Вихър от мечове

САНСА

— Нова рокля? — възкликна тя, колкото притеснена, толкова и объркана.

— По-хубава от всичко, което сте носили досега, милейди — увери я старицата. Измери бедрата на Санса с усукана и вързана на възел за двата края връв. — Цялата — коприна и мирска дантела, със сатенени панделки. Ще бъде много красива. Самата кралица я поръча.

— Коя кралица? — Марджери все още не беше кралицата на Джоф, но беше вдовица на покойния Ренли. Или имаше предвид Кралицата на тръните? Или…

— Кралицата регент, разбира се.

— Кралица Церсей?

— Че коя друга. От много години ме удостоява с поръчките си. — Старицата опъна връвта по крака на Санса. — Нейна милост ме предупреди, че вече сте жена и не бива да се обличате като малко момиче. Вдигнете си ръката.

Санса я вдигна. Вярно беше, че имаше нужда от нова рокля. Последната година беше израсла близо цяла педя, а и повечето неща от стария й гардероб се бяха развалили от пушека, когато се опита да изгори постелята си в деня на първото си разцъфтяване.

— Бюстът ви ще бъде красив като на кралицата — рече старата жена, докато опъваше връвта около гърдите на Санса. — Не бива да го криете толкова.

Думите й я накараха да се изчерви. Но последния път, когато излезе на езда, не можа да завърже елека си догоре и конярчето я зяпна, докато й помагаше да се качи на коня. Забелязваше понякога, че и възрастни мъже се заглеждат в гърдите й, а някои от ризите й бяха толкова отеснели, че едва дишаше в тях.

— С какъв цвят ще е? — попита тя шивачката.

— Цветовете ги оставете на мен, милейди. Ще останете доволна, сигурна съм. Ще получите също така бельо и корсажи, фусти, мантии, всичко, което подобава на… на една красива млада дама от знатен род.

— Ще бъдат ли готови за сватбата на краля?

— О, по-скоро, много по-скоро, Нейна милост настоява. Имам шест шивачки и дванадесет чирачки и заради тази поръчка сме отложили всички други. Много дами ще ми се сърдят за това, но кралицата заповяда.

— Благодаря на Нейна милост за грижите й — каза учтиво Санса. — Тя е много добра с мен.

— Нейна милост е изключително щедра — съгласи се шивачката, докато си събираше нещата. После излезе.

„Но защо?“ — зачуди се Санса след като остана сама. Притесняваше я тази грижовност. „Обзалагам се, че тази рокля е свързана някак с Марджери или е по настояване на баба й.“

Добротата на Марджери си оставаше неизменна, а присъствието й бе променило всичко. Дамите й също посрещнаха Санса с обич. Толкова време бе минало, откакто можеше да се порадва на компанията на други жени, че тя почти бе забравила колко е приятно. Лейди Леонет започна да й дава уроци по свирене на лира, а лейди Джана с охота споделяше с нея всички дворцови клюки. Мери Крейн винаги имаше подръка някоя забавна историйка, а мъничката лейди Бълвър й напомняше за Аря, макар да не беше толкова буйна.

Най-близко до годините на Санса бяха братовчедките Елинор, Ала и Мега, и трите — Тирел, от по-дребни разклонения на дома.

— Розички от по-ниските клони на храста — чуруликаше Елинор, дребничка, жилава и много остроумна. Мега беше по-закръглена и шумна, Ала — свенлива и хубавичка, но Елинор властваше над трите по правото на женствеността — беше вече разцъфтяла девица, докато Мега и Ала все още си бяха момичета.

Братовчедките приеха Санса в компанията си все едно, че я бяха познавали цял живот. Прекарваха дълги следобеди в плетене, бърбореха си над резенчета лимонов кейк и подсладено с мед вино, вечер си играеха на плочки, пееха заедно, докато замъкът спеше… и често по една или две от тях лягаха в леглото на Марджери, за да си шепнат половината нощ. Ала имаше чудесен глас и когато настояваха, свиреше на лютня и им пееше песни за рицарска галантност и изгубена любов. Мега не можеше да пее, но по целувките беше луда. Признаваше, че понякога си играят с Ала на целуваме, но не било същото като да се целуваш с мъж, още по-малко — с крал. Санса се чудеше какво би си помислила Мега, ако можеше да целуне Хрътката, както бе направила тя. Беше дошъл при нея в нощта на битката, вонеше на вино и кръв. „Целуна ме и заплаши, че ще ме убие, и ме накара да му изпея песен.“

— Крал Джофри има толкова красиви устни — гукаше унесено Мега, — о, бедничката ми Санса, сърцето ти сигурно се е скъсало от мъка, когато го загуби. О, колко ли си плакала, миличката ми!

„Джоф ме е карал да плача повече, отколкото можеш да си представиш“, искаше й се да отвърне, но Лоената буца го нямаше да заглуши с рева си гласа й, затова тя стисна устни и задържа езика зад зъбите си.

Колкото до Елинор, тя беше сгодена за някакъв млад скуайър, син на лорд Амброуз. Щяха да ги оженят веднага щом той спечели шпорите си. Той беше спечелил благосклонността й в Битката за Черна вода, където бе убил един мирски стрелец и един ратник на Мълъндор.

— Алин твърди, че нейната благосклонност го направила безстрашен — каза Мега. — Казва, че крещял името й като свой личен боен вик. Много е галантно, нали? Някой ден искам някой рицар да получи моята благосклонност и да убие сто мъже с моето име на уста. — Елинор им каза да млъкнат, но изглеждаше доволна все пак.

„Те са деца — реши Санса. — Те са глупави момиченца, дори Елинор. Никога не са виждали битка, никога не са виждали как умира човек, те нищо не знаят.“ Бляновете им бяха изпълнени с песни и приказки, както нейните преди Джофри да заповяда да отсекат главата на баща й. Санса ги съжаляваше. И им завиждаше.

Марджери обаче беше съвсем друга. Мила и добра, и все пак в нея се долавяше нещо от баба й. Предния ден беше взела със себе си Санса на лов със соколи. За пръв път след битката Санса излизаше извън града. Мъртвите ги бяха изгорили и погребали, но Калната порта беше разнебитена от овните на лорд Станис, а по двата бряга на Черна вода се виждаха скелетите на корабите — овъглените им мачти стърчаха над водата като черни пръсти. Единственият превоз беше груб сал, с който ги прекараха на отсрещния бряг, и когато стигнаха кралския лес, се озоваха сред пустош от пепел и овъглени дървета. Но водните птици гъмжаха в блатата около залива и мерлинът на Санса свали три патици, а перегринът на Марджери улови чапла в полет.

— Уилас има най-добрите птици в Седемте кралства — каза Марджери, когато двете останаха за малко сами. — Понякога ловува и с орли. Ще видиш, Санса. — Хвана ръката й и нежно я стисна. — Сестро.

„Сестро.“ Някога Санса си беше мечтала да има сестра като Марджери: красива и нежна, покорила цялата изящност на света. Като сестра, Аря беше съвсем незадоволителна. „Как мога да позволя на моята сестра да се омъжи за Джофри?“ — помисли тя и изведнъж очите й се напълниха със сълзи.

— Марджери, моля те — промълви тя, — не го прави. — Беше й трудно да го изрече. — Не трябва да се омъжваш за него. Той не е такъв, какъвто изглежда, не е. Ще те нарани.

— Не мисля. — Марджери й се усмихна. — Много смело е от твоя страна, че ме предупреди, но не се бой. Джоф е разглезен, суетен и не се съмнявам, че е точно толкова жесток, колкото казваш, но татко го принуди да назначи Лорас в кралската си гвардия преди да се съгласи за брака ни. Най-добрият рицар в Седемте кралства ще ме закриля ден и нощ, както принц Емон е закрилял Нерис. Така че нашето лъвче ще трябва да гледа да се държи прилично, нали? — Засмя се и я подкани: — Хайде, мила сестрице, да препуснем назад към реката. Пазачите ни ще се побъркат. — И без да дочака отговор, смуши коня си.

„Толкова е смела“ — каза си Санса и препусна след нея… и все пак съмненията й продължаваха да я човъркат. Всички бяха съгласни, че сир Лорас е забележителен рицар. Но Джофри си имаше и други от Кралската гвардия, а освен това — златни и червени плащове, а когато пораснеше, щеше да командва свои войски. Егон Безчестния не беше посягал на кралица Нерис, навярно от страх към техния брат, Рицаря на драконите… но когато друг от Кралската му гвардия се влюбил в една от любовниците му, кралят беше отсякъл главите и на двамата.

„Сир Лорас е Тирел — напомни си Санса. — Онзи рицар е бил само Тойн. Братята му не са имали войски, не се могли да отмъстят другояче освен с мечовете си.“ Но колкото повече се замисляше над всичко това, толкова повече се чудеше. „Джоф ще трябва да се въздържа няколко лунни кръга, може би цяла година, но рано или късно ще си покаже ноктите и когато го направи…“ В кралството можеше да се появи втори Кралеубиец и този път щеше да избухне война в самия град-престолнина, и от боевете между мъжете на лъва и мъжете на розата по уличните канавки щеше да потече кръв.

Санса се удивляваше, че Марджери не го разбира. „Тя е по-голяма от мен, би трябвало да е и по-разумна. А баща й, лорд Тирел, той със сигурност би трябвало да знае какво прави. Аз просто съм глупава.“

Когато каза на сир Донтос, че ще отива в Планински рай, за да се омъжи за Уилас Тирел, мислеше, че ще го облекчи и че той ще остане доволен. Но вместо това той стисна ръката й и каза:

— Не можеш! — Каза го с удебелен колкото от ужас, толкова и от виното език. — Казвам ти, тези Тирел са същински Ланистър, само че с цветя. Моля те, забрави тази глупост, дай целувчица на своя Флориан и ми обещай, че ще продължим, както го замислихме. Нощта на сватбата на Джофри не е толкова далече, само си сложи сребърната мрежичка на косата и нрави каквото ти казах, и след това ще избягаме. — Опита се да лепне устните си на бузата й.

Санса се отскубна от ръцете му и отстъпи крачка назад.

— Няма. Не мога. Нещо ще се обърка. Когато исках да ме измъкнеш на свобода, ти не искаше, а сега аз не искам.

Донтос я зяпна тъпо.

— Но всичко вече е уговорено, миличко. Корабът, който ще те отведе до дома, лодката, която те ще откара до кораба, твоят Флориан направи всичко за своята мила Джонквил.

— Съжалявам за всички неприятности, които ти причиних — отвърна тя, — но вече не ми трябват никакви лодки и никакви кораби.

— Но всичко беше само за да те спася.

— В Планински рай ще бъда спасена. Уилас ще ме пази.

— Но той не те познава — настоя Донтос — и няма да те обича, Джонквил, Джонквил, отвори хубавите си очи, тези Тирел изобщо не се интересуват от теб. Искат да се венчаят за твоето наследство.

— Моето наследство ли? — За миг Санса се обърка.

— Миличкото ми — каза й той, — ти си наследничка на Зимен хребет. — Грабна отново ръката й и започна да я умолява да не прави това, но Санса се дръпна и го остави да залита под язовото дърво. Оттогава не стъпи повече в гората на боговете.

Но все пак не беше забравила думите му. „Наследницата на Зимен хребет“, повтаряше си, докато лежеше нощем в постелята. „Искат да се венчаят за наследството ти.“ Никога не беше помисляла за такива права, но след като Бран и Рикон бяха мъртви… „Все едно, Роб си е жив, вече е мъж, скоро ще се ожени и ще си има син. Все едно, Уилас Тирел ще си има Планински рай, защо ще иска Зимен хребет?“

Понякога шепнеше името му във възглавницата си просто за да чуе как звучи.

— Уилас. Уилас. Уилас.

Смяташе, че Уилас не е по-лошо име от Лорас. Дори си приличаха. Звучаха й сходно. Какво толкова, някакъв си крак? Уилас щеше да стане господарят на Планински рай и тя щеше да бъде неговата дама.

Представяше си как седят двамата в една красива градина, с малки паленца в скутовете, или слушат свирнята на лютня и се возят по река Мандър на ладия. „Ако му родя синове, може и да ме обикне.“ Щеше да ги нарече Едард, Бран и Рикон и щеше да ги отгледа храбри и доблестни като сир Лорас. „И да мразят Ланистърите също така.“ В мечтите на Санса момчетата й изглеждаха досущ като братята, които беше изгубила. Понякога имаше дори момиче, което приличаше на Аря.

Така и не можеше обаче да нарисува за дълго портрет на Уилас в главата си — мислите й все я връщаха към сир Лорас, млад, изящен и красив. „Не бива да мисля за Уилас така — казваше си тя. — Той може да долови разочарованието в очите ми, когато се срещнем, и тогава как ще се ожени за мен, ако разбере, че съм влюбена в брат му?“ Непрекъснато си напомняше, че Уилас Тирел е два пъти по-голям от нея, че е недъгав освен това, че може би е пълен и червендалест като баща си. Но хубав или не, изглежда, този човек щеше да се окаже единственият достоен за нея жених.

Веднъж сънува, че все пак тя се венчава за Джоф, а не Марджери, и в сватбената им нощ той изведнъж се превърна в палача Илин Пейн. Събуди се разтреперана. Не искаше Марджери да страда толкова, колкото нея, но в същото време я ужасяваше мисълта, че Тирелите могат да се откажат от женитбата. „Предупредих я, наистина, казах й истината за него.“ Може би Марджери просто не й вярваше. Джоф винаги се представяше пред нея като съвършен рицар, също както със Санса в началото. „Тя много скоро ще разбере истинския му нрав. Скоро след сватбата, ако не и преди това.“ Санса реши, че трябва да запали свещ на Майката в небесата при следващото си посещение в септата и да я помоли да защити Марджери от жестокостта на Джофри. И може би също така една свещ на Воина, за Лорас.

Когато шивачката дойде да й вземе последните мерки, реши да си облече новата рокля за церемонията във Великата септа на Белор. „Затова сигурно Церсей е поръчала да ми я ушият, за да не изглеждам дрипава на сватбата.“ Наистина за празненствата след това щеше да й трябва друга рокля, но смяташе, че и някоя от старите ще свърши работа. Нямаше да рискува да си оцапа новата с храна или с вино. „Ще си я взема в Планински рай.“ Искаше да е красива в очите на Уилас Тирел. „Дори Донтос да е прав и той да иска Зимен хребет, а не мен, все пак може да ме обикне заради мен самата.“ Санса се сгуши под завивката, зачудена кога ли най-после ще бъде готова новата й рокля. Нямаше търпение да си я облече.