„Бяло дърво — помисли Сам. — Моля ви, нека да е Бяло дърво.“ Бяло дърво го помнеше. Бяло дърво беше на картите, които бе рисувал, по пътя им на север. Ако това село беше Бяло дърво, щеше да знае къде са. „Моля ви, трябва да е то.“ Толкова отчаяно го искаше, че за малко забрави краката си, забрави болката в прасците и в кръста и вкочанените си, премръзнали пръсти, които едва усещаше. Забрави дори за лорд Мормон, за Крастър, за таласъмите и за Другите. „Бяло дърво“ — молеше се Сам на всеки бог, който можеше да го чуе.
Но всички дивашки села си приличаха. В центъра на това растеше огромно язово дърво… но едно бяло дърво не означаваше задължително Бяло дърво. По-голямо ли беше язовото дърво в Бяло дърво от това тук? Сигурно не беше запомнил добре. Лицето, издялано в белия като кост ствол, беше издължено и тъжно; от очите му се стичаха червените сълзи изсъхнала мъзга. „Така ли изглеждаше, когато отивахме на север?“ Сам не помнеше.
Около дървото се издигаха няколко колиби с покриви от чимове и дълга дървена постройка, цялата обрасла с мъх. Имаше и каменен кладенец, кошара… но нямаше нито овце, нито хора. Диваците бяха заминали да се присъединят към Манс Райдър в Ледени нокти, отнасяйки със себе си всичко, което притежаваха, освен къщите. Сам беше благодарен за това. Нощта настъпваше и щеше да е добре поне веднъж да преспят под покрив. Беше страшно уморен. Сякаш не беше спирал да върви половин живот. Ботушите му се разпадаха и всички мехури по стъпалата му се бяха спукали и превърнали в мазоли, но вече се бяха появили мехури под мазолите, а пръстите му премръзваха.
Но Сам знаеше, че трябва или да върви, или да умре. Джили все още бе изнемощяла след раждането и освен това носеше бебето; за нея конят беше по-необходим, отколкото за него. Вторият им кон беше умрял на третия ден след Цитаделата на Крастър. Беше цяло чудо, че оцеля толкова дълго, горкото изнемощяло същество. Можеха да опитат да яздят двамата, но той се боеше, че ще се повтори същото. „По-добре да вървя.“ Остави Джили в дървената къща да накладе огън, докато той надникне из колибите. Нея повече я биваше в паленето на огън. Той като че ли все не успяваше да накара праханта да хване, а последния път, когато се опита да избие искрата от кремъка и стоманата, успя да се пореже с ножа. Джили му превърза раната, но ръката го болеше и беше още по-непохватна отпреди. Знаеше, че трябва да промива раната и да сменя превръзката, но се страхуваше да я погледне. Освен това беше толкова студено, че не искаше да си сваля ръкавиците.
Сам не знаеше какво се надява да намери в опразнените колиби. Диваците едва ли бяха оставили някаква храна. Трябваше да огледа все пак. Джон беше претърсвал колибите в Бяло дърво по пътя им на север. В една Сам чу шумолене на плъхове в тъмния ъгъл, но иначе в тях нямаше нищо освен стара слама, стари миризми и пепел.
Върна се при язовото дърво и огледа изрязаното лице. „Не е лицето, което видяхме тогава. Дървото е много по-малко от онова в Бяло дърво.“ От червените очи капеше кръв, за каквато също не помнеше. Сам се смъкна тромаво на колене.
— Стари богове, чуйте молитвата ми. Седемте бяха боговете на баща ми, но аз изрекох словата си пред вас, когато влязох в Нощния страж. Помогнете ни сега. Боя се, че може да сме се изгубили. Освен това сме гладни и ни е много студено. Не зная в какви богове да вярвам вече, но… моля ви, ако ви има, помогнете ни. Джили си има малък син.
Това беше всичко, което можа да измисли. Мракът се сгъстяваше, листата на язовото дърво шумоляха тихо, махаха му като хиляда окървавени длани. Дали боговете на Джон го бяха чули, или не, не можеше да каже.
Когато се прибра в дългата дървена хижа, Джили беше запалила огъня. Седеше до него, развила кожите си, с бебето на гърдата й. „Гладно е като нас“ — помисли Сам. Стариците им бяха измъкнали храна от мазето на Крастър, но вече почти я бяха свършили. Като ловец Сам беше безнадежден случай в Рогов хълм, където дивечът беше в изобилие и където имаше кучета и ловци, които да му помагат. Тук, в тази безкрайна пуста гора, шансът му да улови нещо беше нищожен. Усилията му да хване риба в езерата и полузамръзналите потоци също се оказаха пълен провал.
— Колко още, Сам? — попита Джили. — Още ли е далеко?
— Не е толкова далеко. Не толкова, колкото беше. — Сам смъкна вързопа си и тромаво се отпусна на пода. Гърбът го болеше така ужасно от ходенето, че с радост щеше да го опре на някоя от дървените греди, крепящи покрива, но огънят беше в средата на дългата стая под димо-отвода, а за топлина жадуваше много повече, отколкото за удобство. — Още няколко дни и сме стигнали.
Сам си пазеше картите, но ако това не беше Бяло дърво, нямаше да му послужат много. „Много се отдалечихме на изток, за да заобиколим онова езеро — помисли той, — или може би твърде много на запад, когато се опитах да хвана отново вярната посока.“ Беше намразил езерата и реките. Тук нямаше никакви салове и мостове, което означаваше да се обикалят езерата и да се търсят места за преброждане на реките. По-лесно беше да вървиш по пътеките на дивеча, отколкото да се провираш през трънливи храсти, по-лесно бе да заобиколиш един рид, отколкото да го изкачваш. „Ако Банън или Дивен беше с нас, вече щяхме да сме в Черен замък и да си греем краката в трапезарията.“ Но Банън беше мъртъв, а Дивен също си бе отишъл с Грен, Ед Скръбния и другите.
„Валът е триста мили дълъг и седемстотин стъпки висок“ — припомни си Сам. Ако продължават на юг, трябваше да го намерят рано или късно. А беше сигурен, че вървят на юг. Денем определяше посоката по слънцето, а в ясни нощи можеха да следват опашката на Леден дракон, макар че нощем не пътуваха много, след като умря вторият кон — дори при пълна луна под дърветата беше много тъмно. „Вече трябва да сме доста на юг, няма начин.“ Това, в което не беше толкова сигурен, бе колко на изток или на запад са се отдалечили. Да, щяха да стигнат Вала… до ден-два, не можеше да е по-далече, разбира се… но къде? Трябваше на всяка цена да намерят портата при Черен замък, единственият проход през Вала на сто левги околовръст.
— Валът толкова ли е голям, колкото разправяше Крастър? — попита Джили.
— По-голям. — Сам се помъчи да придаде бодрост на гласа си. — Толкова е голям, че чак не можеш да видиш замъците, скрити зад него. Но ги има, ще видиш. Валът целият е от лед, но замъците са от камък и дърво. Има високи кули и дълбоки подземия, и една огромна зала с голям огън, който пращи в камината, ден и нощ. Там е толкова топло, Джили, че едва ли ще повярваш.
— А аз ще мога ли да постоя край огъня? С момченцето ми? Не за дълго, само докато се стоплим?
— Можеш да стоиш до огъня колкото искаш. Ще имаш също така храна и пиене. Горещо вино с подправки и купа с яхния, сърнешко с лук, и от хляба на Хоб, направо от фурната, толкова горещ, че пръстите си ще опариш. — Сам свали ръкавицата си да размърда собствените си пръсти над огъня и скоро съжали. Бяха изтръпнали от студа, но когато кръвта се раздвижи, толкова го заболя, че едва не извика. — Понякога братята пеят — каза той. — Дареон пееше най-хубаво, но го пратиха в Източен страж. Но Холдър още е там. И Тоуд, Жабока. Истинското му име е Тодър, но прилича малко на крастава жаба, затова го наричаме така. Той обича да пее, но гласът му е ужасен.
— Ти пееш ли? — Джили оправи кожите по себе си и премести бебето от едната гърда на другата.
Сам се изчерви.
— Аз… знам няколко песни. Като малък обичах да пея. И да танцувам също, но на лорд баща ми това не му харесваше. Казваше, че ако толкова искам да подскачам, трябва да го правя на двора с меч в ръката.
— Можеш ли да изпееш някоя южняшка песен? За бебето?
— Щом искаш. — Сам похмисли малко. — Има една песен, която нашият септон често пееше на мен и на сестрите ми, когато бяхме малки и дойдеше време да спим. Казва се „Песента за Седмината.“ — Той се окашля и запя тихичко:
Лицето на Отеца е силно и строго, седи той и съди и зло, и добро. Живота претегля, кратък и дълъг, обича той малките мили дечица.
А Майката дава ни живия дар, бди тя над всяка жена, с усмивка си мила тя спира враждите и също обича дечицата малки.
А Воина посреща храбро врага и в пътя напред ни закриля, и с меча и щита, и с остри стрели той пази дечицата малки.
Старицата мъдра е винаги с тях и вижда съдбите на длан, и вдига светилника, блеснал в позлата, и води дечицата малки.
Ковача кове ден и нощ в студ и пек, изправя човешкия свят, кове плуг и рало и с пламъка ярък строи за дечицата малки.
И Девата там в небесата танцува, живее с въздишка за вечна любов, с усмивка тя дава на птиците полет, обича дечицата малки.
Седмина велики са нас сътворили, те слушат ни, щом призовем. Сега затворете очи и заспете, Те гледат и пазят ви, малки дечица.
Сега затворете очи и поспете, те гледат и пазят ви, малки дечица.
Сам си спомни как за последен път беше пял тази песен с майка си, за да приспят бебето Дикон. Баща му ги беше чул и се бе втурнал ядосан в стаята.
— Това повече няма да го търпя! — скара се лорд Рандил на жена си. — Ти ми развали едно момче с тези мекушави септонски песнички, и с това ли искаш да направиш същото? — После погледна Сам и каза: — Иди да пееш на сестрите си, щом искаш. Не те искам повече тук, край сина ми.
Бебето на Джили беше заспало. Беше толкова малко и толкова кротко, че Сам се боеше за него. Дори си нямаше име. Беше попитал Джили за това, но тя каза, че ако едно дете получи име преди да е навършило две години, това му носело лош късмет. И децата умирали. Джили си прибра гърдата под кожите и каза:
— Много хубаво пееш.
— О, ти да чуеш Дерон. Гласът му е сладък като медовина.
— Най-сладката медовина пихме, когато Крастър ме направи своя жена. Тогава беше лято и не беше толкова студено. — Джили го погледна озадачено. — Но ти не пя ли за шестима богове? Крастър все ни казваше, че вие южняците сте имали седмина.
— Седем са — съгласи се той, — но за Странника никой не пее. — Ликът на Странника беше ликът на смъртта. Само от споменаването му Сам се притесни. — Трябва да хапнем нещо.
Нищо не им беше останало, освен няколко наденици, черни и корави като дърво. Сам отряза по няколко тънки резенчета. От усилието китката го заболя, но беше толкова гладен, че наряза още. Ако човек подъвчеше резенчетата достатъчно дълго, вкусът беше добър. Жените на Крастър ги подправяха с чесън.
След като свършиха с яденето, Сам излезе да се изпикае и да нагледа коня. Вятърът от север хапеше и есенните листа шумоляха. Трябваше да строши тънката ледена кора на потока, за да може животното да пие. „Май трябва да я вкарам вътре.“ Не искаше на сутринта да се събуди и да разбере, че кобилката е замръзнала до смърт. „Джили ще държи да продължим дори и това да се случи.“ Смело беше момичето, не като него. За съжаление той не знаеше какво ще прави с нея, след като стигнат в Черен замък. Тя продължаваше да му говори как щяла да му стане жена, ако поискал, но черните братя нямаха жени; освен това като Тарли от Рогов хълм той изобщо не можеше да се ожени за дивачка. „Ще трябва да измисля нещо. Стига да стигнем живи до Вала, нищо друго няма значение, нищо.“ Отвеждането на кобилата до дългата дървена къща беше лесно. Вкарването й през вратата не беше, но Сам бе упорит. Джили вече спеше, когато успя да я избута вътре. Върза я за една греда в ъгъла, хвърли в огъня още дърва, свали тежкото си наметало и се сви под кожите до дивачката. Наметалото му беше достатъчно голямо, за да ги покрие и тримата.
Джили миришеше на мляко, на чесън и на мухлясали кожи, но той вече беше свикнал с това. Добри бяха тези миризми, ако попиташе човек Сам. Харесваше му да спи до нея. Напомняше му отдавна отминали времена, когато беше делил едно огромно легло в Рогов хълм с две от сестрите си. Това беше свършило, когато лорд Рандил реши, че близостта с тях го прави мекушав като момиче. „Спането сам в студената ми килия не ме направи нито по-корав, нито по-смел.“ Сам се зачуди какво ли щеше да каже баща му, ако можеше да го види сега. Представи си как му казва: „Убих един от ония, Другите, милорд. Намушках го с кама от обсидиан, а моите Заклети братя вече ме наричат Сам Колача.“ Но дори във въображението му лорд Рандил само се мръщеше недоверчиво.
Сънищата му бяха странни. Намираше се отново на Рогов хълм, в замъка, но баща му го нямаше. Сега замъкът беше на Сам. С него беше. Джон Сняг. Лорд Мормон също, Стария мечок, както и Грен и Ед Скръбния, и Пип, и Тоуд Жабока, всичките негови братя от Стража, но сега не носеха черно, а ярки цветове. Сам седеше на високата маса и пируваше с тях, режеше дебели парчета печено с големия меч на баща си. Имаше също така сладки хлебчета и вино с мед, имаше песни и танци и на всички им беше топло и весело. Когато пирът свърши, той се качи да спи — не в спалнята на лорда, където живееха баща му и майка му, а в стаята, която бе делил със сестрите си. Само че вместо сестрите му в огромното меко легло го чакаше Джили, облечена само в една голяма рунтава кожа, а от гърдите й капеше мляко.
Събуди се изведнъж, премръзнал и изпълнен с ужас.
Огънят беше догорял до тлеещи въглени. И беше страшно студено. В ъгъла кобилата цвилеше уплашено и риташе дървените стени. Джили седеше до огъня, сгушила бебето до гърдите си. Сам се изправи сънен, дъхът му излезе на бяла мъгла. Дългото помещение беше тъмно и пълно със сенки, от черно по-черно. Космите по ръката му бяха настръхнали.
„Няма нищо — каза си той. — Просто ми е студено.“ А после, при вратата, една от сенките се раздвижи. Голяма.
„Това е само сън — замоли се Сам. — О, нека все още да съм заспал, нека да е кошмар. Той е мъртъв, мъртъв е, видях го как умря.“ — Дошъл е за бебето — проплака Джили. — Мирише му. Едно новородено бебе мирише на живот. Дошъл е за живота му.
Огромната тъмна сянка се приведе и се затътри към тях. И под смътната светлина на огъня се превърна в Пол Дребния.
— Махай се! — изграчи хрипливо Сам. — Не те искаме!
Ръцете на Пол бяха въглен, лицето — мляко, а очите му светеха горестно сини. Брадата му бе побеляла от скреж, а на едното му рамо бе кацнал изгърбен гарван и кълвеше бузата му, късаше от мъртвата бяла плът. Сам се изтърва и усети как топлината потече по краката му.
— Джили, успокой кобилата и я изведи. Веднага.
— Но ти… — почна тя.
— Аз имам нож. Камата от драконово стъкло. — Пръстите му я напипаха и той се надигна. Първия нож беше дал на Грен, но за щастие се беше сетил да вземе камата на лорд Мормон преди да избяга от бърлогата на Крастър. Стисна го здраво и се отдръпна от огъня, от Джили и от бебето.
— Пол? — Искаше да го каже храбро, но излезе като хленч. — Пол, не ме ли позна? Аз съм Сам, дебелия Сам, Сам Плашливеца, дето ме спаси в горите. Ти ме носеше, когато не можех повече да вървя. Никой друг не можеше да направи това, но ти го направи. — Сам заотстъпва с ножа в ръка и заподсмърча. „Какъв страхливец съм!“ — Остави ни, Пол! Моля те! Защо искаш да ни убиеш?
Джили тръгна заднишком по коравия пръстен под. Изчадието извърна глава да я погледне, но Сам изрева: — Не!
И възкръсналият отново се обърна към него. Гарванът на рамото му отпра ивица плът от бялата му раздрана буза. Сам държеше камата пред себе си и пухтеше като ковашки мях. Джили стигна до гарона. „Дайте ми малко кураж, богове — замоли се Сам. — Поне веднъж, мъничко кураж ми дайте. Само колкото тя да избяга.“ Пол Дребния закрачи към него. Сам продължи да отстъпва, докато гърбът му не се опря в грубата дървена стена. Стискаше камата с двете си ръце, за да не трепери. Създанието като че ли не се боеше от драконовото стъкло. Движеше се бавно, но Пол Дребния и приживе не беше от най-бързите. Зад него Джили промърмори да успокои кобилката и се опита да я поведе към вратата. Но тя сигурно беше надушила странния смразяващ мирис на създанието и изведнъж спря, вдигна се на задните си крака и зарита с копита в ледения въздух. Пол се обърна към нея и сякаш загуби интерес към Сам.
Нямаше време нито за мислене, нито за молитва, нито за страх. Самуел Тарли се хвърли напред и заби камата в гърба на Дребния Пол. Възкръсналият мъртвец така и не го видя. Гарванът изграчи пронизително и литна.
— Ти си мъртъв! — изпищя Сам и продължи да мушка. — Ти си мъртъв, мъртъв си, мъртъв си! — Забиваше и пищеше, отново и пак, късаше дрипи от тежкото черно наметало на Пол. Разлетяха се парчета драконово стъкло и острието се прекърши в желязната ризница под вълната.
Воят на Сам вдигна бяла мъгла в черния въздух. Той хвърли безполезната дръжка и припряно отстъпи, когато Пол се обърна. Преди да успее да извади другия си нож, стоманения нож, който всеки от братята носеше, черните ръце на изчадието се сключиха под брадичката му. Пръстите на Пол бяха толкова студени, че чак пареха. Заровиха се дълбоко в меката плът на гърлото му. „Бягай, Джили, бягай“, искаше му се да изкрещи, но когато отвори уста, излезе само задавен звук.
Треперещите му пръсти най-сетне докопаха камата, но когато я заби в корема на съществото, върхът се хлъзна по железните брънки и ножът се превъртя и падна от ръката му. Пръстите на Пол Дребния се стягаха неумолимо и започнаха да извиват. „Ще ми откъсне главата“ — помисли отчаяно Сам. Заудря и задърпа китките на съществото, но без полза. Зарита Пол между краката — напразно. Светът се сви до две сини звезди, ужасна съкрушаваща болка и толкова жесток студ, че сълзите замръзнаха на очите му. Сам се въртеше и се дърпаше отчаяно… а после залитна напред.
Пол Дребния беше едър и силен, но на тегло Сам го надвишаваше, а и въплътените мъртъвци бяха тромави, беше го забелязал още на Юмрука. Внезапното залитане накара Пол да отстъпи крачка назад и живият и мъртвият се сринаха на пръстения под. Ударът отхвърли едната ръка от гърлото на Сам и той успя да всмуче глътка въздух преди ледените пръсти отново да се върнат на гърлото му. Устата му се напълни с вкус на кръв. Изви врата си, огледа се за ножа си и зърна тлееща оранжева светлина. „Огънят!“ Само жар беше останала, но все пак… не можеше да диша, нито да мисли… Превъртя се настрани, теглейки Пол със себе си… ръцете му залазиха треперещи по пръстения под, докато не докопаха накрая нещо горещо… главня, тлееща червено-оранжева главня… пръстите му я стиснаха и той я натика в устата на Пол толкова силно, че усети как зъбите му изтракаха.
Но пръстите на гърлото му не се отпускаха. Последното, за което Сам успя да помисли, беше за майка си, която толкова го обичаше, и за баща си, когото бе изложил. Стаята се въртеше около него. И изведнъж той видя струйката дим, излизаща между строшените зъби на Пол. После лицето на мъртвия избухна в пламъци и ръцете му се отпуснаха.
Сам вдиша и боязливо се претърколи настрани. Таласъмът гореше, сланата капеше от брадата му, а плътта отдолу почерняваше. Сам чу врясъка на черния гарван, но самият Пол не издаде звук. Когато отвори уста, от нея изригнаха само пламъци. А очите му… „Свърши се, синия блясък го няма.“ Стана и се затътри към вратата. Въздухът беше толкова студен, че от дишането болеше, но толкова сладка и хубава бе тази болка. Измъкна се от къщата.
— Джили? — извика. — Джили, убих го. Джи…
Тя стоеше опряла гръб на язовото дърво, с бебенцето в ръце. Мъртъвците я бяха обкръжили. Бяха дузина, десетки… повече… някои бяха бивши диваци и още носеха козинявите си дрехи… но повечето бяха доскорошни негови братя. Сам различи Ларк Сестриния, Меката стъпка, Райлс. Гушата на Чет бе почерняла, мехурите по лицето му бяха покрити с тънка ледена кора. А един приличаше на Хейк, макар че беше трудно да се разбере, след като половината му глава я нямаше. Бяха разкъсали бедната кобила и теглеха червата й с мокри червени ръце. Светла пара се вдигаше от корема й.
Сам изхленчи.
— Не е редно…
— Рредно. — Гарванът кацна на рамото му. — Рредно. Срредно. — Плесна с криле и изпищя заедно с Джили. Мъртвите изчадия вече я достигаха. Сам чу как зашумяха тъмночервените листа на язовото дърво, зашепнаха си едно на друго на език, който той не знаеше. Самата звездна светлина сякаш потрепера, а дърветата наоколо застенаха и запращяха. Сам Тарли се опули. „Гарвани?“ Бяха накацали по язовото дърво: стотици, хиляди, накацали бяха по белите като кости клони и надничаха между листата. Видя как клюновете им се отвориха и как те заграчиха, и видя как разтвориха черните си криле. И с писъци и с плясък се спуснаха върху мъртъвците на гневни облаци. Полетяха срещу Чет и закълваха сините му очи, покриха като мухи Сестриния, закъсаха парцали жълта слуз от строшената глава на Хейк. Толкова много бяха, че когато Сам вдигна глава, не можа да види луната.
— Въррви — каза птицата на рамото му. — Въррви, въррви.
Сам затича и от устата му изригнаха кълба скреж. Оживелите мъртъвци около него махаха с ръце срещу черните криле и острите клюнове, които ги връхлитаха, и падаха, без да изпъшкат и без да извикат. Но гарваните не обръщаха внимание на Сам. Той хвана Джили за ръката и я задърпа от язовото дърво.
— Трябва да вървим.
— Но къде? — Джили забърза след него, притиснала бебето до гърдите си. — Те убиха коня ни, сега как ще…
— Брате! — Викът проряза нощта през писъците на хиляди гарвани. Под дърветата някакъв мъж, загърнат от глава до пети в черно и сиво, махаше с ръка, възседнал лос. — Насам! — извика ездачът. Гуглата скриваше лицето му.
„Облечен е в черно.“ Сам подбутна Джили към него. Лосът беше огромен, десет стъпки висок, с грамадни разклонени рога — и коленичи, за да могат да се качат.
— Тук — каза ездачът и посегна с облечената си в ръкавица ръка да издърпа Джили зад себе си.
После дойде ред на Сам.
— Много благодаря — изпъшка той.
И чак когато стисна подадената му ръка, осъзна, че ездачът не носи ръкавица. Ръката беше черна и студена, с пръсти, корави като камък.