Вихър от мечове

ДЖОН

Земята беше покрита с борови иглички и кафяви листа, зелено-кафяв килим, все още влажен от скорошните дъждове. Шумолеше под краката им. Огромни голи дъбове, високи смърчове и стройни редици борове ги обкръжаваха от всички страни. На един хълм над тях се виждаше кръгла кула, древна и пуста, обрасла почти догоре с дебел зелен мъх.

— Кой го е построил това, така от камък? — попита го Игрит. — Някой крал ли?

— Не. Просто хората, които са живели тук.

— Какво е станало с тях?

— Измрели са или са си отишли.

От хиляди години Дарът на Брандън беше обработвана земя, но откакто Стражът бе започнал да запада, все по-малко ръце оставаха за оран, за пчелините и за обработване на градините, така че дивото си бе възвърнало немалко нивя и крепости. В Новия дар бе имало села и твърдини, данъците от които, прибирани в стока и в труд, помагаха за изхранването и обличането на черните братя. Но и от тях повечето бяха запустели.

— Били са глупави, да оставят такъв замък — каза Игрит.

— Това е само една кула. Някога тук е живял дребен владетел със своето семейство и заклетите му мъже. Дойдат ли нападатели, той запалвал маяк на покрива. Зимен хребет има кули три пъти колкото тази.

Тя го погледна, сякаш си мислеше, че преувеличава.

— Как могат хората да строят толкова високо, след като нямат великани, които да вдигат камъните?

Според легендата Бран Строителя наистина беше използвал великани за издигането на Зимен хребет, но Джон не искаше да смесва приказките с истината.

— Хората могат да строят и много по-високо. В Староград има една кула, която е по-висока от Вала. — Беше сигурен, че не му повярва. „Ако можех да й покажа Зимен хребет… да й откъсна цвете от зимните градини, да я нагостя в Голямата зала и да й покажа каменните крале на техните тронове. Бихме могли да се окъпем в горещите извори и да се любим под дървото на сърцето, а старите богове да ни гледат.“

Мечтата бе така сладка… Но Зимен хребет никога нямаше да е негов, за да го покаже. Беше на брат му, краля на Севера. Той беше Сняг, а не Старк. „Копеле, клетвопрестъпник и обърни-плащ…“

— Навярно после ще можем да се върнем тук и да си живеем в тази кула — каза тя. — Ти би ли го искал, Джон Сняг? После?

„После.“ Думата беше като забито в гърдите копие. „После. След войната. След завоеванието. След като диваците разбият Вала…“

Лорд баща му веднъж беше говорил за издигане на нови лордове и заселването им в изоставените крепости, като щит срещу диваците. Планът щеше да изисква Стражът да отстъпи голяма част от Дара, но чичо му Бенджен беше убеден, че лорд-командирът може да склони, стига новите лордове да плащат данък на Черен замък вместо на Зимен хребет.

— Това обаче е една мечта за напролет — казал бе лорд Едард. — Дори обещанията за земя няма да привлекат хора на север, когато зимата иде.

„Ако зимата идваше и си отиваше по-бързо, навярно щях да избера да държа една от тези кули в името на баща ми.“ Лорд Едард обаче беше мъртъв, а чичо му Бенджен се беше изгубил; щитът, за който двамата мечтаеха, никога нямаше да бъде изкован.

— Тази земя принадлежи на Стража — каза Джон. Ноздрите й настръхнаха.

— Тук не живее никой.

— Вашите нападатели ги прогониха.

— Значи са били страхливци. Ако са държали на земята, щяха да останат и да се бият.

— Навярно битките са им омръзнали. Омръзнало им е да си залостват вратите всяка нощ и да се чудят дали Дрънчащата ризница или някой като него няма да връхлети и да им отвлече жените. Омръзнало им е да им обират реколтата и всички ценни вещи, които са могли да имат. По-лесно е било да се преселят далече от обсега на щурмоваците ви. — „Но ако рухне Валът, целият Север ще се окаже в обсега им.“

— Ти нищо не знаеш, Джон Сняг. Взимат се дъщери, а не жени. Вие сте тези, които крадете. Взели сте целия свят и сте построили този свой Вал, за да държите свободния народ отвън.

— Така ли? — Понякога Джон забравяше колко дива е тя и после тя му го напомняше. — И как е станало това?

— Боговете са създали земята, за да си я делят всички хора. Но когато дошли кралете с техните корони и стоманени мечове, заявили, че цялата е тяхна. „Мои са тези дървета — казвали те, — не можете да ядете от плодовете им. Мой е този поток, не можете ловите риба тук. Гората е моя, не можете да ловувате в нея. Земята е моя, водата е моя, замъкът е мой, дъщерята е моя, дръжте си ръцете настрана или ще ги отсека, но може би ако коленичите пред мен, ще ви разреша да помиришете.“ Ти ни наричаш крадци, но крадецът поне трябва да е смел, умен и бърз. А един коленичещ може само да коленичи.

— Харма и Торбата кокали не идват тук за риба, нито за ябълки. Те крадат мечове и брадви. Крадат подправки, коприни и кожи. Грабят всяка — жълтица, пръстен или чаша със скъпоценни камъни, които на — мерят, бурета с вино през лятото и бъчви с пушено телешко зиме, а жени отвличат по всеки сезон и ги отмъкват отвъд Вала.

— И какво от това? Аз бих предпочела да ме отвлече силен мъж, вместо баща ми да ме даде на някой слабак.

— Така казваш, но откъде си сигурна? Ами ако те отвлече някой, когото мразиш?

— Ще трябва да бъде много бърз и хитър, за да отвлече точно мен. Така че синовете му също ще са силни и умни. Защо да мразя такъв мъж?

— Може никога да не се къпе и да мирише като мечок.

— Тогава ще го бутна в някой вир или ще му излея ведро на главата. Все едно, не прилича на мъжете да миришат като цветя.

— Какво им е лошото на цветята?

— Нищо, за една пчела. Но за легло предпочитам едно от тия. — Игрит посегна да го стисне отпред за гащите.

Джон хвана китката й.

— Ами ако мъжът, който те е откраднал, е пияница? — настоя той. — Ами ако е груб и жесток? — Стисна я по-здраво да й покаже. — Ако е по-силен от теб и обича да те бие до кръв?

— Тогава ще му прережа гърлото, докато спи. Ти нищо не знаеш, Джон Сняг. — Игрит се изви като змиорка и се измъкна от него.

„Едно поне знам. Знам, че си дива до костите.“ Лесно беше да го забрави, когато се смееха заедно или се целуваха. Но после, щом някой кажеше или направеше нещо, той изведнъж си даваше отново сметка за стената, която делеше двата им свята.

— Един мъж може да има жена или нож — каза му Игрит, — но никой не може да има и двете. Всяко малко момиченце научава това от майка си. — Тя вдигна непокорно брадичка и тръсна буйната си червена коса. — А хората не могат да притежават земята, както не могат да притежават морето или небето. Вашите коленичещи си мислят, че е тяхна, но Манс ще им докаже, че грешат.

Страхотна дръзка хвалба, но прозвуча кухо. Джон се озърна назад да се увери, че магнарят не може да ги чуе. Ерок, Големия цирей и Дан Конопа бяха на няколко крачки зад тях, но не им обръщаха внимание. Големия цирей се оплакваше от задника си.

— Игрит — тихо каза Джон. — Манс не може да спечели тази война.

— Може! — настоя тя. — Ти нищо не знаеш, Джон Сняг. Ти никога не си виждал как се бие свободният народ.

Диваците се биеха като герои или като демони, зависи на кого го разправя човек, но в края на краищата се свеждаше до едно и също. „Бият се с неумолим кураж, всеки за личната си слава.“

— Не се съмнявам, че всички сте големи храбреци, но когато се стигне до сражение, дисциплината винаги побеждава доблестта. Накрая Манс ще се провали, както са се проваляли всички крале отвъд Вала преди него. А когато се провали, всички вие ще измрете. Всички.

Игрит го гледаше толкова ядно, че той помисли, че ще го удари.

— Всички ние — каза тя. — Ти също. Ти вече не си врана, Джон Сняг. Аз се заклех, че не си, така че гледай да не си. — Бутна го към близкото дърво, притисна го в кората на дебелия ствол и го целуна дълго по устните ей така, посред разкъсаната им колона. Джон чу как Григ Козела подвикна окуражително. Друг някой се изсмя. Въпреки това той се отзова на целувката й. Когато най-сетне се разделиха, Игрит се изчерви.

— Ти си мой — прошепна му. — Мой, както аз съм твоя. И ако умрем, ще умрем. Всички хора трябва да умрат, Джон Сняг. Но първо ще живеем.

— Да. — Буца беше заседнала в гърлото му. — Първо ще живеем. Тя се ухили, показвайки му кривите си зъби, които Джон, кой знае защо, бе обикнал. „Дивачка е до костите“ — отново помисли той с болезнена тъга, която го жегна в стомаха. Сви пръстите на дясната си ръка и се зачуди какво ли щеше да направи Игрит, ако разбереше какво таи в сърцето си. Дали щеше да го предаде, ако я накараше да седне и да й каже, че той все още е син на Нед Старк и мъж на Нощния страж? Животът на толкова много хора зависеше от това дали някак ще успее да се добере до Черен замък преди магнаря… при условие, че намереше начин да избяга от диваците.

Бяха се спуснали по южния склон на Вала при Сив страж, изоставен преди двеста години. Един участък от грамадните каменни стъпала се беше сринал преди столетие, но въпреки това спускането беше много по-лесно, отколкото изкачването. Оттам Стир ги поведе дълбоко навътре в Дара, за да избегнат обичайните патрули на Стража. Григ Козела ги преведе покрай няколко изоставени села, останали по тези земи. Не видяха никакви следи от хора, ако се оставеха настрана няколкото пръснати кръгли кули, щръкнали към небето като каменни пръсти. Преминаха през студени и мокри хълмове и дъждовни равнини, без някой да ги съзре, без да ги забележат.

„Не трябва да се двоумиш, каквото и да ти поискат — беше казал Полуръката. — Върви с тях, яж с тях, бий се с тях, колкото се наложи.“ Много левги вече бе яздил с тях и не по-малко беше изминал пеш, делил бе с тях хляба и солта, както и завивките на Игрит, но те все още не му вярваха. Ден и нощ хората на Денн го следяха за най-малкия признак за измяна. Не можеше да им се измъкне, а скоро щеше да стане твърде късно.

„Бий се с тях“ — беше казал Корин преди да предаде собствения си живот на върха на Дългия нокът… но досега поне не беше се стигало до това. „Пролея ли веднъж кръв на мой брат, загубен съм. Уж тогава прехвърлих Вала за добро, но връщане няма.“

След края на всеки дневен преход магнарят го привикваше, за да му зададе няколко резки въпроса за Черен замък, за гарнизона му и отбраната му. Джон послъгваше, доколкото смееше, и на няколко пъти се престори, че не знае, но Григ Козела и Ерок също слушаха, а те знаеха достатъчно, за да го принудят да бъде предпазлив. Само една прекалено явна лъжа можеше да го издаде.

Но истината беше ужасна. Черен замък не разполагаше с никаква отбрана освен самия Вал. Липсваха дори дървените му палисади или земните насипи. „Замъкът“ вече не представляваше нищо повече от няколко скупчени една до друга кули и цитадели, две трети от които се рушаха. Колкото до гарнизона, Стария мечок беше отвел двеста души на своя обход. Върнал ли се беше някой от тях? Джон нямаше как да знае. Навярно около четиристотин души бяха останали в замъка, но повечето от тях бяха строители и стюарди, а не бойци.

Мъжете от клана Денн бяха корави воини и доста по-дисциплинирани от повечето останали диваци; без съмнение Манс ги беше избрал тъкмо заради това. Защитниците на Черен замък щяха да включват слепия майстер Емон и неговия полусляп стюард Клидас, едноръкия Донал Ноя, пияния септон Целадор, Дик Фолард Глухия, готвача Хоб Трипръстия, стария сир Винтън Дебелака, както и Холдър, Тоуд Краставия и Пип, Албет и другите момчета, които се бяха обучавали с Джон. И щеше да ги командва червендалестият Боуен Марш, дебелият стюард, назначен за кастелан в отсъствието на лорд Мормон. Ед Скръбния понякога наричаше Марш Стария нар, което му отиваше точно толкова, колкото Стария мечок за Мормон.

— Точно такъв ти трябва най-отпред, когато врагът ти излезе на бойното поле — разправяше Ед с обичайния си кисел глас. — Ще ти ги преброи до последния. Същински демон е в броенето.

„Ако магнарят завземе Черен замък с изненада, ще си е кървава касапница, момчетата ще ги изколят в леглата преди да са разбрали, че ги нападат.“ Джон трябваше да ги предупреди, но как? Никога не го пращаха за фураж или на лов, нито му разрешаваха сам да остане на пост. А се боеше и за Игрит. Не можеше да я вземе със себе си, но ако я оставеше, дали магнарят нямаше да я накара да отговаря за предателството му? „Две сърца, биещи в едно…“ Всяка нощ деляха кожите за спане и той заспиваше с главата й опряна на гърдите му и червената й коса, гъделичкаща го по брадичката. Мирисът й се бе превърнал в част от него. Кривите й зъбки, допирът на гърдата й, щом я стиснеше в ръката си, вкусът на устата й… те бяха неговата радост и отчаянието му. Всяка нощ лежеше до топлата Игрит и се чудеше дали и лорд баща му се е чувствал толкова объркано с майка му, която и да е била тя. „Игрит заложи капана, в който ме бутна Манс Райдър.“ Всеки ден, прекаран сред диваците, правеше онова, което бе длъжен да направи, все по-трудно. Трябваше да измисли някакъв начин да предаде тези хора, а когато го направеше, щеше да умре. Не им искаше приятелството, както и не беше искал и любовта на Игрит. Но все пак… хората на Денн си говореха на Древния език и рядко разменяха думи с Джон, но с воините на Джарл беше по-друго, с мъжете, които първи изкатериха Вала. Джон неволно беше започнал да ги опознава: мършавия и кротък Ерок и шумния, общителен Григ Козела, момчетата Кворт и Боджър, Дан Конопа, плетача на въжета. Най-зле беше с Дел, един младеж с конско лице почти на годините на Джон, който заговаряше унесено за дивото момиче, което искал да си открадне.

— Късмет носи тя, като твоята Игрит. Целуната е от огъня. Джон трябваше да си прехапе езика. Не искаше да знае нито за момичето на Дел, нито за майката на Боджър, нито за морето, от което бе дошъл Хенк Шлема, или как Григ ходил на гости на зелените хора на Острова на ликовете, или как веднъж стадо лосове подгонили Палеца и го принудили да се покатери на едно дърво. Не искаше да слуша за цирея на задника на Голям цирей, колко ейл можел да изпие Каменни палци или как малкото братче на Кворт го молело да не тръгва с Джарл. Кворт едва ли беше на повече от четиринадесет, макар че вече си беше откраднал жена и чакаше дете.

— Може пък да се роди в някой замък — хвалеше се момчето. — Роден в замък, като някой лорд! — Забелязаха, че много се заплесва по „замъците“, тоест наблюдателните кули.

Джон се зачуди къде ли е Дух. Дали беше тръгнал за Черен замък, или тичаше с някоя вълча глутница из горите? Нямаше никакъв усет за вълчището, дори в сънищата си. Това го караше да се чувства, сякаш са отрязали част от самия него. Дори когато Игрит бе до него, се чувстваше сам. Не искаше да умре сам.

Дърветата бяха започнали да оредяват и те крачеха на изток през леко хълмисти равнини. Тревата бе висока до кръста и тук-там се полюшваха стръкове жито. Денят беше топъл и слънчев. Към залез обаче откъм запад започнаха да се трупат облаци, скоро погълнаха оранжевия диск на слънцето и Лен предсказа, че иде лоша буря. Майка му била горска вещица и всички щурмоваци бяха съгласни, че имал дарбата да предсказва времето.

— Наблизо има село — каза Григ Козела на магнаря. — На две-три мили. Можем да се подслоним там.

Стир веднага се съгласи.

Беше вече съвсем мръкнало и бурята бушуваше, когато се добраха до мястото. Селцето беше разположено край езеро и беше изоставено толкова отдавна, че повечето му къщи се бяха срутили. Дори малкият хан, който някога сигурно бе представлявал добре дошла гледка за пътника, сега се беше срутил наполовина и бе останал без покрив. „Няма да намерим кой знае какъв подслон тук“ — помисли Джон. При всяко блясване на мълнията виждаше кръглата кула, издигаща се на островчето сред езерото, но без лодки нямаше как да стигнат дотам.

Ерок и Дел се бяха промъкнали напред да огледат руините, но Дел се върна почти веднага, Стир спря колоната и прати няколко от хората на Денн на бегом напред, с копия в ръце. Джон междувременно също го видя: пламъчетата на огън, осветили оцелелия комин на ханчето. „Не сме сами.“ Страхът се нави на кълбо в корема му като змия. Чу цвилене на кон, а след това и викове. „Язди с тях, яж с тях, бий се с тях“, беше казал Корин.

Но боят беше свършил.

— Само един е — каза Ерок, когато се върна. — Старец някакъв, с кон.

Магнарят раздаде команди на Древния език и неколцина от Денн се пръснаха да обкръжат селото, а други тръгнаха да огледат къщите, за да се уверят, че никой не се крие зад тръните и срутените камъни. Останалите се струпаха в хана. Скършените клони, които старецът беше подпалил, като че ли вдигаха повече пушек, отколкото топлеха, но всяка топлина беше добре дошла в тази дъждовна нощ. Двама от хората на Денн бяха проснали човека на земята и си деляха вещите му. Друг държеше коня му, а още трима ровичкаха из дисагите му.

Джон се отдалечи. Една гнила ябълка се разпльока под петата му. „Стир ще го убие.“ Магнарят вече го беше казал при Сив страж — всеки коленичещ, когото срещнат, да го убиват веднага, за да са сигурни, че никой няма да вдигне тревога. „Върви с тях, яж с тях, бий се с тях.“ Означаваше ли това, че трябва да стои ням и безпомощен, докато режат гърлото на нещастния старец?

В края на селото Джон се натъкна на един от постовете. Мъжът му изръмжа нещо на Древния език и му посочи към хана. „Върни се където ти е мястото, това ми казва — помисли Джон. — Но къде е то?“ Тръгна към водата и откри едно почти сухо място под килналата се стена на една полусрутена къща. След малко Игрит го намери да седи, загледан в езерото, по което пердашеха камшиците на дъжда.

— Знам го това място — каза той, щом тя седна до него. — Тази кула… погледни на върха й, когато пак светне мълния, и ми кажи какво виждаш.

— Добре, щом искаш — каза тя. — Някои от хората на Денн разправят, че били чули гласове оттам. Викане.

— От гръмотевиците е.

— Казват, че било викане. Може да са призраци. Укреплението наистина имаше вид на обитавано от призраци, черно на фона на бурята върху скалистия остров и с дъжда, който безмилостно плющеше около него.

— Можем да идем да погледнем — предложи той. — Едва ли ще се намокрим повече.

— С плуване? В тази буря? — Тя се засмя. — Да не би това да е някаква хитрина, за да ме накараш да си сваля дрехите, Джон Сняг?

— Откога трябва да измислям хитрини за това? — заяде се той. — Или просто не можеш да преплуваш две крачки? — Самият Джон беше добър плувец, научил се беше като момче в големия ров на Зимен хребет.

Игрит го щипна по ръката.

— Ти нищо не знаеш, Джон Сняг. Аз съм наполовина риба, ще те накарам да се увериш.

— Наполовина риба, наполовина коза, наполовина кон… много половини имаш, Игрит. — Той поклати глава. — Няма да се наложи да плуваме, ако мястото е същото, което си мисля. Можем да вървим.

Тя се дръпна и го изгледа.

— Да вървим по водата? Що за южняшка магия пък е това?

— Не е ма… — почна той, но огромната стрела на мълнията се спусна от небето и докосна повърхността на езерото. За половин миг светът стана ярък като посред бял ден. Тътенът на гръмотевицата беше толкова силен, че Игрит ахна и си затисна ушите.

— Видя ли? — попита Джон, след като гръмотевицата се изтърколи и нощта отново почерня. — Видя ли?

— Жълто — каза тя. — Това ли имаше предвид? Някои от стърчащите камъни на върха бяха жълти.

— Наричаме ги бойници. Преди много време са били боядисани в златен цвят. Това е Краличина корона.

Оттатък езерото кулата отново беше станала черна, смътна и едва видима.

— Кралица ли е живяла там? — попита Игрит.

— Една кралица е престояла там за една нощ. — Баба Нан му беше разправяла тази история, но майстер Лувин бе потвърдил по-голямата й част. — Алисан, жената на крал Джеерис Обединителя. Наричат го Стария крал, защото е царувал много дълго, но е бил млад, когато седнал на Железния трон. В онези дни той пожелал да пропътува из цялата страна. Когато дошъл в Зимен хребет, довел своята кралица, шест дракона и половината си двор. Имал да обсъжда важни неща със своя Гарант на Севера, а кралица Алисан се отегчила, затова яхнала своя дракон Сребърно крило и полетяла на север, за да види Вала. Това селце било едно от местата, където се отбила. По-късно хората боядисали върха на твърдината си така, че да прилича на златната корона, която тя носела, когато прекарала една нощ при тях.

— Никога не съм виждала дракон.

— Аз също. Последните дракони са умрели преди сто и повече години. Но това е било много преди тази случка.

— Кралица Алисан, казваш?

— Добрата кралица Алисан, така я нарекли след това. Един от замъците на Вала също бил наречен в нейна чест. Краличина порта. Преди гостуването й я наричали Снежната порта.

— Щом е била толкова добра, трябвало е да го събори този Вал. „Не — помисли той. — Валът пази владенията. От Другите… и от теб и тези като теб също така, мила.“ — Имах друг приятел, който мечтаеше за дракони. Едно джудже.

Той ми каза, че…

— Джон Сняг! — Един от Денн се беше изправил над тях и се мръщеше. — Магнар чака.

Джон помисли, че човекът може да е същият, който го беше намерил извън пещерата в нощта преди да изкачат Вала, но не беше сигурен. Стана. Игрит тръгна с него — нещо, което винаги караше Стир да се мръщи, но всеки път, когато се опиташе да я напъди, тя му напомняше, че е свободна жена, а не коленичеща, и че може да идва и да си отива когато си поиска.

Намериха магнаря застанал под дървото, което беше израснало през пода на гостната. Пленникът му беше коленичил пред огнището, обкръжен от дървени копия и бронзови мечове. Видя Джон, но не каза нищо. Дъждът се стичаше по стените и пляскаше по малкото останали по клоните листа, димът се виеше над огъня.

— Той трябва да умре — каза магнарят. — Направи го, врано.

Старецът дума не каза. Само погледна Джон, застанал между диваците. Сред дъжда и дима, осветен само от огъня, едва ли щеше да забележи, че Джон целият е в черно, освен наметалото от овча кожа. „Или го забеляза?“ Джон извади Дълъг нокът от ножницата. Дъждът облиза стоманата, а светлината от огъня прокара тъмнооранжева резка по острието му. „Толкова малък огън, и да струва живота на един човек.“ Спомни си какво му беше казал Корин Полуръката, когато зърнаха огъня в Пищящ проход. „Тук огънят е живот — каза той, — но може и да е смърт.“ Но онова беше високо там, на Замръзналите зъбери, в беззаконната пустош оттатък Вала. Това тук беше Дарът, закрилян от Нощния страж и от властта на Зимен хребет. Тук човек трябваше да има свободно право да си запали огън, без да мре за това.

— Защо се колебаеш? — каза Стир. — Убий го и да се свършва. Дори тогава пленникът не проговори. „Милост“, можеше да каже поне или: „Взехте ми коня, парите, храната ми, оставете ми поне животеца“, или: „Не, моля ви, нищо лошо не съм ви направил.“ Хиляда неща можеше да каже, или да заплаче, или да призове боговете. Само че никакви думи нямаше да го спасят. Може би го разбираше. Затова стисна езика си зад зъбите и загледа Джон обвинително и умоляващо.

„Не трябва да се двоумиш, каквото и да поискат от теб. Върви с тях, яж с тях, бий се с тях…“ Но този старец не беше оказал никаква съпротива. Просто нямаше късмет. Кой беше той, откъде беше дошъл, къде се канеше да отиде на тази окаяна кранта… нищо от това нямаше значение.

„Старец е — каза си Джон. — На петдесет, може би на шестдесет дори. Живял е по-дълго от повечето хора. Мъжете на Денн все едно ще го убият, каквото и да кажа или да направя, не може да го спаси.“ Дълъг нокът му се струваше по-тежък от олово в ръката му, прекалено тежък, за да може да го вдигне. Мъжът продължаваше да се взира в него с големите си, черни като кладенци очи. „Ще пропадна в тези очи и ще се удавя.“ Магнарят също го гледаше и Джон почти усети вкуса на подозрението. „Човекът е мъртъв. Какво значение има, ако го убие моята ръка?“ Един удар щеше да го довърши, бърз и чист. Дълъг нокът беше изкован от валирианска стомана. „Като Лед.“ Джон си спомни друго едно убийство: онзи дезертьор на колене, главата му, когато се изтъркаля, яркочервената кръв по снега… бащиния му меч, бащините му думи, бащиното му лице…

— Хайде, Джон Сняг — прикани го Игрит. — Трябва. Да докажеш, че не си никаква врана, а си един от свободния народ.

— Старец, седнал до огън?

— Орелл също седеше до огън. Ти го уби много бързо. — Тя го погледна твърдо. — И мен искаше да убиеш, докато не видя, че съм жена. А аз спях.

— Онова беше друго. Вие бяхте войници… постове.

— Да, а вие враните не искахте да ви видим. Както и ние сега. Същото е. Убий го.

Той обърна гръб на стареца.

— Не.

Магнарят пристъпи към тях — висок, намръщен и много опасен.

— Аз казвам „да“. Аз командвам тук.

— Ти командваш клана Денн — отвърна му Джон. — Не свободния народ.

— Не виждам свободен народ. Виждам една врана и жена на врана.

— Не съм жена на врана! — Игрит дръпна ножа си от канията. Направи три бързи крачки, дръпна стареца за косата и преряза гърлото му от ухо до ухо. Дори в смъртта си човекът не извика. — Ти нищо не знаеш, Джон Сняг! — извика му тя и хвърли окървавения нож в краката му.

Магнарят каза нещо на Древния език. Можеше да е казал на хората си да убият Джон на място, но той така и нямаше да го разбере. От небето изтрещя мълния, раздираща синкавобяла назъбена стрела, която докосна върха на кулата сред езерото. Чак помирисаха яростта й, а когато дойде и гърмът, нощта се разтърси.

И отгоре върху тях връхлетя смърт.

Блясъкът на мълнията заслепи Джон, но за миг той успя да зърне мятащата се сянка, преди да чуе писъка. Първият от мъжете на Денн умря като стареца, с кръв, бликнала от разкъсаното му гърло. После светлината изчезна и фигурата се превъртя, заръмжа и друг от мъжете рухна в тъмното. Чуха се проклятия, викове, ревове на болка. Джон видя как Големия цирей залитна назад и събори трима мъже. „Дух — помисли той в един безумен миг. — Дух е прескочил Вала.“ Но после нова мълния превърна нощта в ден и той видя вълка, застанал върху гърдите на Дел с черната кръв, стичаща се от челюстите му. „Сив. Той е сив!“ Тъмнината се спусна с тътена на гръмотевицата. Вълкът притича между мъжете на Денн и те замушкаха слепешком с копията си. Кобилата на стареца се изправи на задните си крака, полудяла от миризмата на кръв, и зарита с копита. Дълъг нокът все още беше в ръката му. И изведнъж Джон Сняг осъзна, че по-добър шанс от този никога няма да има.

Посече първия, когато той се обърна към вълка, шмугна се покрай втория и замахна към трети. Сред цялото това безумие чуваше някой да го вика по име, но дали беше Игрит или магнарят — не можеше да каже. Мъжът, който се мъчеше да удържи кобилата, така и не го видя. Дълъг нокът беше лек като перце. Джон замахна отзад към прасеца му и усети как стоманата захапа до кокал. Когато дивакът падна, кобилата скочи, но Джон успя някак да я сграбчи за гривата със свободната си ръка и да се метне на гърба й. Нечия ръка го стисна за глезена и той посече надолу и видя как лицето на Боджър потъна в локва кръв. Кобилата се изправи на задните си крака и зарита. Едното копито удари един дивак по темето и то изпращя.

А после препуснаха. Джон изобщо не се опита да направлява кобилата. Можеше само да се задържи върху нея, докато тя прескачаше през кал, дъжд и гръмотевичен тътен. Мокра трева го шибаше в лицето, а едно копие изсвистя покрай ухото му. „Ако се спъне и си счупи крак, ще ме догонят и ще ме убият“ — помисли той, но старите богове бяха с него и кобилата не се спъна. Мълнии трещяха из черния купол на небесата и тътен кънтеше и се търкаляше из равнините. Виковете заглъхнаха и замряха зад гърба му.

Много часове по-късно дъждът спря. Джон се намери сам сред море от висока черна трева. Усети остра пулсираща болка в дясното си бедро. Погледна надолу и се изненада като видя щръкналата стрела. „Кога е станало това?“ Хвана пръчката и я дръпна, но върхът беше заседнал дълбоко в мускула на крака му и болката беше непоносима. Помъчи се отново да премисли цялото безумие, разиграло се при хана, но успя да си спомни единствено звяра, мършав, сив и ужасен. „Много голям беше за обикновен вълк. Значи е било вълчище. Вълчище трябва да е било.“ Никога не беше виждал толкова бързо животно. „Като Сив вятър…“ Възможно ли беше Роб да се е върнал на север?

Джон поклати глава. Отговор нямаше. Много му беше трудно да мисли… за вълка, за стареца, за Игрит, за каквото и да било…

Смъкна се тромаво от гърба на кобилата. Раненият му крак се огъна и трябваше да преглътне крясъка си. „Това ще се превърне в агония.“ Стрелата обаче трябваше да излезе, от чакането нямаше да последва нищо добро. Джон сви ръка около пръчката под перата, пое дълбоко въздух и тикна стрелата напред. Изпъшка и после изруга. „Тече ми кръв като на заклано прасе“ — каза си, но нищо не можеше да направи, докато стрелата не излезе. Сгърчи лице и опита отново… и пак спря, треперещ. „Още веднъж.“ Този път изкрещя, но когато спря, върхът на стрелата се беше показал отпред на бедрото. Джон издърпа окървавените си панталони, за да го хване по-добре, стисна зъби и бавно издърпа стрелата през крака си. Как издържа, без да припадне — така и не разбра.

След това легна на тревата, твърде отпаднал, за да може да помръдне. След известно време осъзна, че ако не се насили да помръдне, може да умре тук. Допълзя до плиткия поток, изми бедрото си със студена вода и превърза раната с ивица плат, откъсната от наметалото. Изми и стрелата, след което я завъртя в ръцете си. Сиви ли бяха перцата, или бели? Игрит оперваше стрелите си със светлосиви гъши пера. „Тя ли я стреляла по мен, когато побягнах?“ Не можеше да я вини за това. Учуди се само дали се е целила в него, или в кобилата. Ако беше улучила нея, щеше да е обречен.

— Късмет, че на пътя й се е изпречил кракът ми — измърмори той.

Отпусна се за малко да остави кобилата да се напасе. Тя не се отдалечи много. Това беше добре. С ранения крак той изобщо нямаше да може да я хване. Можа само да се изправи и да се покатери на гърба й. „Как изобщо съм могъл да я яхна, без седло и стремена, и при това с меч в едната ръка?“ Това беше друг въпрос, на който не можа да си отговори.

Чу далечен тътен, но облаците над главата му се разсейваха. Джон затърси по небето, докато не намери Ледения дракон, после обърна кобилата на север към Вала и Черен замък. Болката в мускула на дясното бедро го накара да присвие очи и да изохка. „Връщам се у дома.“ Но ако беше така, защо изпитваше такава празнота?

Звездите го гледаха отгоре като очи.