Вихър от мечове

САНСА

Поканата изглеждаше съвсем невинна, но при всяко прочитане коремът на Санса се стягаше на възел. „Сега тя ще стане кралица. Красива е, богата и всички я обичат, защо ще иска да вечеря с дъщерята на един предател?“ Допускаше, че може да е от любопитство. Сигурно Марджери Тирел искаше да прецени съперничката, която бе изместила. „Чудно, дали ме ненавижда? Дали си мисли, че и желая злото?“

Санса беше гледала от стените на замъка, когато Марджери Тирел и ескортът се приближаваха с бавна тържественост по широката улица от Високия хълм на Егон. Джофри беше посрещнал новата си „бъдеща невяста“ пред Кралската порта, за да я поздрави с „добре дошла“ в града, и след това двамата тръгнаха един до друг, съпроводени от възгласите на тълпите, Джоф в бляскавите си доспехи и момичето на дома Тирел, разкошно в зелените си одежди и с плащ от есенни цветя на раменете. Беше шестнайсетгодишна, с кафява коса и топли кафяви очи, стройна и много красива. Докато минаваше, хората викаха името й, вдигаха децата си, за да ги благослови, и хвърляха цветя под копитата на коня й. Майка й и баба й следваха плътно зад тях, във висока къща на колелета, чиито страници бяха резбовани с формата на стотици сплетени рози, всяка позлатена и блестяща. Простолюдието посрещаше с възторг и тях.

„Същата тълпа, която ме свали от коня и щеше да ме убие, ако не беше Хрътката.“ Санса нищо не беше направила, за да я мразят толкова хората, както и Марджери Тирел не беше направила нищо, за да спечели обичта им. „Дали ще иска и аз да я заобичам?“ Тя още веднъж огледа поканата, която, изглежда, беше написана от ръката на самата Марджери. „Дали ще поиска да я благословя?“ Зачуди се дали Джофри знае за тази вечеря. Като нищо можеше да излезе негово хрумване. Уплаши се. Ако зад поканата стоеше Джоф, сигурно беше замислил някаква жестока шега, целяща да я посрами в очите на момичето. Дали нямаше отново да заповяда на кралската си гвардия да я съблекат гола? Последния път, когато го направи, го спря вуйчо му Тирион, но сега Дяволчето го нямаше, за да й се притече на помощ.

„Никой не може да ме спаси освен моя Флориан.“ Сир Донтос й беше обещал, че ще й помогне да избяга, но чак в нощта на сватбата на Джофри. Планът за бягството й беше подготвен добре, уверяваше я нейният скъп и всеотдаен рицар, превърнат в шут. Дотогава тя не можеше да направи нищо друго, освен да търпи и да отброява дните.

„И да вечерям с тази, която ме замести…“

Може би беше несправедлива към Марджери Тирел. Може би поканата беше най-обикновена проява на доброта, акт на вежливост. „Сигурно е просто една вечеря.“ Но това беше Червената цитадела, беше Кралски чертог, това тук беше дворът на крал Джофри Баратеон, Първия с това име, и ако Санса Старк беше научила нещо тук, то това нещо се наричаше недоверие.

Въпреки всичко трябваше да приеме. Сега тя беше едно нищо, ненавижданата дъщеря на един предател и презряната сестра на един въстанал владетел. Не можеше да откаже на бъдещата кралица на Джофри.

„Жалко, че Хрътката го няма.“ В нощта на битката Сандор Клегейн беше дошъл в стаята й, за да я изведе от града, но Санса му отказа. Понякога лежеше будна цяла нощ и се чудеше дали бе постъпила разумно. Скрила беше оцапания му с кръв бял плащ в едно кедрово сандъче под коприните си. Не можеше да каже защо го задържа. Хрътката се бе оказал страхливец, така разправяха. В разгара на битката толкова се напил, че трябвало Дяволчето да го замести и да поведе хората му. Но Санса разбираше. Знаеше тайната на изгореното му лице. „От огъня се е уплашил.“ В онази нощ адският огън беше подпалил самата река и беше изпълнил въздуха със зелени пламъци. Дори в замъка Санса се беше изплашила. А отвън… не можеше да си го представи.

Тя въздъхна, взе перо и мастило и написа на Марджери Тирел учтива бележка, че приема поканата.

Когато дойде вечерта на срещата им, дойде друг мъж от Кралската гвардия, мъж толкова различен от Сандор Клегейн, колкото… „ами, колкото едно цвете от куче.“ Когато Санса видя сир Лорас Тирел на прага, сърцето й затупка. За пръв път се озова толкова близо до него, откакто се беше върнал в Кралски чертог, повел авангарда на бащината си войска. В първия миг не знаеше какво да каже.

— Сир Лорас — успя най-сетне да проговори тя, — вие… вие сте толкова хубав…

Той се усмихна.

— Милейди е много мила. И красива освен това. Сестра ми ви очаква с нетърпение.

— Аз също чаках с нетърпение тази вечеря.

— Както и Марджери, и милейди баба ни. — Той я хвана под ръка и я поведе към стълбите.

— Вашата баба? — Санса установи, че й е много трудно да върви, да говори и да мисли едновременно. Усещаше през коприната топлината на дланта му.

— Лейди Олена. Тя също ще вечеря с вас.

— О! — каза Санса. „Говоря му и той ме докосва, държи ръката ми и ме докосва.“ — Кралицата на тръните я наричат. Нали?

— Да. — Сир Лорас се засмя. „Той има най-топлата усмивка на света“ — помисли тя, а младият рицар продължи: — Няма да е зле да не споменавате това прозвище в нейно присъствие, за да не ви боцне.

[???] се изчерви. Всеки глупак щеше да съобрази, че никоя жена не би се зарадвала да я нарекат „кралица на тръните“. „Може би наистина съм толкова глупава, колкото твърди Церсей Ланистър.“ Отчаяно се помъчи да измисли нещо по-умно и очарователно, което да му каже, но умът й съвсем я беше оставил. За малко да му каже колко е красив, но се сети, че вече го бе казала.

А той наистина беше красив. Изглеждаше по-висок от първия път, когато го беше срещнала, но все така строен и изящен, и Санса никога не беше виждала момче с толкова великолепни очи. „Но той не е момче. Сега е мъж, рицар на Кралската гвардия.“ Помисли си, че в бялото изглежда дори още по-изящен, отколкото в зелените и златни цветове на дома Тирел. Единственото цветно петънце по него сега беше брошката, стягаща плаща му: розата на Планински рай, изкована от меко жълто злато, положена в нежно кръгче от нефритени листца.

Сир Бейлон Суан им отвори и задържа вратата на Стегата на Мегор, за да минат. Той също беше целият в бяло, но не изглеждаше и наполовина толкова великолепен, колкото сир Лорас. Оттатък рова с шиповете десетина мъже се упражняваха с мечове и щитове. Тъй като замъкът беше препълнен, част от гостите бяха настанени във външния двор. Отстъпили им го бяха да вдигнат шатрите си, оставяйки по този начин за упражнения само малките вътрешни дворчета. Един от близнаците Редвин отстъпваше пред меча на сир Талад, с очите, изрисувани на шлема му. Ниският и малко тромав сир Кенос от Кайс, който пъшкаше и пухтеше при всяко надигане на дългия си меч, все още като че ли удържаше срещу Озни Черно котле, но братът на Озни сир Осфрид наказваше жестоко скуайъра с жабешкото лице Морос Слинт. Колкото и затъпени да бяха мечовете, на заранта Слинт щеше да се появи с дебели отоци по ръцете и краката. Санса потръпна. „Едва успяха да погребат мъртвите от последната битка и вече се подготвят за следващата.“

В дъното на двора един рицар с две златни рози на щита отбиваше атаките на трима противници. След миг улучи единия по главата и го събори на земята в несвяст.

— Това вашият брат ли е? — попита Санса.

— Да, милейди — каза сир Лорас. — Гарлан често тренира срещу трима, понякога дори четирима. Казва, че в битка човек рядко остава срещу един и че затова иска да е подготвен.

— Сигурно е много смел.

— Той е голям рицар — отвърна сир Лорас. — По-добър с меча от мен всъщност, макар че аз боравя по-добре с пиката.

— Помня — каза Санса. — И яздите великолепно, сир.

— Толкова сте великодушна, че го казвате, милейди. Кога сте ме видели да яздя?

— На турнира в чест на Ръката, не помните ли? Яздехте бял кон, доспехите ви бяха в стотици цветове. Подарихте ми роза. Червена роза. Същия ден на други момичета хвърляхте бели рози. — Изчерви се. — Казахте, че никоя победа не е и наполовина толкова красива като мен.

Сир Лорас се усмихна скромно.

— Казал съм просто една истина, която всеки мъж, който има очи ще съзре.

„Той не помни — осъзна стъписана Санса. — Той само е учтив с мен, не помни нито розата, нито нищо друго.“ А тогава беше толкова сигурна, че жестът му означава нещо, че означава всичко. Червена роза, а не бяла.

— Беше след като свалихте от коня сир Робар Ройс — промълви тя отчаяно.

Той пусна ръката й.

— Робар го посякох при Бурен край, милейди. — Не беше хвалба. Прозвуча тъжно.

„Него и още един рицар от Гвардията на дъгата на крал Ренли, да.“ Санса беше чувала жените и това да обсъждат около кладенеца, но го беше забравила.

— Било е когато са убили лорд Ренли, нали? Колко ужасно трябва да е било за горката ви сестра.

— За Марджери? — Гласът му беше хладен. — Несъмнено. Но тогава тя беше в Горчив мост. Не го е видяла.

— Въпреки това. Когато е чула…

Сир Лорас леко погали с длан дръжката на меча си. Беше покрита с бяла кожа, а ефесът представляваше роза от алабастър.

— Ренли е мъртъв. Робар също. Какъв смисъл да говорим за тях? Остротата на тона му я стъписа.

— Аз… милорд… не исках да ви оскърбя, сир.

— Не бихте могли, лейди Санса — отвърна сир Лорас, но цялата топлина в гласа му беше изчезнала. И повече не я хвана под ръка.

Заслизаха по стълбите смълчани.

„О, защо трябваше да споменавам за сир Робар? — помисли Санса. — Всичко провалих. Сега ми е сърдит.“ Опита се да измисли нещо, с което да поправи грешката си, но всички думи, които й идваха, бяха неподходящи. „Мълчи си, за да не направиш нещата още по-лоши.“

Лорд Мейс Тирел и свитата му бяха настанени зад кралската септа, в продълговатата и покрита с каменни плочи цитадела, наричана Девичата гробница, след като крал Белор Блажения затворил в нея своите сестри, за да не го изкусява видът им за плътски помисли. Пред високите й резбовани врати стояха двама стражи с позлатени шлемове и със златната роза на Планински рай, извезана на гърдите им. И двамата бяха снажни мъже, високи по седем стъпки, широкоплещести и тесни в кръста, с великолепни мускули. Когато Санса се приближи достатъчно, за да види лицата им, не можа да отличи единия от другия. Имаха еднакви волеви челюсти, еднакви тъмносини очи и еднакви гъсти рижи мустаци.

— Кои са те? — попита тя сир Лорас, забравила за момент неудобството си.

— Личните телохранители на баба ми — каза той. — Майка им ги е нарекла Ерик и Арик, но баба ми не може да ги различава един от друг, затова ги нарича просто Левия и Десния.

Левия и Десния отвориха вратите и Марджери Тирел затича надолу по късото стълбище да ги посрещне.

— Лейди Санса! — извика тя. — Толкова се радвам, че дойдохте. Бъдете добре дошла.

Санса коленичи пред бъдещата кралица.

— Оказвате ми висока чест, ваша милост.

— Защо не ме наричате просто Марджери? Станете, моля ви. Лорас, помогни на лейди Санса да се изправи. Мога ли да ви наричам Санса?

— Ако благоволите. — Сир Лорас й помогна да стане. Марджери го освободи със сестринска целувка и хвана Санса за ръката.

— Ела, баба ми те чака, а тя не е от най-търпеливите.

В камината пращеше огън и по пода бяха пръснати красиво изплетени рогозки. Около дървената маса бяха насядали десетина жени.

Санса познаваше само високата достолепна съпруга на лорд Тирел, лейди Алери, чиято дълга сребриста плитка беше стегната с халкички от скъпоценни камъни. Марджери й представи останалите. Имаше три нейни братовчедки от рода Тирел, Мега, Ала и Елинор, и трите приблизително на годините на Санса. Пълничката лейди Лана се оказа сестра на лорд Тирел, женена за един от клона на зелените ябълки на Фосоуей. Изящната светлоока лейди Леонет също беше от Фосоуей и женена за сир Гарлан. Септа Нистерика имаше грозновато пъпчиво лице, но изглеждаше весела и добродушна. Бледата елегантна лейди Грейсфорд носеше дете, а лейди Бълвър беше дете, на не повече осем години. А „Мери“ беше името, с което трябваше да нарича дръзката и добре закръглена Мередит Крейн, но във всеки случай не и лейди Мериуедър, знойна черноока красавица от Мир.

Най-накрая Марджери я заведе пред сбръчканата белокоса и дребна като кукличка жена в челото на масата.

— За мен е чест да ти представя моята баба лейди Олена, вдовица на покойния Лутор Тирел, лорд на Планински рай, паметта за когото е утеха за всички нас.

Старицата ухаеше на розова вода. „Богове, колко е дребничка.“ В тази женица нямаше нищо трънесто.

— Целуни ме, чедо — каза лейди Олена и хвана Санса за китката с меката си, покрита с кафяви петънца длан. — Толкова е мило от твоя страна да приемеш да вечеряш с мен и това мое глупаво ято квачки.

Санса прилежно целуна старата жена по бузата.

— Мило беше от ваша страна, че ме поканихте, милейди.

— Познавах твоя дядо, лорд Рикард, макар и не много добре.

— Той е починал преди да се родя.

— Зная, чедо. Говорят, че и дядо ти Тъли е на смъртно легло. Лорд Хостър. Не се съмнявам, че са ти го казали. Стар е, макар и не толкова колкото мен. Все едно, нощта пада за всички ни накрая, за някои — твърде рано. За съжаление тези „някои“ са твърде много, бедното ми дете. Зная, че и ти си имала много поводи за скръб. Нашите съболезнования за загубите, които си преживяла. Санса се озърна към Марджери.

— Натъжих се, когато научих за смъртта на лорд Ренли, ваша милост. Беше много галантен.

— Колко мило от твоя страна, че го казваш — отвърна Марджери. Баба й изсумтя.

— Галантен, да. И чаровен, и много чист. Знаеше как да се облича, умееше да се усмихва и имаше навик да се къпе, и кой знае защо реши, че това го прави достатъчно подходящ за крал. На Баратеоните винаги са им хрумвали странни неща, разбира се. Струва ми се, че това идва от таргариенската им кръв. — Лейди Олена подсмръкна пренебрежително. Веднъж се опитаха да ме омъжат за един Таргариен, но бързо сложих край на тази глупост.

— Ренли беше храбър и добър, бабо — каза Марджери. — Татко също го харесваше, както и Лорас.

— Лорас е млад — отвърна рязко лейди Олена — и го бива в събарянето на мъже от конете с пръчка. Това не го прави много умен. Колкото до баща ти, жалко, че не съм се родила селянка: щях да набия повечко ум с черпака в дебелата му глава.

— Майко! — сгълча я лейди Алери.

— Шшт, Алери, не ми дръж този тон. И не ме наричай „майко“. Ако те бях родила, щях да го помня. Мога да виня само мъжа ти, тъпия лорд на Планинския рай.

— Бабо! — възмути се Марджери. — Внимавай какво говориш. Какво ще си помисли Санса за нас?

— Току-виж си помислила, че ще се намери малко ум и между нас. У една от нас поне. — Старицата отново се обърна към Санса. — Предупреждавах ги, това е измяна. Робърт има двама сина, а Ренли има по-голям брат, как изобщо е възможно да претендира за този ужасен железен трон? Тц-тц, казва синът ми, нима не искаш миличката ти внучка да бъде кралица? Вие Старките някога сте били крале, Арините и Ланистърите също, и дори Баратеоните по женска линия, но Тирелите никога не са били нещо повече от стюарди, докато не дошъл Дракона и не изпекъл законния крал на Предела на Полето на огъня. Ако трябва да говорим честно, дори правата ни над Планинския рай са малко спорни, както хленчат непрекъснато ужасните Флоренти. „Толкова ли е важно?“, ще попиташ и разбира се, че е все едно, освен за овнешки глави като сина ми. Мисълта, че един ден може да види внука си положил задник на Железния трон, кара Мейс да се дуе като… е, как му викаха? Марджери, ти си ми умничка, бъди така добра да припомниш на горката си изкуфяла баба как се казваше онази шантава риба от Летните острови, дето като я боцнеш, се издува десетократно.

— Риба дуй я наричат, бабо.

— Че как иначе. Тия нещастници на Летните острови нямат капка въображение. Синът ми, да говорим честно, трябва да си вземе рибата дуй за личен герб. Може и една корона да й сложи отгоре, както Баратеоните си коронясаха елена, току-виж сърце му дошло на място. Мене ако питаш, трябваше да си стоим настрана от тази дяволска глупост, ама издоиш ли веднъж кравата, не можеш й върна млякото във вимето. След като лорд Дуй сложи короната на главата на Ренли, нагазихме в говната до колене, и ето ти сега грижи. Ти какво казваш за всичко това, Санса?

Санса зяпна, после затвори уста. Чувстваше се точно като риба ДУЙ.

— Тирелите могат да докажат родословието си чак до Гарт Зелената ръка — беше най-подходящото, което й хрумна.

Кралицата на тръните изсумтя.

— Могат, да. Както и Флорентите, и Роуаните, и Оукхарт, и половината знатни домове на юга. Гарт, казват, обичал да си посява семето в плодородна почва. Не бих се учудила, ако не само ръцете му са били зелени.

— Санса — намеси се лейди Алери, — сигурно вече си прегладняла. Какво ще кажеш да хапнем малко печено глиганско и лимонови кексчета?

— Лимоновите кексчета са ми любимите — призна Санса.

— Това го разбрахме — заяви лейди Олена, която явно нямаше да позволи да я накарат да млъкне. — Онова същество Варис, изглежда, смяташе, че трябва да сме му благодарни за информацията. Честно казано, никога не ми е било ясно какъв е смисълът от един евнух. Според мен те са си жалки мъже, само дето са им отрязали полезните части. Алери, ще ги накараш ли най-после да я донесат тази храна, или си решила да ме умориш от глад? Ела, Санса, седни тук до мен, аз не съм такава досадница като останалите. Надявам се, че обичаш глупците.

Санса приглади полите си и седна.

— Мисля… глупците ли, милейди? Имате предвид… с пъстрите дрехи?

— С пера в нашия случай. А ти за какво помисли, че говоря? За сина си? Или за тези хубави дамички? О, не се изчервявай, с тази своя коса ще заприличаш на нар. Всички мъже са глупци, честно казано, но тези в пъстрите дрехи са по-забавни от другите с короните. Марджери, чедо, доведи, моля те, Лоената буца да видим дали ще може да накара лейди Санса да се усмихне. Останалите си сядайте по местата, все аз ли трябва всичко да ви казвам? Санса сигурно вече си мисли, че дамите на внучката ми са стадо овце.

Лоената буца се появи преди храната, облечен в палячовски костюм от зелени и жълти пера и с клепнала на една страна шутовска шапка. Грамаден и кръгъл като бъчва дебелак, колкото три Лунни момчета, той направи няколко странични колелета през залата, скочи на масата и снесе едно огромно яйце точно пред Санса.

— Счупете го, милейди — заповяда й той. Санса го счупи и отвътре излязоха дузина пиленца и защъкаха във всички посоки. — Дръжте ги! — извика Лоената буца. Малката лейди Бълвър хвана едно и му го подаде, а той килна глава назад, натика го в голямата си уста и сякаш го глътна наведнъж. Когато се оригна, от носа му изхвърчаха малки жълти перца. Лейди Бълвър зарева от ужас, но плачът й набързо се превърна в радостен писък, когато пиленцето изхвърча от ръкава на роклята й и затича по ръката й.

Докато слугите поднасяха супа от праз лук с гъби, Лоената буца започна да жонглира, а лейди Олена опря лакти на масата и попита:

— Познаваш ли сина ми, Санса? Лорд Дуй на Планинския рай?

— Голям владетел — учтиво отвърна Санса.

— Голям тъпак — каза Кралицата на тръните. — Баща му също беше тъп. Моят съпруг, покойният лорд Лутор. О, аз си го обичах много, не ме разбирай погрешно. Добър мъж беше и го биваше в леглото, но все пак си беше ужасен тъпак. Падна с коня си в една пропаст по време на лов. Казват, че зяпал в небето, без да гледа накъде го води конят. А сега тъпият ми син прави същото, само че вместо кон е яхнал лъв. Предупредих го: лесно е да яхнеш лъв, но е трудно да слезеш от нето, но той само се кикоти. Ако някога имаш син, Санса, бий го често да го научиш да те слуша. Аз горката си имах само едно момче и затова не го биех много, затова сега обръща повече внимание на Лоената буца, отколкото на мен. Лъвът не ти е домашно котенце, викам му, а той — „тц-тц, мамо.“ Много цъкане пада в това кралство, мене ако питаш. Всички тези крале ще направят много по-добре, ако си оставят глупавите мечове и си седнат на задниците да послушат майките си.

Санса усети, че отново е зяпнала, затова побърза да напълни устата си с лъжица супа. Лейди Алери и другите жени се кикотеха на Лоената буца, който вадеше портокали от главата си, от лактите си и от грамадния си задник.

— Искам да ми кажеш истината за това момче крал — каза лейди Олена. — За този Джофри.

Пръстите на Санса стиснаха лъжицата. „Истината? Не мога. Не го искайте от мен, моля ви, не мога.“

— Аз… аз… ами…

— Да, ти. Кой друг ще знае по-добре? Момчето си изглежда съвсем като крал, признавам го. Малко прекалено самоуверено, но това ще е от ланистърската му кръв. Чухме обаче някои обезпокоителни приказки. Има ли някаква истина в тях. Да се е държало лошо с теб това момче?

Санса, се озърна плахо. Лоената буца натика цял портокал в устата си, сдъвка го и преглътна, плесна се по бузата и издуха семки от носа си. Жените се смееха и кикотеха. Влизаха и излизаха слуги, Девичата гробница кънтеше от тракането на лъжици и блюда. Едно от пиленцата скочи на масата и прецапа през супата на лейди Грейсфорд. Като че ли никой не им обръщаше внимание, но тя въпреки всичко беше изплашена.

Лейди Олена ставаше нетърпелива.

— Защо зяпаш Лоената буца? Зададох ти въпрос и очаквам отговор. Ланистърите да не са ти отрязали езика, момиче?

Сир Донтос я беше предупредил да говори каквото мисли само в гората на боговете.

— Джоф… крал Джофри, той е… Негова милост е много хубав и чаровен, и… той е храбър като лъв.

— Да, всички Ланистъри са лъвове, а когато един Тирел си пусне душата, мирише на рози — сопна се старицата. — Но колко мил е все пак? Колко е умен? Има ли добро сърце и нежна ръка? Галантен ли е, както се полага за един крал? Ще цени ли Марджери и ще се отнася ли с нея нежно, ще пази ли честта й, както би пазил своята?

— Да — излъга Санса. — Той е много… много красив.

— Вече го каза. Знаеш ли, момиче, някои твърдят, че си толкова глупава, колкото нашата Лоена буца, и вече започвам да им вярвам. Красив? Надявам се, че съм успяла да науча Марджери колко струва мъжката красота. По-малко от пръднята на глумец. Въпросът е какво е Джофри? — Посегна и дръпна минаващата слугиня. — Този праз не ми харесва. Отнеси супата и ми донеси малко сирене.

— Сиренето ще се поднесе след десерта, милейди.

— Сиренето ще се поднесе, когато аз кажа, че ще се поднесе, а аз искам да се поднесе веднага. — Старата жена отново се обърна към Санса. — Страх ли те е, дете? Няма нужда да се боиш, тук сме само жени. Кажи ми истината, нищо лошо няма да те сполети.

— Баща ми винаги казваше истината. — Санса го изрече тихо, но въпреки това й беше трудно да изговори думите.

— Лорд Едард, да, известен беше той с искреността си. Но те го обявиха за предател и му взеха главата. — Очите на старата жена се забиха в нея, остри и светли като върхове на мечове.

— Джофри — каза Санса. — Джофри го направи. Той ми обеща, че ще прояви милост, а отряза главата на баща ми. Каза, че това е милостта му, и ме заведе горе на стените, и ме накара да я видя. Главата. Искаше да ме види как плача, но… — Спря и покри с шепа устата си. „Твърде много казах, о, богове милостиви, те ще разберат, ще чуят, някой ще им каже…“

— Продължавай — подкани я Марджери, бъдещата кралица на Джофри. Санса не знаеше колко е чула.

— Не мога. — „А ако му каже, ако му каже? Тогава той със сигурност ще ме убие или ще ме предаде на сир Илин.“ — Не исках да… баща ми беше предател, брат ми също, в мен тече предателска кръв, моля ви, не ме карайте да казвам повече.

— Успокой се, дете — заповяда Кралицата на тръните.

— Тя е изплашена, бабо, виж я само. Старата жена повика с ръка Лоената буца.

— Глупчо! Изпей някоя песен. Някоя по-дълга. „Мечокът грозен и девицата красива“ ще стане.

— Ей сега! — отвърна дебелият шут. — Как да не стане! Да ви я изпея ли изправен на главата си, милейди?

— Така по-добре ли ще звучи?

— Не.

— Тогава си стой на краката. Няма защо да ти пада шапката. Доколкото помня, нямаш навик да си миеш косата.

— Както заповяда милейди. — Лоената топка се поклони, оригна се, после се изправи, изпъчи корема си и зарева: — Имало нявга мечок, мечок, мечок! Грозен, кафяв и космат…

— Лейди Олена се наведе към Санса.

— Още когато бях момиче, беше добре известно, че в Червената цитадела и стените имат уши. Е, да си слушат тогава песента, а пък ние да си побъбрим спокойно.

— Но… — започна Санса. — Варис… той знае, той винаги…

— Пей по-силно! — извика Кралицата на тръните на Лоената топка. — Тия мои старчески уши са оглушали. Да ми шепнеш ли си решил, дебел глупчо? За шепнене не плащам. Пей!

— МЕЧОКЪТ! — загърмя плътният дълбок глас на грамадния шут и закънтя от таванските греди. — О, ХАЙДЕ, МУ КАЗАХА ТЕ, О, ХАЙДЕ НА ПРАЗНИКА С НАС! НА ПРАЗНИК? ОТВЪРНА ИМ ТОЙ, НО КАК? ТА АЗ СЪМ МЕЧОК, ГРОЗЕН, КАФЯВ И КОСМАТ!

Старата дама се усмихна.

— В Планинския рай си имаме много паяци между цветята. Докато се държат настрана, ги оставяме да си плетат паяжините, но окажат ли се под краката ни, ги стъпваме. — Тя потупа Санса по ръката. — Хайде, чедо, кажи ми сега истината. Що за човек е този Джофри, който нарича себе си Баратеон, но толкова много прилича на Ланистър?

— И ХВАНАХА ТЕ ПО ПЪТЯ НАТАМ, ЗА ПРАЗНИКА ВЕСЕЛ, ГОЛЯМ, ГОЛЯМ! МОМЧЕТАТА ТРИ И КОЗЕЛЪТ, МЕЧОКЪТ ПОДСКАЧАШЕ С ТЯХ!

Санса имаше чувството, че сърцето й е заседнало в гърлото. Кралицата на тръните беше толкова близо до нея, че усещаше разваления й дъх. Тънките й криви пръсти се впиваха в китката й. От другата й страна Марджери също слушаше. Побиха я тръпки.

— Чудовище — прошепна тя толкова плахо, че едва чу собствения си глас. — Джофри е чудовище. Той излъга за момчето на касапина и накара татко ми да убие вълка ми. Когато ми се ядоса за нещо, кара Кралската гвардия да ме бие. Той е зъл и жесток, милейди, това е. Кралицата също.

Лейди Олена Тирел и внучката й се спогледаха.

— Аха — промълви старицата. — Жалко.

„О богове! — помисли ужасена Санса. — Ако Марджери не се омъжи за него, Джоф ще разбере, че аз съм виновна.“

— Моля ви — изломоти отчаяно тя. — Моля ви, не спирайте венчавката…

— Не се безпокой, лорд Дуй е решил Марджери на всяка цена да стане кралица. А думата на един Тирел струва повече от всичкото злато на Скалата на Кастърли. Така беше поне по мое време. Все пак благодарим ти за истината, чедо.

— …ПОДСКАЧАШЕ ТОЙ ХОП-ХОП, ХОП-ХОП, ОТТУК ЧАК ДОТАМ, ДОТАМ, ДО ПРАЗНИКА ВЕСЕЛ, ГОЛЯМ, ГОЛЯМ! — Лоената топка подскачаше, ревеше и тупаше с крак.

— Санса, би ли искала да ни погостуваш в Планински рай? — Когато Марджери Тирел се усмихнеше, много заприличваше на брат си Лорас. — Точно сега всички есенни цветя са разцъфнали, има малки зелени горички и шадравани, сенчести дворове и мраморни колонади. Милорд баща ми винаги държи в двора певци, с много по-сладки гласове от Лоения, а също свирачи на флейта, цигулари и арфисти. Имаме най-добрите коне и ладии за развлечения, с които плаваме по Мандър. Ти обичаш ли да ловуваш със сокол, Санса?

— Малко — призна тя.

— О, СЛАДКА БЕ ТЯ КАТО ЧИСТА РОСА! ДЕВИЦАТА С РУСА КОСА КАТО МЕД!

— Ще обикнеш Планински рай също като мен, знам го. — Марджери прибра едно паднало на лицето на Санса кичурче. — Щом го видиш, няма да ти се иска да го напуснеш. А може пък и да не ти се наложи.

— КОСА, АХ, КОСА, ДЕВИЦАТА С РУСА КОСА КАТО МЕД!

— Шшшт, чедо! — скара й се Кралицата на тръните. — Та Санса дори не ни е казала дали иска да ни гостува.

— О, само да можех! — каза Санса. Планински рай й звучеше като онова приказно място, за което винаги беше мечтала, също като онзи красив и вълшебен двор, който някога се бе надявала, че ще намери в Кралски чертог.

— …И ДУШЕШЕ ТОЙ ВЪВ ЛЕТНИЯ ЗНОЙ. МЕЧОКЪТ! МЕЧОКЪТ! ГРОЗЕН, КАФЯВ И КОСМАТ.

— Но кралицата — продължи Санса — няма да ми позволи да зами — на…

— Ще позволи, ще позволи. Без Планински рай Ланистърите не могат да се надяват, че ще задържат Джофри на трона. Ако моят тъп син я помоли, тя няма да има никакъв избор, освен да изпълни молбата му.

— А той? — попита с разтуптяно сърце Санса. — Той ще я помоли ли?

Лейди Олена се намръщи.

— Не виждам смисъл да му оставям избор. Той, разбира се, изобщо няма да се досети за истинската ни цел, няма защо да му се казва.

— … И ДУШЕШЕ ТОЙ ВЪВ ЛЕТНИЯ ЗНОЙ! Санса свъси чело.

— Истинската ни цел ли, милейди?

— ПОДУШИ ГО ТОЙ И РЕВНА, ХЕЙ ТАМ! НА МЕД ЗАМИРИСА МУ В ЛЕТНИЯ ЗНОЙ!

— Да се погрижим за венчилото ти, мило дете — каза старицата, докато Лоената буца ревеше. — За моя внук.

„Да ме венчаят за сир Лорас, о…“ Дъхът на Санса секна в гърлото й. Спомни си сир Лорас в неговата сияеща броня от сапфири, когато й хвърли розата. Сир Лорас в белите му копринени одежди, толкова чист, невинен и красив. Трапчинките на бузите му, когато се усмихнеше. Сладостта на смеха му, топлината на дланта му. Можеше само да си представи какво ще е да свали ризата му и да погали меката кожа под нея, да се изправи на пръсти и да го целуне, пръстите й да пробягат по гъстите му кафяви къдрици и по тъмнокафявите му очи. По шията й полази червенина.

— О, АЗ СЪМ ДЕВИЦА, ИЗВИКА МУ ТЯ, СЛАДКА КАТО ЧИСТА РОСА, С МЕЧОК КОСМАТ НЕ ИГРАЯ! МЕЧОК! МЕЧОК! С МЕЧОК КОСМАТ НЕ ИГРАЯ!

— Би ли го приела, Санса? — попита Марджери. — Аз си нямам сестра, само братя. О, моля те, кажи „да“, моля те, кажи, че ще се съгласиш да се омъжиш за брат ми.

Думите сами потекоха от устата й.

— Да. Да, приемам. Бих го искала повече от всичко на света. Да се омъжа за сир Лорас, да го обичам…

— Лорас ли? — възкликна ядосано лейди Олена. — Не бъди глупава, детето ми. Рицарите от Кралската гвардия не се женят. Ама теб на нищо ли не са те учили в Зимен хребет? Говорехме за внук ми Уилас. Той, разбира се, е малко старичък за тебе, но въпреки всичко е мило момче. Никак не е тъп при това, а освен това е наследникът на Планински рай.

Санса се замая. Допреди миг главата й се бе запълнила с мечти за Лорас, а в следващия изведнъж й ги избиха. „Уилас? Уилас?“

— Ами… — започна тя глупаво. „Вежливостта е оръжието на дамата. Не трябва да ги обиждаш, внимавай какво говориш.“ — Аз не познавам сир Уилас. Никога не съм имала удоволствието, милейди. И той ли… и той ли е толкова велик рицар като братята си?

— …Я ВДИГНА ВЪВ ВЪЗДУХА ТОЙ! МЕЧОКЪТ! МЕЧОКЪТ!

— Не — каза Марджери. — Той никога не е полагал клетви. Баба й се намръщи.

— Кажи истината на момичето. Бедното ни момче е сакато. Това е.

— Раниха го като скуайър, на първия му турнир — каза Марджери. — Конят му падна и си счупи крака.

— Онази дорнска змия, той беше виновен, онзи Оберин Мартел. И майстерът му.

— АЗ РИЦАР ЗОВЯХ, А ТИ СИ МЕЧОК! МЕЧОК! МЕЧОК! ГРОЗЕН, КАФЯВ И КОСМАТ!

— Уилас има недъгав крак, но добро сърце — увери я Марджери. — Много ми четеше, като бях малка, и ми рисуваше картини със звезди. Ще го обикнеш също като мен, Санса.

— ВЪВ ВЪЗДУХА РИТАШЕ, ПЛАЧЕШЕ ТЯ, ДЕВИЦАТА СЛАДКА! НО БЛИЖЕШЕ ТОЙ МЕДА ОТ КОСАТА Й! КОСАТА! КОСАТА! БЛИЖЕШЕ ТОЙ МЕДА ОТ КОСАТА Й!

— Кога мога да се запозная с него? — попита колебливо Санса.

— Скоро — увери я Марджери. — Когато дойдеш в Планински рай, след като двамата с Джофри се венчаем. Баба ми ще те заведе.

— С удоволствие — каза старицата, потупа Санса по ръката и се усмихна. — Наистина.

— ВЪЗДЪХНА ТОГАВА ДЕВИЦАТА СЛАДКА, ВЪВ ВЪЗДУХА РИТНА ВЕДНЪЖ И ИЗПЛАКА: МОЙ МЕЧО, ЗАПЯ. МОЙ МЕЧО КРАСИВ И ДОБЪР! И ТРЪГНАХА ТЕ ПО ПЪТЯ ШИРОК, МЕЧОКЪТ, МЕЧОКЪТ С ДЕВИЦАТА СЛАДКА СЪС РУСА КОСА КАТО МЕД.

Лоената топка изрева за последно, после скочи във въздуха, превъртя се и се приземи на пода с такъв оглушителен трясък, че чашите по масата се разклатиха. Жените се разсмяха и запляскаха.

— Тъкмо се боях, че тази ужасна песен никога няма да свърши — каза Кралицата на тръните. — Я, ето че идва и сиренето ми.