Вихър от мечове

КЕЙТЛИН

Сир Дезмънд Грел беше служил на дома Тъли през целия си живот. Беше скуайър, когато Кейтлин се роди, рицар, когато тя се учеше да ходи, да язди и да плува, главен оръжейник, когато я венчаха. Пред очите му малката Кат на лорд Хостър беше станала жена, съпруга на велик лорд и майка на крал. „А сега видя как станах и изменница.“

Брат й Едмур беше назначил сир Дезмънд за кастелан на Речен пад, когато тръгна на бой, затова на неговите плещи падаше бремето да я съди за престъплението й. За да му е малко по-леко, беше взел със себе си стюарда на баща й, вечно киселия и мрачен Ъдъридс Вейн. Двамата стояха и я гледаха: сир Дезмънд нисък и набит, с изчервено лице и много смутен, Ъдъридс — навъсен, мършав и тъжен. Всеки от тях чакаше другия да проговори. „Дали са живота си в служба на баща ми, а аз им се отплатих с позор“ — помисли с тъга Кейтлин.

— Вашите синове — най-сетне заговори сир Дезмънд. — Майстер Виман ни каза. Горките момчета. Ужасно. Ужасно. Но…

— Споделяме скръбта ви, милейди — каза Ъдъридс Вейн. — Цял Речен пад скърби с вас, но…

— Вестта сигурно ви е подлудила — прекъсна го сир Дезмънд. — Безумие, причинено от скръб, майчинско безумие, хората ще разберат. Вие не сте съзнавали…

— Съзнавах — твърдо заяви Кейтлин. — Напълно разбирах какво правя и съзнавах, че е акт на измяна. Ако не ме накажете, хората ще повярват, че съм заговорничила с вас да освободя Джайм Ланистър. Деянието си е мое и само мое, и аз лично трябва да отговарям за него. Оковете ме в празните железа на Кралеубиеца и ще ги нося гордо, ако така трябва да бъде.

— Окови? — Самата дума сякаш смрази бедния сир Дезмънд. — За майката на краля, за собствената дъщеря на милорд? Невъзможно.

— Може би — проговори Ъдъридс Вейн — милейди ще се съгласи да остане под възбрана в собствените си покои, докато се върне сир Едмур. Малко насаме, за да се моли за убитите си синове?

— Да, под възбрана — въздъхна облекчено сир Дезмънд. — В някоя килия на някоя кула, това ще свърши работа.

— Ако трябва да стоя под възбрана, нека поне да е в покоите на баща ми, за да мога да го утешавам в последните му дни.

Сир Дезмънд помисли малко.

— Добре. Няма да сте лишена нито от удобства, нито от уважение, но ви се отказва свободата из замъка. Навестявайте септата, ако желаете, но иначе ще стоите в покоите на лорд Хостър, докато не се върне лорд Едмур.

— Ваша воля. — Брат й не беше никакъв лорд, докато баща им е жив, но Кейтлин не го поправи. — Поставете ми стража, ако решите, но ви давам думата си, че няма да се опитвам да бягам.

Сир Дезмънд кимна, явно благодарен, че е приключил с тази неприятна задача, но тъжният Ъдъридс Вейн се позадържа, след като кастеланът излезе.

— Деянието ви е тежко, милейди, но безсмислено. Сир Дезмънд е пратил след тях сир Робин Райджър, за да върне Кралеубиеца… или да го убие, ако не успее да го хване жив.

Кейтлин го беше очаквала. „Дано Воинът даде сила на десницата ти, Бриен“ — помоли се тя наум. Беше направила всичко, което можеше; нищо не й оставаше освен надеждата.

Вещите й бяха преместени в спалнята на баща й, където господстваше огромното легло с балдахин, в което се беше родила, с пилоните с изваяни по тях подскачащи пъстърви. Болничното легло на баща й бе преместено към стълбите с лице към триъгълната тераса, на която се излизаше през солария му и от която можеше да гледа реките, които цял живот толкова беше обичал.

Лорд Хостър спеше. Кейтлин излезе на терасата и опря ръка на грубия каменен парапет. Под носа на замъка бързеят на Повален камък се сливаше с по-кроткото течение на Червената вилка и можеше да се види далече надолу по реката. „Ако от изток се появи платно на ивици, значи се връща сир Робин.“ Засега водната повърхност беше пуста. Кат благодари на боговете за това и се прибра, за да поседи с баща си.

Не можеше да каже дали лорд Хостър е разбрал, че е тук, нито дали присъствието й му носи някаква утеха, но нея самата поне я утешаваше това, че е с него. „Какво ли щеше да кажеш, ако знаеше за престъплението ми, татко? — зачуди се тя. — Дали и ти щеше да направиш същото, ако двете с Лиза бяхме в ръцете на врага? Или и ти щеше да ме осъдиш и да го наречеш майчинско безумие?“

В стаята миришеше на смърт: тежка миризма, сладникава и гнила, пропила всичко. Напомни й за синовете, които беше изгубила, за милия Бран и мъничкия Рикон, посечени от ръката на Теон Грейджой, повереника на Нед. Все още скърбеше за Нед, за Нед щеше винаги да скърби, но да вземат и дечицата й…

— Чудовищна жестокост е да ти отнемат дете — прошепна тя тихо, повече на себе си, отколкото на баща си.

Лорд Хостър отвори очи.

— Невен — прошепна баща й с пресекнал от болка глас.

„Не ме познава.“ Кейтлин бе свикнала да я взима за майка й или за сестра й Лиза, но името Невен не й говореше нищо.

— Аз съм Кейтлин — каза тя. — Аз съм твоята Кат, татко.

— Прости ми… кръвта… о, моля те… Невен…

Възможно ли беше в живота на баща й да е имало друга жена?

Някоя селска девица, с която беше прегрешил на младини може би? „Дали не е намерил утеха в прегръдките на някое слугинче след смъртта на мама?“ Мисълта й се стори нелепа, обезпокоителна. Изведнъж изпита чувството, че в края на краищата никога не е познавала истински баща си.

— Коя е Невен, милорд? Искаш ли да я повикам, татко? Къде да я намеря тази жена? Жива ли е още?

Лорд Хостър простена.

— Мъртва е. — Ръката му стисна нейната. — Ще имаш други… сладки деца, и законни.

„Други? Нима е забравил, че Нед си отиде? Още ли говори на тази Невен, или сега съм аз, или Лиза, или майка?“

Баща й се закашля и от устата му излезе кървава храчка. Той стисна пръстите й.

— Бъди добра жена и боговете ще те благословят… синове… законни синове… аааххх. — Внезапният спазъм на болката стегна ръката на лорд Хостър. Ноктите му се забиха в дланта й и той нададе приглушен вик.

Майстер Виман бързо дотича да смеси дозата маков сок и да помогне на господаря си да я изпие. Скоро лорд Хостър Тъли отново потъна в тежък сън.

— Питаше за някаква жена — каза Кат. — Невен.

— Невен? — Майстерът я изгледа неразбиращо.

— Никоя ли не познавате с такова име? Някое слугинче, жена от някое близко село? Може би отпреди години? — Кейтлин беше напуснала Речен край преди много време.

— Не, милейди. Мога да разпитам, ако желаете. Ъдъридс Вейн със сигурност ще знае, ако лице с това име е служило някога тук. Простолюдието често нарича дъщерите си на цветя и билки. — Майстерът я изгледа замислено. — Имаше една вдовица, спомням си, идваше често в замъка да търси стари обуща за нови подметки. Сега като се сещам, май се казваше Невен. Или беше Маргарита? Нещо такова. Но не е идвала от много години.

— Казваше се Виолет — каза Кейтлин, която помнеше много добре старата жена.

— Така ли? — Майстерът я погледна извинително. — Простете, лейди Кейтлин, но не мога да остана. Сир Дезмънд нареди да говорим с вас само по служебни дела.

— Тогава постъпете както е наредил. — Кейтлин не можеше да вини сир Дезмънд. Не му беше дала никакви основания да й вярва и той сигурно се опасяваше, че тя може да се възползва от привързаността на хората към дъщерята на своя лорд, за да направи още някоя пакост. „Поне от войната се отървах — каза си. — Макар и за малко.“

След като майстерът си отиде, тя се загърна с едно вълнено наметало и пак излезе на терасата. Светлината на слънцето блещукаше по широките ивици на реките и позлатяваше гладката им повърхност около замъка. Кейтлин заслони очи от блясъка и затърси с поглед далечното пъстро платно със страх в сърцето, че ще го види. Но нямаше нищо, а „нищо“ означаваше, че надеждата й все още е жива.

Остана да гледа така през целия ден и част от нощта, докато краката не я заболяха от стоене. Късно следобеда в замъка долетя гарван, плесна с криле и се спусна към прозорците на птичарника. „Черни криле, черни думи“ — помисли тя, спомнила си последната пристигнала птица и ужаса, който й донесе тя.

По здрач майстер Виман се върна да обслужи лорд Тъли и да донесе на Кейтлин скромна вечеря с хляб, сирене и варено телешко с горчица.

— Говорих с Ъдъридс Вейн, милейди. Той е съвсем сигурен, че по време на неговата служба в замъка не е имало никаква жена с име Невен.

— Видях, че днес пристигна гарван. Да не би да са хванали Джайм? — „Или са го убили, боговете дано да не го позволят!“

— Не, милейди, за Кралеубиеца нямаме вест.

— Друга битка ли тогава? Да не би Едмур да е в беда? Или Роб? Моля ви, бъдете добър, успокойте страховете ми.

— Милейди, нямам право да… — Виман се огледа, сякаш искаше да се увери, че в стаята няма никой друг. — Лорд Тивин е напуснал речните земи. По бродовете всичко е спокойно.

— Откъде дойде гарванът тогава?

— От запад — отговори той и се засуети с бельото на лорд Хостър, колкото да избегне очите й.

— От Роб ли е вестта? Той се поколеба.

— Да, милейди.

— Нещо не е наред. — Разбра го от държането му. Криеше нещо от нея. — Кажете ми. За Роб ли е? Той ранен ли е? — „Само да не е убит, богове милостиви! Моля те, не ми казвай че е убит.“

— Негова милост е получил рана при щурмуването на Зъбера — отвърна майстер Виман, все така отбягвайки да я погледне в очите. — Но пише, че раната му не била повод за тревоги и че се надява да се върне скоро.

— Рана? Каква рана? Сериозно ли е?

— Не е повод за тревоги, така пише.

— Всички рани ме тревожат. Грижат ли се за него?

— В това съм убеден. Майстерът на Зъбера ще го изцери, не се съмнявам.

— Къде е ранен?

— Милейди, наредиха ми да не говоря с вас. Съжалявам. — Виман стбра набързо бурканчетата си с лековете и си излезе, а Кейтлин отново остана сама с баща си. Млякото на мака бе свършило работата си и лорд Хостър беше потънал в тежък сън. От единия ъгъл на отворената му уста капеше тънка слюнка и мокреше възглавницата. Кейтлин взе ленена кърпа и се наведе да я изтрие. Когато го докосна, лорд Хостър простена:

— Прости ми — промълви той толкова тихо, че тя едва чу думите. — Невен… кръвта… кръвта… богове милостиви…

Думите му я обезпокоиха много, макар да не виждаше никакъв смисъл в тях. „Кръвта — помисли Кат. — Всичко ли трябва да се свежда до кръвта? Татко, коя е била тази жена и какво толкова си й направил, че да имаш нужда от толкова прошка?“

Спа неспокойно, терзана от неясни сънища за децата си, изгубените, както и мъртвите. Много преди изгрев се събуди с думите на баща си, още отекващи в ушите й. „Мили деца, и законни… защо трябваше да го казва това, освен ако… възможно ли е да е баща на копеле от тази жена, Невен?“ Не можеше да го повярва. Брат й Едмур — да. Нямаше да се изненада, ако научеше, че Едмур има дузина незаконни деца. Но не и баща й, не й лорд Хостър Тъли, той — никога.

„Възможно ли е Невен да е някакво галено име, с което да е наричал Лиза, както мен наричаше «котенцето ми»?“ Лорд Хостър вече я беше бъркал със сестра й. „Ще си имаш други, бе казал той. Мили деца, и законни.“ Лиза беше помятала пет пъти, два пъти в Орлово гнездо, три пъти в Кралски чертог… но никога в Речен пад, където лорд Хостър да е бил край нея и да я утешава. „Никога, освен ако… освен ако не е била с дете онзи, първия път…“

Двете със сестра й бяха омъжени в един и същи ден и оставени под надзора на баща си, когато младите им съпрузи заминаха да се присъединят към бунта на Робърт. След това, когато лунната им кръв не дойде в обичайното време, Лиза се разбъбри весело за синовете, които беше сигурна, че ще родят.

— Твоят син ще е наследникът на Зимен хребет, а моят — на Орлово гнездо. О, те ще бъдат най-добри приятели, също като Нед и лорд Робърт. Ще бъдат повече братя, отколкото братовчеди, наистина, просто го зная. — „Беше толкова щастлива.“

Но скоро след това кръвта на Лиза дойде и всичката радост я остави. Кейтлин винаги беше мислила, че Лиза е просто позакъсняла, но ако наистина беше била с дете…

Спомни си първия път, когато даде на сестра си Роб да го подържи: мъничък, с червено личице и ревлив, но силен още тогава, пълен с живот. Още щом Кейтлин постави бебето в ръцете на сестра си, лицето на Лиза плувна в сълзи. Тя бързо й върна детето и избяга.

„Ако е загубила дете преди, това би могло да обясни думите на татко, а и много други неща…“ Бракът на Лиза с Джон Арин беше уреден набързо, а Джон още тогава си беше стар човек, по-възрастен от баща им. Първите му две жени го бяха оставили без деца, синът на брат му беше убит с Брандън Старк в Кралски чертог, галантният му братовчед бе загинал в Битката за Камбаните. Трябваше му млада жена, за да се опази родът Арин… „Млада жена, за която се знае, че е плодовита.“

Кейтлин стана, наметна се с халата си, слезе по стъпалата в тъмния соларий и застана пред баща си. Изпълни я чувство на безпомощен страх.

— Татко — каза тя. — Татко, зная какво си направил. — Отдавна не беше младоженка с глава, пълна с блянове. Вдовица беше. И изменница, и скърбяща майка, и мъдра, мъдра с мъдростта на света. — Ти си го накарал да я вземе — прошепна тя. — Лиза е била цената, която Джон Арин е трябвало да плати за мечовете и копията на дома Тъли.

Нищо чудно, че бракът на сестра й беше толкова лишен от любов. Арините бяха горди и докачливи на тема чест. Лорд Джон би могъл да се ожени за Лиза, за да обвърже Тъли към каузата на бунтовниците, както и с надеждата за син, но сигурно му беше било трудно да заобича жена, дошла в леглото му опетнена и без желание. Безспорно се бе държал мило. Да, беше грижовен с нея, Кейтлин го помнеше. Но Лиза имаше нужда от топлота.

На другия ден, след като закуси, Кейтлин помоли за перо и хартия и започна да пише писмо до сестра си в Долината на Арин. Спомена й за Бран и Рикон, борейки се се думите, но най-вече й написа за баща им. „Сега, когато времето му свършва, той непрекъснато мисли за злото, което ти е причинил. Майстер Виман казва, че не смее да му прави маковия сок по-силен. Време е татко да остави вече своя меч и щит. Но той продължава мрачната си битка и не иска да се покори. Мисля, че е заради теб. Той има нужда от прошката ти. Войната е направила пътя от Орлово гнездо до Речен пад труден, знам, но съм убедена, че една силен отряд рицари би могъл да те опази през Лунните планини. Сто мъже, или хиляда? А ако не можеш да дойдеш, няма ли да му напишеш поне? Може би няколко обични думи, за да почине в мир? Напиши каквото решиш, а аз ще му го прочета, за да облекча пътя му.“

Още когато остави перото и помоли за восък, за да го запечата, Кейтлин си даде сметка, че писмото вероятно ще е твърде малко и ще дойде твърде късно. Майстер Виман не вярваше, че лорд Хостър ще се задържи достатъчно дълго, за да стигне гарван до Орлово гнездо и да се върне. „Макар че това го казваше и преди…“ Мъжете на Тъли не се предаваха лесно, каквото и да беше съотношението на силите. След като повери свитъчето на грижите на майстера, Кейтлин отиде в септата и запали свещ на Отеца горе заради баща си, втора на Старицата, която бе пуснала в света първия гарван, докато надничала през вратата на смъртта, и трета на Майката, заради Лиза и всичките деца, които беше загубила.

По-късно същия ден, докато седеше до леглото на лорд Хостър с книга в ръка и препрочиташе за кой ли път един и същи пасаж, тя чу отвън шумни мъжки гласове и тръбен зов. „Сир Робин“ — помисли тутакси и трепна. Отиде на терасата и се загледа. По реките не се виждаше нищо, но се чуваше тропот на много коне, придружени от възторжени мъжки викове. Кейтлин се заизкачва разтревожена към покрива на цитаделата. „Сир Дезмънд не ми забрани покрива.“

Звуците идваха откъм далечния край на замъка, от главната порта. Група мъже се бе струпала пред решетката, която се вдигаше с тежко скърцане, а в полето зад тях имаше неколкостотин конници.

Когато вятърът духна и вдигна знамената им, тя потрепера облекчено, защото видя скачащата пъстърва на Речен пад. „Едмур.“

Два часа минаха, докато той намери за уместно да дойде при нея. Замъкът вече ехтеше от радостните гласове на събралите се след дълга раздяла семейства. Три гарвана излетяха и като забиха силно с криле, се понесоха във въздуха. Кейтлин ги гледаше от терасата. Беше измила косата си, беше сменила дрехите си и се беше подготвила за упреците на брат си… но въпреки всичко чакането беше тежко.

Когато най-сетне чу стъпките му зад вратата, седна и събра ръце в скута си. Наколенниците, ботушите и палтото на Едмур бяха оплескани със засъхнала червена кал. По вида му човек изобщо нямаше да разбере, че е спечелил битка. Беше измършавял, с пребледнели бузи, брадясал и с подпухнали очи.

— Едмур — каза обезпокоено Кейтлин, — изглеждаш зле. Какво се е случило? Ланистърите да не са прехвърлили реката?

— Изтласках ги. Лорд Тивин, Грегър Клегейн, Адам Марбранд — изтласках ги. Но Станис… — Лицето му се изкриви в гримаса.

— Какво Станис?

— Загубил е битката при Кралски чертог — отвърна безрадостно Едмур. — Флотата му е изгоряла, армията му е разбита.

Една победа на Ланистър наистина беше лоша новина, но Кейтлин не можеше да сподели очевидното отчаяние на брат си. Още я спохождаха кошмари за сянката, която беше видяла да се плъзга през шатрата на Ренли и как след това кръвта потече по стоманата на нагърленика му.

— Станис не ни беше повече приятел от лорд Тивин.

— Ти не разбираш. Планински рай е заявил подкрепата си за Джофри. Дорн също. Целият юг. — Устните му се свиха. — А ти си намерила за най-уместно да пуснеш Кралеубиеца. Нямаше право.

— Имах правото на майка. — Гласът й остана спокоен, въпреки че вестта за Планински рай беше жесток удар за надеждите на Роб. Сега обаче не можеше да мисли за това.

— Нямаше право — повтори Едмур. — Той беше пленник на Роб, пленник на твоя крал, а Роб ми възложи да го пазя добре.

— Бриен ще го опази добре. Тя се закле над меча си.

— Бриен е жена!

— Тя ще заведе Джайм до Кралски чертог и ще ни върне Аря и Санса невредими.

— Церсей никога няма да ги даде.

— Не Церсей. Тирион. Той се е заклел за това пред открития дворцов съвет. И Кралеубиеца също се закле.

— Думата на Джайм не означава нищо. Колкото до Дяволчето, казват, че по време на битката го посекли с брадва в главата. Ще е мъртъв преди твоята Бриен да стигне Кралски чертог, ако изобщо стигне.

— Мъртъв ли? — „Възможно ли е боговете наистина да са толкова безмилостни?“ Накарала беше Джайм да изрече сто клетви, но всичките й надежди бяха свързани с Дяволчето.

Едмур остана сляп за отчаянието й.

— Джайм беше поверен на мен и ще го върна на всяка цена. Изпратих гарвани…

— Гарвани до кого? Колко?

— Три — каза той, — за да съм сигурен, че съобщението ще стигне до лорд Болтън. По вода или по суша, пътят от Речен пад до Кралски чертог така или иначе ще ги приближи до Харънхъл.

— Харънхъл. — От самата дума сякаш стаята помръкна още повече. Ужас стегна гърлото й. — Едмур, разбираш ли изобщо какво си направил?

— Не се безпокой, твоето участие го пропуснах. Написах, че Джайм е избягал, и предложих хиляда дракона за залавянето му.

„Все по-лошо и по-лошо — помисли с отчаяние Кейтлин. — Брат ми е глупак.“ Неканени и неискани, сълзите напълниха очите й.

— Ако това е било бягство — промълви тя, — а не размяна на заложници, защо ще са длъжни Ланистърите да дадат дъщерите ми на Бриен?

— Изобщо няма да се стигне до това. Кралеубиеца ще бъде върнат при нас, погрижих се за това.

— Единственото, за което си се погрижил, е никога повече да не видя дъщерите си. Бриен можеше да стигне безопасно с него до Кралски чертог… — Кейтлин не можа да продължи. — Остави ме, Едмур. — Нямаше право да му заповядва, тук, в този замък, който скоро щеше да бъде негов, но тонът й не допусна възражение. — Остави ме с татко и със скръбта ми, нямам какво повече да ти кажа. Иди си. Иди си!

Искаше само да си легне, да затвори очи и да заспи, и да се моли да не я споходят сънища.