Вихър от мечове

БРАН

Хребетът се издигаше стръмно — дълга гънка от камък и пръст, приличаща на нокът. Ниско по склоновете се впиваха дървета — борове, глог и ясен, но по-нагоре земята беше гола и билото лежеше каменисто и пусто под облачното небе.

Усещаше как го зове каменната вие. Катереше се все по-нагоре, отначало на леки отскоци, после все по-бързо и по-високо, силните му крака гълтаха жадно наклона. Птици изхвърчаха от клоните над главата му, пляскаха с криле и литваха към небето. Чуваше въздишките на вятъра в листата, цвърченето на катеричките, дори тупкането на шишарките по застланата с борови иглички пръст. Миризмите около него бяха като песен, песен, изпълнила добрия зелен свят.

Чакъл се посипа под лапите му, докато правеше последните няколко стъпки, за да се озове на билото. Слънцето провисна над високите огромни червени пинии и под него дървета и хълмове продължаваха безкрайно, докъдето стигаше взорът и обонянието му. Далече горе кръжеше каня, черно петно в розовото небе.

„Принц.“ Човешката дума изведнъж се появи в главата му и той тутакси усети верността й. „Принц на зеленото. Принц на вълчия лес.“ Беше силен, бърз и свиреп, и всичко живо в добрия зелен свят отстъпваше със страх пред него.

Далече долу в подножието на леса нещо между дърветата се движеше. Сиви петна, които се мяркаха за миг и се скриваха, но бе достатъчно, за да щръкнат ушите му. Долу, край зеления бързей се промъкна друга тичаща сива фигура. Вълци. Малките му братовчеди, подгонили някаква плячка. Ето че принцът видя още от тях, като сенки с гъвкави безшумни лапи. „Глутница.“

Той също беше имал глутница някога. Бяха петима и още един, който стоеше настрана. Вътре в него някъде се таяха звуците човешки, дадени им, за да ги отличават един от друг. Помнеше миризмите им — на братята и сестрите си. Всички миришеха сходно, с миризмата на глутницата, но и всеки беше различен.

Вечно яростният му брат с жарките зелени очи беше наблизо. Принцът го усещаше, макар да не го беше виждал от много ловувания насам. Близо беше, но с всеки слънчев залез ставаше все по-далечен, а той бе последният. Другите бяха далече някъде и пръснати, както дивият вятър пръска кафявите листа.

Но понякога връщаше усета си за тях, сякаш все още бяха с него, само че скрити от погледа му зад някоя канара или сред дърветата. Да ги помирише не можеше, нито да чуе воя им в нощта, ала усещаше присъствието им… на всички освен на изгубилата се сестра. Опашката му увисваше унило, щом се сетеше за нея. „Четирима сме вече, а не петима. Четирима и още един, белия, който няма глас.“

Техни бяха тези лесове, както и заснежените склонове и каменните хълмове, огромните зелени борове и дъбовете със златните листа, буйните потоци и сините езера, стегнати в щипците на белия мраз. Ала сестра му бе напуснала дивата пустош, за да влезе в пещерите от камък човешки, където властваха други ловци, и след като бе влязла в тези пещери й беше много трудно да намери пътя си навън. Вълчият принц помнеше.

Вятърът изведнъж смени посоката си.

„Сърна и страх, и кръв.“ Миризмата на плячка пробуди глада му. Принцът подуши отново във въздуха, извърна се и затича надолу. Другата страна на хребета беше по-стръмна от онази, по която се бе изкачил, но той се понесе с уверени скокове през камъни, коренища и гнили листа, надолу по склона и през дърветата. Миризмата го привличаше все по-напред и все по-бързо.

Сърната беше свалена и умираше, когато стигна до нея, обградена от осем от по-малките му братовчеди. Водачите на глутницата бяха започнали да се хранят, първо мъжкарят, а после самката му, редуваха се да ръфат плът от раздрания червен корем на плячката. Другите чакаха търпеливо, освен опашката на глутницата, който обикаляше нащрек на няколко крачки от останалите, чинно подвил опашка. Той щеше да се нахрани последен с онова, което му оставеха братята му.

Принцът се приближи срещу вятъра, така че не го усетиха, докато не скочи върху един дълъг паднал дънер на шест крачки от мястото, където ядяха. Опашката го видя пръв, изскимтя жално и боязливо се изсули назад. Братята му от глутницата се обърнаха при звука и оголиха зъби, всички освен водача мъжкар и самката му.

Вълчището отвърна на зъбенето им, като нададе ниско, предупредително ръмжене и на свой ред им показа зъбите си. Беше по-голям от братовчедите си, два пъти по-едър от кльощавата опашка и веднъж и половина по-голям от двамата водачи на глутницата. Скочи сред тях и трима побягнаха и се скриха в храсталаците. Друг скочи срещу него с оголени зъби. Той посрещна атаката стремглаво, стисна с челюстите си крака на вълка, щом се сблъскаха, и го отхвърли настрана квичащ и куцащ.

И му остана да се пребори само с вълка водач, големия сив мъжкар с окървавената от мекия корем на плячката муцуна. По муцуната му имаше и белота, която показваше, че е стар, но когато отвори уста, от зъбите му потече кървава слюнка.

„Той не се бои — помисли принцът. — Също като мен.“ Битката щеше да е добра. Двамата тръгнаха един срещу друг.

Биха се дълго. Търкаляха се върху коренищата, камъните и нападалите листа, и разпилените вътрешности на убитата сърна, деряха се със зъби и нокти, отстъпваха, обикаляха се един-друг и отново се впускаха в битка. Принцът беше по-едър и много по-силен, но братовчед му си имаше глутница. Женската запристъпва към тях, ръмжеше и се намесваше, когато самецът й за пореден път отстъпеше окървавен. От време на време другите вълци също скачаха, за да го ухапят по крак или ухо, щом принцът се окажеше с гръб към тях. Един толкова го ядоса, че той се завъртя — черна ярост — и разкъса гърлото му. След това останалите се дръпнаха на разстояние.

А когато и последният лъч червена светлина се изцеди през зелените и златни клони, старият вълк легна уморен в пръстта, изтъркули се и откри гърлото и корема си. Предаде се.

Принцът го подуши и облиза кръвта от козината и разкъсаната плът. Когато старият вълк леко изскимтя, вълчището се обърна. Вече беше много гладен и плячката беше негова.

— Ходор.

Внезапният звук го накара да спре и да изръмжи. Вълците го гледаха със зелени и жълти очи, грейнали от последната дневна светлина. Никой от тях не го беше чул. Странен бе този вятър, лъхнал само в неговите уши. Той зарови челюсти в корема на сърната и откъсна парче плът.

— Ходор, ходор.

„Не — помисли той. — Не. Няма.“ Момчешка беше мисълта, а не на вълчище. Дърветата помръкваха около него, докато не останаха само сенки от дървета и блясъка на очите на братовчедите му. А през тези и зад тези очи, той видя един едър мъж с ухилено лице, и един каменен свод, чиито стени бяха оцапани с киселина. Щедрият топъл вкус на кръвта се стопи на езика му. „Не, недей, искам да ям, искам, искам…“

— Ходор, ходор, ходор, ходор, ходор — запя Ходор и го разтърси за раменете. Стараеше се да е внимателен, както винаги, но Ходор беше висок седем стъпки и по-силен, отколкото си даваше сметка, и от грамадните му длани зъбите на Бран затракаха.

— Не! — сърдито извика той. — Ходор, пусни ме, аз съм тук, тук съм.

Ходор спря и го погледна стъписано.

— Ходор?

Горите и вълците бяха изчезнали. Бран отново се беше върнал под влажния свод на някаква древна стражева кула, която изглеждаше запусната от хиляди години. Вече не приличаше много на кула. Дори изпадалите от зида камъни бяха обрасли с мъх и бръшлян, така че трудно можеха да се видят, докато не стъпиш на тях. „Съборената кула“, беше нарекъл Бран мястото, но тази, която им намери пътя до убежището, беше Мийра.

— Много дълго те нямаше.

Джойен Тръстиката беше на тринайсет години, само с четири години по-голям от Бран. И не беше много по-висок, само може би с около педя, но имаше навик да говори със сериозен тон, което го правеше да изглежда по-възрастен и мъдър, отколкото всъщност беше. В Зимен хребет баба Нан му викаше на шега „малкият дядко“.

— Ще го запомниш ли? И следващия път отбележи дървото. Което и да е дърво, няма значение, стига да го направиш.

— Добре. Ще запомня. Мога още сега да се върна и да го направя, ако искаш. Този път няма да забравя. — „Но първо ще си изям сърната и ще се побия още веднъж с онези дребни вълци.“

Джойен поклати глава.

— Не. Стой си тук и яж. Със собствената си уста. Един превъплъщенец не може да живее с онова, с което се храни звярът.

„А ти откъде знаеш? — помисли с насмешка Бран. — Ти никога не си бил превъплъщенец, не знаеш какво е.“

Ходор изведнъж се надигна и за малко да удари темето си в ниския каменен таван.

— ХОДОР! — ревна той и затича към вратата. Тъкмо щом стигна до нея, Мийра я отвори и влезе в убежището им. — Ходор, ходор — посрещна я ухилено грамадното конярче.

Мийра Тръстиката беше шестнадесетгодишна, но не беше по-висока от брат си. Всички езерни жители са малки, беше му казала тя веднъж, когато Бран я попита защо не е по-висока. С кафява коса, зелени очи и плоска като момче, тя вървеше с такава гъвкава изящност, че Бран можеше само да я гледа и да й завижда. Мийра носеше дълга остра кама, но любимото й оръжие беше късото тривърхо жабарско копие в едната ръка и плетената мрежа в другата.

— Кой е гладен? — запита тя и вдигна улова си: две малки сребристи пъстърви и шест тлъсти зелени жаби.

— Аз — каза Бран. „Но без жаби.“ В Зимен хребет, преди да станат всички тези лоши неща, двамата Уолдъровци казваха, че от яденето на жаби на човек зъбите му позеленявали и под мишниците му изниквал мъх. Зачуди се дали Уолдъровците са умрели. Не беше видял телата им в Зимен хребет… но труповете бяха много, а вътре в сградите не бяха гледали.

— Тогава ще трябва да те нахраним. Ще ми помогнеш ли да почистим улова, Бран?

Той кимна. Трудно беше да се цупи на Мийра. Беше много повесела от брат си и сякаш винаги беше в състояние да го накара да се усмихне. Нищо не можеше нито да я уплаши, нито да я ядоса. „Е, освен Джойен, понякога…“ Джойен Тръстиката можеше да изплаши всекиго. Обличаше се само в зелено, очите му бяха тъмнозеленикави като мъх и сънуваше своите зелени сънища. Това, което Джойен сънуваше, се сбъдваше. „Само дето ме сънува мъртъв, а аз не съм.“ Само дето си беше, в известен смисъл.

Джойен прати Ходор навън за дърва и после напали малък огън, докато Бран и Мийра почистваха рибата и жабите. За готварско котле използваха шлема на Мийра, като нарязваха улова на малки късчета и го варяха с вода и див лук, който Ходор намираше — това им беше жабешката яхния. Не беше вкусна като сърната, но не беше и толкова лошо, реши Бран, докато ядеше.

— Благодаря ти, Мийра — рече той. — Милейди.

— За мен беше удоволствие. Ваша милост.

— Утре като съмне — обяви Джойен, — трябва да продължим. Бран усети как Мийра се напрегна.

— Да не си имал зелен сън?

— Не — призна той.

— Тогава защо да тръгваме? — запита настоятелно сестра му. — Съборена кула си е добро място за нас. Няма села наблизо, горите са пълни с плячка, има риби и жаби в потоците и езерата… а и кой ще ни намери тук?

— Не за това място сме предопределени.

— Да, но е безопасно.

— Изглежда безопасно, знам — каза Джойен, — но докога? В Зимен хребет имаше битка, видяхме мъртвите. Битките означават войни. Ако някоя войска ни завари тук ненадейно…

— Може да е войската на Роб — каза Бран. — Роб скоро ще се върне от юг, сигурен съм. Ще се върне с всичките си знамена и ще прогони железните хора.

— Твоят майстер нищо не каза за Роб преди да издъхне — напомни му Джойен. — „Железните хора на Камен бряг“, каза той, и „на изток копелето на Болтън.“ Ровът на Кайлин и Дълбок лес са паднали, наследникът на Кервин е мъртъв, както и кастеланът на Тореново поле. „Война навсякъде — каза той, — всеки се е вдигнал против съседа си.“

— Тази нива вече я орахме — каза сестра му. — Искаш да отидем на Вала при твоята триока врана. Много добре, но пътят до Вала е много дълъг, а Бран си няма крака, освен Ходор. Ако имахме коне…

— А ако бяхме орли, можехме да полетим — прекъсна я рязко Джойен, — но нямаме криле, както нямаме и коне.

— Коне може да се намерят — каза Мийра. — Дори в дълбините на вълчия лес живеят горяни и ловци. Все някои от тях ще имат коне.

— И да имат, ще ги крадем ли? Да не сме крадци? Само това липсва, да започнат да ни гонят.

— Можем да си ги купим — каза тя. — Да ги спазарим.

— Погледни ни само, Мийра. Едно сакато момче с вълчище, един простодушен великан и двама блатни жители на хиляда левги от Шийката. Ще ни разпознават. И за нас ще се пръсне мълва. Докато Бран е мъртъв, той е в безопасност. Жив става плячка за онези, които го искат мъртъв на всяка цена. — Джойен клекна до огъня и разбърка въглените с една пръчка. — Някъде на север триоката врана ни чака. Бран има нужда от учител, по-мъдър от мен.

— Как, Джойен? — попита сестра му. — Как?

— Пеш — отвърна той. — Стъпка по стъпка.

— Пътят от Сива вода до Зимен хребет беше безкрайно дълъг, а тогава бяхме на коне. Искаш да изминем още по-дълъг път пеш, без дори да знаем къде свършва. Отвъд Вала, казваш. Аз не съм била там, както и ти, но зная, че земята отвъд Вала е огромна, Джойен. Дали има много триоки врани, или е само една? Как ще я намерим?

— Може би тя ще ни намери.

Преди Мийра да успее да отговори на това, чуха звук: далечен вълчи вой, който прониза нощта.

— Лято ли е? — попита Джойен и се вслуша.

— Не. — Бран познаваше гласа на вълчището си.

— Сигурен ли си?

— Да. — Лято този ден беше излязъл да поскита сам и щеше да се върне чак призори. „Джойен може и да сънува зелените си сънища, но не може да различи един вълк от вълчище.“ Зачуди се защо толкова слушат Джойен. Нито беше принц като Бран, нито толкова голям и силен като Ходор, нито пък беше добър ловец като Мийра, но странно защо все Джойен им казваше какво да правят. — Трябва да откраднем коне — каза Бран — и да продължим на тях до Ъмбър в Последно огнище. — Замисли се. — Или може да откраднем лодка и да отплаваме по Бял нож до градчето Бял залив. Там властва лорд Мандърли, на житния празник той се държеше приятелски с нас. Искаше да строи кораби. Може и да е построил и бихме могли да отплаваме до Речен пад и да върнем Роб у дома с цялата му войска. Тогава ще е без значение кой знае, че съм жив. Роб няма да позволи някой от нас да пострада.

— Ходор! — изломоти Ходор. — Ходор, ходор.

Той обаче беше единственият, който харесваше плана на Бран. Мийра само му се усмихна, а Джойен се намръщи. Те никога не слушаха какво иска той, макар че Бран беше Старк, и принц освен това, а Тръстиките на Шийката бяха знаменосци на Старк.

— Хоооодор — каза Ходор и се заклати. — Хоооооодор, хооооодор, хоДОР, хоДОР, хоДОР. — Понякога това му харесваше, просто да изрича името си по различни начини, без да спира. Друг път си седеше толкова — кротко, че човек забравяше за присъствието му. При Ходор човек никога не знаеше какво ще направи. — ХОДОР, ХОДОР, ХОДОР! — зарева той.

„Изобщо няма да спре“ — даде си сметка Бран.

— Ходор — каза той, — защо не излезеш малко навън да се поупражниш с меча?

Конярчето беше забравило за меча си, но сега си спомни.

— Ходор! — изломоти той и отиде да си го вземе.

Имаха си три гробни меча, взети от криптите на Зимен хребет, където Бран и брат му Рикон се криеха от железните хора на Теон Грейджой. Бран задържа за себе си меча на чичо си Брандън, Мийра си поиска един, който беше намерила на коленето на лорд Рикард. Мечът на Ходор беше много по-стар — огромен къс желязо, затъпен от вековете и на много места зацапан с ръжда. Можеше да го размахва с часове. До порутените камъни имаше едно гнило дърво и той го беше насякъл наполовина.

Дори след като излезе навън, продължаваха да чуват през стените ревовете му „ХОДОР!“, докато сечеше дървото. За щастие, вълчият лес беше огромен и едва ли наблизо щеше да има някой, който да го чуе.

— Джойен, какво искаш да кажеш за учител? — понита Бран. — Ти си моят учител. Зная, че не съм белязал нито едно дърво, но следващия път ще го направя. Моето трето око е отворено, както ти искаше…

— Толкова широко е отворено, че се боя да не пропаднеш през него и да не преживееш остатъка от дните си като вълк сред горите.

— Няма, обещавам ти.

— Момчето обещава. А дали вълкът ще го запомни? Ти тичаш с Лято, ловиш плячка с него, убиваш с него… но се покоряваш на неговата воля повече, отколкото той на теб.

— Просто забравям — оплака се Бран. — Аз съм само на девет. Ще бъда по-добър, когато порасна. Дори Флориан Глупака и принц Емон, Драконовия рицар не са били велики рицари, когато са били на девет.

— Вярно е — отвърна Джойен, — и би било разумно, ако дните все още растяха… но те се скъсяват. Знам, ти си лятно момче. Кажи ми думите на дома Старк.

— „Зимата иде.“ — Само като го каза и го полазиха тръпки. Джойен кимна вглъбено.

— Аз сънувах крилат вълк, окован на земята с вериги от камък, и дойдох в Зимен хребет, за да го освободя. Сега веригите ти са свалени, но все още не знаеш да летиш.

— Тогава научи ме ти. — Бран все още се боеше от триоката врана, която понякога тревожеше сънищата му: кълвеше го безкрайно между очите и му казваше да лети. — Нали си зеленозрящ.

— Не — каза Джойен. — Аз съм само едно момче, което сънува. Зеленозрящите са били много повече от това. Те също са били превъплъщенци, като теб, а най-великите от тях са могли да носят кожата на всеки звяр, който може да лети, да плува или да пълзи, и са могли също така да гледат през очите на язовите дървета и да виждат истината, лежаща под света.

— Боговете са ни дали много дарби, Бран — продължи той. — Сестра ми е ловец. На нея е дадено да тича бързо и да стои толкова неподвижно, че все едно е изчезнала. Тя има остър слух, силен взор и здрава ръка с мрежата и копието. Може да диша през калта и да прелита от дърво на дърво. Аз не мога да правя тези неща, ти също. На мен боговете дадоха зелените сънища, а на теб… ти би могъл да станеш нещо много повече от мен, Бран. Ти си крилатият вълк и никой не знае колко далече и колко нависоко би могъл да отлетиш… стига някой да те научи. Как мога да ти помогна да усвоиш дарба, която не разбирам? На Шийката все още помним Първите хора и горските чеда, с които са били приятели… но толкова неща са забравени и още повече, за които никога не сме знаели.

Мийра хвана Бран за ръката.

— Ако останем тук, без никой да ни безпокои, — ще си в безопасност, докато войната свърши. Но няма да се учиш, освен на онова, на което може да те научи брат ми, а чуваш какво казва той. Ако напуснем това място и потърсим убежище в Последно огнище или отвъд Вала, рискуваме да ни заловят. Ти си още момче, знам, но също така си и нашият принц, синът на нашия господар и законният наследник на нашия крал. Ние сме се заклели да ви бъдем верни в земя и вода, в бронз и желязо, в лед и огън. Рискът е твой, Бран, както и дарбата ти. Изборът също би трябвало да е твой. Ние сме твоите слуги и трябва да изпълним твоята заповед. — Тя му се ухили. — Поне в това.

— Искаш да кажеш — отвърна Бран, — че ще направите каквото аз кажа? Наистина?

— Наистина, принце — отвърна момичето. — Така че премисли добре.

Бран се постара да го обмисли така, както щеше да постъпи баща му. Чичовците на Големия Джон Ходър Женското плашило и Море Вранояда бяха свирепи мъже, но мислеше, че ще са верни. И Карстарките, те също. Баща му винаги беше твърдял, че Кархолд е яка крепост. „В по-голяма безопасност ще сме с Ъмбър или Карстарк.“

Или пък можеха да отидат на юг при лорд Мандърли. В Зимен хребет той много се беше смял и като че не гледаше Бран с такова съжаление като останалите лордове. Замъкът Кервин беше по-близко от Бял залив, но майстер Лувин им беше казал, че Клей Кервин е мъртъв. „Ъмбърите и Карстарките, както и Мандърли, всички те също може да са мъртви“, осъзна той. Както и той самият можеше да е мъртъв, ако го бяха хванали железните хора или копелето на Болтън.

Ако останеха тук, скрити под Срутената кула, никой нямаше да ги намери. Щеше да остане жив. „И сакат.“

Усети, че плаче. „Глупаво бебенце“ — помисли си той. Накъдето и да тръгнеха, за Кархолд или Белия залив, или за Стража на Сива вода, стигнеха ли там, пак щеше да си е сакат. Стисна юмруци и каза:

— Искам да летя. Моля ви. Заведете ме при враната.