Вихър от мечове

АРЯ

Когато Харвин дръпна качулката й, червеният блясък в кухия хълм я накара да замига като някакъв глупав бухльо.

В средата на пръстения под беше изкопана огромна яма, в която гореше огън. Пламъците му се вихреха и пращяха към осаждения от пушека таван. Стените бяха колкото от камък, толкова и от пръст, с огромни бели коренища, които се виеха между тях като хиляди лениви змии. Пред очите й между тези корени започнаха да изникват хора: надничаха от сенките да видят пленниците, пристъпваха от устия на черни като катран проходи, показваха глави от ниши и цепнатини от всички страни. На едно място от другата страна на огъня корените оформяха нещо като стълбище, водещо нагоре, където седеше човек, почти скрит в плетеницата на язово дърво.

Лим свали качулката и на Джендри.

— Що за място е това? — попита той.

— Старо място. Дълбоко и тайно. Убежище, до което не могат да стигнат нито вълци, нито лъвове.

„Нито вълци нито лъвове.“ Кожата на Аря настръхна. Тя си спомни последния сън и вкуса на кръв, когато откъсна ръката на някакъв човек.

Пещерата беше огромна; трудно беше да се определи къде започва и къде свършва. Устията на тунелите можеха да свършват на две стъпки или да продължават на няколко мили. Аря видя мъже, жени и малки деца. Всички я гледаха нащрек.

Зелената брада каза:

— Ето го и нашия вълшебник, мършава катеричке. Сега ще си получиш отговорите.

Посочи й към огъня, където Том Седемте струни говореше с един висок слаб мъж, целия отрупан с всевъзможни парчетии стара броня върху избелял розов халат. „Не е възможно това да е Торос Мирски.“ Аря помнеше жреца дебел, с гладко лице и лъскава плешива глава. Този тук имаше изпито лице и рошава сива коса. Том му каза нещо и той обърна очи към нея, и Аря си помисли, че ще дойде да я заговори. Само че тогава се появи Лудия ловец, тикайки пленника си към светлината, и двамата с Джендри бяха забравени.

Ловеца се беше оказал набит мъж в дрехи, ушити от пъстри парчета щавена кожа, плешив, с тънка брадичка и свадлив. В Каменна септа Аря бе помислила, че Лим и Зелената брада ще бъдат разкъсани на парчета, когато се изправиха срещу него и поискаха пленника му за Господаря на мълниите. Всичките му псета бяха около него, душеха и ръмжаха. Но Том Седмака ги укроти със свирнята си, Невен излезе на площада с престилка, пълна с кокали и тлъсти късове овнешко, а Лим му посочи Ангай на прозореца на бардака — стрелецът бе опънал лъка си. Лудия ловджия ги беше наругал, че са жалки блюдолизци, но накрая се съгласи да отведе пленника си да го съди лорд Берик.

Бяха завързали китките му, затегнали бяха клуп на шията му, а на главата му бяха нахлупили чувал, но въпреки това мъжът внушаваше страх. Аря го усети из цялата пещера. Торос — ако това наистина беше Торос — ги посрещна пред огъня.

— Как го хвана? — попита жрецът.

— Кучетата му хванаха миризмата. Спеше пиян под една върба, ако щеш вярвай, ако щеш недей.

— Предаден от своите. — Торос се обърна към пленника и дръпна качулката му. — Добре дошъл в скромната ни зала, псе. Не е толкова великолепна като тронната зала на Робърт, но компанията е по-добра.

Игривите пламъци шареха изгореното лице на Сандор Клегейн с оранжеви сенки, така че той изглеждаше по-ужасно, отколкото на дневна светлина. Когато задърпа въжето, стегнало китките му, западаха люспи засъхнала кръв. Устата на Хрътката се изкриви.

— Познавам те — каза той на Торос.

— Познаваше ме. В мелетата проклинаше огнения ми меч, но аз на три пъти те свалих с него.

— Торос Мирски. По-рано си бръснеше главата.

— Като знак за покорно сърце, но всъщност сърцето ми е суетно. Освен това си загубих бръснача из горите. — Жрецът се плесна по корема. — Посмалих се доста освен това. Една година в горите и човек отслабва. Да можех да намеря и някой шивач да ми поизпъне кожицата.

Пак щях да заприличам на младо момче и хубавите моми щяха да ме засипват с целувки.

— Само слепите, жрецо.

Разбойниците зареваха от смях, но никой — толкова гръмко като Торос.

— Точно така. — Но вече не съм оня лъжежрец, когото познаваше. Господарят на Светлината се пробуди в сърцето ми. Много сили, отдавна заспали, се пробуждат, а има и сили, тръгнали по земята. Виждам ги в пламъците.

Хрътката не се впечатли.

— Майната им на твоите пламъци. Както и на теб. — Огледа разбойниците. — Странна ти е компанията за свят човек.

— Тези са ми братя — отвърна му простичко Торос.

Лим Лимоновия излезе напред. Той и Зелената брада бяха единствените двама тук, достатъчно високи, за да погледнат Хрътката в очите.

— Внимавай как лаеш, куче. Държим живота ти в ръцете си.

— Изтрийте си говната от пръстите тогава. — Хрътката се изсмя. — Откога се криете в тази дупка?

Ангай Стрелеца настръхна при намека, че са страхливци.

— Козела питай дали се крием, Хрътко. Питай брат си. Лорда на пиявиците питай. Пуснахме им кръв на всички.

— Тая сган тук? Не ме разсмивай. Приличате повече на свинари, отколкото на войници.

— Някои от нас бяха свинари — каза един нисък мъж. — Други бяха тепавичари, певци и зидари. Но това беше преди да дойде войната.

— Когато тръгнахме от Кралски чертог, бяхме хора на Зимен хребет, хора на Дари и хора на Черен пристан, хора на Малъри и хора на Уайлд. Бяхме рицари, скуайъри и ратници, знатни и прости, обедини ни една цел. — Гласът дойде от мъжа, седящ сред корените на язовото дърво горе на стената в дъното. — Десет дузини от нас тръгнаха да донесат кралското правосъдие на твоя брат. — Говорещият слизаше по плетеницата от стъпала към пода. — Десет дузини храбри и верни мъже, поведени от един шут със звезди по плаща. — Приличаше на плашило, облечен в дрипаво черно наметало със звезди и с железен нагръдник, очукан от сто битки. Гъста червенозлата коса скриваше по-голямата част от лицето му, освен едно плешиво петно над лявото му ухо, където главата му беше премазана. — Повече от осемдесет души от отряда ни вече са мъртви, но други вдигнаха мечовете, паднали от ръцете им. — Щом стигна до пода, разбойниците се отдръпнаха да му отворят път. Едното му око го нямаше, видя Аря, плътта около очната кухина беше нащърбена и набръчкана, а на врата си носеше черна халка. — С тяхна помощ се бием според силите си, за Робърт и за кралството.

— За Робърт? — изхриптя невярващо Сандор Клегейн.

— Нед Старк ни изпрати — каза Джак Късмета, — но когато ни го заповяда, седеше на Железния трон, така че всъщност не бяхме негови хора, а на Робърт.

— Робърт сега е крал на червеите. Затова ли и вие сте тук, в земята, да му поддържате двора?

— Кралят е мъртъв — съгласи се приличащият на плашило рицар, — но ние все още сме хора на краля, макар че кралското знаме, което носехме, го изгубихме при Глумския проход, когато ни нападнаха касапите на брат ти. — Той опря юмрук в гърдите си. — Робърт беше убит, но страната остава. Нея браним.

— Нея? — Хрътката изсумтя. — Тя майка ти ли е, Дондарион? Или курва?

„Дондарион?“ Берик Дондарион някога беше красив мъж; Джейни, приятелката на Санса, се беше влюбила в него. Дори Джейни Пули не беше толкова сляпа да помисли, че този мъж е красив. Но когато Аря го погледна отново, го видя: останките От назъбена пурпурна мълния върху олющения емайл на бронята му.

— Камъни, дървета и реки, от това е направена страната — говореше Хрътката. — Нима камъните имат нужда от защита? Робърт не би го помислил. Щом нещо не ставаше за чукане, за биене или за изпиване, то го отегчаваше. И вие щяхте да го отегчите… храбра дружино.

Гняв помете кухия хълм.

— Още веднъж ако ни наречеш така, псе, ще те накарам да си глътнеш езика. — Лим извади дългия си меч.

Хрътката погледна оръжието с презрение.

— Виж го ти, колко е смел, вади стомана срещу вързан пленник. Хайде отвържи ме! Тогава ще те видим колко си смел. — Обърна се към Лудия ловец. — А ти? Или целият ти кураж остана в кучкарника?

— Не, но трябваше да те оставя в клетка за гарги. — Ловджията извади нож. — Още не е късно.

Хрътката се изсмя в лицето му.

— Тук всички сме братя — заяви Торос Мирски. — Свети братя, вречени в кралството, в нашия бог и един в друг.

— Братството без знамена. — Том Седем струни дрънна една от струните. — Рицарите на кухия хълм.

— Рицари? — Клегейн се разсмя. — Дондарион е рицар, но останалите сте най-жалката шайка разбойници, която съм виждал. Срал съм и на по-добри мъже от вас.

— Всеки рицар може да направи друг рицар — каза плашилото Берик Дондарион, — и всеки мъж, който виждаш пред себе си, е докоснат с меч по рамото. Ние сме забравеното братство.

— Пуснете ме да си ида с мир и аз също ще ви забравя — изхриптя Клегейн. — Но ако сте решили да ме убивате, тогава седем ада, по-добре приключвайте с това. Взехте ми меча, коня и златото, вземете ми и живота, и да се свършва… но ми спестете това благочестиво блеене.

— Ще умреш много скоро, псе — обеща Торос. — Но няма да бъде убийство, а правосъдие.

— Тъй — каза Лудия ловец. — И по-добра съдба, отколкото са заслужили такива като теб. Лъвове се наричате. При Шерър и Глумския брод шест-седемгодишни момичета бяха насилени и бебета — посечени пред очите на майките им. Никой лъв не може да е толкова жесток.

— Не бях при Шерър, нито при Глумски проход — каза му Хрътката. — А убийството на деца го остави пред нечия друга врата.

Торос му отвърна.

— Отричаш ли, че домът на Клегейн е въздигнат върху мъртви деца? Видях ги как положиха принц Егон и принцеса Рецис пред Железния трон. По право на гърдите ви трябва да има две окървавени бебета вместо тези гадни псета.

Устата на Хрътката се изкриви.

— Да не би да ме бъркаш с брат ми? Нима да си роден Клегейн е престъпление?

— Убийството е престъпление.

— Кого съм убил?

— Лорд Лотар Малъри и сир Гладън Уайлд — каза Харвин.

— Моите братя Лестър и Ленъкс — заяви Джак Късмета.

— Бек и Мъч, сина на мелничаря от Леса на Донел. — извика от сенките една старица.

— Вдовицата на Мериман, която любеше толкова сладко — добави Зелената брада.

— Ония септони от при Затлаченото езеро.

— Сир Андри Чарлтън. Скуайъра му, Лукас Рути. Всеки мъж, жена и дете в Камено поле и Мишата воденица.

— Лорд и лейди Дедингс, дето бяха толкоз богати. Том Седем струни продължи изброяването:

— Алин от Зимен хребет, Джот Бързолъкия, малкия Мат и сестра му Ранда, Анвил Рин. Сир Ормънд. Сир Дъдли. Пейт от Мори, Пейт от Лансууд, Пейт Стария и Пейт от Гората на Шермър. Слепия Уил, ножаря. Стопанката Мери. Мери Курвата. Бека Хлебаря. Сир Реймън Дари, лорд Дари, младия лорд Дари. Копелето на Бракън. Уил Стреларя. Харсли. Стопанката Нола…

— Стига! — гневно викна Хрътката. — Тези имена не значат нищо. Кои са те?

— Хора — каза лорд Берик. — Хора, големи и дребни, млади и стари. Добри и лоши хора, издъхнали от остриетата на копията на Ланистър или с разпрани кореми от мечовете на Ланистър.

— Не моят меч им е разпрал коремите. Всеки, който твърди това, е проклет лъжец.

— Ти служеше на Ланистърите от Скалата на Кастърли — каза Торос.

— Някога. С още хиляди други. Всеки ли от тях е виновен за престъпленията на другите? — Клегейн се изплю. — Може наистина да сте рицари в края на краищата. Лъжете като рицари. Сигурно и убивате като рицари.

Лим и Джак Късмета започнаха да му викат, но Дондарион вдигна ръка за тишина.

— Какво искаш да кажеш, Клегейн?

— Един рицар е меч на кон. Всичко друго — клетвите и свещените масла, покровителството на дамите — това са копринени панделки, вързани на меча. Мечът сигурно е по-красив с панделките, веещи се на него, но ще те убие също толкова сигурно. Е, майната им на вашите панделки, а мечовете си ги наврете в задниците. И аз съм същият като вас. Единствената разлика е, че поне не лъжа какво съм. Така че убийте ме, но не ме наричайте убиец и не ми разправяйте, че вашите говна не миришат. Чухте ли ме!

Аря се измъкна покрай Зелената брада толкова бързо, че той не я усети.

— Убиец си! — изкрещя. — Ти уби Мика, не казвай, че не си. Ти го уби!

Хрътката я зяпна. Не я позна.

— И кой беше този Мика, момче?

— Не съм момче! Но Мика беше. Беше момчето на един касапин и ти го уби! Джори каза, че си го разсякъл на две, а той дори меч нямаше. — Усети, че всички я гледат — жените, децата и мъжете, които наричаха себе си Рицарите на кухия хълм.

— Тази пък коя е? — попита някой. Отговори Хрътката.

— Седем ада! Малката сестра. Зверчето, което хвърли хубавия меч на Джоф в реката. — Смехът му изкънтя в пещерата като кучешки лай. — Ти не знаеш ли, че си мъртва?

— Не, ти си мъртъв — върна му го тя.

Харвин хвана ръката й и я издърпа назад, а лорд Берик каза:

— Момичето те нарече убиец. Отричаш ли да си убил това момче на касапина, Мика?

Хрътката сви рамене.

— Бях заклет щит на Джофри. Момчето на касапина нападна принца престолонаследник.

— Това е лъжа! — Аря се измъкна от хватката на Харвин. — Аз бях. Аз ударих Джофри и хвърлих меча му в реката. Мика само побягна, както му казах.

— Ти видя ли момчето да напада принц Джофри? — попита Хрътката лорд Берик Дондарион.

— Чух го от устата на принца. Не е в правата ми да разпитвам принцове. — Клегейн изпъна вързаните си ръце към Аря. — Родната сестричка на ей тази каза същото, когато застана пред вашия скъп Робърт.

— Санса е лъжкиня! — каза Аря, кипнала отново от яд към сестра си. — Не беше както тя го каза. Не беше!

Торос дръпна лорд Берик настрана. Двамата поговориха тихо, докато Аря кипеше. „Трябва да го убият. Молех се да умре, стотици и стотици пъти.“

Берик Дондарион отново се обърна към Хрътката.

— Ти си обвинен в убийство, но никой тук не знае дали обвинението е истинно или лъжливо, затова ние не можем да те съдим. Само Господарят на Светлината може вече да отсъди. Осъждам те на изпитание в двубой.

Хрътката се намръщи подозрително, сякаш не вярваше на ушите си.

— Ти глупав ли си, или луд?

— Нито едното, нито другото. Докажи своята невинност е оръжие в ръка и ще бъдещ свободен да си отидеш.

— Не извика Аря преди Харвин да й запуши устата. „Не, не могат, той ще се измъкне.“ С меч в ръка Хрътката беше смъртно опасен, всички го знаеха. „Той ще им се изсмее.“

Така и етапа. Дълъг, дрезгав смях отекна от стените на пещерата, смях, задавен от презрение.

— И кой ще бъде? — Той погледна Лим Лимоновия плащ. — Храбрецът в пикливо-жълтата пелеринка? Не? Или ти, Ловец? Ритал си кучета и преди, хайде, опитай с мен. — Видя и Зелената брада. — А, тирошецът, ти си достатъчно голям, я излез напред. Или смяташ да накараш малкото момиче само да се бие с мен? — Изсмя се отново. — Хайде, кой от вас иска да умре?

— Ще се биеш с мен — каза лорд Берик Дондарион.

Аря си спомни всички приказки за него. „Той не може да бъде убит“ — каза си с плаха надежда. Лудия ловец сряза въжетата, стегнали ръцете на Сандор Клегейн.

— Ще ми трябва меч и броня. — Хрътката разтри разкъсаната кожа на китките си.

— Меча си ще получиш — заяви лорд Берик, — но твоята броня трябва да бъде невинността ти.

Клегейн изкриви уста.

— Моята невинност срещу твоята броня, така ли е при вас? — Нед, помогни ми да сваля нагръдника.

Аря настръхна, като чу името на баща си, но този Нед се оказа момче, русокос скуайър на не повече от дванадесетина години. Той бързо пристъпи да откопчае токите, стягащи стоманата по тялото на блатния лорд. Подплатата отдолу беше стара и прогнила от пот, и се смъкна сама, след като металът беше свален.

— Майчице милостива! — въздъхна Джендри до нея.

Ребрата на лорд Берик изпъкваха под кожата му. Малко над лявата му гръд се очертаваше дълбока келява трапчина, а когато се обърна за меч и щит, Аря видя същия белег и на гърба. „Копието го е пронизало целия!“ Хрътката също го беше видял. „Дали е изплашен?“ Аря искаше да е изплашен преди да умре, изплашен, колкото сигурно е бил бедният Мика.

Нед подаде на лорд Берик колана за меча и дълга черна ножница. Беше направен за носене върху броня, затова провисна хлабаво от тялото му, но на токата изпъкваше назъбената пурпурна мълния на неговия дом. Берик извади меча и върна колана на скуайъра.

Торос донесе на Хрътката неговия колан.

— Едно куче има ли чест? — попита жрецът. — В случай, че ти хрумне да си пробиеш изход оттук с бой или да вземеш някое дете за заложник… Ангай, Денет, Кайл, нашарете го с перата при първия признак за измяна. — Едва след като тримата стрелци опънаха лъковете, Торос даде колана на Клегейн.

Хрътката извади оръжието и хвърли ножницата настрана, Лудия ловец му подаде щит от дъбово дърво, обкован с желязо и боядисан в жълто, с изрисувани на него трите черни кучета на Клегейн. Нед помогна на лорд Берик да надене собствения си щит, толкова насечен и очукан, че пурпурната мълния и звездите по него бяха почти заличени.

Но когато Хрътката пристъпи срещу противника си, Торос Мирски го спря.

— Първо се молим. — Обърна се към огъня и вдигна ръце — Господи на Светлината, погледни ни отгоре.

Всички из пещерата — братята без знамена — надигнаха гласове в отговор.

— Защити ни, Господи на Светлината.

— Господи на Светлината, защити ни в мрака.

— Господи на Светлината, с твоя лик ни освети.

— Запали пламъка си сред нас, Р’хлор — призова червеният жрец. — Покажи нам истината или лъжата на този човек. Порази го, ако е виновен, и дай сила на меча му, ако е невинен. Дай ни мъдрост, Господи на Светлината.

— Защото тъмна е нощта — запяха останалите, Харвин и Ангай — силно като всички други, — и пълна е с ужаси.

— Тая пещера също е тъмна — каза Хрътката, — но тук ужасът съм аз. Надявам се, че вашият бог е сладур, Дондарион. Ще го срещнеш много скоро.

Мрачен, лорд Берик опря острието на дългия меч на лявата си длан и бавно го сниши. Кръв потече от тънкия прорез и окъпа стоманата.

И тогава мечът пламна.

Аря чу как Джендри зашепна молитва.

— Изгори в седемте ада! — изрева Хрътката. — Ти и твоят Торос. — Обърна се към червения жрец. — Като свърша с него, ти си следващият, мирецо.

— Всяка дума, която изричаш, възвестява вината ти — отвърна Торос, а Лим, Зелената брада и Джак Късмета зареваха закани и проклятия. Самият лорд Берик зачака мълчаливо, спокоен като тиха вода, с щита на лявата ръка и пламтящия меч в дясната. „Убий го — помисли Аря. — Моля те. Трябва да го убиеш.“ Осветено отдолу, лицето му беше като маска на смъртта с липсващото око, червена люта рана. Мечът пламтеше от върха до предпазителя на дръжката, но Дондарион сякаш не усещаше топлината. Стоеше толкова неподвижен, че сякаш бе изсечен от камък.

Но когато Хрътката нападна, се задвижи достатъчно бързо.

Огненият меч скочи и срещна студения, и дълги ивици пламък се развяха събудени като панделките, за които говореше Хрътката. Стомана прокънтя в стомана. Първият удар бе отбит и Клегейн нанесе втори, но този път щитът на лорд Берик срещна пътя му и дървени трески се разлетяха под силата на удара. Силни и бързи летяха ударите, отдолу и отгоре, отдясно и отляво, и всеки удар Дондарион спираше с щита. А пламъците се вихреха около меча му и оставяха червени и жълти призраци да бележат пътя му. Всяко движение на лорд Берик ги разгъваше като ветрило и ги караше да лумват по-ярко, докато Господарят на мълниите не се озова сякаш в клетка от пламъци.

— Адски огън ли е това? — попита Аря Джендри.

— Не. Друго е. Това е…

— … вълшебство? — довърши тя, а Хрътката отстъпи. Вече нападаше лорд Берик, изпълваше въздуха с въжета от огън и притискаше едрия мъж назад и назад. Клегейн пое с щита си един висок удар и едно от нарисуваните черни кучета остана без глава. Разбойническото братство завика на главатаря си:

— Твой е!

Хрътката парира един удар към главата си и лицето му се сви в гримаса от зноя на пламъците. Той изпъшка, изруга и отстъпи назад.

Лорд Берик не му даде отдих. Мечовете им трещяха, отскачаха един от друг и изтрещяваха отново, трески хвърчаха от щита с мълнията, а вихрени пламъци целунаха псетата веднъж, два пъти, три пъти. Хрътката се отмести надясно, но Дондарион го спря с бърза стъпка встрани и го върна в обратна посока… към мрачната червенина на огнената яма. Клегейн отстъпваше, докато не усети зноя зад гърба си. Озърна се бързо през рамо, видя какво го чака отзад и едва не загуби главата си.

Аря видя бялото в очите на Сандор Клегейн, когато се хвърли като разярен бик напред. Три стъпки напред и две назад, ход наляво, който лорд Берик блокира, още две напред и една назад, мечовете трещяха и дъбовите щитове поемаха удар след удар, и отново, и пак. Тъмната коса на Хрътката се бе сплъстила на челото му, лъскава от потта. „Винена пот“ — помисли Аря, спомнила си, че го бяха намерили пиян. Стори й се, че видя в очите му началото на страх. „Започва да губи“ — каза си с възбуда. В свиреп порой от огнени камшици Господарят на мълниите си върна бързо целия терен, спечелен от Хрътката, и отпрати Клегейн отново до самия ръб на огнената яма. „Губи, той губи, той ще умре.“ Тя застана на пръсти, за да вижда по-добре.

— Проклето копеле! — изкрещя Хрътката, усетил пламъците, които го облизаха отзад. Нападна, размахвайки тежкия меч над главата си с все сила, мъчейки се да премаже дребния мъж пред себе си с бруталната си сила, да прекърши меч, щит или ръка. Но огнените камшици на Дондарион парираха и плющяха в очите му и когато Хрътката отскочи встрани да се предпази от тях, единият му крак поддаде, той се олюля и падна на коляно. Лорд Берик атакува веднага и ударът отгоре процепи въздуха и замята огнени парцали. Задъхан от усилието, Клегейн вдигна щита над главата си тъкмо навреме и пещерата прокънтя от силния пукот на цепещия се дъб.

— Щитът му гори — прошепна без дъх Джендри до нея. Аря го видя в същия миг. Пламъците обляха насечената жълта боя и погълнаха трите черни кучета.

Сандор Клегейн успя да се изправи с отчаяна контраатака. Чак когато лорд Берик отстъпи крачка назад, Хрътката, изглежда, осъзна, че огънят, бушуващ пред лицето му, е от собствения му горящ щит. Изрева, удари дивашки с меча си в посеченото дърво и го разби. Щитът се пръсна, едното парче изхвърча настрана, а другото остана прилепено за ръката му под лакътя. Усилията му да се освободи и от него само разгоряха още по-силно пламъците. Ръкавът се подпали и вече цялата му ръка пламна.

— Довърши го! — подкани Зелената брада лорд Берик и още гласове подхванаха в хор думите му.

— Виновен! — извика Аря с останалите. — Виновен, виновен, убий го, виновен!

Лорд Берик се плъзна напред да сложи край на двубоя. Хрътката изкрещя хрипливо, вдигна меча с две ръце и го стовари в съкрушителен удар с цялата си сила. Лорд Берик посрещна удара и…

— Нееееее! — изпищя Аря.

Но огненият меч се разцепи на две и хладната стомана на Хрътката разсече плътта на лорд Берик, между рамото и врата, и стигна чак до гръдната кост. Кръвта бликна гореща и черна.

Сандор Клегейн залитна назад, все още стегнат в прегръдката на огъня. Откъсна от себе си останките на щита и ги хвърли на земята с проклятие, и се затъркаля в пръстта да загаси пламъците, лазещи по ръката му.

Коленете на лорд Берик се сгънаха бавно, като за молитва. Когато устата му се отвори, излезе само кръв. Мечът на Хрътката все още беше в тялото му, когато се срина напред по очи. Пръстта попи кръвта му. Под тъмния свод на кухия хълм не се чуваше друг звук освен пращенето на пламъците и жалкия рев на Хрътката, който се мъчеше да се изправи. Аря не можеше да помисли за нищо освен за Мика и за всичките глупави молитви, които бе отправяла, за да умре убиецът му. „Ако има богове, защо не спечели лорд Берик?“ Знаеше, че Хрътката е виновен.

— Моля ви — изхриптя Сандор Клегейн, свил до гърдите си изгорената си ръка. — Изгорях. Помогнете ми. Моля ви. — Плачеше. — Моля ви!

Аря го гледаше стъписана. „Той плаче. Той плаче като малко бебе.“

— Мели, погрижи се за раните му — каза Торос. — Лим, Джак, помогнете ми с лорд Берик. Нед, ти също. — Червеният жрец изтръгна меча на Хрътката от тялото на падналия лорд и заби върха му в напоената с кръв земя. Лим хвана Дондарион под мишниците, а Джак Късмета го хвана за краката. Понесоха го покрай огнената яма и се скриха в мрака на един от тунелите. Торос и Нед се стопиха в тъмнината след тях.

Лудия ловец се изплю.

— Казвам да го върнем в Каменна септа и да го тикнем в някоя клетка за врани.

— Да — каза Аря. — Той уби Мика.

— Колко свирепа катеричка — измърмори Зелената брада. Харвин въздъхна.

— Р’хлор отсъди, че е невинен.

— Кой е Рулор? — Не можеше дори да го произнесе.

— Господарят на Светлината. Торос ни научи…

Не я интересуваше какво ги е научил Торос. Дръпна камата от канията на Зелената брада и се извъртя, преди той да е успял да я хване. Джендри също посегна да я задържи, но той винаги й отстъпваше по бързина.

Том Седемте струни и някаква жена помагаха на Хрътката да стане. Като видя ръката му, Аря онемя. На мястото на кожената стега на шита имаше розова ивица, но плътта под и над нея беше напукана, червена и кървяща от лакътя до китката. Когато очите му срещнаха нейните, устата му се сгърчи.

— Толкова ли искаш да умра? Хайде тогава, вълчо момиче. Забий По-чиста е от огъня. — Клегейн понечи да се изправи, но къс изгоряло месо се отпра от ръката му и коленете му поддадоха. Том го подхвана под мишницата на здравата ръка и го задържа.

„Ръката му — помисли Аря. — И лицето.“ Но това беше Хрътката. Хрътката, заслужил да гори в огнен ад. Ножът натежа в ръката й и тя го стисна по-здраво.

— Ти уби Мика — повтори Аря и го изгледа с омраза, предизвиквайки го да отрече. — Кажи им. Ти го уби. Ти го уби.

— Да. — Цялото му лице се сгърчи. — Прегазих го и го посякох на две. И се смях. Гледах и как пребиха до кръв сестра ти, гледах ги как отсякоха главата на баща ти.

Лим сграбчи китката й, изви я и изтръгна камата. Тя го зарита, но не можа да я вземе.

— Върви в ада, Хрътко — изкрещя Аря на Сандор Клегейн, безсилна в слепия си гняв. — Върви в ада!

— Той отиде — чу глас, не по-силен от шепот.

Когато Аря се обърна, лорд Берик Дондарион стоеше зад нея, стиснал с кървавата си ръка рамото на Торос.