Вихър от мечове

КЕЙТЛИН

Барабаните тътнеха, тътнеха, тътнеха, и главата й тътнеше с тях. Виеха гайди и флейти сипеха трели от галерията на музикантите в дъното на залата; цигулки пищяха, рогове кънтяха, но тътенът на барабаните надмогваше всичко. Звуците отекваха от дебелите тавански греди, а гостите долу ядяха, пиеха и си подвикваха. „Уолдър Фрей трябва да е глух като пън, за да нарича това музика.“ Кейтлин отпиваше от чашата вино и гледаше как Звънчо подскача под звуците на „Алисан“. Поне й се струваше, че трябваше да мине за „Алисан“. При тези свирачи със същия успех можеше да мине и за „Мечок и девица красива“.

Дъждът отвън продължаваше да вали, но вътре в Близнаците въздухът бе натежал и топъл. В голямата камина пращеше огън, а факлите хвърляха валма дим от железните скоби по стените. Но най-много топлина се излъчваше от телата на гостите, наблъскани толкова нагъсто по пейките, че всеки, който понечеше да си вдигне чашата, ръгаше с лакът съседа си в ребрата.

Дори горе на подиума бяха по-нагъсто, отколкото можеше да се хареса на Кейтлин. Бяха я поставили между сир Риман Фрей и Рууз Болтън и от двамата й беше дошло до гуша. Сир Риман пиеше така, сякаш всичкото вино във Вестерос щеше скоро да свърши, и го изхвърляше на обилна пот под мишниците. Беше се къпал в лимонова вода, но никакъв лимон не можеше да прикрие толкова много кисела пот. Рууз Болтън миришеше по-сладникаво, но не и по-приятно. Отпиваше хипокрас — ферментирала билкова отвара — вместо вино или медовина, и почти не ядеше.

Кейтлин не можеше да го упреква за липсата му на апетит. Сватбеният пир беше започнал със супа от праз лук, последвана от салата от зелен боб, лук и цвекло, щука, варена в бадемово мляко, купища стъргана ряпа, изстудена преди да стигне до трапезата, желиран телешки мозък и жилаво говеждо. Блюдата бяха жалки като за пред крал, а от телешкия мозък стомахът й се обърна. Но Роб ядеше, без да се оплаква, а брат й беше твърде улисан по своята невяста, за да обърне внимание на храната.

„Да не повярва човек, че Едмур недоволстваше от Рослин по целия път от Речен пад до Близнаците.“ Съпруг и съпруга се хранеха от едно блюдо, пиеха от една чаша и между всяка глътка си разменяха целомъдрени целувки. Повечето поднесени блюда Едмур отказа. Не можеше да го упрекне за това. Самата тя нищо не помнеше от храната, която им бяха поднесли на собствения й брачен пир. „Дали изобщо я питах? Или през цялото време се взирах в лицето на Нед и се чудех кой ли е той?“ Усмивката на горката Рослин изглеждаше някак неизменна, сякаш някой й я беше пришил на лицето. „Какво пък, тя е току-що омъжена девица и първата брачна нощ все още й предстои. Несъмнено изпитва ужас като мен тогава.“ Роб седеше между Аликс Фрей и Хубавата Валда, две от възрастните девици на Фрей.

— На сватбения пир се надявам, че няма да откажете да танцувате моите дъщери — беше казал Уолдър Фрей. — Това би зарадвало сърцето на един старец. — Значи сърцето му трябваше вече да е напълно доволно; Роб беше изпълнил дълга си като крал. Беше танцувал с всяко едно от момичетата, с невястата на Едмур и с осмата лейди Фрей, с вдовицата Ами и с жената на Рууз Болтън, Дебелата Валда, с пъпчивите близначки Сера и Сара и дори с Ширей, най-малката от момичетата на лорд Уолдър, която едва ли беше на повече от шест. Кейтлин се пулеше дали най-сетне лордът на Брода ще остане доволен, или ще намери повод да недоволства заради всички останали дъщери и внучки, за които не е стигнал ред да танцуват с краля.

— Сестрите ви танцуват много хубаво — каза тя на сир Риман Фрей в старанието си да бъде учтива.

— Те са лели и братовчедки. — Сир Риман отпи глътка вино и потта се стече по бузата му към брадата.

„Кисел човек, и в пиенето си“ — помисли Кейтлин. Закъснелия лорд Фрей можеше да е свидлив, колкото до храненето на гостите, но за пиенето не се скъпеше. Ейлът, виното и медовината се лееха като реката отвън. Големия Джон вече ревеше пиян. Синът на лорд Уолдър, Мерет, не му отстъпваше до последната чаша, но сир Уейлън Фрей беше откъртил след усилията да не падне по-долу от двамата. Кейтлин щеше да се чувства много по-добре, ако лорд Ъмбър се бе постарал да остане трезв, но да кажеш на Големия Джон да не пие беше все едно да го накараш да не диша няколко часа.

Малкия Джон Ъмбър и Робин Флинт седяха близо до Роб, от другата страна съответно на Хубавата Валда и Аликс. Никой от двамата не пиеше; заедно с Патрек Малистър и Дейси Мормон тази вечер те бяха личната гвардия на сина й. Един сватбен пир не е битка, но винаги има опасности, когато мъжете седнат зад чашите, а един крал не биваше да остава без охрана. Кейтлин се радваше за това и още повече я радваха коланите на мечовете, окачени на куки по стените. „На човек не му трябва меч, за да си реже желиран телешки мозък.“ — Всички мислеха, че милорд ще избере Хубавата Валда — извика лейди Валда Болтън на сир Вендел, за да надмогне музиката. Дебелата Валда беше една кръгла и розова буца масло с воднистосини очи, русолява коса и едри гърди, но гласът й беше писклив и треперлив. Трудно беше да си я представи човек в Дредфорт в розовите дантели и пелеринката от катерича козина. — Но милорд дядко предложи на Рууз теглото на булката му в сребро за зестра, така че милорд Болтън избра мен! — Тя се засмя и гушките под брадичката й се разтърсиха. — Аз тежа с шест оки повече от Хубавата Валда, но за пръв път това ме зарадва. Сега съм лейди Болтън, а братовчедка ми още е девственица, при това скоро ще стане на деветнайсет, горкичката.

Кейтлин забеляза, че владетелят на Страшния замък не обръща внимание на дърдоренето. Опитваше по хапка от това, лъжичка от онова, откъсваше си хляб от голямата пита с късите си силни пръсти, но храната не го привличаше. Болтън бе вдигнал тост за здравето на внуците на лорд Уолдър още в началото на сватбения пир, споменавайки натъртено, че Уолдър и Уолдър са под опеката на неговия незаконен син. По начина, по който старецът примижа към него и устата му всмука въздух, Кейтлин разбра, че е чул неизречена закана.

„Имало ли е някога по-безрадостна сватба от тази?“ — зачуди се тя, но си спомни веднага за горката Санса и нейната венчавка с Дяволчето. „Майката дано се смили над нея. Толкова нежна душа има.“ От зноя, пушека и шума й прилошаваше. Музикантите в галерията бяха многс и свиреха шумно, но не особено даровито. Кейтлин отново отпи и оста ви на един от пажовете да допълни чашата й. „Още няколко часа и най-лошото ще свърши.“ Утре по това време Роб щеше да е на поход за нова битка, този път с железните хора при Рова на Кайлин. Странно как тази перспектива едва ли не я накара да изпита облекчение. „Той ще спечели битката. Той печели всички свои битки, а железнородните са без крал. Освен това Нед го е научил добре.“ Барабаните тътнеха, Звънчо отново подскочи край нея, но музиката беше толкова силна, че тя едва чу звънчетата му.

Над общата врява изведнъж се разнесе ръмжене. Две псета се биеха за кокал в средата на залата. Затъркаляха се по пода, зъбеха се и се хапеха, и залата гръмна от смях. Някой ги заля с кана ейл и те се разделиха. Едното изкуцука на подиума. Беззъбата уста на лорд Уолдър зейна от смях, когато кучето се отърси и намокри трима от внуците му.

Гледката с кучетата накара Кейтлин отново да съжали за Сив вятър, но вълчището на Роб не се виждаше никъде. Лорд Уолдър беше отказал да го пуснат в залата на пира.

— Вашият див звяр има вкус към човешка плът — бе казал старецът.

— Къса гърла. Такава гад няма да пусна на сватбения пир на моята Рослин, при толкова жени и малки деца, невинните ми внученца.

— Сив вятър не е опасен за тях, милорд — възрази Роб. — Не докато аз съм тук.

— Вие бяхте и при портите ми, нали? Когато вълкът нападна внуците ми, дето ги пратих да ви срещнат? Чух аз за това, да не мислите, че не съм чул, ха!

— Няма щети…

— Нямало щети, казва кралят? Нямало щети? Петир паднал от коня — паднал! Аз една жена загубих така, от падане. — Устата му се размърда. — Или беше някоя курва? Майката на копелето Уолдър, да сега си спомних. Падна от коня и си пукна главата. Какво щеше да направи Негова милост, ако Петир си беше скършил врата, ха? Пак някое извинение ще ми предложите заради един внук? Не, не и не. Може и да сте крал, не казвам, че не сте, кралят на Севера, ха, но под моя покрив — правото е мое. Или си дръжте вълка, или сватбата, ваша милост. И двете наведнъж — не.

Кейтлин усети как синът й кипна, но се покори с толкова вежливост, колкото можа да намери в себе си. „Ако лорд Уолдър благоволи да ми поднесе червясала врана — беше й казал — ще я изям и ще помоля за още.“ И го беше направил.

Големия Джон беше надпил още един от котилото на лорд Уолдър и го беше пратил под масата, този път Петир Пъпката. „Младежът е една трета от неговия обем, какво е очаквал?“ Лорд Ъмбър изтри уста, стана и запя: „Имало нявга мечок, мечок, МЕЧОК! Грозен, кафяв и космат!“ Гласът му никак не беше лош, макар и малко попрегракнал от пиенето. За нещастие цигуларите, тъпанарите и флейтистите горе свиреха „Пролетни цветя“, което подхождаше на думите от „Мечок и девица красива“ толкова, колкото охлюви на паница с каша. Дори горният Звънчо си запуши ушите при тази какофония.

Рууз Болтън измърмори тихо някакво извинение и излезе да търси нужник. Претъпканата зала кипеше от непрекъснато влизащи и излизащи гости и слуги. Второ пиршество, за рицари и лордове от по-нисък ранг, се вихреше в другия замък — лорд Уолдър беше напъдил незаконните си деца и техните издънки от другата страна на реката, така че северняците на Роб бяха започнали да говорят за него като за „пира на копелетата“. Някои от гостите явно се измъкваха, за да видят дали копелетата не си прекарват по-весело, отколкото тук. Други сигурно щяха да прескочат чак до лагерите. Фрей бяха осигурили фургони с вино, ейл и медовина, за да могат простите войници да пият на воля за брачния съюз между Речен пад и Близнаците. Роб приседна на освободеното от Болтън място.

— Още няколко часа и този фарс ще свърши, мамо — каза той тихо, докато Големия Джон пееше за девицата с мед в косата. — Уолдър Черния за пръв път е кротък като агънце. А вуйчо Едмур изглежда напълно доволен от невястата си. — Наведе се пред нея. — Сир Риман?

Сир Риман примига и каза:

— В-ваша светлост. Да?

— Надявах се да помоля Оливар да приеме отново службата на скуайър при мен, когато тръгнем на север — каза Роб, — но не го виждам тук. Дали не е на другия пир?

— Оливар ли? — Сир Риман поклати глава. — Не. Оливар не. Замина… не е в замъка. Дълг.

— Разбирам. — Тонът на Роб намекваше друго. След като сир Риман не добави нищо повече, кралят стана. — Ще благоволите ли един танц, мамо?

— Благодаря, но не. — Само това й оставаше, да танцува, след като главата й не спираше да тътне. — Несъмнено някоя от дъщерите на лорд Уолдър ще се радва да потанцува с теб.

— О, несъмнено. — Той се усмихна примирено.

Междувременно музикантите свиреха „Железните пики“, а Големия Джон пееше „Момък здравеняк“. „Някой трябва да ги запознае, току-виж се получила хармония.“ Кейтлин се обърна към сир Риман.

— Чух, че един от братовчедите ви е певец.

— Ализандър. Синът на Саймън. Аликс му е сестра. — Посочи с чашата към момичето, което танцуваше с Робин Флинт.

— Ализандър ще ни посвири ли тази нощ? Сир Риман примижа към нея.

— Той не. Няма го. — Отри потта от челото си, изправи се и залитна. — Прощавайте, милейди. Прощавайте. — Кейтлин го загледа как тръгна с олюляване към вратата.

Едмур целуваше Рослин и стискаше ръката й. Сир Марк Пайпър и сир Дануел Фрей седяха един срещу друг и се надпиваха, Лотар Хромия разправяше нещо смешно на сир Хостин, един от по-младите Фрей жонглираше с три ками, обкръжен от група кикотещи се момичета, а Звънчо седеше на пода и смучеше вино от пръстите си. Слугите внасяха огромни сребърни тави, отрупани с парчета сочно розово агнешко, най-апетитното блюдо, което изглежда, щяха да им предложат за цялата вечер. А Роб водеше Дейси Мормон за танц.

Когато облечеше рокля вместо ризница, най-голямата дъщеря на лейди Мейг изглеждаше доста хубава: висока и жилава, със свенлива усмивка, от която дългото й лице засияваше. Беше приятно да види човек, че може да бъде също толкова изящна на дансинга, колкото на площадката за тренировки с меч. Кейтлин се зачуди дали лейди Мейг е стигнала вече Шийката. Беше взела другите си дъщери със себе си, но като една от бойните спътници на Роб, Дейси предпочете да остане до него. „Той притежава дарбата на Нед да внушава доверие.“ Оливар Фрей също бе предан на сина й. Роб не беше ли казал на Оливар, че иска да остане с него дори след като се ожени за Джейни?

Седнал между своите две кули от черен дъб, владетелят на Брода плесна двете си петнисти ръце. Плясъкът беше толкова слаб, че дори седящите на подиума едва го чуха, но сир Енис и сир Хостин го видяха и започнаха да тропат с чашите си по масата. Лотар Хромия се присъедини, а после Марк Пайпър, сир Дануел и сир Раймънд. Скоро вече половината от гостите тропаха. Накрая дори музикантите в галерията забелязаха какво става и воят на гайдите, думкането на барабаните и писъкът на флейтите спря и се възцари тишина.

— Ваша милост — подвикна лорд Уолдър към Роб, — септоните си изредиха молитвите, казаха се някои думи и лорд Едмур загърна миличкото ми в рибения плащ, но те още не са мъж и жена. На меча му трябва ножница, ха, а на брака му трябва ложе. Какво ще каже суверенът мой? Не е ли редно да ги отведем в ложето?

Десетина или повече от синовете и внуците на Уолдър Фрей започнаха отново да блъскат с чашите по масата и завикаха:

— Към ложето! Към ложето! Към ложето с тях!

Рослин беше пребледняла, Кейтлин се зачуди дали я плаши това, че й предстои да загуби девствеността си, или самото отвеждане в брачното ложе. При толкова роднини обичаят едва ли й беше непознат, но все пак беше различно, когато тъкмо теб те отвеждат в ложето. В брачната нощ на Кейтлин Джори Касел беше съдрал булчинската й рокля в нетърпението си да я измъкне от нея, а пияният Дезмънд Грел непрекъснато се извиняваше за всяка своя по-солена шега, след което изтърсваше още по-солена. Когато лорд Дъстин я видя гола, каза на Нед, че гърдите й могат да го накарат да съжали, че изобщо са го отбили. „Горкият човек“ — помисли тя. Беше тръгнал на юг с Нед, за да не се зърне повече. Кейтлин се зачуди колко ли от мъжете тук тази нощ ще умрат до края на тази тежка година. „Боя се, че ще бъдат много.“ Роб вдигна ръка.

— Ако смятате, че моментът е подходящ, лорд Уолдър, несъмнено трябва да ги заведем до ложето.

Посрещнаха думите му с одобрителен рев. Горе в галерията музикантите отново подхванаха гайдите, роговете и цигулките си и засвириха „Кралицата свали сандала си, кралят си свали короната“. Звънчо заподскача от крак на крак и короната му задрънча.

— Чух, че мъжете на Тъли имат пъстърви между краката вместо шатки — извика дръзко Аликс Фрей. — Трябва ли им червей, за да подскочат?

В отговор на което сир Марк Пайпър ревна:

— Аз пък чух, че жените на Фрей имат две порти вместо една! А Аликс каза:

— Да, ама и двете са затворени и залостени за дребосъци като вас! Гръмна бурен смях, докато Патрек Малистър не се качи на една от масите и не предложи тост за еднооката риба на Едмур.

— И каква дълга щука е само! — обяви той.

— Не, ще се обзаложа, че е цяла моруна — извика Дебелата Валда по Кейтлин.

И всички отново подхванаха:

— В ложето! В ложето! Да ги отведем в ложето!

Гостите се втурнаха към подиума, най-пияните — най-отпред, както винаги. Мъжете и момчетата обкръжиха Рослин и я вдигнаха във въздуха, докато девиците и майките в залата задърпаха Едмур да стане и започнаха да му дърпат дрехите. Той се смееше и им отвръщаше с гръмки и груби шеги, макар че музиката беше много силна и Кейтлин не можеше да чуе. Чу обаче Големия Джон.

— Малката булка я дайте на мен — изрева той над останалите мъже и метна Рослин на едното си рамо. — Виж го ти, какво ми е дребно! Че то мръвка месо няма по него!

Кейтлин изпита жал към момичето. Повечето младоженки се стараеха да отвръщат на закачките, или поне да се преструват, че им е весело, но Рослин се беше вкочанила от ужас, впила се беше в Големия Джон, сякаш се боеше, че може да я изпусне. „И плаче — забеляза Кейтлин, докато гледаше как сир Марк Пайпър дърпа обувката на младоженката. — Дано Едмур да е мил с горкото дете.“ А музиката, весела и мръсна, се лееше от галерията горе. Кралицата вече си сваляше фустата, кралят — долната риза.

Знаеше, че е редно да се включи в тълпата жени около брат си, но не искаше да развали веселбата им. Последното, което изпитваше сега, бе дръзкият цинизъм, съпътстващ сватбения обичай. Едмур щеше да прости отсъствието й, не се съмняваше в това; много по-весело бе за него да го разсъблекат и отнесат в ложето ято похотливи, смеещи се Фрей вместо киселата му и изплашена сестра.

Докато изнасяха от залата младоженеца и булката, оставяйки след тях пътека от дрехи, Кейтлин забеляза, че Роб също е останал на мястото си. Уолдър Фрей беше толкова докачлив, че лесно можеше да съзре в това оскърбление към дъщеря си. „Трябва да се включи в отвеждането на Рослин, но дали е редно аз да му го напомням?“ Напрегна се, но после забеляза, че и други са останали около сватбената трапеза. Петир Пъпката и сир Уейлън Фрей продължаваха да спят с глави на масата. Мерет Фрей си наливаше нова чаша вино, а Звънчо обикаляше и си отмъкваше по някое парче месо от блюдата на напусналите пира. Сир Вендел Мандърли ръфаше лакомо агнешки бут. И лорд Уолдър, разбира се, който беше твърде немощен, за да стане от стола си без чужда помощ. „Но ще очаква Роб да отиде.“ Всеки момент беше готова да чуе как старецът ще запита защо Негова милост не иска да види дъщеря му гола. А барабаните тътнеха, тътнеха, тътнеха.

Дейси Мормон, която май беше единствената жена, останала в залата на пиршеството освен Кейтлин, пристъпи зад Едвин Фрей, докосна го леко по рамото и прошепна нещо в ухото му. Едвин се дръпна от нея с необяснима ярост.

— Не — каза той много високо. — Вече ми писна от танци. — Дейси пребледня и отстъпи.

Кейтлин бавно стана от мястото си. „Какво става там?“ Съмнение сви сърцето й на мястото на доскорошната умора. „Няма нищо — помъчи се да се успокои, — привиждат ти се гръмкини в купчината дърва, ти просто си се превърнала в една стара глупава жена, покрусена от скръб и страхове.“ Но нещо сигурно се бе изписало на лицето й. Дори сир Вендел Мандърли го забеляза.

— Нещо не е наред ли? — попита той, без да пуска агнешкия бут.

Вместо да му отговори, Кейтлин тръгна след Едвин Фрей. Музикантите в галерията вече бяха докарали и крал, и кралица както майка ги е родила. И почти веднага започнаха да свирят съвсем друга песен. Никой не запя думите, но Кейтлин веднага я позна: „Дъждовете на Кастамир“. Едвин бързаше през някаква врата. Тя закрачи още по-бързо, подкарвана от музиката. Шест бързи крачки и го настигна. „И кой си ти, рече гордият лорд, че аз да ти се кланям ничком?“ Посегна и хвана Едвин за ръката да го обърне, и изстина, усетила железните пръстени под копринения ръкав.

Кейтлин го зашлеви през лицето с такава сила, че разцепи устната му. „Оливар — помисли тя — и Первин, Ализандър, всички ги няма. И Рослин плачеше…“ Едвин Фрей я отхвърли настрана. Музиката заглуши всички други звуци, отекваше от стените, сякаш самите камъни свиреха. Роб изгледа Едвин с гняв и пристъпи да прегради пътя му… и изведнъж се олюля, когато желязната стрела се заби отстрани, малко под рамото му. И да беше изкрещял, звукът бе погълнат от гайдите, роговете и флейтите. Кейтлин видя как втора стрела разкъса крака му, видя го как пада. Горе в галерията половината музиканти държаха в ръцете си арбалети вместо барабани и лютни. Тя се затича към сина си, но нещо л удари отзад между плешките и коравият каменен под се надигна да я зашлеви.

— Роб! — изпищя тя.

Видя как Малкия Джон Ъмбър вдигна една от масите от дървеното й магаре, хвърли я върху своя крал и стрели от арбалети заудряха по дървото — една, две, три. Робин Флинт беше обкръжен от няколко Фрей и камите им се вдигаха и падаха. Сир Вендел Мандърли се надигна тежко с агнешкия бут в ръка. Една стрела влетя в отворената му уста и излезе от тила му. Сир Вендел се срина напред, събори масата и до пода се разпиляха чаши, кани, половници, ряпа, цвекло и вино.

Гърбът на Кейтлин гореше. „Трябва да го стигна.“ Малкия Джон пердашеше сир Раймънд Фрей през лицето с един бут. Но когато посегна за колана с меча зад себе си, една стрела го събори на колене. „В палто от злато и в палто от пурпур, лъвът си има нокти.“ Видя как Лукас от Черен лес бе посечен от сир Хостин Фрей. Един от двамата Ванс бе пронизан от Уолдър Черния, докато се бореше със сир Харис Хайг. „А моите са дълги и остри, милорд, като вашите дълги и остри.“ Арбалетите поразиха Донел Локи, Оуен Нори и още половин дузина. Младият сир Бенфри беше стиснал Дейси Мормон за ръката, но Кейтлин видя как тя награби една кана с вино с другата си ръка, разби я в лицето му и побягна към вратата. Преди да я стигне, тя се разтвори широко и сир Риман Фрей нахлу в залата, облечен в стомана от глава до пети. Дузина ратници на Фрей зад него запушиха вратата. Бяха въоръжени с дълги бойни брадви.

— Милост! — извика Кейтлин, но рогове и барабани, и грохот на стомана заглушиха вика й. Сир Риман удари с брадвата си Дейси в корема. През други врати вече нахлуваха мъже, мъже в ризници и в космати кожени наметала, с оголена стомана в ръцете. „Северняци!“ За половин миг тя ги взе за спасители, докато един от тях не отсече главата на Малкия Джон с два безмилостни удара на брадвата. Надеждата угасна като свещ в буря.

Сред цялата тази касапница владетелят на Брода седеше на дъбовия си трон и очите му блестяха.

На пода, на няколко стъпки от нея, имаше кама. Сигурно се беше изтъркаляла там, когато Малкия Джон бе вдигнал масата, или беше изпаднала от ръката на някой от умиращите. Кейтлин запълзя към нея. Крайниците й бяха натежали като олово, устата й се бе напълнила с кръв. „Ще убия Уолдър Фрей“ — каза си тя. Звънчо, скрит под масата беше по-близо до ножа, но той само се дръпна страхливо, когато тя посегна към оръжието. „Ще убия стареца, това поне мога да направя.“ После масата, която Малкия Джон бе запокитил върху Роб, се отмести и синът й се изправи на колене. От ребрата му отстрани стърчеше стрела, друга — от крака му, трета — от гърдите. Лорд Уолдър вдигна ръка и музиката спря, остана да бие само барабанът. Кейтлин чу трясък от битка някъде отдалече, а от по-близо — вълчи вой. „Сив вятър. Много късно.“ — Ха! — изграчи към Роб лорд Уолдър. — Кралят на Севера се надига. Каква стана тя, ваша милост? Май убихме някои от хората ви? О, но аз ще ви се извиня, и това ще ги оправи всички, ха!

Кейтлин сграбчи Звънчо за косата и го издърпа от скривалището му.

— Лорд Уолдър! — изкрещя тя. — Лорд Уолдър! — Барабанът биеше бавно. Тътнеше. — Стига! — извика Кейтлин. — Стига, казах! Върнахте на измяната с измяна, нека свърши. — Опря камата в гърлото на Звънчо — споменът за болничната стая на Бран се върна, с допира на стоманата на гърлото й. А барабанът тътнеше. — Моля ви — каза тя. — Той е мой син. Моят първи син, и последният. Пуснете го. Пуснете го и се заклевам, че ще забравим това… ще забравим всичко, което сторихте тук. Кълна се в боговете, стари и нови, ще… няма да търсим възмездие…

Лорд Уолдър присви очи към нея с неверие.

— Само глупак би повярвал на такъв брътвеж. За глупак ли ме смятате, Милейди?

— Смятам ви за баща. Задръжте ме заложница, мен или Едмур, ако не сте го убили. Но Роб пуснете.

— Не. — Гласът на Роб бе тих като шепот. — Майко, не…

— Да, Роб, стани. Стани и излез, моля те, моля те! Спаси се… ако не заради мен, то заради Джейни.

— Джейни? — Роб стисна ръба на масата и стана с усилие. — Майко. Сив вятър…

— При него иди. Веднага. Роб, излез оттук! Лорд Уолдър изсумтя.

— И защо трябва да разреша това?

Тя притисна още по-силно острието на камата в гърлото на Звънчо. Малоумният завъртя очи към нея в безмълвна молба. В носа й лъхна гнусна миризма, но тя й обърна толкова внимание, колкото на непрестанния глух тътен на барабана. Сир Риман и Уолдър Черния пристъпваха предпазливо зад гърба й, но на Кейтлин й беше все едно. Каквото искат можеха да й направят вече: да я оковат, да я насилят, да я убият, все едно. Твърде дълго бе живяла, а Нед чакаше. За Роб се боеше сега.

— Кълна се в честта си на Тъли — каза тя на лорд Уолдър. — Кълна се в честта на Старк, ще разменя живота на момчето ви срещу живота на Роб. Син за син. — Ръката й се разтресе толкова силно, че главата на Звънчо подскочи.

Барабанът тътнеше като съдба. Устните на стареца се размърдаха. Ножът в ръката на Кейтлин трепереше.

— Син за син, ха! — повтори той. — Но това е внук… Пък и полза от него — никаква.

Един мъж в тъмна броня и розов плащ, опръскан с кръв, пристъпи към Роб.

— Джайм Ланистър ти праща поздравите си. — Заби меча си в сърцето на сина й и завъртя.

Роб бе нарушил думата си, но Кейтлин удържа на своята. Стисна здраво косата на Егон Фрей и заби ножа дълбоко в шията му, докато не удари на кост. Кръвта потече гореща по пръстите й. Звънчетата му звъняха, звъняха, звъняха, звъняха — а барабанът тътнеше.

Накрая някой взе ножа от ръката й. Като оцет пареха сълзите, стичащи се по бузите й. Десет яростни гарвана деряха лицето й с остри нокти и късаха ивици плът, и оставяха дълбоки бразди, червени от кръв. Усещаше я на устните си.

„Колко боли — помисли тя. — Децата ни, Нед, милите ни дечица, Рикон, Бран, Аря, Санса, Роб… Роб… моля те, Нед, нека да спре, нека да спре да боли…“ Белите сълзи и червените потекоха заедно, докато от лицето й не остана само разкъсана дрипа, лицето, което Нед обичаше. Кейтлин Старк вдигна ръцете си и загледа как кръвта се стича надолу по дългите й пръсти, по китките, под ръкавите на роклята. Лениви червени червеи пълзяха по ръцете и под дрехите й. „Гъдел ме е.“ Това я разсмя и тя запищя.

— Луда е — каза някой.

— Загуби ума си.

И друг:

— Довърши я.

Една ръка я стисна за косата точно както тя бе направила със Звънчо, и Кейтлин помисли: „Не, недей, не отрязвай косата ми, Нед обича косата ми.“ А после стоманата опря в гърлото й, червена като огън и студена като лед.