Вихър от мечове

АРЯ

Когато стигнаха върха на възвишението и видяха реката, Сандор Клегейн дръпна рязко юздите и изруга.

Дъждът се изливаше от черното желязно небе и бодеше зелено-кафявия порой с десет хиляди меча. „Трябва да е цяла миля широка“ — помисли Аря. Върховете на поне петдесетина дървета се показваха от водните въртопи и клоните им дращеха към небето като ръце на удавници. Дебели пластове мокри листа покриваха брега, а малко по-нататък в ръкава тя зърна нещо бяло и подуто, навярно мъртъв кон, който бавно се носеше по течението. Имаше и един особен звук, едва доловимо тихо гърлено ръмжене като от куче, канещо се да нападне.

Аря се завъртя в седлото и усети халките от ризницата на Хрътката, впиващи се в гърба й. Ръцете му я бяха обкръжили: отляво изгорената; беше си надянал метален подлакътник за защита, но тя го бе видяла, когато сменяше превръзката отдолу — плътта беше още раздрана и гнойна. Но дори да го болеше от изгореното, Сандор Клегейн не го издаваше.

— Това ли е Черната вода? — Бяха яздили толкова много в дъжда и тъмното, през непроходими гори и безименни пусти села, че Аря беше загубила представа къде се намират.

— Това е река, която трябва да преминем. Това е всичко, което трябва да знаеш. — Клегейн й отговаряше от време на време, но я беше предупредил да не му отвръща. За много неща я беше предупредил той първия ден. — Следващия път, когато ме удариш, ще ти вържа ръцете зад гърба — беше й казал. — Следващия път, когато се опиташ да ми избягаш, ще ти вържа краката. Ако изпищиш, ако извикаш или пак ме ухапеш, ще ти запуша устата. Можем или да яздим двамата, или да те овържа на гърба на коня и да те карам като овца за клане. Изборът е твой.

Беше избрала язденето, но още първия път, когато си направиха бивак, изчака, докато не реши, че е заспал, и намери един голям ръбест камък, за да му счупи грозната глава. „Тиха като сянка“ — каза си тя и запристъпва към него, но не се оказа достатъчно тиха. Хрътката изобщо не беше заспал. Или се беше събудил. Каквото и да беше, той отвори очи, изкриви уста и взе камъка от ръката й като от едно бебе. Единственото, което й остана, бе да го ритне.

— Това ще ти го простя — каза той, след като хвърли камъка в храстите. — Но ако проявиш глупост да го опиташ отново, ще те ударя.

— Защо просто не ме убиеш, както уби Мика? — кресна му Аря. Тогава все още беше дръзка, повече ядосана, отколкото уплашена.

В отговор той я сграбчи за ризата и я дръпна рязко, на един пръст от изгореното си лице.

— Ако още веднъж ми повториш това име, така ще те набия, че ще съжалиш, че не съм те убил.

След това всяка нощ я увиваше с конския чул и го връзваше отгоре и отдолу, така че трябваше да спи, стегната като бебе в пелени.

„Трябва да е Черната вода“ — реши Аря, загледана как дъждът пердаши по реката. Хрътката беше кучето на Джофри; връщаше я в Червената цитадела, за да я предаде на Джофри и на кралицата. Аря съжали, че слънцето не се показва, за да разбере поне в каква посока вървят. Колкото повече се вглеждаше в мъха по дърветата, толкова повече се объркваше. „Черна вода не е толкова широка при Кралски чертог, но това беше преди дъждовете.“ — Всички бродове ще са наводнени — каза Сандор Клегейн, — а никак не държа да се опитвам да я преплувам.

„Няма как да преминем — помисли тя. — Лорд Берик със сигурност ще ни хване.“ Клегейн цедеше черния си жребец до изнемога, на три пъти се връща обратно, за да заблуди преследвачите, а веднъж дори премина половин миля по средата на придошлия поток… но Аря все още очакваше да види разбойниците всеки път, щом се обърнеше през рамо. Опитвала се беше да им помогне, като драскаше името си по дърветата, когато отидеше в храстите да пусне вода, но на четвъртия път той я хвана и с това се свърши. „Все едно — казваше си Аря, — Торос ще ме намери в неговите пламъци.“ Само че не я намери. Поне досега, а щом прехвърлеха реката…

— Градчето Хароуей не би трябвало да е далече — каза Хрътката. — Където лорд Рути гледа двуглавия воден кон на стария крал Андаар. Може да минем с него.

Аря никога не беше чувала за стария крал Андаар. Нито беше виждала кон с две глави, особено пък който може да тича по вода, но прояви благоразумие и си замълча. Задържа си езика зад зъбите и продължи да си седи вкочанена, а Хрътката обърна жребеца и препусна по билото, следвайки течението на реката. Така поне дъждът биеше в гърбовете им. Омръзнало й беше да щипе очите й до заслепяване и да й мокри бузите все едно, че плаче. „Вълците не плачат“ — напомни си тя отново.

Трябваше да е към пладне, но небето бе притъмняло като по здрач. Слънце не бяха виждали от безчет дни. Аря беше мокра до кости, натъртена от седлото, подсмърчаше и цялото тяло я болеше. Имаше и треска, а понякога се разтреперваше неудържимо, но когато го каза на Хрътката, той само й изръмжа:

— Изтрий си носа и си затваряй устата.

Сега той повечето време дремеше в седлото, оставяйки на коня сам да следва разкаляните селски пътища или пътеката на дивеча. Конят беше едър бегач, с големината на дестриер, но много по-бърз. „Странник“, така го беше нарекъл Хрътката. Веднъж когато Клегейн слезе да се изпикае до едно дърво, Аря се опита да го открадне, като мислеше, че ще може да избяга с него преди да успее да я хване. Странник за малко щеше да я ухапе по лицето. С господаря си беше кротък като овчица, но иначе нравът му беше черен като самия него. Аря не беше срещала никога толкова бърз на ритане и хапане кон.

Яздиха два часа покрай реката, шляпайки през мътните притоци, преди да стигнат мястото, за което бе споменал Сандор Клегейн.

— Градчето на лорд Хароуей — каза той, а после, като го видя, изруга: — Седем ада!

Селището беше наводнено и изоставено. Придошлите води бяха изскочили от бреговете. Виждаше се само вторият етаж на кирпичения хан, седемстранният купол на потъналата септа, две трети от една кръгла каменна кула, няколко сламени покрива и гора от комини.

Но от кулата се вдигаше дим, забеляза Аря, а под един сводест прозорец се виждаше здраво привързана широка плоскодънна лодка. Лодката беше с дузина халки за гребла и имаше две издялани от дърво конски глави, едната на носа, а другата — на кърмата. „Двуглавия кон“ — разбра тя. По средата на палубата имаше дървена къщичка и когато Хрътката събра шепи пред устата си и извика, от нея изскочиха двама мъже. На прозореца на кръглата кула се появи трети, стиснал в ръце арбалет.

— Какво искаш? — изрева той.

— Да ни превозите — викна в отговор Хрътката.

Мъжете в лодката си заговориха. Единият, сивокос мъж с яки ръце и леко изгърбен, пристъпи до перилото.

— Ще ти струва доста.

— Ще платя.

„С какво?“ — зачуди се Аря. Разбойниците бяха взели златото на Клегейн, но може би лорд Берик му беше оставил някой сребърник и медници. Превозът с един сал едва ли щеше да струва повече от няколко медника.

Салджиите отново си заговориха. Накрая прегърбеният се обърна и извика. Появиха се още шестима мъже и придърпаха качулките над главите си да ги опазят от дъжда. Още неколцина изпълзяха от прозореца на укреплението и скочиха долу на палубата. Половината от тях толкова приличаха на изгърбения, че сигурно му бяха роднини. Няколко души откачиха веригите и подхванаха дългите пръти, а останалите пъхнаха тежките весла с широките лопати през отворите. Салът се отлепи и бавно се затътри през плитчините, греблата плавно заудряха от двете страни. Сандор Клегейн се спусна по хълма.

Когато кърмата се блъсна в брега, салджиите свалиха един капак до дървената конска глава и избутаха тежка дъбова талпа. Странник се поколеба пред водата, но Хрътката го смуши и го подкара по нея. Прегърбеният мъж ги чакаше на палубата.

— Вода отгоре, вода отдолу — усмихна се той. Устата на Хрътката се сви.

— Трябва ми салът ти, а не скапаните ти шеги. — Слезе и смъкна Аря до себе си. Един от лодкарите посегна да хване Странник за юзди — те. — Не бих го направил — рече Клегейн, а конят изрита. Мъжът отскочи, хлъзна се на мокрите дъски, падна по задник и изруга. Изгърбеният салджия престана да се усмихва.

— Може да ви превозим — каза им той кисело. — Ще ви струва една жълтица. Още една за коня. И трета за момчето.

— Три дракона? — Клегейн се изсмя дрезгаво. — За три дракона ще го купя скапания ти сал.

— Миналата година сигурно щяхте. Но при тази река ми трябват повече ръце за прътите и веслата, само за да не ме отнесе пороят на сто мили надолу. Избирайте. Три дракона или си го научете това зверилище да ходи по вода.

— Обичам честните разбойници. Тъй да бъде. Три дракона… като ни докараш живи и здрави на северния бряг.

— Ще си ги получим сега или хич няма да тръгнем. — Мъжът вдигна дебелата си мазолеста длан.

Клегейн дръпна дългия си меч да го охлаби в ножницата.

— Сега пък ти избирай. Злато на северния бряг или стомана на южния.

Салджията се вгледа в лицето на Хрътката и Аря бе готова да се обзаложи, че това, което видя, не му хареса. Зад себе си имаше дузина мъже, силни и с весла и пръти в ръцете, но никой не се притече да му помогне. Заедно можеха да надвият Клегейн, макар че той сигурно щеше да съсече трима-четирима преди да го съборят.

— Откъде да знам, че ще можете да платите? — попита след малко прегърбеният.

„Той не може“ — дощя й се да изкрещи, но само прехапа устна.

— В честта си на рицар — изръмжа Клегейн. „Той дори не е рицар.“ Но и това премълча.

— Става. — Салджията се изплю. — Да тръгваме тогаз. До вечерта ще можем да ви прекараме. Вържете си коня, да не се разрита по лътя. Ако искате да се стоплите със сина ви, в каютата има мангал.

— Не съм тъпият му син! — не издържа Аря. Беше по-противно дори от това да я взимат за момче. Толкова се беше ядосала, че бе готова па им каже коя е всъщност, само че Сандор Клегейн я сграбчи за яката и с една ръка я надигна от палубата.

— Колко пъти трябва да ти казвам да си затваряш скапаната уста? — Разтърси я толкова силно, че зъбите й изтракаха, и я пусна долу. — Влизай и се изсуши, както ти каза човекът.

Аря направи каквото й казаха. Големият железен мангал беше почервенял и изпълваше стаичката с мрачна задушлива топлина. Беше й приятно да постои до него, да стопли ръцете си и да се поизсуши, но веднага щом усети, че палубата се размърда под краката й, отново се измъкна на палубата.

Двуглавият кон бавно се плъзна през плитчините, пробивайки пътя си между комините и покривите на потъналия Хароуей. Дузина мъже се мъчеха с веслата, а други четирима избутваха с дългите пръти, където срещнеха скала, дърво или потънала къща. Прегърбеният държеше лоста на кърмата. Дъждът плющеше по гладките дъски и отскачаше от високите дървени конски глави отпред и отзад. Аря отново се намокри, но й беше все едно. Искаше да види. Мъжът с арбалета още стоеше на прозореца на кръглата кула. Очите му я проследиха, когато салът се плъзна отдолу. Тя се зачуди дали това не е самият лорд Рути, за когото бе споменал Хрътката. „Не ми прилича много на лорд.“ Но пък нали и самата тя не приличаше много на лейди.

След като навлязоха в същинската река, течението стана много по-силно. През сивата пелена на дъжда Аря успя да различи един висок каменен пилон на отсрещния бряг, който явно бележеше мястото за пристан на сала, но веднага щом го зърна, забеляза, че водата ги влачи надалече от него, надолу по течението. Гребците вече гребяха много по-енергично, за да се преборят с побеснялата река. Листа и скършени клони се въртяха и ги отминаваха така бързо, сякаш бяха изстреляни с лък. Мъжете с прътите се бяха привели и отблъскваха всяко нещо, което се окажеше много близко. Тук беше и по-ветровито. Щом се обърнеше срещу течението, навяващият дъжд обливаше лицето й. Странник цвилеше и риташе уплашено при всяко поклащане на палубата.

„Ако скоча през борда, водата ще ме отнесе преди Хрътката да разбере, че ме няма.“ Тя се обърна и видя, че Сандор Клегейн се мъчи да усмири изплашения си кон. По-добър шанс да се отърве от него едва ли щеше да има. „Но може и да се удавя.“ Джон често й казваше, че плува като риба, но и рибите можеха да си имат неприятности в тази река. И все пак, дори да се удавеше, щеше да е по-добре, отколкото в Кралски чертог. Помисли за Джофри и закрачи към носа. Реката, разкаляна и размътена от дъжда, приличаше повече на боза, отколкото на вода. Аря се зачуди колко ли е студена. „Няма да се намокря повече, отколкото сега.“ Опря ръка на перилото.

Но внезапният вик я накара да извърне рязко глава, преди да успее да скочи. Салджиите тичаха напред с прътите в ръце. В първия миг тя не разбра какво става. После го видя: изтръгнато с корените дърво, грамадно и черно, идеше право към тях. Плетеницата от корени и клони се показваше над водата като пипала на огромен кракен. Гребците отчаяно се мъчеха да избегнат сблъсъка. Лъскаво и черно, дървото се носеше към тях като таран.

Беше на не повече от десет стъпки от носа им, когато двама от лодкарите го прихванаха с дългите си пръти. Единият се прекърши и се чу трясък, сякаш самият сал под краката им се разпадаше. Но вторият успя да тласне дънера достатъчно силно и той мина покрай сала едва на педя разстояние — клоните му задраскаха като нокти по конската глава. Само че тъкмо когато изглеждаше, че са се измъкнали, един от чудовищните горни клони ги шибна странично. Салът потръпна, а Аря се хлъзна и падна. Мъжът със счупения прът не извади нейния късмет. Тя го чу как извика и залитна през перилото. После кипналата кафява вода го покри и докато Аря успее да се изправи, мъжът изчезна. Един от останалите лодкари извади намотано въже, но нямаше на кого да го хвърли.

„Може да изплува някъде по течението“ — помъчи се да се увери Аря, но не можа. Изгубила беше всякакво желание да плува. Когато Сандор Клегейн й изрева да се прибира вътре, че ще я пребие от бой, тя сведе глава и се подчини. Салът се мъчеше да се върне в курса си, а реката сякаш искаше да го отнесе чак до морето.

Когато най-сетне стигнаха до брега, беше на цели две мили надолу по течението спрямо обичайния пристан. Съдът се блъсна в брега толкова силно, че още един от прътите се прекърши, а Аря за малко щеше отново да падне. Сандор Клегейн я вдигна на гърба на Странник все едно че не тежеше повече от парцалена кукла. Лодкарите ги гледаха тъпо и уморено, освен прегърбения, който протегна ръка.

— Шест дракона — настоя той. — Три за превоза и три за човека, дето изгубих.

Сандор Клегейн зарови в кесията си и тикна един смачкан къс пергамент в ръката му.

— Ето. Вземи десет.

— Десет? — Салджията го погледна объркано. — Това пък какво е сега?

— Писмо от умрял. Струва девет хиляди дракона, или там някъде.

— Хрътката се метна на седлото зад Аря и се усмихна мрачно. — Десет от тях са за теб. Някой ден ще се върна за останалото, гледай да не ги похарчиш.

Гърбавият примижа над пергамента.

— Писмо. За кво ми е писмо? Ти обеща злато. Рицарската ти чест, рече.

— Рицарите нямат чест. Време е да го научиш, старче.

После пришпори Странник и препусна в галоп през дъжда. Салджиите ги отпратиха с груби ругатни, един-двама захвърляха и камъни. Клегейн не обърна внимание нито на камъните, нито на ругатните.

— До утре салът няма да се върне — рече той, — а тази пасмина няма да приеме написани обещания от следващите глупаци, които ще дойдат. Ако твоите приятелчета ни гонят, ще трябва да са адски добри плувци.

Аря се сви и си замълча. „Валар моргулис — помисли си сърдито. — Сир Илин, сир Мерин, крал Джофри, кралица Церсей. Дънсън, Поливър, Раф Сладура, сир Грегър и Веселяка. И Хрътката, Хрътката, Хрътката.“ Когато дъждът спря и облаците се разкъсаха, тя трепереше и смъркаше толкова лошо, че Клегейн спря да пренощуват и дори се опита да напали огън. Но дървата, които събраха, се оказаха много мокри. Колкото и да се мъчиха, искрата не хващаше. Накрая той ги разрита вбесен и изруга:

— Седем проклети ада! Мразя огньовете.

Седнаха на мокрите камъни под един дъб, заслушани в бавния ромон на водата, капеща от листата, и заядоха студена вечеря от корав хляб, плесенясало сирене и пушена наденица. Хрътката си отряза парче с камата и присви очи, като видя, че Аря се е втренчила в нея.

— Това да не си го помислила.

— Не съм — излъга тя.

Той изсумтя, но й подаде парчето. Аря заръфа наденицата със зъби, без да откъсва очи от него.

— Сестра ти никога не съм я бил — каза Хрътката. — Но теб ще набия, ако ме принудиш. Престани да измисляш какво ли не, за да ме убиеш. Нищо няма да се получи.

Нямаше какво да му отговори. Задъвка спечената наденица и го изгледа хладно. „Корава е като камък.“ — Ти поне ме гледаш в лицето. Това ти го признавам, малка вълчице.

Е, харесва ли ти?

— Не. Цялото е изгорено и грозно.

Клегейн й подаде парче сирене на върха на камата.

— Ти си една малка глупачка. Какво щеше да направиш, ако наистина беше избягала? Само ще се натресеш на нещо още по-лошо.

— Нямаше! — настоя тя. — По-лошо от това няма.

— Не познаваш брат ми. Грегър веднъж уби един само за това, че хъркал. От неговите хора беше. — Когато се ухили, изгорената част на лицето му се изопна и изкриви устата му много неприятно. От тази страна нямаше устни, ухо също.

— Брат ти го познавам. — Сега като се замисли, Планината май наистина беше лош. — Него и Дънсън, и Поливър, и Раф Сладура, и Веселяка.

Хрътката се изненада.

— И как скъпата дъщеричка на Нед Старк се е запознала с такива като тях? Грегър никога не води в двора си плъхчета.

— Знам го от селото. — Посегна за хляб. — Селото до езерото, където хванаха Джендри, мен и Горещата баница. Те и Ломи Зелените ръце хванаха, само че Раф Сладура го уби, щото кракът му беше ранен.

Устата на Клегейн се сгърчи.

— Хванал те? Моя брат те е хванал? — Това го разсмя. Смехът беше горчив, повече приличаше на ръмжене. — Грегър така и не е разбрал коя си, нали? Едва ли, иначе щеше да те довлече до Кралски чертог и да те хвърли в скута на Церсей. О, това ще е адски сладко. Няма да забравя да му го кажа преди да му изтръгна сърцето.

Не за пръв път споменаваше, че щял да убие Планината.

— Но той ти е брат — каза му Аря недоверчиво.

— Ти никога ли не си имала брат, когото искаш да убиеш? — Той отново се изсмя. — Или може би сестра? — Изглежда, че тогава видя нещо в лицето й, защото се приведе към нея. — Санса. Това е, нали? Вълчата кучка иска да убие хубавото птиченце.

— Не — сряза го Аря. — Искам да убия теб!

— Защото посякох малкото ти приятелче на две, затова ли? Убил съм много повече от него, казвам ти. И смяташ, че това ме прави някакво чудовище? Е, може и така да е, но също така съм спасявал сестра ти. Когато тълпата я свали от коня, си отворих с меча път през тях и я върнах в замъка, иначе щеше да получи онова, което получи Лолис Стоукуорт. А и тя ми пя. Това не го знаеше, нали? Сестра ти ми пя една сладка песничка.

— Лъжеш — каза тя.

— Не знаеш и половината от това, което си мислиш, че знаеш. Черна вода? Къде, в името на седемте ада мислиш, че сме? Къде мислиш, че отиваме?

Присмехът в гласа му я накара да се поколебае.

— Ами, в Кралски чертог — рече тя. — Водиш ме на Джофри и кралицата. — Не беше така. Осъзнала го бе само по начина, по който я попита. Но трябваше да каже нещо.

— Тъпа сляпа малка вълча кучка. — Гласът му беше хриплив и рязък като стържене на желязо. — Майната му на Джофри, майната й на кралицата и майната му на оня малък изрод, когото тя нарича свой брат. Приключих със скапания им град, край на проклетата им Кралска гвардия, свърших с Ланистърите. Какво има да прави едно куче с лъвове, питам те? — Сандор Клегейн взе меха и отпи. Отри уста, подаде го на Аря и продължи: — Реката беше Тризъбеца, момиче. Тризъбеца, не Черна вода. Начертай си карта в тъпата глава, ако можеш. Утре заран трябва да излезем на кралския път. Оттам вече ще продължим бързо, право за Близнаците. Аз ще съм този, дето ще те предаде на майка ти. Не благородният Господар на мълниите, нито скапаният жрец шарлатан, чудовището проклето. — Като видя изражението й, се ухили. — Мислиш, че приятелите ти разбойници са единствените, които надушват откупа? Дондарион ми взе златото, затова аз взех теб. Ти струваш два пъти повече от онова, което ми взеха, така мисля. Сигурно и повече, ако те продам на Ланистърите, както се боеше, но няма да го направя. Дори и на псето му омръзва да го ритат. Ако тоя Млад вълк лма ум, колкото боговете са дали на жабата, ще ме направи дребен лорд п ще ме помоли да остана при него на служба. А той има нужда от мен, макар все още да не го знае. Може дори да убия Грегър заради него, това ще му хареса.

— Той никога няма да те вземе — сряза го тя. — Не и теб!

— Тогава ще взема толкова злато, колкото мога да нося, ще му се изсмея в лицето и ще си ида. Ако не ме вземе, ще е добре за него да ме убие, но няма да го направи. Твърде много е син на баща си, според това, което чувам. Идеално за мен. И така, и така печеля. Както и ти, малка вълчице. Така че спри да хленчиш и да ми дрънкаш, омръзна ми. Затваряй си устата и прави каквото ти казвам, и може дори да стигнем навреме за скапаната сватба на вуйчо ти.