Вихър от мечове

ДЖОН

Събудиха ги пушеците на горящото Къртичино.

На върха на Кралската кула Джон Сняг се подпря на подплатената патерица, която му беше дал майстер Емон, и загледа вдигащите се сиви валма. Стир бе изгубил всякаква надежда да завземе Черен замък с изненада, след като Джон му избяга, но нямаше нужда да предупреждава толкова грубо за пристигането си. „Можеш да ни избиеш“ — помисли той, — „но никого няма да заколиш в постелята. Това поне предотвратих.“ Кракът все още го болеше като в жарава, щом преместеше тежестта си на него. Беше се наложило Клидас да му помогне да облече тази сутрин изпраните си черни дрехи и да завърже ботушите, но докато приключат, му се искаше да се удави в млякото на мака. Вместо това обаче се задоволи с чаша сънно вино, дъвка от върбова кора и патерицата. Маякът на хълма край Къртичино гореше и Нощния страж имаше нужда от всеки мъж.

— Мога да се бия — настоя той, когато се опитаха да го спрат.

— Кракът ти оздравя, нали? — изсумтя Ноя. — Значи нямаш нищо против да те ритна, а?

— По-добре недей. Поизтръпнал е, но мога да покуцам и да стоя на място, и да се бия, ако имаш нужда от мен.

— Имам нужда от всеки, който знае с кой край на копието да мушка диваците.

— С острия край. — Джон си спомни, че беше казал веднъж същото на малката си сестричка.

Ноя потърка брадичката си.

— Може и да станеш. Ще те сложим на някоя кула с лък, но ако вземеш да паднеш, да не ми дойдеш да ми ревеш после.

От мястото си виждаше кралския път, виещ се през каменистите кафяви поля и пометените от вятъра хълмове. Магнарят щеше да се появи по този път до края на този ден, с мъжете на Денн отзад, размахващи брадви и копия. „Григ Козела, Големия цирей и всички останали също ще дойдат. И Игрит.“ Диваците така и не му станаха приятели, не беше позволил да му станат приятели, но тя…

Още усещаше още пулсиращата болка там, където стрелата й беше пронизала бедрото му. Помнеше и очите на онзи старец, и черната кръв, бликаща от гърлото му, докато бурята трещеше над главите им. Но най-вече помнеше пещерата и голотата й под светлината на факлата, вкуса на устата й, когато я разтвори под неговата. „Стой настрана, Игрит. Иди някъде на юг, скрий се в някоя от онези кръгли кули, които толкова ти харесаха. Тук няма да намериш нищо освен смърт.“ От другата страна на двора един от стрелците на покрива на Старите бараки на Флинт беше развързал гащите си и пикаеше през амбразурата. Мъли — Джон го позна по мазната светлорижа коса. Мъже в черни наметала се виждаха и по други покриви и върхове на кули, макар че на всеки десет от тях девет бяха направени от слама. „Часовите — плашила за гарги“, беше ги нарекъл Донал Ноя. „Само че гаргите сме ние — помисли Джон — и повечето от нас са доста изплашени.“ Каквото и да ги наричаха, сламените войници бяха хрумване на майстер Емон. Имаха повече гащи, елеци и ризи, отколкото мъже, които да ги напълнят, така че защо да не натъпчат част от тях със слама, да не заметнат по едно наметало на раменете им и да не ги разположат като часови? Ноя ги беше поставил на всяка кула и по половината от прозорците. Някои стискаха копия или бяха насочили арбалети за стрелба. Надеждата им беше, че хората на Денн ще ги видят отдалече и ще решат, че Черен замък е твърде добре защитен, за да го щурмуват.

Около Джон на покрива на Кралската кула имаше шест плашила за врани, заедно с двама истински братя. Глухият Дик Фолард седеше до една от амбразурите и смазваше механизма на арбалета си, а момчето от Староград крачеше неспокойно покрай парапета и оправяше дрехите на сламените мъже. „Може би си мисли, че ще се бият по-добре, ако са нагласени правилно. Или това очакване му къса нервите, както къса моите.“ Момчето твърдеше, че е на осемнайсет — на повече, отколкото беше Джон, но въпреки това беше зелено като лятна трева. Сатена, така му викаха, нищо че беше облечен във вълната, ризницата и щавената кожа на Нощния страж; името си го беше получил във вертепа, в който се беше родил и отраснал. Беше хубав като момиче — с тъмни очи, гладка кожа и черни като гарванови пера къдрици. Половината година, преживяна в Черен замък, му беше втвърдила ръцете обаче, а Донал Ноя твърдеше, че с арбалета го бива. Но дали щеше да намери достатъчно кураж да посрещне онова, което идваше…

Джон закуцука по площадката на върха на кулата, подпирайки се на патерицата. Кралската кула не беше най-високата в замъка — тънката, стройна и рушаща се Пика държеше тази чест, макар Отел Ярвик да твърдеше, че можела да рухне всеки ден. Нито беше най-силната — Кулата на Бранителите при кралския път щеше да е по-костелив орех. Но все пак беше достатъчно висока, достатъчно яка и разположена добре до Вала, с изглед над портата и подножието на дървеното, стълбище.

Първия път, когато бе видял Черен замък, Джон се беше зачудил защо някой ще е толкова глупав да построи замък без стени. Как би могъл да се брани?

— Не би могъл — каза чичо му. — Точно в това е смисълът. Нощният страж се е врекъл да не взима страна в свадите в страната. Но през столетията някои лорд-командири в своята гордост и неблагоразумие забравяли клетвите си и за малко да ни унищожат всички със своите амбиции. Лорд-командир Рънсел Хайтауър се опитал да завещае Стража на незаконния си син. Лорд-командир Родрик Флинт замислял да се провъзгласи за крал отвъд Вала. Тристан Мъд, Лудия Марк Ранкенфел, Робин Хил… знаеш ли, че преди шестстотин години командирите на Снежната порта и Нощна крепост тръгнали на война един срещу друг? А когато лорд-командирът се опитал да ги спре, те обединили силите си, за да го убият? На Старк в Зимен хребет се наложило да отсече една ръка… и главите на двамата. Което направил лесно, защото крепостите и на двамата били незащитими. Нощният страж е имал деветстотин деветдесет и шест лорд-командира преди Джиор Мормон, повечето от които — храбри и достойни мъже… но сме имали също така страхливци и глупци, имали сме тирани и безумци. Оцелели сме, защото лордовете и кралете на Седемте кралства са знаели, че не представляваме заплаха за тях, все едно кой ще ни командва. Нашите единствени врагове са на север, а на север си имаме Вала.

„Само че сега тези врагове се прехвърлиха през Вала и идат от юг — помисли Джон, — а лордовете и кралете на Седемте кралства са ни забравили. Поставени сме между чука и наковалнята.“ Без стена Черен замък не можеше да бъде удържан. Донал Ноя го знаеше не по-зле от всеки друг.

— Замъкът не им върши работа — кака оръжейникът на малкия си гарнизон. — Кухни, трапезария, конюшни, дори кулите… ще ги оставим да вземат всичко. Ще опразним оръжейната, ще изнесем каквото можем от складовете горе на Вала и ще се укрепим около портата.

Така Черен замък най-сетне разполагаше с нещо като стена, барикада с форма на полумесец и издигната от запаси: бурета с пирони и бъчви, пълни с осолено овнешко, топове черен плат, дърва за огрев, рендосани греди, втвърдени на огън колове и безброй чували със зърно. Грубото укрепление обкръжаваше двете неща, които най-вече си струваше да се бранят: портата към север и подножието на дървената стълба, катереща се като пияна мълния на зигзаг по лицето на ледената стена и крепяща се на големи колкото дънери греди, забити дълбоко в леда.

Последните все още се катереха. Грен носеше на ръце едно момченце, а Пип, две стълбища по-надолу, крепеше с рамо един старец. Най-старите жители на селото все още чакаха реда си долу — да се спусне решетъчната клетка и да ги вдигне. Джон видя една майка, която дърпаше две деца, по едно във всяка ръка, и едно по-голямо момче, което пробяга край нея към стълбите. На двеста стъпки над тях Сго Синьо небе и лейди Мелиана (която не беше никаква лейди и с това бяха съгласни всички нейни приятели) стояха на една площадка и гледаха на юг. Несъмнено имаха по-добра гледка към пушеците от него. Джон се замисли за селяните, които бяха предпочели да не бягат. Все се намираха по няколко — прекалено опърничави, прекалено глупави или прекалено смели, за да бягат, няколко, които предпочитаха да се бият или да се скрият, или да се предадат. Хората на Денн може би щяха да ги пощадят.

„Най-добре щеше да е ние да ги нападнем първи — помисли той. — С петдесет конни щурмоваци щяхме да ги разбием още по пътя.“ Но нямаха петдесет щурмоваци, нито половината коне. Гарнизонът още не беше се върнал и нямаше как да се разбере къде са и дали ездачите, пратени от Ноя, са стигнали до тях.

„Ние сме гарнизонът — помисли Джон. — Ние.“ Братята, които бе оставил Боуен Марш, бяха все старци, недъгави и зелени момчета, точно както го бе предупредил Донал Ноя. Виждаха се няколко стари кокала горе по стълбите, други няколко на барикадата: Бурето, тромав и муден както винаги, Празния ботуш, който подскачаше енергично на дървения си крак, Лесничкия — полупобъркан, който си въобразяваше, че е прероденият Флориан Глупака, Дили Дорнеца, Алин Червения от Розов лес, Хенли Младока (доста над петдесетте), Хенли Дъртия (доста над седемдесетте), Хол Косматия, Пейт Петнистия от Девичето езеро. Двама от тях забелязаха, че Джон ги гледа от Кралската кула, и му замахаха. Други му обърнаха гръб. „Още ме мислят за обърниплащ.“ Чашата беше горчива, но Джон не можеше да ги вини. Беше копеле в края на краищата. Всеки знаеше, че копелетата по природа са подли и вероломни, защото са родени в поквара и измама. А и много врагове си беше създал в Черен замък… Раст например. Веднъж Джон го беше заплашил, че ще накара Дух да му разкъса гърлото, ако не престане да изтезава Самуел Тарли, а Раст такива неща не забравяше. В момента трупаше на купчини сухи листа под стълбите, но от време на време спираше и хвърляше към Джон злобен поглед.

— Не — ревна Донал Ноя на тримата мъже от Къртичино долу. — Катранът отива на крика, маслото — по стълбите, стрелите за арбалети на четвърта, пета и шеста площадки, копията — на първа и втора. Свинската мас под стълбището, да, там, под дъските. Каците с месо са за барикадата. Хайде, тикайте, кранти пъпчиви, хайде!

„Има господарски глас“ — помисли Джон. Баща му често му беше казвал, че по време на битка дробовете на един командир са точно толкова важни, колкото и мечът. „Няма значение колко храбър или умен е човек, ако не могат да се чуят командите му“ — говореше лорд Едард на синовете си, затова двамата с Роб често се качваха на кулите на Зимен хребет и си викаха през двора. Донал Ноя щеше да ги заглуши и двамата. Къртиците изпитваха ужас от него и с пълно право, след като ги заплашваше да им откъсне главите.

Три четвърти от селото беше взело присърце предупреждението на Джон и бе потърсило убежище при Черен замък. Ноя се бе разпоредил всеки мъж, достатъчно здрав да държи копие или да размахва брадва, да помогне в защитата на барикадата, инак да си ходят по домовете проклетниците и там да си опитат шансовете срещу хората на Денн. Бяха опоскали оръжейната, за да стиснат яка стомана в ръце: двуостри брадви, наточени като бръсначи ками, мечове, чукове, боздугани с остри шипове. Облечени в кожени елеци и ризници отгоре, с наколенници на краката и нагърленици да пазят главите им на раменете, неколцина от тях дори бяха заприличали на истински войници. „На лоша светлина. Ако примижиш.“ Ноя беше включил и жени и деца в общото дело. Онези, които бяха твърде малки, за да се бият, щяха да носят вода и да гасят пожарите, стопанката на Къртичино щеше да помага на Клидас и майстер Емон с ранените, а Хоб Трипръстия разполагаше с повече момчета за шишовете, бъркачи на котли и резачи на лук, отколкото можеха да му потрябват. На две от курвите от селския вертеп дори им бе предложено да се бият и те показаха достатъчно умение с арбалета, за да им се намери място на четиридесет стъпки горе по площадките.

— Студено е. — Сатена стоеше до него, пъхнал ръце под мишниците си. Бузите му се бяха зачервили.

Джон неволно се усмихна.

— Студено е на Ледени нокти. Тук е само един свеж есенен ден.

— Надявам се тогава никога да не видя Ледени нокти. Познавах едно момиче в Староград, което обичаше да слага лед във виното. Това е най-доброто място за лед. Във виното. — Сатена погледна на юг и се намръщи. — Мислите ли, че плашилата за врани ще ги подплашат, милорд?

— Можем само да се надяваме. — Беше възможно, предполагаше Джон… но по-вероятно беше само да накарат диваците да поспрат малко, колкото да насилят жените, които намерят из Къртичино, и да поплячкосват. Или може би Стир очакваше да падне нощта и да нападне под прикритието на мрака.

Дойде пладне и си отиде, без никакъв знак от хората на Денн по кралския път. Джон обаче чу стъпки вътре в кулата и скоро от отвора на площадката щръкна главата на Оуен Тъпия, със зачервено от изкачването лице. Под едната си мишница носеше кошница с кифли, под другата — пита кашкавал, а от ръката му висеше торба с лук.

— Хоб заръча да ви нахраня, ако се наложи да висите тука за по-дълго.

„Или завинаги.“ — Благодари му от наше име, Оуен.

Дик Фолард беше глух като пън, но носът му си работеше. Кифлите още бяха топли от пещта, когато зарови в кошницата и измъкна една. Намери също така и буца сирене и им отряза по малко.

— Стафиди — обяви той с възторг. — А, и ядки.

— Можеш да изядеш и моята — каза Сатена. — Не съм гладен.

— Яж — каза му Джон. — Не се знае кога пак ще имаме възможност да ядем. — Самият той си взе две кифли. Ядките бяха борови, а освен стафидите имаше и сушени ябълки.

— Диваците днес ли ще дойдат, лорд Сняг? — попита Оуен.

— Ако дойдат, ще разбереш — каза Джон. — Слушай за роговете.

— Два. За диваците са два. — Оуен беше висок, рошав и добродушен, неуморен в работата и удивително ловък, станеше ли дума за дърводелство, за оправяне на катапулти и други такива, но с най-голяма охота разправяше как майка му го изтървала да падне на главата си като бебе и половината му мозък изтекъл през ухото.

— Помниш ли къде трябва да идеш? — попита го Джон.

— Трябва да ида до стълбите, така каза Донал Ноя. Трябва да се кача на третата площадка и да стрелям с арбалета по диваците, ако се опитат да прехвърлят преградата. Третата площадка. Една, две, три. — Закима. — Ако диваците нападнат, кралят ще дойде и ще ни помогне, нали? Той е велик воин, нашият крал Робърт. Няма как да не дойде. Майстер Емон му прати птица.

Нямаше смисъл да му се обяснява, че Робърт Баратеон е покойник. Щеше да го забрави, както го беше забравял и преди.

— Да, майстер Емон му прати птица — съгласи се Джон. Това сякаш зарадва Оуен.

Много птици беше пратил майстер Емон… не до един крал, а до четирима. „Диваци пред портата — гласеше съобщението. — Кралството е в опасност. Пратете цялата помощ, която можете, към Черен замък.“ Гарвани полетяха чак за Староград и към Цитаделата, както и до петдесетина могъщи владетели в замъците им. Най-много разчитаха на северните лордове, затова до тях Емон беше изпратил по две птици. До Ъмбър и до Болтън, до замъка на Кервин и до Тореновото тържище, до Кархолд и до Дълбокия лес, до Мечия остров, Стария замък, до Вдовичи страж, до Бели залив, Могилино и Ручеите, до планинските крепости на Лидълс, до Бърли, Нори, Харклей и Вълс — до всички тях бяха понесли призива им черните птици. „Диваци при портата. Северът е в опасност. Елате с цялата си сила.“ Е, гарваните можеха да имат криле, но лордовете и кралете нямаха. И да идеше насам някаква помощ, едва ли щеше да пристигне днес.

Следобед пушеците над Къртичино се разнесоха и небето на юг отново стана чисто. „Няма облаци“ — помисли Джон. Това беше добре.

Клидас и майстер Емон вдигнаха клетката на крика горе на Вала, а също и повечето жени от Къртичино. Мъже в черни наметала крачеха неспокойно по върховете на кулите и подвикваха из дворовете. Септон Целадор развеждаше мъжете по барикадите с молитва, призовавайки Война да им даде сила. Глухият Дик Фолард се сви под наметалото си и заспа. Сатена извървя поне сто левги, обикаляйки непрестанно около бойниците. Слънцето пълзеше по синьото небе и Валът плачеше. Привечер Оуен Тъпия се върна с един самун черен хляб и котле от най-доброто овнешко на Хоб, сготвено в гъст сос от бира и лук. Заради него дори Дик се събуди. Изядоха го до хапка и отопиха дъното на котлето. Когато свършиха, слънцето се беше смъкнало ниско на запад, а сенките се издължиха — резки и черни.

— Запали огъня — каза Джон на Сатена. — И напълни котлето с масло.

Самият той слезе долу да залости вратата, но също така да се опита да раздвижи вкочанения си крак. Това беше грешка и Джон скоро го разбра, но все пак стисна патерицата и се пребори. Вратата беше дъбова, обкована с желязо. Можеше да забави хората на Денн, но нямаше да ги спре, ако решат да влязат. Джон тикна лоста в скобите, отиде до нужника — можеше да се окаже за последно — и закуцука обратно нагоре, стиснал зъби от болка.

Западът бе придобил цвета на кървав оток, но небето над него беше кобалтовосиньо и преливаше в пурпур, а звездите вече изгряваха. Джон седеше между два зъбеца с едно от плашилата за другар и гледаше препускащия в небесата Жребец. Или беше Рогатия господар? Зачуди се къде ли е сега Дух. Замисли се и за Игрит, но си каза, че тези мисли могат да го доведат до лудост.

Дойдоха, разбира се, през нощта. „Като крадци — помисли Джон. — Като убийци.“ Когато прозвучаха роговете, Сатена се напика, но Джон се направи, че не е разбрал.

— Събуди Дик — каза той на момчето от Староград. — Иначе току — виж проспал цялата битка.

— Страх ме е. — Лицето на Сатена беше смъртно бледо.

— Тях също ги е страх. — Джон подпря патерицата на зъбеца и взе лъка. — Не хаби стрелите, ако не си сигурен, че си се прицелил добре — каза на Сатена, когато той се върна с Дик. — Запасите ни са големи, но големи не значи неизчерпаеми. И се отдръпвай зад зъбеца, след като стреляш, не се опитвай да се криеш зад плашилата. Те са от слама и стрелите ги пробиват лесно.

На Дик Фолард не си направи труда да казва нищо. Дик разчиташе думите по устните, ако е достатъчно светло, и после само псуваше, но пък знаеше какво да прави.

Заеха позиции от трите страни на кръглата кула. Джон провеси колчана на колана си и извади една стрела. Перата й бяха сиви. Спомни си какво му беше казал веднъж Теон Грейджой след един лов, с онази неизменната си усмивка:

— Глиганът да си държи бивните, а мечката — ноктите. Няма нищо по-гибелно от сивото гъше перо.

Джон не можеше да се мери с Теон, но все пак го биваше с лъка. Около оръжейната се промъкваха тъмни фигури, черни на фона на камъка, но не можеше да ги види достатъчно добре, за да хаби стрела. Чу викове и видя бойците на Стражевата кула да стрелят. Беше твърде далече, за да го засяга. Но щом зърна три сенки да се измъкват от, конюшните само на петдесетина разкрача от него, пристъпи до корниза и вдигна лъка си. Тичаха и затова той ги проследи, изчака…

Стрелата полетя с тих съсък. Миг след това се чу пъшкане и през двора вече тичаха две сенки. Тичаха много по-бързо, но Джон вече бе извадил втора стрела от колчана. Този път избърза и не улучи. Докато зареди отново, диваците вече се бяха скрили. Той затърси нова цел и забеляза четирима, тичащи около празната руина на цитаделата на лорд-командира. Лунната светлина блестеше от копията и брадвите им и очертаваше страховитите знаци на кръглите им кожени шлемове: черепи и кости, змии, мечи нокти, зли демонски лица. „Свободния народ.“ Хората на Денн носеха щитове от черна щавена кожа с бронзов кант и шипове в средата, но тези бяха без украса, а и бяха по-леки — тръстикови щитове на щурмовите отряди.

Джон опъна лъка. Първата стрела разкъса щита с мечата лапа, втората се заби в нечие гърло. Дивакът изкрещя и се свлече. Той чу глухия звън от арбалета на Дик Глухия вляво от себе си, а миг след това — и на Сатена.

— Улучих един! — извика хрипливо момчето. — Улучих един в гърдите.

— Улучи още един — викна му Джон и стреля по един, който сечеше с брадва по вратата на Кулата на Хардин. Не улучи, но треперещата в дъба стрела накара дивака да размисли. Чак когато той побягна, Джон позна в него Голям цирей. Миг след това стрелата на стария Мъли от покрива на Бараките на Флинт се заби в крака му и той запълзя от двора, плувнал в кръв. „Вече няма да се оплаква от цирея си“ — помисли Джон.

Когато колчанът му се опразни, взе друг и се премести зад нов зъбец, близо до Дик Фолард. Джон пускаше по три стрели срещу всяка една на Глухия Дик, но това беше предимството на обикновения лък. Някои настояваха, че арбалетът пронизвал по-добре, но беше бавен и се зареждаше много мъчно. Диваците долу викаха, някъде откъм запад прозвуча рог. Стрела прониза гърлото на сламения часови до него, но Джон Сняг не го забеляза. „Един точен удар ми дайте по магнаря на Денн“ — примоли се той на бащините си богове. Магнарят поне беше враг, когото можеше да мрази. „Дайте ми Стир.“ Пръстите му бяха изтръпнали, а от палеца му течеше кръв, но Джон продължаваше да стреля. Огън привлече окото му, той се обърна и видя, че вратата на трапезарията гори. Знаеше, че Хоб Трипръстия и помагачите му от Къртичино са в безопасност горе на Вала, но въпреки това сякаш го удариха с юмрук в корема.

— Джон! — ревна до него Глухия Дик. — Оръжейната!

Видя, че са на покрива. Единият беше с факла. Дик скочи на зъбеца за по-точен прицел и желязната пръчка изсвистя във въздуха към факлоносеца. Пропусна.

Стрелецът долу под него не пропусна.

Фолард не издаде звук, само се катурна с главата надолу през парапета. До каменната настилка на двора бяха сто стъпки. Джон чу изтупването, докато надничаше иззад един от сламените войници да види откъде беше долетяла стрелата. На по-малко от десет стъпки от тялото на Глухия Дик зърна един кожен щит, дрипаво наметало и рошава червена коса. „Целуната от огъня — помисли Джон. — Носи късмет.“ Опъна лъка, но пръстите му не искаха да пуснат стрелата и тя изчезна толкова бързо, колкото се бе появила. Джон изруга, обърна се и стреля към покрива на оръжейната, но и там пропусна.

Междувременно източните конюшни също бяха пламнали, от сухата слама в яслите се вдигаха гъсти валма черен пушек. Когато покривът се срина, пламъците зареваха към небето толкова силно, че почти заглушиха воя на бойните рогове на Денн. Петдесет от тях тичаха в плътна колона по кралския път, вдигнали щитовете над главите си. Други се изсипваха през зеленчуковата градина отвъд каменния двор и покрай стария пресъхнал кладенец. Трима цепеха вратата към покоите на майстер Емон, а горе на Тихата кула се вихреше отчаяна битка с мечове срещу бронзови брадви. Всичко това вече нямаше значение. „Танцът се е развихрил.“ Джон изкуцука през площадката при Сатена и го стисна за рамото.

— След мен!

Двамата се преместиха при северния корниз, където Кралската кула гледаше към портата и струпаната набързо стена от греди, бурета и чували със зърно на Донал Ноя. Мъжете на Денн бяха пред очите им. Повечето размахваха бронзови брадви, но някои бяха и каменни. Мнозина държаха къси копия за мушкане — върховете им проблясваха червени от светлината на пламъците в конюшните. Крещяха на Древната реч и щурмуваха барикадата, мушкаха с копията, въртяха бронзовите брадви и лееха зърно и кръв с еднаква жар, докато дървени и железни стрели се сипеха над тях от стрелците, които Донал Ноя бе поставил по стълбата.

— Какво ще правим? — извика Сатена.

— Ще ги трепем — изрева му Джон.

Никой стрелец не можеше и да мечтае за по-лесна цел. Хората на Денн бяха с гръб към Кралската кула — щурмуваха извитата в дъга барикада и се катереха по чувалите и буретата към мъжете в черно. Джон и Сатена случайно избраха една и съща цел. Мъжът тъкмо беше стигнал билото на барикадата, когато перестата стрела прониза врата му, а желязната пръчка се заби между плешките му. Само миг след това дълъг меч се заби в корема му и той залитна назад върху човека след него. Джон посегна към колчана си и разбра, че отново е празен. Сатена зареждаше арбалета, Той го остави и се върна за още стрели, но не беше направил и три крачки, когато капакът на три стъпки пред него се отвори с трясък. „Седем ада, така и не чух, че разбиват вратата.“ Нямаше време нито да мисли, нито да извика за помощ. Хвърли лъка, измъкна Дълъг нокът от ножницата и разцепи първата глава, която се показа от кулата. Бронзът не можеше да се опре на валирианската стомана. Ударът преряза шлема и се заби дълбоко в черепа. От виковете Джон разбра, че зад него идват още. Отстъпи и извика Сатена. Следващият, който се изкачи, бе пронизан с желязна стрела в бузата. И той изчезна надолу в тъмното.

— Маслото — рече Джон. Сатена кимна. Двамата награбиха дебелите сплъстени парцали, които бяха оставили до огъня, вдигнаха тежкия котел с кипналото масло и го изляха в дупката върху диваците долу. Писъците бяха ужасни и на Сатена му призля. Джон изрита капака, сложи тежкия железен котел отгоре и здраво разтърси момчето. — Ще повръщаш после! — изрева му. — Хайде с мен!

Бяха се отдръпнали от корниза само за няколко мига, но всичко долу се бе променило. Дузина от черните братя и няколко мъже от Къртичино още се държаха над сандъците и буретата, но диваците вече напираха от всички страни на извитата в полумесец барикада и ги отблъскваха. Джон видя как един заби копието си в корема на Раст с такава сила, че го надигна във въздуха. Младия Хенли беше загинал, а Стария Хенли издъхваше, обграден от неприятели. Лесничкия се въртеше и сечеше, и се смееше като луд, скачаше от буре на буре и черното наметало плющеше зад гърба му. Една бронзова брадва го перна точно под коляното и смехът се превърна в задавен рев.

— Те се прекършват — каза Сатена.

— Не — отвърна му Джон. — Те се прекършиха.

Стана бързо. Една къртица побягна, после друга и изведнъж всички от селото започнаха да хвърлят оръжията и да оставят барикадата. Братята бяха твърде малко, за да удържат сами. Пред очите на Джон се мъчеха да се прегрупират и да възстановят реда на стената, но диваците ги пометоха с копия и брадви и скоро и те побягнаха. Дили Дорнеца се подхлъзна, падна по очи и един дивак заби копие между плешките му. Бавният и едва дишащ Буре почти бе стигнал подножието на стълбата, когато един от мъжете на Денн докопа края на наметалото му, дръпна го… но стрелата на арбалета го свали преди брадвата му да удари.

— Улучих го! — изграчи Сатена.

„Губим портата.“ Донал Ноя я беше затворил и заключил с верига, но тя беше пред очите на щурмуващите, лесна за взимане, железните решетки блестяха червено с отразената светлина на пламъците, със студения черен тунел зад тях. Никой не се беше върнал да я брани; единственото безопасно място беше горе на Вала, седемстотин стъпки по кривата дървена стълба.

— На кои богове се молиш? — попита Джон.

— На седемте — отвърна момчето от Староград.

— Моли се тогава — каза му Джон. — Моли се на твоите нови богове, а аз ще се моля на моите стари. — Друго не оставаше.

Покрай бъркотията при входа на стълбището Джон беше забравил да си напълни колчана. Сега изкуцука обратно по покрива, напълни го и взе лъка си. Котелът си стоеше на мястото, така че засега, изглежда, бяха в безопасност. „Танцът се вихри, а ние гледаме от галерията“ — помисли си на връщане. Сатена стреляше по диваците на стъпалата, после се шмугваше зад зъбеца да зареди арбалета. „Може да е хубав, но е бърз.“ Същинската битка се водеше по стълбата. Ноя беше поставил копиеносци на двете най-долни площадки, но главоломното бягство на селяните беше подплашило и тях и те също тичаха нагоре към третата площадка, а диваците зад тях избиваха всеки изоставащ. Джон опъна лъка, стреля и остана доволен като видя как един от диваците се затъркаля надолу. Валът плачеше от топлината на пожарите и пламъците играеха и трепкаха по леда. Стъпалата се тресяха под тежките стъпки на тичащите нагоре да спасят живота си хора.

Отново стреля пак, но бяха само двамата със Сатена срещу цели шестдесет или седемдесет от Денн, които трополяха нагоре по стълбите и сееха смърт по пътя си, опиянени от победата. На четвъртата площадка рамо до рамо стояха трима братя в черни наметала и с мечове в ръце и за кратко макар, битката започна отново. Но бяха само трима и скоро дивашкият прилив ги помете, а кръвта им закапа по стълбите.

„В битка човек е най-уязвим, когато побегне — казал бе веднъж лорд Едард на Джон. — За войника бягащият е като ранено животно. Прави го още по-жаден за кръв.“ Стрелците на петата площадка побягнаха още преди битката да стигне до тях. Бягството им бе удавено в кръв.

— Донеси факлите — каза Джон на Сатена. Бяха четири, струпани край огъня, с увити в омазнени парцали глави. Имаше и дузина огнени стрели. Момчето от Староград тикна едната факла в огъня, докато тя не лумна ярко, а другите три пъхна под мишницата си, незапалени. Изглеждаше изплашен, и с право. Джон също беше изплашен.

Тъкмо тогава забеляза Стир. Магнарят се катереше по барикадата през разпраните чували със зърно, счупените бурета и труповете на приятели и на врагове. Бронзовата му люспеста броня блестеше мрачно в светлината на пламъците. Стир беше свалил шлема си, за да огледа сцената на кървавия си триумф, и се усмихваше, това плешиво, безухо копеле. Стискаше копие от язово дърво с бронзов връх. Като видя портата, посочи с копието към нея и излая нещо на Древната реч. „Твърде късно — помисли Джон. — Трябваше да си водиш хората през барикадата, тогава може би щеше да успееш да спасиш неколцина.“ Отгоре прозвуча дългият плътен зов на боен рог. Не от върха на Вала, а от деветата площадка, на около двеста стъпки височина, където стоеше Донал Ноя.

Джон зареди огнена стрела на тетивата, а Сатена я подпали с факлата. Стрелата профуча надолу и се заби с пукот в целта, оставяйки огнена диря след себе си.

Не се заби в Стир, а в стъпалата. По-точно — в буретата, каците и чувалите, които Донал Ноя беше струпал под стъпалата до височината на първата площадка: буретата със свинска мас, овча лой и масло за светилниците, чувалите — със сухи листа и мазни парцали, цепеници и трески.

— Още — викна Джон. — Още!

От всички кули наоколо полетяха огнени стрели — някои ги пускаха на висока дъга, за да паднат пред Вала. Когато Джон свърши стрелите, двамата със Сатена започнаха да палят факлите и да ги мятат през бойниците.

Горе лумна друг пожар. Старите дървени стъпала се бяха просмукали с масло като сюнгер, а Донал Ноя ги беше напоил от деветата площадка чак до седмата. На Джон му оставаше само да се надява, че повечето от хората им са се изкатерили и са се спасили преди Ноя да е хвърлил факлите. Черните братя поне знаеха плана, но селяните — не.

Вятърът и огънят свършиха останалото. Джон можеше само да гледа. При пламъците долу и пламъците горе, диваците нямаше къде да се дянат. Някои продължиха нагоре и загинаха. Други слязоха на — долу и загинаха. Трети останаха по местата си и накрая също загинаха. Мнозина заскачаха от стъпалата и се пребиха. Двадесетина още стояха притиснати един до друг между двата пожара, когато ледът се пропука от топлината и цялата долна третина от стълбата се откъсна и полетя надолу заедно с няколко тона лед. Тогава Джон Сняг за последен път видя Стир, магнаря на Денн. „Валът се брани сам.“ Джон помоли Сатена да му помогне да слезе на двора. Раненият крак го болеше толкова лошо, че едва можеше да върви.

— Донеси факла — каза той на момчето от Староград. — Трябва да потърся един човек.

Със сигурност част от свободните се бяха спасили. Хората на Манс, не на магнаря. И тя можеше да е с тях. Слязоха през труповете на онези, които се бяха опитали да се качат, и Джон закрачи през тъмното с патерицата под едната мишница и с другата ръка подпряна на някогашното момче-курва от Староград.

Конюшните и трапезарията вече бяха изгорели, но пожарът по ледената стена продължаваше да бушува и да пълзи надолу стъпало по стъпало, площадка след площадка. От време на време чуваха стон, след това пукот и нова ледена грамада се откъсваше от Вала. Въздухът се бе изпълнил с пепел и ледени кристали.

Намери Кворт мъртъв, а Каменни палци издъхваше. Намери неколцина умрели или умиращи денци, които никога не беше познавал. Намери Големия цирей, изтощен от изгубената кръв, но още жив.

Намери Игрит, просната върху пряспа стар сняг под кулата на лорд командира, със стрела точно между гърдите й. Ледените кристали се бяха посипали по лицето й и под лунната светлина то приличаше на сребърна маска.

Стрелата беше черна, видя Джон, но перата й бяха бели. „Не е моя — каза си той, — от моите не е.“ Но все едно че беше.

Когато коленичи до нея в снега, очите й се отвориха.

— Джон Сняг — каза тя много тихо. Стрелата явно беше пробила дробовете й. — Това истински замък ли е вече? Не е само кула?

— Истински. — Джон взе ръката й.

— Добре — прошепна тя. — Исках да видя един истински замък преди… преди да…

— Ще видиш сто замъка — обеща й той. — Битката свърши. Майстер Емон ще се погрижи за теб. — Погали косата й. — Ти си целуната от огъня, забрави ли? Имаш късмет. Не може да те убие една стрела. Емон ще я извади и ще те закърпи, ще ти дадем от млякото на мака, да не те боли.

Тя само се усмихна.

— Помниш ли пещерата? Трябваше да останем в онази пещера. Казах ти.

— Ще се върнем в пещерата — увери я той. — Няма да умреш, Игрит. Няма.

— Ох. — Игрит го погали по бузата. — Ти нищо не знаеш, Джон Сняг.