му.

— Този го пиши умрял. — Крастър го изгледа с безразличие и отхапа парче наденица. — Мен ако питате, ще е по-милостиво да му ръгнеш ножа в гърдите, вместо да му пъхаш тая лъжица в устата.

— Не помня да сме те питали. — Великана не беше по-висок от пет стъпки — казваше се Бедвик, — но макар и дребен, беше доста свиреп. — Колач, да си искал съвет от Крастър?

Сам се сви като чу новия си прякор, но поклати глава. Гребна нова лъжица, поднесе я към устата на Бран и се опита да я пъхне между устните му.

— Храна и огън — говореше Великана, — само това ти поискахме. А за храната се стискаш.

— Ти се радвай, че и за огъня не се стиснах. — Крастър беше дебел, а миризливите овчи кожи, които носеше, без да сваля никога, го правеха още по-дебел. Имаше широк плосък нос, голяма крива уста и едното му ухо липсваше. И макар сивата му сплъстена коса и мръсната рошава брада да биеха повече на бяло, коравите му възлести ръце все още изглеждаха достатъчно силни. — Нахраних ви с каквото можах, но вие враните все сте гладни. Набожен човек съм аз, инак щях да ви изпъдя. Мислите ли, че ми трябва таквиз като него да ми мрат под покрива? Мислиш ли, че са ми притрябвали устите ви, дребосък? — Дивакът се изплю на пръстения под. — Врани! Кога една черна птица е донесла нещо добро в дома на човек, питам аз? Никога. Никога!

Супата отново потече от ъгъла на устата на Банън. Сам я изтри с ръкава си. Очите на обходника бяха отворени, но не виждаха.

— Студено ми е — отново промълви той. Някой майстер сигурно щеше да знае как да го спаси, но си нямаха майстер. Кедж Бялото око беше отрязал смазаното стъпало на Банън преди девет дни и от бликналата гной и кръв на Сам му прилоша, но бяха закъснели много. — Много студено — повториха пребледнелите устни.

Из залата по пода или по грубо скованите пейки бяха насядали дрипави черни братя, пиеха от глинени чаши същата рядка лучена чорба и дъвчеха комати клисав хляб. Двама от тях бяха ранени по-лошо и от Банън. Форнио от два дни лежеше в несвяст, а от рамото на сир Биам бликаше мръсна жълта гной. Но когато тръгнаха от Черен замък, Бернар Кафявия бе понесъл торби с мирски огън, мехлем от горчица, стрит чесън, вратига, кралска мед и други лечебни билки. Дори сладосън, предлагащ дара на безболезнената смърт. Но Бернар Кафявия беше загинал на Юмрука и никой не се сети да прибере лековете на майстер Емон. Хейк като готвач също разбираше малко от знахарство, но Хейк също се изгуби. Така че остана за оцелелите стюарди да направят каквото могат за ранените, а то беше малко. „Тук поне са на сухо, има огън който да ги топли. Но им трябва повече храна.“

На всички им трябваше повече храна. От няколко дни хората недоволстваха. Карл Куция твърдеше, че Крастър сигурно има някой таен склад, а Гарт от Староград беше започнал да му приглася, когато бяха по-надалече от Крастър. Сам беше мислил дали да не помоли за нещо по-хранително поне за ранените, но не намери кураж. Очите на Крастър бяха студени и злобни и всеки път, когато дивакът го погледнеше, ръцете му трепваха, сякаш искаха да се свият в юмруци. „Дали знае, че съм говорил с Джили? — чудеше се Сам. — Дали му е казала, че съм й обещал да я взема? Дали я е бил за това?“

— Студено ми е — промърмори Банън. — Моля ви. Студено ми е. Въпреки жегата и дима в „замъка“ на Крастър, на Сам също му беше студено. „И съм уморен. Много съм уморен.“ Имаше нужда да поспи, но щом затвореше очи, започваше отново да сънува онази снежна виелица и мъртъвците, които се тътреха към него с черните си ръце и яркосините си очи.

Горе в листницата Джили изхлипа, после изпищя.

— Напъвай — чу той да й казва една от жените на Крастър. — По-силно. По-силно. Пищи, ако ти помага. — Тя изпищя: толкова силно, че Сам подскочи.

Крастър вдигна глава и погледна сърдито нагоре.

— Писна ми от това врещене! — изрева той. — Пъхнете й някой парцал в устата или ще се кача и ще й дам да разбере.

Като нищо щеше да го направи. Крастър имаше деветнадесет жени, но никоя нямаше да посмее да го спре, щом тръгнеше нагоре по стълбата. Както и черните братя не посмяха преди две нощи, когато биеше едно от по-младите си момичета.

— Ще я убие — беше казал Гарт от Грийнауей, а Карл Куция се засмя и рече:

— Като не иска тая сладка мръвчица, да я даде на мен. — Бернар Черния изруга тихо и сърдито, а Алън от Росби стана и излезе навън, за да не слуша повече. — Негов е покривът, негово е правото — беше им напомнил щурмовакът Ронел Харклей. — Крастър е приятел на Стража.

„Приятел“ — помисли Сам, докато слушаше писъците на Джили.

Крастър беше жесток човек и властваше над своите жени и дъщери с желязна ръка, но въпреки всичко цитаделата му беше за тях убежище.

— Премръзнали врани — изсмя им се злобно Крастър, когато се домъкнаха — малцината, оцелели след снега, демоните и жестокия студ. — И не сте толкоз голямо ято, както на тръгване. — Но все пак им даде място на пръстения под, покрив, който да ги пази от снега, огън, който да ги изсуши, а жените му им донесоха чаши греяно вино да се стоплят. — Проклети врани — ругаеше ги той, но все пак и храна им даде, колкото и да беше оскъдна.

„Ние сме гости — напомни си Сам. — Джили е негова. Негова дъщеря и негова жена. Негов е покривът, негово е правото.“

Първия път когато видя цитаделата на Крастър, Джили беше дошла да се моли, а Сам й отстъпи черното си наметало да си прикрие големия корем, когато отиде да подири Джон Сняг. „Рицарите нали уж закрилят жените и децата.“ Едва малцина от черните братя бяха рицари, но все пак… „Всички сме се заклели — помисли Сам. — «Аз съм щитът, който пази владенията човешки.» Жената си е жена, макар и да е дивачка. Длъжни сме да й помогнем. Трябва.“ Джили се боеше най-вече за детето си. Плашеше я, че може да излезе момче. Крастър отглеждаше дъщерите си и ги правеше свои жени, но в имението му не се мяркаха никакви мъже или момчета. Джили му беше казала, че Крастър дава синовете си на боговете. „Ако боговете са добри, ще й пратят дъщеря“ — помисли Сам.

Горе Джили пак изпищя.

— Така — каза една от жените. — Хайде, напъни още малко. О, виждам главата му!

„Главата й — помисли Сам отчаяно. — Нейната глава, не неговата.“

— Студено ми е — изхлипа Банън. — Моля ви. Студено ми е.

Сам остави глинената купа, хвърли лъжицата, метна още една кожа върху умиращия и сложи още дърва в огъня. Джили пак изпищя. Крастър дъвчеше коравото си черно парче наденица. Надениците са за него и жените му, така им беше казал. За Стража няма наденици.

— Жени — оплака се той. — Много реват… Имах една свиня, която ми изтръска осем, без да дзвекне. — Отхапа, извърна очи и изгледа презрително Сам. — Дебела беше горе-долу колкото тебе, Колач. — Изсмя се.

Сам не можеше да понесе повече. Стана и непохватно запристъпва покрай мъжете, налягали, наклякали или издъхващи на коравия пръстен под. Пушилката, писъците и стоновете го караха да се чувства замаян. Наведе глава, провря се през еленовите кожи, които служеха за врата на Крастър, и пристъпи навън под следобедното небе.

Денят беше облачен, но достатъчно светъл, за да го заслепи след сумрака вътре. Снегът още тежеше по дебелите клони на околните дървета и беше загърнал златистите и червени хълмове, но беше по-малко отпреди. Бурята беше отминала, а дните, изкарани в цитаделата на Крастър, бяха… е, не чак топли, но не и толкова убийствено студе — ни. Сам чуваше тихото капане на водата от ледените висулки по ръба на дебелия сламен покрив. Пое дълбоко дъх и се огледа.

Откъм западната страна Оло Рязаната ръка и Тим Камъка обикаляха коневръзите и даваха зоб и вода на малкото оцелели коне.

Други братя колеха и деряха животните, които бяха твърде изнемощели, за да могат да продължат. Зад насипите, единствената защита на Крастър срещу всичко, което можеше да се крие из околните гори, обикаляха копиеносци и стрелци и огньове протягаха нагоре дебели пръсти синкавосив дим. Сам долови и далечния екот на сечащи в гората брадви — работна група събираше дърва, за да се поддържат огньовете през цялата нощ. Лошото време бяха нощите. Когато станеше тъмно. И студено.

Откакто дойдоха при Крастър, нямаше нападения. Нито на възкръснали мъртъвци, нито на Други. И нямаше да има, увери ги Крастър.

— Набожният човек не го е страх от такива неща. Казах го веднъж и на Манс Райдър, когато дойде да души наоколо. Ама и той не слуша като вас, враните с вашите мечове и проклетите ви огньове. Хич няма да ви помогнат, когато дойде белият студ. Само боговете ще ви помогнат тогаз. Вие първом се оправете с боговете.

Джили също беше говорила за белия студ и им каза що за жертви принася Крастър на своите богове. Когато го чу, Сам искаше да го убие. „Няма закони отвъд Вала — напомни си той, — а Крастър е приятел на Стража.“

Зад глинения дом на Крастър проехтя продран вик. Земята под краката му беше разкашкана от топящия се сняг: лепкава кал, за която Ед Скръбния твърдеше, че е от говната на Крастър. Само че беше по-гъста от говна и така лепнеше по ботушите на Сам, че той едва откъсваше краката си.

Зад зеленчуковата градина и празната кошара десетина черни братя стреляха по мишената, която си бяха направили от сено и слама. Слабичкият русоляв стюард Донел Сладура беше забил стрелата си точно в окото на сламеното биче от петдесет разкрача разстояние.

— Да те видим сега, старче — каза той.

— Добре. Ще видиш.

Ълмър, гърбав, със сива брада, сбръчкан и отпуснат, пристъпи до чертата и измъкна стрела от колчана на кръста си. Знаеше се, че на младини е бил разбойник, член на добилото лоша слава Братство на Кралския лес. Твърдеше, че веднъж пронизал със стрела ръката на Белия бик от Кралската гвардия, за да си открадне целувка от устните на една дорнска принцеса. Беше откраднал и накитите й, както и ковчежето със златни дракони, но на чаша вино най-много обичаше да се хвали с целувката.

Той плавно изпъна лъка и стреля. Стрелата се заби точно до тази на Донел Хил.

— Това стига ли ти, момко? — попита той и отстъпи.

— Много добре — призна с неохота младокът. — Ама вятърът ти помогна. Когато стрелях аз, духаше по-силно.

— Ами трябваше да го прецениш. Инак имаш точно око и здрава ръка, но още много ти трябва, за да биеш мъж от Кралския лес. Дик Стреларя ме е учил мен, а по-добър стрелец от него не е живял никога. А бе, разказвал ли съм ти аз за Дик?

— Поне триста пъти. — Всеки в Черен замък беше слушал приказките на Ълмър за някогашната им разбойническа банда: за Саймън Тойн и Смеещия се рицар, за Озвин Дълговратия, Бесения трижди, за Венда Белия фавн, за Дик Стреларя и Бен Големия корем, и за всички останали. Търсейки изход, Донел Сладура се озърна и видя застаналия сред калта Сам. — О, Колач! — извика му той. — Я ела, да ни покажеш как си убил Другия. — И му протегна лъка от тисово дърво.

Сам се изчерви.

— Не беше стрела, кама беше, драконово стъкло… — Знаеше какво ще стане, ако вземеше лъка. Щеше да пропусне мишената и стрелата щеше да отхвърчи над насипа и в гората. И тогава щяха да му се смеят.

— Все едно — каза Алан от Росби, друг отличен стрелец. — Всички искаме да видим стрелбата на Колача. Нали, момчета?

Не можеше да ги гледа; подигравателните им усмивки, злобните им малки шегички, презрението в очите им. Сам се обърна да си тръгне, но десният му крак затъна дълбоко в калта и когато се опита да го вдигне, ботушът му се изхлузи. Той закуцука, за да вмъкне крака си в него, и смехът им прокънтя в ушите му. „Всичко е безполезно — помисли си Сам окаяно. — Баща ми беше прав. Нямам право да съм жив, след като толкова много храбри мъже са мъртви.“

Грен цепеше дърва до портата на имението. Беше се разсъблякъл до кръста, лицето му се беше зачервило и беше целият потен. Видя шляпащия из калта Сам и се ухили.

— Здрасти, Колач! „Ето, че и той.“

— Моля те, не ме наричай така.

— Защо не? — Грен беше искрено озадачен. — Прякорът е добър, при това си го спечели честно.

Пип винаги дразнеше Грен, че е задръстен като стена на замък, така че Сам взе да му обяснява търпеливо:

— Това просто е друг начин да ме нарекат страхливец — каза той. — Подиграват ми се. Както се подиграват на Бедвик, като му викат Великана.

— Само че той не е великан — каза Грен, — както и Пол никога не е бил дребосък. Е, може и да е бил, като бебе, но не и след това. Само че ти наистина закла Другия, тъй че не е същото.

— Аз само… никога… бях изплашен!

— Не повече от мен. Само Пип казва, че съм толкова тъп, че нищо не може да ме изплаши. И аз се плаша като всеки друг. — Грен се наведе, вдигна една цепеница и я хвърли в огъня. — Често се плашех от Джон, когато трябваше да се бия с него. Беше толкова бърз и се биеше, сякаш е решил да ме убие. — Влажната цепеница запуши, и после пламна. — Но не съм го казвал никога. Понякога си мисля, че всички само се преструват на смели, но всъщност никой от нас не е. Може би преструвката ни прави смели, не знам. Остави ги да ти викат Колача, какво ти пука?

— Ти не обичаше сир Алисър да ти вика Бизона.

— Той искаше да каже, че съм голям и тъп. — Грен се почеса по брадата. — Но ако Пип поиска да ме нарече Бизон, може. Или пък ти, или Джон. Бизонът е силно животно, тъй че не е толкова лошо, а пък аз наистина съм голям и ставам все по-голям. Ти не предпочиташ ли да си Сам Колача вместо сир Прасчо?

— Защо не мога да съм просто Самуел Тарли? — Той тежко седна на един от пъновете до Грен. — Закла го драконовото стъкло. Не аз, а драконовото стъкло.

Беше им го казал. Беше го казал на всички. Знаеше, че повечето не му повярваха. Камата му беше показал камата си и каза:

— Имам си желязо, за кво ми е стъкло?

Бернар Черния и тримата Гарт му дадоха ясно да разбере, че се съмняват в цялата история, а Роли от Сестрино му го каза направо:

— А бе сигурно си мушнал в някой храст, оказало се е, че Пол Дребния е клекнал да сере, и после си измислил цялата тая лъжа.

Но Дивен го изслуша, както и Ед Скръбния, pi [???] и двамата накараха Сам и Грен да разкажат на лорд-командира. Мормон се мръщеше през цялото време и им зададе няколко резки въпроса, но беше твърде умен, за да се лиши от всякакво възможно предимство. Попита Сам колко драконово стъкло има в багажа и го поиска. Всеки път, щом Сам си спомнеше за съкровището, което Джон беше изровил под Юмрука, му се искаше да заплаче от яд. Имаше остриета за ками и върхове за копия, и поне двеста-триста върхове за стрели. Джон беше изработил ками за себе си, за Сам и за лорд-командир Мормон, а на Сам освен това беше дал един връх на копие и няколко остриета за стрели. Грен също беше взел шепа остриета за стрели, но това беше всичко.

Затова сега разполагаха само с камата на Мормон, онази, която Сам беше дал на Грен, плюс деветнайсет стрели и едно копие от яко дърво с острие от драконово стъкло. Часовите си предаваха копието от смяна на смяна, а Мормон беше разпределил стрелите между най-добрите си стрелци. Бил Мърморкото, Гарт Сивото перо, Ронел Харклей, Донел Хил Сладура и Алън Росби имаха по три, а Ълмър разполагаше с четири. Но дори всяка от стрелите им да си кажеше думата, скоро щяха да стрелят с огнени стрели, като останалите. На Юмрука бяха пускали стотици огнени стрели, но вампирясалите мъртъвци продължаваха да прииждат.

„Няма да стигнат“ — помисли Сам. Хлъзгавите глинени насипи на Крастър и топящият се сняг едва ли щяха да спрат съществата, които бяха изкатерили много по-стръмните склонове на Юмрука и се изсипаха през каменната стена. И вместо да ги посрещнат триста братя, строени в железни редици, въплътените щяха да се натъкнат на четириде — сет и един измършавели оцелели, девет от които бяха твърде тежко ранени, за да се бият. Само четиридесет и един бяха успели да се дотътрят до Крастър.

— Мислиш ли, че таласъмите са се махнали? — попита той Грен. — Защо не идват да ни довършат?

— Те идват само когато стане студено.

— Да — каза Сам. — Но дали студът води въплътените, или въплътените водят студа?

— Кой го интересува? — Грен разцепи поредния пън. — Те идват заедно, това е важното. Ей, ама сега като знаем, че драконовото стъкло ги убива, може изобщо да не дойдат. Може би вече ги е страх от нас!

Сам съжали, че не може да го повярва, но му се струваше, че когато човек е мъртъв, страхът за него не означава нещо повече от болката, любовта или дълга. Сви ръце около краката си, потен под пластовете вълна и кожа. Вярно, камата му от драконово стъкло беше разтопила онова бледо същество… но Грен говореше, сякаш ще е същото и с възкръсналите мъртъвци. „Това не знаем — помисли той. — Всъщност нищо не знаем. Жалко, че Джон не е тук.“ Харесваше Грен, но не можеше да си поговори с него като с Джон. „Джон не би ме нарекъл Колач. И можех да поговоря с него за бебето на Джили.“ Джон беше заминал нанякъде с Корин Полуръката обаче, и оттогава не бяха получили никаква вест от тях. „Той също има кама от драконово стъкло, но дали смята да я използва? Дали не лежи мъртъв и замръзнал в някое дере… или по-лошо, дали не е оживял мъртвец?“

Не можеше да си представи защо боговете ще искат да вземат Джон Сняг или Банън, а да оставят него, страхливия и тромавия. Трябваше да умре на Юмрука, където се напика три пъти и на всичко отгоре си загуби меча. И наистина щеше да загине в горите, ако Пол Дребния не беше дошъл да го поноси. „Жалко, че всичко това не е сън. Тогава щях да се събудя.“ Колко чудесно щеше да е да се събуди отново на Юмрука на Първите с всичките братя все още около него, дори Джон и Дух. Или още по-добре, да се събуди в Черен замък зад Вала и да иде в трапезарията за паница от гъстата пшеничена каша на Хоб Трипръстия, с голяма лъжица масло, която се топи в средата, и лъжица мед до нея. Само като си го представи, стомахът му изръмжа.

— Сняг.

Сам вдигна глава. Гарванът на лорд-командир Мормон кръжеше над огъня и пляскаше във въздуха с широките си черни крила.

— Сняг — изграчи птицата. — Сняг, сняг…

Където и да отидеше гарванът, скоро се появяваше Мормон. Този път лорд-командирът се появи под дърветата на дребния си гарон между стария Дивен и щурмовака Ронел Харклей с лисичето лице, когото бяха издигнали на мястото на Торен Малък лес. Мина между двата пилона на портата, единият с овнешки череп, а другият с мечи, после дръпна юздите, вдигна юмрук и изсвири. Гарванът изпляска с криле и полетя към него.

— Милорд — каза Ронел Харклей, — имаме само двайсет и два коня и се съмнявам, че всички ще издържат до Вала.

— Знам — избоботи Мормон. — Все едно, трябва да тръгваме. Крастър ни го каза ясно. — Погледна на запад, където верига тъмни облаци скриваше слънцето. — Боговете ни дадоха отдих, но дали е за дълго? — Мормон скочи от седлото, а гарванът отново изхвърча. После видя Сам и изрева: — Тарли!

— Аз? — Сам се изправи тромаво.

— Аз? — Гарванът се спусна отново и кацна на главата на стария мъж. — Аз?

— Ти Тарли ли си, или не? Да не би брат да имаш тъдява? Ти, да. Затваряй си устата и ела с мен.

— С вас? — Думите се изтръгнаха от устата му като грак. Лорд-командир Мормон го изгледа кръвнишки.

— Ти си мъж на Нощния страж. Постарай се да не се подмокряш всеки път, щом те погледна. Ела, казах. — Ботушите му зашляпаха в калта и Сам трябваше да побърза, за да не изостане. — Мислех за това твое драконово стъкло.

— Не е мое — каза Сам.

— Добре де, драконовото стъкло на Джон Сняг. Щом ни трябват ками от драконово стъкло, защо имаме само две? Всеки мъж на Вала би трябвало да е въоръжен с по една в деня, в който се закълне.

— Не знаехме.

— Не знаехме, нали? Но трябва да сме го знаели някога. Нощният страж е забравил същинската си цел, Тарли. Човек не вдига висока седемстотин стъпки стена само за да пречи на облечени в кожа диваци да крадат жени. Валът е създаден, за да пази владенията човешки… а не срещу хора, каквото всъщност са диваците, ако човек разсъди разумно. Твърде много години, Тарли, твърде много стотици и хиляди години. Изгубили сме представа за истинския враг. А той вече е тук и ние не знаем как да се борим с него. Драконовото стъкло наистина ли е направено от дракони, както мисли простолюдието?

— М-майстерите не мислят така — заекна Сам. — Майстерите казват, че то идва от огньовете под земята. Наричат го „обсидиан“.

— Ако щат лимонов кейк да го наричат, все ми е тая — изсумтя Мормон. — Ако наистина убива, както твърдиш, искам още.

— Джон намери много. На Юмрука. Стотици остриета за стрели, за копия също…

— Каза ми го. Но докато са там, полза никаква. За да стигнем отново до Юмрука, трябва да сме въоръжени с оръжия, каквито нямаме. А трябва да се разправяме и с проклетите диваци. Трябва да намерим драконово стъкло някъде другаде.

Сам почти беше забравил диваците, толкова много неща се бяха случили напоследък.

— Горските чеда са използвали оръжия от драконово стъкло — каза той. — Те би трябвало да знаят къде може да се намери обсидиан.

— Всички горски чеда са мъртви — каза Мормон. — Първите хора са избили половината от тях с бронзови оръжия, а андалите са довършили работата с желязо. Защо една стъклена кама може да…

Стария мечок млъкна, защото Крастър се появи между еленовите кожи на вратата. Дивакът се беше ухилил широко, показвайки две редици гнили кафяви зъби.

— Имам син.

— Син — изграчи гарванът на Мормон. — Син, син, син. Лицето на лорд-командира се вкочани.

— Радвам се за теб.

— Тъй ли? Аз пък ще се зарадвам, като ми се махнете от главата. Крайно време е, викам.

— Само да поукрепнат още малко ранените ни и…

— Те укрепнаха колкото можаха, дърта врано. И двамата го знаем. Тия, дето ще измрат, и тях ги знаем, клъцнете им проклетите гърла и да се свършва. Или ги оставете, ако не ти стиска, аз сам ще се оправя с тях.

Лорд-командир Мормон настръхна.

— Торен Малък лес твърдеше, че си приятел на Стража…

— Тъй де — каза Крастър. — Дадох ви всичко, което можех да заделя, ама виж, зимата иде, а сега и момичето ми натресе още едно гърло за хранене.

— Можем да го вземем — обади се Сам.

Крастър присви очи и се изплю върху крака на Сам.

— Какво рече, Колач?

Сам отвори уста и веднага я затвори.

— Аз… аз само… ако не го искате… гърло за хранене, нали… щото идва зимата й… ние можем да го вземем и…

— Сина ми? Моята кръв? Мислиш ли, че бих го дал на враните?

— Само помислих, че…

„Ти нямаш синове. Ти ги оставяш, Джили го каза, оставяш ги в горите, затова имаш само жени и дъщери, които отглеждаш, за да ти станат жени.“

— Замълчи, Сам — каза лорд-командир Мормон. — Достатъчно каза. Предостатъчно. Марш вътре.

— М-милорд…

— Вътре, казах!

Сам се пъхна между еленовите кожи и се върна в сумрачната зала. Мормон влезе след него.

— Как може да си такъв глупак? — скастри го старецът със задавен глас и много ядосан. — Дори Крастър да ни дадеше детето, то щеше да умре преди да сме стигнали Вала. Едно новородено, за което да се грижим, ни трябва толкова, колкото нов сняг. Да не би да имаш мляко да го кърмиш в тия твои големи ненки? Или смяташе и майката да вземеш?

— Тя иска да дойде с нас — каза Сам. — Тя ме помоли… Мормон вдигна ръка.

— Не искам повече да слушам за това, Тарли. Каза ви се много пъти да стоите настрана от жените на Крастър.

— Ама тя му е дъщеря — отрони Сам боязливо.

— Бягай да видиш Банън. Веднага. Преди да си ме ядосал.

— Да, милорд. — Сам се присви и тръгна.

Но когато стигна при огъня, завари Великана да покрива с кожа главата на Банън.

— Казваше, че му било студено — промълви дребосъкът. — Дано е отишъл на по-топло място. Дано.

— Раната му…

— Майната й на раната му. — Камата срита тялото. — Какво толкова, че е ранен в крака? В мойто село имаше един мъж, който си изгуби крака. Живя до деветдесет и четири.

— Студът — каза Сам. — Той така и не можа да се стопли.

— Не можа да се нахрани — каза Камата. — Храна му липсваше. Това копеле Крастър го умори от глад.

Сам се озърна боязливо, но Крастър не беше се върнал. Ако беше, работата щеше да тръгне на зле. Дивакът мразеше диваците, макар обходниците да разправяха, че той самият е копеле, родила го била някаква дивачка, заченала от отдавна умряла врана.

— Крастър трябва да си храни неговите — каза Великана. — Всички тия жени. Даде ни каквото можа.

— Ти това не го вярвай. Щом си заминем, ще отпуши някое буре с медовина и ще седне да се тъпче с пушен бут и с мед. И ще ни се смее, докато мрем от глад из снега. Проклет дивак е той, нищо друго. Никой от тях не е приятел на Вала. — Той пак срита трупа на Банън. — На мен ако не вярваш, него питай.

Привечер изгориха тялото на щурмовака. Тим Камъка и Гарт от Староград изнесоха голия труп и го залюляха два пъти, преди да го метнат в пламъците. Оцелелите братя си разделиха дрехите му, оръжията, бронята и всички останали вещи. В Черен замък Нощният страж погребваше мъртвите си с всички полагащи се церемонии. Но сега не бяха в Черен замък. „А костите не се връщат като таласъми.“

— Банън — каза лорд-командир Мормон, докато пламъците го поглъщаха — беше смел мъж, добър в обходите. Дойде при нас от… откъде дойде той всъщност?

— Някъде откъм Бял залив — обади се някой. Мормон кимна.

— Той дойде при нас откъм Бял залив и никога не измени на дълга си. Спази клетвите си, колкото можа, и се сражава твърдо. Никога повече не ще видим брат като него.

— И свърши вече неговият страж — изрекоха е мрачна тържественост всички черни братя.

— И свърши вече неговият страж — повтори Мормон.

— Свърши — изкрещя гарванът на рамото му. — Свърши.

Очите на Сам се бяха зачервили и му се гадеше от пушека. Когато погледна в огъня, му се стори, че видя как Банън се надигна и ръцете му сякаш се свиха в юмруци, за да заудрят пламъците, но беше само за миг — после завихрилият се дим скри всичко. Най-лошото обаче беше миризмата. Да беше само някаква гнусна и неприятна миризма, сигурно щеше да я понесе, но изгарящият му брат толкова му замириса на печено прасе, че устата на Сам започна да се пълни със слюнка и това беше толкова ужасно, че веднага щом гарванът изграчи: „Свърши!“, той изтича зад голямата глинена къща да повърне в нужника. Още беше на колене в калта, когато дойде Ед Скръбния.

— За червеи ли ровим, Сам? Или ти прилоша?

— Прилоша ми — промълви Сам и изтри уста с опакото на ръката си. — Миризмата…

— Не знаех, че Банън може да мирише толкоз хубаво. — Тонът на Ед беше плачлив, както винаги. — За малко си помисли дали да не си резна едно парче от него. Ако имахме малко ябълков сосец, сигурно щях да го направя. Свинското си е най-вкусно с ябълков сос, мен ако питаш. — Ед развърза гащите си. — А ти гледай да не умреш, Сам, че ме е много страх да не се поддам. При теб пръжките ще са повече, отколкото при Банън, а аз на пръжки не мога да устоя. — Въздъхна и пикнята му потече на дъга, жълта и димяща. — Яхваме призори, чу ли? Слънце или сняг, тръгваме. Стария мечок ми каза.

„Слънце или сняг.“ Сам погледна боязливо към небето.

— Сняг? И… яхваме? Всички?

— Е, някои ще трябва да вървят пеш. — Ед се изтръска. — Дивен и той. Вика, че трябвало да се научим да яздим умрели коне, като Другите. Вика, че така ще спестим от храната. Колко ще ти изяде един умрял кон? — Ед си върза гащите. — Не че ни ми харесва идейката. Измислят ли веднъж как да се оправиш с умрял кон, ние сме следващите. Аз сигур ще съм първия. „Ед — ще рекат, — това, че си умрял, не е извинение да се излежаваш. Я ставай и вземи едно копие, че страж ни чака тая нощ.“ Е, май няма нужда да съм толкоз мрачен. Сигур ще умра преди да го измислят.

„Сигурно всички ще умрем, и то по-скоро, отколкото ни се иска“ — помисли Сам и тромаво се изправи.

Когато Крастър разбра, че неканените му гости ще си тръгват на заранта, стана едва ли не дружелюбен, или поне толкова дружелюбен, колкото можеше да е.

— Крайно време беше — каза той. — Мястото не ви е тук, казах ви. Все едно, ще ви отпратя както се полага, с пир. Е, с храна де. Жените ми могат да ги изпекат ония коне, дето ги изклахте, ще намеря и малко бира и хляб. — Ухили им се с кафявата си усмивка. — Нищо по-хубаво няма от бира и печено конско. Като не можете да ги яхнете, изяжте ги, тъй викам аз.

Жените и дъщерите му извадиха пейките и дългите дървени маси, сготвиха и им поднесоха. Освен Джили, Сам трудно можеше да ги различи една от друга. Някои бяха стари, други млади, а някои — още момиченца, но много от тях бяха родни дъщери на Крастър и си при — личаха. Шетаха наоколо им и си говореха тихо една на друга, но никога на мъжете в черно.

Крастър имаше само един стол. Седна в него, облечен в дреха от овча кожа без ръкави. Дебелите му ръце бяха покрити с бели косми, а на едната си китка носеше усукана златна гривна. Лорд-командир Мормон зае мястото в горната част на пейката от дясната му страна, а братята се сбутаха коляно до коляно; десетина останаха отвън да пазят портата и да поддържат огньовете.

Сам си намери място между Грен и Ос Сирака. Стомахът му ръмжеше. От овъгленото конско капеше мазнина и миризмата отново на: пълни устата му със слюнка, но това му напомни за Банън. Колкото и гладен да беше, Сам знаеше, че ще повърне, ако опита дори само една хапка. Как можеха да ядат горките верни коне, които ги бяха пренесли толкова далече? Когато жените на Крастър донесоха лук, той сграбчи алчно една глава. Едната й страна беше изгнила и черна, но той я отряза с камата си и заяде здравата половина. Имаше и хляб, но само два самуна. Когато Ълмър помоли за още, жената само поклати глава. Точно тогава започна белята.

— Два самуна? — изплака от пейката Карл Куция. — Как може да сте толкова глупави бе, жени? Могат ли да ни нахранят два самуна?

Лорд-командир Мормон го изгледа сурово.

— Взимай каквото ти се дава и бъди благодарен. Или искате да изхвърчите навън и да ядете сняг?

— Ще изхвърчим ние, ама пак ще се върнем. — Карл Куция не трепна пред гнева на Стария мечок. — Аз викам да изядем каквото е скрил Крастър, милорд.

Крастър свъси вежди.

— Врани, дадох ви достатъчно. Имам жени да храня. Камата разкъса мръвка конско.

— Тъй де. Признаваш значи, че имаш скрито мазе. Иначе как ще се оправящ зимата?

— Аз съм набожен човек… — почна Крастър.

— Скръндза си ти — рече Карл. — И лъжец.

— Бутове — каза с благоговение Гарт от Староград. — На идване тук имаше свине. Бас слагам, че е скрил някъде бутове. Пушени и осолени бутове, и сланина.

— Наденица — каза Камата. — От ония, дългите и черните, като камък са, държат с години. Бас слагам, че е окачил поне стотина в някой килер.

— Овес — подхвърли Оло Рязаната ръка. — Жито. Ечемик.

— Жито — намеси се и гарванът на Мормон и запляска с криле. — Ж-жито, жито, жито, жито.

— Стига! — ревна лорд-командир Мормон. — Всички да млъкнат! Това е глупост!

— Ябълки — рече Гарт от Грийнауей. — Каци и каци с хрупкави есенни ябълчици. Отвън има ябълкови дървета, видях аз.

— Сушени боровинки. Зелки. Семенца от борови шишарки.

— Жито. Жито. Жито.

— Солено овче. Нали има кошара. Тоя е натрупал цели качета солено овче, да знаете.

Крастър вече изглеждаше готов да ги заплюе всички. Лорд-командир Мормон се надигна.

— Млъкнете! Да не съм чул повече такива приказки.

— Ми тогаз си натикай хляб в ушите, дъртак. — Карл Куция скочи. — Или вече си го изяде скапания комат?

Сам видя как лицето на Стария мечок се наля с кръв.

— Ти забрави ли кой съм? Сядай, яж и мълчи. Това е заповед! Никой не проговори. Никой не мръдна. Всички очи се заковаха на лорд-командира и на едрия щурмовак с отрязаното стъпало, а двамата се гледаха втренчено над масата. Накрая Карл се предаде и понечи да седне, макар и неохотно…

… но Крастър стана, с брадвата в ръка. Грамадната черна стоманена брадва, която Мормон му беше дал като дар на госта.

— О, не — изръмжа той. — Няма да седнеш. Никой, който ме нарича „скръндза“, няма да ми спи под покрива, нито да яде на масата ми. Марш оттука, сакато. И ти, и ти, и ти! — Размаха брадвата към Камата, към Гарт и към другия Гарт. — Марш вън да спите на студено с празни кореми, сган такава, или ще…

— Копеле проклето! — изруга един от двамата Гарт. Сам така и не видя кой беше.

— Кой ме нарече копеле? — ревна Крастър, лявата му ръка помете чинии, месо и чаши от масата, а дясната се надигна с брадвата.

— Ха! Че то всички го знаят — отговори му Карл.

Крастър се задвижи по-бързо, отколкото Сам можеше да повярва — скочи през масата с брадвата в ръка. Една от жените изпищя. Карт Грийнауей и Ос Сирака извадиха ножове, Карл залитна назад и се прекатури през ранения сир Биам. В един миг Крастър връхлетя върху него, бълвайки проклятия. В следващия бълваше кръв — Камата го беше сграбчил за косата, изви главата му назад и с един замах преряза гърлото му от ухо до ухо. След това го тласна грубо и дивакът залитна и се срина по очи върху сир Биам. Биам изкрещя от болка, а Крастър се задави в собствената си кръв и брадвата се изплъзна от пръстите му. Две от жените му виеха, трета кълнеше, четвърта се хвърли върху Донел Сладура и се опита да му издере очите. Той я събори на пода.

— Боговете ще ни прокълнат! — извика Мормон. — Няма толкова гнусно престъпление като това гост да донесе убийство в дома на стопанина. По всички закони на домашното огнище ние сме…

— Няма закони отвъд Вала, старче. Забрави ли? — Камата сграбчи за ръката една от жените на Крастър и тикна върха на кървавата си кама под брадичката й. — Покажи ни къде държи храната или ще получиш същото като него, жено.

— Пусни я. — Мормон пристъпи към него. — Главата ще ти взема за това, ти…

Гарт от Грийнауей прегради пътя му, а Оло Рязаната ръка го дръпна назад. И двамата държаха ножове.

— Дръж си езика — закани се Оло. Лорд-командирът посегна към камата му. Оло имаше само едца ръка, но беше бърза. Измъкна се от хватката на стареца, заби ножа в корема му и го издърпа целия в кръв.

А след това светът полудя.

По-късно, много по-късно, Сам се намери седнал с кръстосани крака на пода, с главата на Мормон в скута. Не помнеше как са се озовали там, не помнеше почти нищо от онова, което бе станало, след като намушкаха Стария мечок. Гарт от Грийнауей беше убил Гарт от Староград, това си го спомни смътно, но не и за какво. Роли от Сестрино беше паднал от плевника и си беше счупил врата, след като се беше качил по стълбата да опита една от жените на Крастър. А Грен…

Грен беше изревал и го удари през лицето, след което беше избягал с Великана, Ед Скръбния и още неколцина. Крастър продължаваше да лежи проснат по очи върху сир Биам, но раненият рицар вече не стенеше. Четирима мъже в черно седяха на пейката и дояждаха мръвки изгоряло конско, а Оло насилваше една плачеща жена на масата.

— Тарли. — Стария мечок понечи да заговори и от устата по брадата му потече кръв. — Тарли. Тръгвай. Тръгвай!

— Къде, милорд? — Гласът му беше вял и безжизнен. „Не ме е страх. Странно.“ — Няма къде да отида.

— Към Вала. Тръгни към Вала. Веднага.

— Веднага — изкъркори гарванът. — Веднага. Веднага. — Птицата закрачи по ръката на стареца до гърдите му и отскубна косъм от брадата му.

— Трябва. Трябва да им кажеш.

— Какво да им кажа, милорд? — попита кротко Сам.

— Всичко. За Юмрука. За диваците. За драконовото стъкло. Всичко. — Гласът му премина в шепот. — Кажи на сина ми. Джора. Кажи му да облече черното. Мое желание. Предсмъртната ми воля.

— Воля? — Гарванът килна глава и черните му очи блеснаха като мъниста. — Жито? — попита птицата.

— Няма жито — каза вяло Мормон. — Кажи на Джора. Прощавам му. Моят син. Моля те. Върви.

— Много е далече — каза Сам. — Никога няма да стигна до Вала, милорд. — Беше много уморен. Искаше само да спи, да спи и да спи, и никога вече да не се събуди, а знаеше, че ако остане тук, много скоро Камата или Оло Рязаната ръка, или Карл Куция щяха да му се ядосат и да изпълнят желанието му, само за да видят как мре. — Предпочитам да остана с вас. Вижте, вече не ме е страх. Нито от вас, нито… от нищо.

— А би трябвало — каза женски глас. Три от жените на Крастър стояха над него. Двете бяха старици с набръчкани, изпити лица, но с тях беше Джили, цялата овързана в кожи и сгушила до гърдите си едно вързопче от кафява и бяла овча кожа, в което сигурно беше увито новороденото й.

— Нямаме право да говорим с жените на Крастър — каза им Сам. — Така ни е заповядано.

— Това вече свърши — каза старата жена отдясно.

— Най-черните врани са долу в мазето. Тъпчат се — каза старата отляво, — или горе в плевника с младите. Но скоро ще се върнат. Тръгни преди да са дошли. Конете се разбягаха, но Дия задържа два.

— Каза, че ще ми помогнеш — припомни му Джили.

— Казах, че Джон ще ти помогне. Джон е смел, той е добър боец, но мисля, че вече е мъртъв. Аз съм страхливец. И дебел. Виж колко съм дебел. Освен това лорд Мормон е ранен. Не разбирате ли? Не мога да оставя лорд-командира.

— Дете — каза другата стара жена. — Тази стара врана вече си отиде. Погледни.

Главата на Мормон все още беше в скута му, но очите бяха отворени и се взираха в таванските греди, а устните вече не се движеха. Гарванът кил на глава и го погледна, после изграчи:

— Жито?

— Няма жито. Той няма жито. — Сам затвори очите на Стария мечок и се помъчи да измисли молитва, но единственото, за което се сети, беше: — Милост, Майко. Милост, Майко. Милост, Майко.

— Твоята майка не може да ти помогне с нищо — каза старицата отляво. — Мъртвият старец също. Вземи му меча и това негово голямо кожено наметало, вземи му и коня, ако го намериш. И тръгвай.

— Момичето не лъже — каза старицата отдясно. — Тя ми е дете и съм й избила всички лъжи от главата от ей такава. Ти каза, че ще й помогнеш. Направи каквото ти казва Ферни, момче. Вземи момичето и тръгвай.

— Тръгвай — каза му гарванът. — Тръгвай тръгвай тръгвай.

— Къде? — попита объркан Сам. — Къде да я отведа?

— Някъде на топло — казаха в хор двете старици. Джили плачеше.

— Мен и бебето ми. Моля те! Ще ти бъда жена, както бях на Крастър. Моля те, сир врана. Той е момче. Ако не го вземеш, те ще го вземат.

— Кои „те“? — попита Сам, а гарванът килна черната си глава и заповтаря:

— Те. Те. Те.

— Братята на момчето — каза старицата отляво. — Синовете на Крастър. Навън белият студ се надига, врано. Усещам го в костите си. Тези бедни стари кости не лъжат. Синовете скоро ще дойдат.