Вихър от мечове

КЕЙТЛИН

Внасяха труповете на раменете си и ги полагаха под подиума. Тишината бе надвиснала в осветената от факлите зала и в тази тишина Кейтлин дочуваше воя на Сив вятър на половин замък разстояние. „Надушва кръвта — помисли тя. — През каменните стени и дървените врати, през нощ и вятър усеща мириса на смърт и развала.“

Стоеше откъм лявата ръка на Роб до високото кресло и за момент изпита чувството, че се взира в собствените си мъртви, в Бран и Рикон. Тези момчета бяха много по-големи, но смъртта ги беше смалила. Голи и мокри, изглеждаха толкова малки, толкова неподвижни, че й беше трудно да си ги спомни като живи.

Русото момче се бе опитало да си пусне брада. Светложълт мъх като на праскова покриваше бузите и челюстта му над червената рана, която ножът беше оставил на гърлото му. Дългата му златиста коса все още беше мокра, сякаш го бяха извадили от баня. Изглеждаше, че е издъхнал кротко, може би в съня си, но братовчед му с кестенявата коса се беше борил за живота си. Целите му ръце бяха изпорязани от опитите му да се предпази от остриетата и червенината още капеше от раните по гърдите, корема и гърба му, зейнали като многобройни уста без езици, въпреки че дъждът почти ги беше отмил.

Роб си беше сложил короната преди да влезе в залата и бронзът блестеше мрачно на светлината на факлите. Сенките скриваха очите му, взрени в мъртвите. „Дали и той вижда в тях Бран и Рикон?“ Щеше да заплаче, но не й бяха останали сълзи. Мъртвите момчета бяха бледи от дългото пленничество на фона на гладката им бяла кожа кръвта изглеждаше поразително червена, непоносима за гледане. „Дали ще положат и Санса гола под Железния трон, след като я убият? Дали и нейната кожа ще изглежда така бяла, а кръвта — така червена?“ Отвън се чуваше непрестанното плющене на дъжда и вълчият вой.

Брат й Едмур стоеше отдясно на Роб, с ръка, опряна на гърба на бащиния му стол и с подпухнало от съня лице. Бяха го събудили както нея, тропайки на вратата му посред нощ, за да го изтръгнат грубо от плена на сънищата. „Добри сънища ли бяха, братко? Дали сънуваш слънчева светлина, смях и девича целувка? Моля се да е така.“ Собствените й сънища бяха пропити с ужас.

Военачалниците и лордовете знаменосци стояха в залата, някои в ризници и брони, други размъкнати и полуоблечени. Сред тях се открояваха сир Райналд и чичо й сир Ролф, но Роб бе намерил за уместно да спести на кралицата си цялата тази грозота. „Зъбера не е толкова далече от Скалата на Кастърли — припомни си Кейтлин. — Напълно възможно е Джейни да си е играла с тези момчета като деца.“

Погледна отново труповете на скуайърите Тион Фрей и Вилем Ланистър и зачака синът й да заговори.

Сякаш мина много време преди Роб да вдигне очи от окървавените тела.

— Малък Джон — проговори той, — кажете на баща си да ги доведе. Малкия Джон Ъмбър се обърна и стъпките му отекнаха в голямата каменна зала.

Докато Големия Джон въвеждаше пленниците през вратата, Кейтлин си отбеляза как някои от останалите мъже се отдръпват да им направят път, сякаш измяната по някакъв начин можеше да ги прихване — от допир, от поглед, от кашлица. Пазачите и пленниците бяха почти неотличими: всички до един едри мъже, с гъсти бради и дълга коса. Двама от мъжете на Големия Джон бяха ранени, и трима от пленниците им. Само фактът, че някои имаха копия, а други — празни ножници, ги отличаваше кой какъв е. Всички бяха облечени в черни ризници, с тежки ботуши и дебели наметала, някои от вълна, други — от кожа. „Северът е корав и студен, и безмилостен“, беше й казал Нед, когато бе отишла в Зимен хребет. Сякаш беше преди хиляда години.

— Петима — каза Роб, след като пленниците застанаха пред него, мокри и смълчани. — Това всички ли са?

— Осем бяха — избоботи Големия Джон. — Убихме двама при залавянето им, а третият издъхва.

Роб огледа лицата на пленниците.

— Осем мъже, за да убият двама невъоръжени скуайъри.

— Те убиха и двама от моите хора, за да влязат в кулата. Делп и Елууд — каза Едмур Тъли.

— Не беше убийство, сир — намеси се лорд Рикард Карстарк, притеснен не толкова от въжето, стегнало китките му, колкото от кръвта, която се стичаше по лицето му. — Всеки, който застане между един баща и неговата мъст, моли за смърт.

Думите му прокънтяха в ушите на Кейтлин, резки и жестоки като тътен на боен барабан. Гърлото й бе пресъхнало като кост. „Аз го направих. Тези две момчета умряха, за да могат да оживеят дъщерите ми.“

— Видях как загинаха синовете ви в онази нощ в Шепнещия лес — каза Роб на лорд Карстарк. — Не Тион Фрей уби Торен. Не Вилем Ланистър посече Едард. Как можете тогава да го наричате възмездие? Това е глупаво кърваво убийство. Вашите синове загинаха доблестно на бойното поле, с меч в ръка.

— Но загинаха — каза Рикард Карстарк. — Кралеубиеца ги посече. Тези двамата бяха от неговия сой. Само кръвта може да заплати кръв.

— Кръвта на деца ли? — Роб посочи телата. — На колко години бяха? На дванайсет, тринайсет? Скуайъри.

— Скуайъри загиват във всяка битка.

— В битка, да. Тион Фрей и Вилем Ланистър оставиха мечовете си в Шепнещия лес. Те бяха пленници, затворени в килия, спящи, невъоръжени… момчета. Погледнете ги!

Вместо тях лорд Карстарк погледна Кейтлин.

— На майка си кажете да ги погледне — рече той. — Тя ги уби толкова, колкото и аз.

Кейтлин се хвана за гърба на стола на Роб. Залата около нея сякаш се завъртя. Имаше чувството, че ще повърне.

— Майка ми няма нищо общо с това — гневно отвърна Роб. — Това дело е ваше. Убийството е ваше. Измяната е ваша.

— Как може да е измяна убийството на Ланистъри, след като не е измяна да се освободят? — попита рязко Карстарк. — Нима ваша милост е забравил, че сте във война със Скалата на Кастърли? Във война човек убива враговете си. Баща ти не те ли е научил на това, момче?

— Момче?! — Големия Джон стовари тежкия си метален юмрук в лицето на Рикард Карстарк и го натисна да коленичи.

— Остави го! — изкънтя заповедно гласът на Роб. Ъмбър отстъпи крачка назад от пленника.

Лорд Карстарк изплю един счупен зъб.

— Да, лорд Ъмбър, оставете ме на краля. Той иска да ми се поскара преди да ми прости. Така се справя той с измяната, нашият „крал на Севера“. — Усмихна се с окървавена усмивка. — Или трябва да ви наричам „кралят, който изгуби Севера“, ваша милост?

Големия Джон издърпа копието от ръцете на мъжа до себе си и викна:

— Позволете да го заплюя, ваша милост. Позволете да му разпоря корема, за да видим цвета на червата му.

Вратите на залата се отвориха с трясък и Черната риба нахлу с прогизнал от дъжда плащ. Последваха го ратниците на Тъли. Отвън мълниите трещяха в нощното небе и черен дъжд плющеше в камъните на Речен пад. Сир Бриндън свали мокрия си шлем и коленичи.

— Ваша милост — промълви той, но мрачният му тон говореше красноречиво.

— Ще изслушам сир Бриндън насаме, в залата за аудиенции. — Роб стана. — Джон, задръжте лорд Карстарк тук, докато се върна. Останалите седмина обесете.

— И мъртвите ли?

— Да. Не ще допусна тази гадост да мърси реките на дядо ми. Да нахранят враните.

Един от пленниците падна на колене.

— Милост, господарю! Аз не съм убил никого, само стоях при вратата и гледах за стражи.

Роб помисли за миг.

— Знаеше ли за намерението на лорд Рикард? Видя ли извадените ножове? Чу ли виковете, писъците, зова на децата за милост?

— Да, но не участвах. Само гледах, заклевам се…

— Лорд Ъмбър — каза Роб, — този само е гледал. Обесете го последен, за да може да види как умират другите. Майко, вуйчо. С мен, ако обичате.

Обърна се, а мъжете на Големия Джон обкръжиха пленниците и ги поведоха извън залата. Отвън гръмотевиците тътнеха, сякаш замъкът се срутваше над главите им. „Това ли е звукът на рухващо кралство?“ — зачуди се Кейтлин.

В залата за аудиенции беше тъмно, но поне тътенът на гръмотевиците се приглушаваше от дебелите стени. Един слуга им донесе светилник. Едмур седна, но стана, като видя, че другите останаха прави. Роб свали короната и я сложи на масата пред себе си.

Черната риба затвори вратата.

— Карстарките са си заминали.

— Всички? — Гняв ли беше стегнал гласа на Роб? Дори Кейтлин не беше сигурна.

— Всички бойци — отвърна сир Бриндън. — Останали са няколко лагерни жени и слуги с ранените. Разпитахме толкова, колкото трябваше, за да сме сигурни как точно е станало. Започнали са да си тръгват още с падането на нощта, измъквали са се по един — по двама отначало, а след това — на по-големи групи. Казали са на ранените и на слугите да поддържат огньовете, за да не забележи никой, че си отиват, но след като заваля, това вече е било без значение.

— Ще се прегрупират ли? Някъде далеч от Речен пад? — попита Роб.

— Не. Пръснали са се. Тръгнали са на лов. Лорд Карстарк се е заклел да даде ръката на девствената си дъщеря на всеки, било то знатен или не, който му донесе главата на Кралеубиеца.

„Богове милостиви!“ На Кейтлин й призля.

— Близо триста конници и два пъти повече коне. Стопили са се в нощта. — Роб разтри слепоочията си, където короната бе оставила отпечатък в меката кожа. — Загубили сме цялата конна сила на Кархолд.

„Загубена е заради мен. Заради мен, боговете дано ми простят.“ Макар да не беше воин, Кейтлин веднага осъзна капана, в който се бе озовал Роб. Засега той държеше речните земи, но кралството му бе обкръжено от врагове от всички страни освен от изток, където на орловия си трон седеше Лиза. Тризъбецът дори не беше безопасен, след като владетелят на Брода бе оттеглил съюза си. „А сега да изгубим и Карстарките…“

— Думичка за това не трябва да излезе от Речен пад — каза брат й Едмур. — Лорд Тивин ще… Ланистърите плащат дълговете си, те непрекъснато повтарят това. Майчице милостива, ако го научат…

„Санса.“ Кейтлин стисна толкова силно ръката си, че ноктите й се забиха в дланта.

Погледът, с който Роб изгледа вуйчо си, беше смразяващ.

— Освен в убиец, и в лъжец ли искате да ме превърнете, вуйчо?

— Не става дума за лъжа. Просто няма да казваме нищо. Ще заровим момчетата и ще си държим езиците зад зъбите, докато войната свърши. Вилем беше син на сир Кеван Ланистър и племенник на лорд Тивин. Тион беше на лейди Дженна и Фрей. Близнаците също не трябва да го научат, докато…

— Докато успеем да ги възкресим може би? — прекъсна го рязко Черната риба. — Истината вече е излязла с Карстарките, Едмур. Твърде късно е за такива игри.

— Дължа истината на бащите им — каза Роб. — И правосъдие. Него също им го дължа. — Взря се в короната си, в тъмния блясък на бронза, в кръга от железни мечове. — Лорд Рикард ме презря. Измени ми. Нямам никакъв избор, освен да го осъдя. Боговете само знаят какво ще направи пехотата на Карстарк с Рууз Болтън, когато чуят, че съм екзекутирал техния владетел като предател. Болтън трябва да бъде предупреден.

— Наследникът на лорд Карстарк също беше в Харънхъл — припомни му сир Бриндън. — Най-големият син, когото Ланистърите взеха в плен при Зелената вилка.

— Харион. Казва се Харион. — Роб се засмя горчиво. — Един крал трябва да знае имената на враговете си, не мислите ли?

Черната риба го изгледа навъсено.

— Сигурен ли си в това? Че това ще превърне младия Карстарк в твой враг?

— Как иначе? Аз се каня да убия баща му. Едва ли ще ми благодари.

— Възможно е. Има синове, които мразят бащите си, а ти с един удар го правиш владетел на Кархолд.

Роб поклати глава.

— Дори Харион да е от тази порода, никога няма да може открито да прости на убиеца на баща си. Собствените му хора ще се обърнат срещу него. Те са северняци. Северът не забравя.

— Тогава го опрости — подкани го Едмур Тъли. Роб го изгледа с недоумение.

Едмур се изчерви.

— Да му пощадиш живота исках да кажа. На мен това също не ми харесва, ваша милост. Не забравяйте, че той уби и мои хора. Горкият Делп тъкмо се беше съвзел от раната, която му нанесе сир Джайм. Карстарк трябва да бъде наказан, разбира се. Казвам да го държите окован.

— Заложник? — каза Кейтлин. „Може би ще е най-добре…“

— Да, заложник! — Брат й прие умисленото й изражение за съгласие. — Кажете на сина, че докато е лоялен, баща му няма да пострада. Иначе… На Фрей вече не можем да разчитаме, дори да предложа да се оженя за всичките дъщери на лорд Уолдър и носилката да му нося при това. Ако загубим и Карстарките, каква надежда ни остава?

— Каква надежда… — Роб въздъхна, оправи падналия над очите му кичур и каза: — Никаква вест нямаме от сир Родрик на север, никакъв отговор от Уолдър Фрей на новото ни предложение, от страна на Орлово гнездо — пълно мълчание. — Обърна се към майка си. — Ще ни отговори ли изобщо някога сестра ти? Колко пъти трябва да й пиша? Не мога да повярвам, че никоя от птиците не е стигнала до нея.

Кейтлин разбра, че синът й търси утеха. Искаше да чуе от нея, че всичко ще се оправи. Но кралят трябваше да знае истината.

— Птиците са стигнали. Въпреки че сигурно ще те уверява, че не са, ако изобщо се стигне до това. Никаква помощ не очаквай оттам, Роб. Лиза никога не е била смела. Още когато бяхме момичета, тя бягаше и се криеше всеки път, когато направеше някоя беля. Сигурно си мислеше, че татко ще забрави да й се скара, ако не може да я намери. Сега е същото. Тя избяга от Кралски чертог от страх и си седи в планината с надеждата, че всички ще я забравят.

— Рицарите на Долината могат да наклонят везните в тази война — каза Роб, — но щом тя не желае да се сражава, така да бъде. Аз я помолих само да ни отвори Кървавата порта и да ни осигури кораби в Града на гларуса, които да ни отведат на север. Пътят нагоре ще е труден, но не толкова, колкото по Шийката. Ако можех да сляза на Белия залив, щях да ударя във фланг Рова на Кайлин и за половин година да изтласкам железните мъже.

— Няма да стане, ваша милост — каза Черната риба. — Кат е права. Лейди Лиза е твърде плашлива, за да позволи чиято и да било армия да влезе в Долината. Чиято и да било. Кървавата порта ще си остане затворена.

— Другите да я вземат тогава — изруга Роб с гняв, подсилен от отчаяние. — Проклет да е и Рикард Карстарк. И Теон Грейджой, Уолдър Фрей, Тивин Ланистър и всички други. Богове милостиви, защо човек трябва да е крал? Когато всички завикаха: „Кралят на Севера, Кралят на Севера“, казах си… заклех се… че ще бъда добър крал, доблестен като татко, силен, справедлив, верен на своите приятели и храбър, когато се изправя срещу враговете си… но сега дори не мога да различа едните от другите. Защо всичко се оказа толкова объркано? Лорд Рикард се сражава на моя страна в половин дузина битки. Синовете му загинаха за мен в Шепнещия лес. Тион Фрей и Вилем Ланистър бяха мои врагове. Но ето, че сега трябва заради тях да убия бащата на моите приятели. — Изгледа ги един по един. — Ще ми благодарят ли Ланистърите за главата на лорд Рикард? А Фрей?

— Не — отвърна Бриндън Черната риба. Груб, както винаги.

— Толкова по-разумно е да пощадите живота на лорд Рикард и да го задържите за заложник — настоя Едмур.

Роб вдигна короната от бронз и желязо, постави я на главата си и отново стана крал.

— Лорд Рикард ще умре.

— Но защо? — промълви Едмур. — Вие сам казахте, че…

— Зная какво казах, вуйчо. Но това не отменя дълга ми. — Мечовете в короната стърчаха остри и черни над челото му. — В битка щях сам да убия Тион и Вилем, но това не беше битка. Те са спели в леглата си, голи и беззащитни, в килия, в която аз съм ги поставил. Рикард Каретарк не само уби един Фрей и един Ланистър. Той уби моята чест! Ще се разправя с него призори.

Когато денят изгря, сив и мразовит, бурята беше преминала в кротък дъжд, но въпреки това гората на боговете беше пълна с хора. Речни владетели и хора на севера, знатни, както и простолюдие, рицари, наемници и конярчета, всички стояха сред дърветата и чакаха да видят края на мрачната нощ. Едмур се беше разпоредил и дръвникът на палача беше поставен точно под дървото на сърцето. Бойците на Големия Джон поведоха през човешкото гъмжило лорд Рикард Карстарк с вързани ръце. Над тях се сипеха дъжд и листа. Хората на Карстарк вече висяха от високите стени на Речен пад и дъждът миеше помръкналите им лица.

Лю Дългия чакаше да изпълни мрачната си длъжност до дръвника, но Роб взе от ръцете му тежката секира.

— Това е мое дело — каза той. — Присъдата е моя. Трябва да умре от моята ръка.

Лорд Рикард Карстарк сведе глава и каза:

— За това поне ти благодаря. Но за нищо друго. — Беше се облякъл за смъртта в дълго черно вълнено палто, на гърдите му бе извезан белият слънчев изгрев на неговия дом. — Кръвта на Първите хора тече и в моите жили също както в твоите, момче. Ще направиш добре, ако го запомниш. Бях се врекъл в твоя дядо. Вдигнах знамената си срещу крал Ерис за твоя баща и отново срещу крал Джофри за теб. При Волско кръстовище и Шепнещия лес, и в Битката при становете яздих до теб, стоях и с лорд Едард на Тризъбеца. Ние сме роднини, Старк и Карстарк.

— Това роднинство не ти попречи да ми измениш — каза Роб. — Няма да те спаси и сега. На колене, милорд.

Кейтлин знаеше, че лорд Рикард казва истината. Карстарките водеха своя произход от Карлон Старк, по-малък син на един владетел на Зимен хребет, потушил въстанието на разбунтувал се лорд преди хиляда години и заради доблестта си възнаграден със земи. Замъкът, който си построил, бил наречен „Твърдината на Карл“, но скоро станало Кархолд, а след столетия Старките на Кархолд се превърнали в Карстарките.

— Стари богове или нови, все едно — каза лорд Рикард на сина й — никой не е толкова проклет, колкото Кралеубиеца.

— На колене, предателю — повтори Роб. — Или трябва да заповядам насила да те натиснат на дръвника?

Лорд Карстарк коленичи.

— Боговете нека те съдят, както ти съдиш мен. — Постави главата си на дръвника.

— Рикард Карстарк, лорд на Кархолд. — Роб вдигна тежката секира с две ръце. — Тук, пред очите на богове и хора, те осъждам за убийство и измяна. От свое име те осъждам. С моята ръка отнемам живота ти. Ще кажеш ли последната си дума?

— Убий ме и бъди проклет. Ти не си моят крал.

Брадвата се стовари с трясък. Тежка и добре наточена, тя уби с един удар, но бяха нужни още два, за да се отдели главата от тялото и когато всичко свърши, живият, както и мъртвият, бяха подгизнали в кръв. Роб пусна с погнуса оръжието на палача и безмълвно се обърна към дървото на сърцето. Стоеше треперещ, със стиснати ръце, и дъждът се стичаше по бузите му. „Боговете дано му простят — помоли се Кейтлин. — Той е още момче, а нямаше избор.“

Този ден не видя повече сина си. Дъждът продължи да плющи целия предобед и тревите в гората на боговете се слягаха в кал и локви. Черната риба събра стотина мъже и тръгна да гони Карстарките, но никой не очакваше, че ще върне много.

— Моля се само да не ми се налага да ги беся — каза й той на тръгване. След като замина, Кейтлин се прибра в бащиния си соларий и приседна до леглото на лорд Хостър.

— Няма да издържи дълго — предупреди я майстер Виман, когато дойде следобед. — Сетните му сили си отиват, макар че още се бори.

— Той цял живот беше боец — промълви тя. — Мил, упорит боец.

— Да — въздъхна майстерът. — Но тази битка не може да спечели. Време е да положи меча и щита. Време е да се покори.

„Да се покори — помисли тя. — Да сключи мир.“ За баща й ли говореше майстерът, или за сина й?

Привечер дойде да я види Джейни Уестърлинг. Влезе плахо.

— Лейди Кейтлин, не исках да ви безпокоя…

— Вие сте добре дошли тук, ваша милост. — Кейтлин везеше, но остави иглата и гергефа настрана.

— Моля ви, наричайте ме Джейни. Не се чувствам „ваша милост“.

— Но все пак сте. Моля, седнете, ваша милост.

— Джейни. — Момичето седна до камината и нервно приглади полите си.

— Както желаете. С какво мога да ти бъда полезна, Джейни?

— Става дума за Роб — каза момичето. — Той е толкова нещастен, толкова… толкова гневен и мрачен. Не зная какво да направя.

— Трудно е да отнемеш човешки живот.

— Знам. Казах му, трябваше да остави това на палача. Когато лорд Тивин изпрати някого на смърт, той просто заповядва. Така е по-лесно, не мислите ли?

— Да — отвърна Кейтлин. — Но съпругът ми учеше синовете си, че отнемането на живот никога не е лесно.

— О! — Кралица Джейни облиза пресъхналите си устни. — Роб не е ял цял ден. Накарах Ролан да му донесе хубава супа, ребърца от глиган и лучена яхния и ейл, но той дори не ги докосна. Цялата сутрин писа някакво писмо и ми каза да не го безпокоя, а когато го свърши, го изгори. Сега седи и гледа някакви карти. Попитах го защо ги гледа, но той не ми отговори. Мисля, че дори не ме чу. Не иска дори да се преоблече. Дрехите му бяха влажни целия ден и оцапани с кръв. Искам да му бъда добра съпруга, старая се, но не знам как да му помогна.

Да го развеселя, да го утеша. Не зная от какво има нужда. Моля ви, милейди, вие сте му майка, кажете ми какво да направя.

„Кажете ми какво да направя.“ Кейтлин можеше да запита същото, ако баща й беше достатъчно добре, за да го пита. Но лорд Хостър си беше почти отишъл. Нейният Нед също. „Бран и Рикон също, и мама, и Брандън, толкова отдавна.“ Само Роб й бе останал, Роб и гаснещата надежда за дъщерите й.

— Понякога — бавно заговори Кейтлин — най-доброто, което може да направи човек, е да не прави нищо. Когато отидох в Зимен хребет, ме болеше всеки път, когато Нед отидеше в гората на боговете, за да седне под своето дърво на сърцето. Разбирах, че част от собствената му душа е в това дърво, част, която той никога не ще сподели с мен. Но скоро осъзнах, че без тази част той никога нямаше да е Нед. Джейни, дете мое, ти си се венчала за севера, като мен… а в севера ще дойде зимата. — Опита се да се усмихне. — Бъди търпелива. Разбираща. Той те обича и се нуждае от теб, и много скоро ще се върне при теб. Още тази нощ може би. Бъди до него и чакай. Това е всичко, което мога да ти кажа.

Младата кралица я слушаше замаяна.

— Ще бъда — каза тя, когато Кейтлин свърши. — Ще бъда до него. — И стана. — Трябва да тръгвам. Може да ме е търсил. Ще видя. Но ако още стои над картите, ще бъда търпелива.

— Бъди — каза Кейтлин, но когато момичето стигна до вратата се сети за още нещо. — Джейни. — извика след нея Кейтлин, — има още нещо, което Роб чака от теб, въпреки че може би още не го е осъзнал. Един крал трябва да си има наследник.

При тези думи момичето се усмихна.

— Мама казва същото. Тя ми прави отвара от билки, мляко и ейл, за да зачена. Пия я всяка сутрин. Казах на Роб, че съм сигурна, че ще му дам близнаци. Един Едард и един Брандън. Мисля, че това му харесва. Ние… опитваме се почти всеки ден, милейди. Понякога по два пъти, и повече. — Червенината, която изби на бузите й, беше много красива. — Скоро ще бъда с дете, обещавам ви. Всяка нощ се моля на Майката небесна.

— Добре. И аз ще добавя молитвите си. Към старите богове, и към новите.

След като момичето си отиде, Кейтлин отново се обърна към баща си и погали тънкия бял кичур на челото му.

— Един Едард и един Брандън — въздъхна тихо тя. — А след време може би и един Хостър. Това ще ти хареса, нали?

Баща й не отговори, но тя не беше и очаквала. Ромонът на дъжда по покрива се смеси с тихото дихание на баща й, а тя се замисли за Джейни. Момичето изглеждаше добросърдечно, точно както я бе уверил Роб. „И със здрави бедра, което може да се окаже по-важно.“