Вихър от мечове

АРЯ

Мъжът на покрива загина пръв. Беше се присвил до комина на двеста разкрача от тях, като смътна сянка в предутринния сумрак, но щом небето взе да изсветлява, се размърда, протегна се и стана. Стрелата на Ангай го порази в гърдите и той се търкулна безшумно по стръмните плочи и падна пред вратата на септира.

Там Глумците бяха поставили двама пазачи, но факлата ги заслепяваше, а разбойниците бяха допълзели близо. Кайл и Ноч стреляха едновременно. Единият пазач падна със стрела в гърлото, другият — с факлата в корема. Изтърва факлата, запищя и това сложи край на криеницата. Торос извика и разбойниците нападнаха открито.

Аря гледаше билото на хълма — гледаше септата, мелницата, пивоварната и конюшните, и опустошените ниви, изгорелите дървета и калта, които ги обкръжаваха. Дърветата вече бяха почти голи и малкото кафяви листа, които още се крепяха по клоните, не можеха да прикрият гледката. Лорд Берик беше оставил Безбрадия Дик и Мъч да ги пазят. Аря мразеше да я оставят настрана като някое тъпо дете, но бяха задържали и Джендри. Затова тя премисли и не се опита да спори. Това си беше битка, а в битката човек трябва да се подчинява.

Хоризонтът на изток засия златен и розов, лунният сърп надничаше през ниско пъплещите облаци. Вятърът бе студен и Аря чуваше буйното шуртене на вода и скърцането на голямото дървено колело на мелницата. В утринния въздух се долавяше мирис на дъжд, но капки все още не падаха. Огнени стрели полетяха през пелените утринна мъгла, оставиха след себе си светли огнени ленти и заудряха по дървените стени на обителта. Няколко пронизаха затворените прозорци и скоро от тях се заиздигаха тънки нишки дим.

Двама от Глумците изскочиха от септира един до друг, с брадви в ръце. Ангай и другите стрелци ги чакаха. Първият загина веднага. Другият успя да се сниши, така че стрелата прониза рамото му. Той залитна напред, но го удариха други две стрели, така бързо, че не можеше да се каже коя бе първата. Пронизаха нагръдника му все едно че бе направен от коприна, а не от стомана. Той тежко рухна. Ангай имаше стрели с шила, както и с широки остриета. Едно шило можеше да разкъса дори тежка броня. „Ще се науча аз да стрелям с лък“ — каза си Аря. Обичаше боя с меч, но виждаше, че и стрелите вършат добра работа.

Пламъците запълзяха по западната стена на септичката и от един счупен прозорец заизлиза гъст дим. Някакъв мирски стрелец с арбалет надникна през друг прозорец, стреля и се наведе да зареди отново.

Тя чу шума на битка и откъм конюшните, мъжки викове, смесени с конско цвилене, и грохот на стомана. „Всички избийте — помисли си с ярост. Прехапа устна, докато не пусна кръв. — Избийте ги до един.“

Стрелецът се появи отново, но три стрели изсъскаха покрай главата му. Четвъртата издрънча в шлема му и той изчезна с арбалета и всичко. Аря видя пламъци в няколко прозореца на втория етаж. Сред дима и утринната мъгла въздухът се превърна в мешавица от черни и бели валма. Ангай и другите стрелци запълзяха напред.

А след това септичката се пръсна и Глумците се изсипаха навън като разлютен мравуняк. Двама ибинци изхвърчаха през вратата, вдигнали високо пред себе си космати кафяви щитове, а след тях се появи един дотрак с грамаден крив аракх и звънчета на плитката, а след него трима волантски наемници, покрити от глава до пети с дивашки татуировки. Други започнаха да скачат на земята от прозорците. Аря видя как един го улучи стрела в гърдите, докато премяташе крак през перваза на прозореца, и чу вика му, докато падаше. Димът се сгъстяваше. Дървени и железни стрели хвърчаха навсякъде. Вати се срина с пъшкане и дългият му лък се изплъзна от ръката му. Кайл се мъчеше да зареди нова стрела, когато един в черна ризница заби копието си в корема му. Тя чу вика на лорд Берик. От рововете и дърветата започна да се изсипва останалата част от бандата му, със стомана в ръка. Аря зърна яркожълтия плащ на Лим — плющеше зад него, докато той газеше с коня си човека, който беше убил Кайл. Торос и лорд Берик бяха сякаш навсякъде с мечовете си от вихрен пламък. Един дотрак изрева и нападна Господаря на мълниите, и пламтящият меч литна да отбие аракха му. Оръжията се целунаха, завъртяха се и пак се целунаха. После косата на дотрака пламна и миг по-късно той издъхна. Аря видя и Нед, да се бие редом до Господаря на мълниите. „Не е честно, той е само малко по-голям от мен, трябваше и на мен да позволят да се бия.“

Битката не продължи дълго. Все още живите от Храбрата дружина скоро издъхнаха или хвърлиха мечовете. Двама от дотраките успяха да се доберат до конете си и да избягат, но само защото лорд Берик ги остави.

— Нека да отнесат новината в Харънхъл — рече той, все още с огнения меч в ръката. — Това ще донесе на Лорда на пиявиците и на неговия Козел още няколко безсънни нощи.

Джак Късмета, Харвин и Мерит от Лунен град обходиха септира да потърсят пленници. Скоро след това излязоха сред пушека и пламъците с осем кафяви братя, единият от които беше толкова изнемощял, че Мерит трябваше да го носи на рамо. С тях имаше и един септон, с широки закръглени рамене и плешив, но над сивия си халат носеше черна ризница.

— Намерихме го да се крие под стълбището на мазето — каза Джак и се закашля.

Щом го видя, Торос се усмихна.

— Вие сте Ът.

— Септон Ът. Божи човек.

— Че кой бог ще иска такива като теб? — изръмжа Лим.

— Съгреших — заплака септонът. — Знам, знам. Прости ми, Отецо. О, колко тежко съгреших!

Аря помнеше септон Ът от времето, преживяно в Харънхъл. Шагуел Глупака казваше, че все плачел и се молел за прошка, след като бе убил последното си момче. Понякога дори карал Глумците да го бичуват. Всички намираха това за много смешно.

Лорд Берик тикна меча си в ножницата и пламъците изгаснаха.

— Дайте на умиращите дара на милостта и вържете другите за съд — заповяда той.

Съдът мина бързо. Ту този, ту онзи разбойник излизаше напред да каже за неща, извършени от Храбрата дружина: плячкосани градчета и села, опожарени ниви, изнасилени и избити жени, осакатени и изтезавани мъже. Неколцина разказаха за момчетата, които септон Ът бе пратил на онзи свят. Септонът през цялото време плачеше и се молеше.

— Слаба тръстика съм аз — каза той на лорд Берик. — Моля се на Воина за сила, но боговете са ме направили слаб. Имайте милост над слабостта ми. Момченцата, милите ми момченца… не съм искал да ги убивам…

Скоро септон Ът увисна под един висок бряст, полюшвайки се бавно, гол както го е майка родила. Един по един го последваха и останалите от Храбрата дружина. Малцина се опънаха, ритаха и се дърпаха, докато клупът се стягаше на гърлата им. Един от стрелците с арбалет викаше: „Аз войник, аз войник“, с груб мирски акцент. Друг предложи да ги заведе при златно съкровище; трети започна да ги уверява колко добър разбойник щяло да излезе от него. Всички поред обаче бяха съблечени и обесени. Том Седемте струни им изсвири на дървената си лютня погребална песен, а Торос призова Господаря на Светлината да им пече грешните души во веки веков.

„Глумско дърво“ — помисли Аря, докато ги гледаше как се полюшват и как пламъците на горящия септир шарят червени петна по белите им кожи. Изведнъж налетяха врани, дошли кой знае откъде. Тя чу как заграчиха свадливо и се зачуди какво ли си казват. Аря не беше се бояла от септон Ът толкова, колкото от Рордж, Хапката и някои други в Харънхъл, но все пак се радваше, че и той умря. „И Хрътката трябваше да го обесят или да му отсекат главата.“ Но за нейно отвращение разбойниците се бяха погрижили за изгорялата ръка на Сандор Клегейн, върнаха му меча, коня и бронята и го пуснаха. Взеха му само златото.

Септирът скоро рухна сред дим и пламъци, стените му вече не можеха да удържат тежките плочи на покрива. Осмината кафяви братя гледаха с примирение. Само те бяха останали, обясни най-старият от тях, носеше малко желязно чукче на връв на шията си — знак, че е вречен на Ковача.

— Преди войната бяхме четиридесет и четирима, а това място процъфтяваше. Имахме крави и бик, сто кошера, лозе и ябълкова градина.

Но когато лъвовете минаха оттук, ни взеха всичкото вино, мляко и мед, изклаха кравите, а лозето го подпалиха. След това… загубих им броя на гостите ни. Лъжесептонът беше само последният. Имаше един изверг… всичкото си сребро му дадохме, но той беше сигурен, че крием злато, затова хората му ни избиваха един по един, за да накарат Старшия брат да проговори.

— Как оцеляхте вие осмината? — попита го Ангай Стрелеца.

— Срам ме е — каза старецът. — Аз бях. Когато дойде моят ред да умра, им казах къде е скрито златото.

— Братко — въздъхна Торос Мирски, — срамно е само, че не си го казал веднага.

Тази нощ разбойниците се подслониха в пивоварната до рекичката. Домакините им бяха скрили храна под пода на конюшните, затова споделиха с тях скромната си вечеря: овесен хляб, лук и водниста зелева супа с лек вкус на чесън. Аря намери в паницата си да плува парченце морков и реши, че е извадила голям късмет. Братята не попитаха разбойниците за имена. „Знаят“ — помисли си тя. И как можеха да не знаят? Лорд Берик носеше мълнията на гръдната си броня, на щита и наметалото си, а Торос своя червен халат, или по-скоро онова, което бе останало от него. Един от братята, млад послушник, намери в себе си достатъчно смелост да каже на червения жрец да не се моли на своя лъжлив бог, докато е под техния покрив.

— Бе я майната ти! — отвърна му Лим Лимоновия плащ. — Той е и наш бог, а вие ни дължите скапания си живот. И какво му е лъжливото? Твоя Ковач може и да оправи един счупен меч, ама може ли да изцери човек с потрошена глава?

— Престани, Лим — заповяда лорд Берик. — Под техния покрив ще зачитаме техните правила.

— Слънцето няма да спре да грее, ако пропуснем една-две молитви — съгласи се кротко Торос. — Аз поне го знам.

Самият лорд Берик не се хранеше. Аря изобщо не го беше виждала да яде, въпреки че от време на време изпиваше чаша вино. Като че ли и не спеше. Здравото му око често се затваряше като при умора, но щом човек го заговореше, мигом примигваше и се отваряше широко. Блатният лорд продължаваше да носи протрития черен плащ и очуканата броня с олющената емайлирана мълния. Дори спеше с нея. Черната стомана криеше раната, която му беше направил Хрътката, също както дебелият вълнен шал скриваше тъмния кръг около гърлото му. Но нищо не можеше да скрие счупената му глава, вдлъбната на темето, нито незарасналата червена дупка на мястото на липсващото му око, или формата на черепа под лицето му.

Аря го гледаше нащрек, спомняйки си всички неща, които разправяха за него в Харънхъл. Лорд Берик, изглежда, усети страха й, защото обърна глава и й махна да се приближи.

— Плаша ли те, дете?

— Не. — Тя прехапа устна. — Само… ами… помислих, че Хрътката ви уби, но…

— Рана — каза Лим Лимоновия плащ. — Тежка рана, тъй де, ама Торос я издери. По-добър церител от него никога не е имало.

Лорд Берик зяпна Лим със странен поглед в здравото си око и без поглед в другото, само драскотини и засъхнала кръв.

— Не е имало по-добър церител — съгласи се той уморено. — Лим, крайно време е да сменим постовете, мисля. Погрижи се, ако обичаш.

— Да, милорд. — Голямото жълто наметало на Лим се развя зад него, щом той закрачи и излезе във ветровитата нощ.

— Дори храбри мъже понякога предпочитат да останат слепи, щом това, което виждат, ги плаши — каза лорд Берик, след като Лим си излезе. — Торос, колко пъти си ме възкресявал досега?

Червеният жрец сведе глава.

— Р’хлор е този, който ви връща живота, милорд. Господарят на Светлината. Аз съм само неговото сечиво.

— Колко пъти? — настоя лорд Берик.

— Шест — отвърна с неохота Торос. — И всеки път е все по-трудно. Вие сте неуморим, милорд. Толкова ли ви е сладка смъртта?

— Сладка ли? Не, приятелю. Не е сладка.

— Тогава не я ухажвайте толкова. Лорд Тивин се държи по-настрана от нея. Лорд Станис също. Ще бъде разумно, ако и вие сторите същото. Седма смърт може да значи край и за двама ни.

Лорд Берик пипна петното над лявото си ухо, където темето му беше хлътнало.

— Ей тук сир Бъртън Крейкхол ми счупи шлема и главата с един удар на боздугана. — Той разви шала и показа черния оток около шията си. — Тук мантикората ми остави белег при Бързеите. Плени един беден пчелар и жена му, мислейки, че са мои хора и разгласи на шир и на длъж, че ще ги обеси и двамата, освен ако не му се предам. Когато го направих, той пак ги обеси, но и мен окачи на бесилото между тях. — Вдигна пръст към червената дупка на окото си. — Тук Планината заби камата си през забралото ми. — Усмихна се уморено. — Така че три пъти съм умирал от ръцете на дома Клегейн. Човек би си помислил, че съм се поучил…

Аря разбра, че това е шега, но Торос не се засмя, а сложи ръка на рамото на лорд Берик.

— Да не се занимаваме повече с това.

— Мога ли да се занимавам с нещо, което едва помня? Някога си имах замък на Блатата, имаше и една жена, за която се бях врекъл, че ще се оженя, но днес не бих могъл да намеря този замък, нито да ви кажа какъв беше цветът на косата на тази жена. Кой ме направи рицар, стари приятелю? Кои бяха любимите ми храни? Всичко ми се губи. Понякога си мисля, че съм се родил върху окървавената трева в онази изпепелена гора, с вкуса на огън в устата и дупка в гърдите. Ти ли си моята майка, Торос?

Аря се вгледа в мирския жрец, рошав и космат, с розови дрипи и парчетии от стара броня. Сива четина покриваше бузите му и провисналата кожа под брадичката. Не приличаше много на вълшебниците от приказките на баба Нан, но все пак…

— Можете ли да съживите обезглавен човек? — попита Аря. — Само веднъж, не шест пъти. Можете ли?

— Магии нямам, дете. Само молитви. Първия път негово благородие бе получил рана през гърдите и кръв в устата. Знаех, че надежда няма. Та кргато горката му разкъсана гръд спря да се движи, дадох му целувката на добрия бог, за да го изпратя по пътя му. Напълних устата си с огън и издишах пламъците в него, през гърлото до дробовете, сърцето и душата. „Последната целувка“ я наричат и много пъти съм виждал старите жреци да я дават на слугите на Господа, когато умират. Самият аз я бях давал един-два пъти, както се полага на всеки жрец. Но никога не бях виждал мъртвец да потръпва, щом огънят го изпълни, нито бях виждал да му се отварят очите. Не аз го възкресих, милейди. Беше Господаря. Р’хлор още не е свършил с него. Животът е топлина, топлината е огън, а огънят е Божий и само Божий.

Очите на Аря се напълниха със сълзи. Торос използваше много думи, но всички те означаваха „не“ и това поне тя го разбра.

— Твоят баща беше добър човек — каза лорд Берик. — Харвин много ми е разправял за него. Заради него с радост бих се отказал от твоя откуп, но златото ужасно много ни трябва.

Тя прехапа устна. „Прав е.“ Знаеше, че беше дал златото на Хрътката на Зелената брада и на Ловеца, за да купят провизии на юг от река Мандър.

— Последната реколта изгоря, сегашната дъждът я дави, а зимата скоро ще ни връхлети — беше го чула да им казва, когато ги изпращаше. — Хората имат нужда от зърно и семе за посев, а на нас ни трябват мечове и коне. Твърде много от хората ми яздят мулета, катъри и магарета срещу противници, седящи на бойни жребци и дестриери.

Аря обаче не знаеше колко би приел да плати Роб за нея. Сега той беше крал, а не момчето, което тя остави в Зимен хребет, с топящия се в косата му сняг. А ако беше разбрал за нещата, които бе направила, за конярчето и пазача в Харънхъл и всичко…

— А какво ще стане, ако брат ми откаже да ме откупи?

— Защо трябва да мислиш за това? — попита лорд Берик.

— Ами — каза Аря, — косата ми е рошава, ноктите ми са мръсни, а стъпалата — корави. — Това Роб едва ли щеше да го интересува, но майка й — да. Лейди Кейтлин все искаше от нея да бъде като Санса, да пее, да танцува и да шие, и да се държи прилично. Само като си го помисли, Аря понечи да си среше косата с пръсти, но тя беше цялата на възли и сплъстени кичури и тя успя само да отскубне един-два. — Съсипах я тази рокля, дето ми я даде лейди Малък лес, а и не мога да шия добре. — Прехапа устна. — Не шия много добре, исках да кажа. Септа Мордейн често казваше, че ръцете ми са като на някой ковач.

Джендри се изсмя.

— Тези меки малки нещица? Ти дори един чук не можеш да държиш.

— Мога, ако поискам! — сопна му се тя. Торос се изкиска.

— Брат ти ще плати, дете. Не се бой за това.

— Да, ама ако не поиска? — настоя тя. Лорд Берик въздъхна.

— Тогава ще те пратя при лейди Малък лес за известно време, или може би в моя замък, Черния приют. Но сигурен съм, че това няма да се наложи. За съжаление не мога да ти върна баща ти, както и Торос няма тази сила, но мога поне да те върна жива и здрава в ръцете на майка ти.

— Заклевате ли се? — попита го тя. Йорен също беше обещал да я върне у дома, но вместо това взе, че умря.

— В честта си на рицар — отвърна й тържествено Господарят на мълниите.

Навън валеше. Лим се върна в пивоварната, мърморейки проклятия; водата се стичаше от жълтото му наметало и се сбираше на локва на пода. Ангай и Джак Късмета седяха до вратата и хвърляха зарове, но каквато и игра да играеха, Джак нямаше никакъв късмет. Том Седемте струни смени една струна на дървената си лютня и изпя „Майчини сълзи“, „Когато жената на Вилум се намокри“, „Лорд Харти яхна в дъждовен ден“ и след това „Дъждовете на Кастамир“.

Накрая Том си изпя дъждовните песни и остави лютнята си. Остана само ромонът на самия дъжд. Играта на зарове свърши, а Аря стоеше ту на един крак, ту на друг и слушаше оплакванията на Мерит, че конят му си бил, изгубил една подкова.

— Мога да, ти го подкова — изведнъж, каза Джендри, — Бях само чирак, но майсторът ми казваше, че ръцете ми са създадени, за да държат чук. Мога да подковавам коне, да оправям скъсани ризници, и да изчуквам брони. Бас слагам, че и мечове мога да изкова.

— Какво говориш момко? — попита Харвин.

— Мога да ви стана ковачът. — Джендри падна на колене пред лорд Берик. — Ако ме вземете, милорд, мога да съм ви полезен. Правил съм сечива и ножове, а веднъж направих и шлем, който никак не беше лош. Един от хората на Планината ми го открадна, когато ни плениха. Аря прехапа устна. „И той се кани да ме остави.“

— Ти ще си по-добре на служба при лорд Тъли в Речен пад — каза лорд Берик. — Аз не мога да ти плащам за работата.

— Никой никога не ми е плащал. Трябва ми само ковачница, храна и място за спане. Това е достатъчно, милорд.

— Ковачите ги приемат гостоприемно навсякъде. Опитните оръжейници — още повече. Защо искаш да останеш с нас?

— В кухия хълм, онова, което казахте, че сте хора на крал Робърт, и братя, това много ми хареса. Хареса ми, че съдихте Хрътката. Лорд Болтън просто бесеше хората или им сечеше главите, а лорд Тивин и сир Амори бяха също като него. Предпочитам да кова при вас.

— Имаме доста брони за изчукване, милорд — напомни Джак на лорд Берик. — Повечето сме взели от мъртвите, а там, където е влязла смъртта, остават дупки.

— Ти сигурно си луд бе, момче — каза Лим. — Ние сме разбойници. Прости боклуци, повечето от нас, като изключим негово благородие. И не си мисли, че ще е като в глупавите песни на Том. Никакви целувки няма да крадеш от принцеси, нито ще яздиш на турнири в крадена броня. Тръгнеш ли с нас, ще свършиш с клуп на шията или главата ти ще кацне над портата на някой замък.

— Не е повече от това, което ще направят и с вас — каза Джендри.

— Е, така е — каза весело Джак Късмета. — Враните ни чакат всички. Милорд, момчето ми се вижда храбро, а ние наистина имаме нужда от това, което ни предлага. Да го вземем.

— И по-бързо — подхвърли Харвин и се изкиска, — преди да му е минала треската и да му дойде умът в главата.

Лека усмивка пробяга по устните на лорд Берик.

— Торос. Мечът ми.

Този път Господарят на мълниите не запали меча си, а само го положи леко на рамото на Джендри.

— Джендри, заклеваш ли се пред очите на богове и хора да защитаваш онези, които не могат да се защитят сами, да закриляш всички жени и деца, да се подчиняваш на своите капитани, на своя лорд суверен и на своя крал, да се сражаваш храбро, когато потрябва, и да изпълняваш всичко, което ти се възложи, колкото и тежко, унизително или опасно да е то?

— Заклевам се, милорд.

Блатният лорд премести меча от дясното рамо на лявото и каза:

— Стани, сир Джендри, рицарю на кухия хълм, и бъди добре дошъл в нашето братство.

От вратата се чу груб, дрезгав смях.

Дъждът се стичаше по него. Изгорената му ръка беше увита в листа и лен и здраво вързана до гърдите му с груба конопена връв, но другите изгаряния, нашарили лицето му, лъщяха черни и мазни на светлината на огъня.

— Нови рицари ли правиш, Дондарион? — изръмжа натрапникът. — Всички трябва да ви избия само за това.

Лорд Берик го изгледа хладно.

— Надявах се, че те виждам за последен път, Клегейн. Как ни намери?

— Не беше трудно. Толкова пушилка вдигнахте, че може да се види чак от Староград.

— Какво е станало с постовете ми? Клегейн изкриви устни.

— Ония слепци ли? Може и да съм ги убил. Ако съм, какво ще направиш?

Ангай изпъна лъка си.

— Толкова много ли искаш да умреш, Сандор? — попита Торос. — Трябва да си луд или пиян, за да ни проследиш чак дотук.

— Пиян от дъжда ли? Не ми оставихте злато и една чаша вино да си купя, кучи синове такива.

— Ние сме разбойници. Разбойниците крадат. Има го в песните, ако помолиш учтиво Том да ти изпее една. Бъди благодарен, че не те убихме.

— Опитай се, Стрелецо. Ще ти взема тъпия лък и ще ти натикам стрелите в пъпчивия ти задник.

Лорд Берик вдигна ръка да ги спре и попита:

— Защо дойде тук, Клегейн?

— Да си взема моето.

— Златото ли?

— Какво друго? Не дойдох за удоволствието да ти гледам лицето, Дондарион, казвам ти. Вече си по-грозен и от мен. И освен това си рицар крадец, изглежда.

— Дадох ти бележка за златото — каза спокойно лорд Берик. — Обещание да ти го платя, като свърши войната.

— Изтрих си задника с твоята хартийка. Златото искам.

— Нямам го. Пратих го на юг със Зелената брада и Ловджията, да купят зърно отвъд Мандър.

— Да нахраним всички онези, чиито ниви подпалихте — каза Джендри.

— А, това ли е приказката сега? — Сандор Клегейн се изсмя отново. — Впрочем и аз се канех да направя същото. Да нахраня пасмина гадни селяци и пъпчивите им ревльовци.

— Лъжеш — каза Джендри.

— Устато е момчето, виждам. Защо вярваш на тях, а не на мен? Да не е заради лицето ми, а? — Клегейн погледна Аря. — И нея ли ще направиш рицар, Дондарион? Първата осемгодишна рицарка?

— На дванайсет съм — излъга Аря. — И можех да стана рицар, ако исках. Можех и да те убия, само че Лим ми взе ножа. — Като си спомни това, се ядоса.

— Сърди се на Лим, не на мен. После си свий опашката между краката и бягай. Знаеш ли какво правят кучетата с вълците?

— Следващия път ще те убия! И брат ти ще убия!

— Не. — Тъмните му очи се присвиха. — Няма да го направиш. — Обърна се отново към лорд Берик. — Викам и коня ми да направиш рицар. Той никога не сере в зала и не рита повече от другите, заслужава да стане рицар. Освен ако не си решил и него да откраднеш.

— Ти по-добре се качи на тоя кон и се махай — предупреди го Лим.

— Ще си ида със златото си. Вашият бог каза, че съм невинен…

— Господарят на Светлината ти върна живота — заяви Торос Мирски. — Но не е възвестил, че си прероденият Белор Благочестивия. — Червеният жрец извади меча си и Аря видя, че Джак и Мерит са направили същото. Лорд Берик още държеше оръжието, с което бе докоснал Джендри. „Този път може би ще го убият.“

Устата на Хрътката отново се изкриви.

— Вие сте най-обикновени крадци. Лим изръмжа.

— Твоите лъвски приятели влизат в някое селце, взимат всичката храна, че и зърното, което намерят, и наричат това „събиране на фураж“. Вълците също. Тогава защо не и ние? Никой не те е ограбвал, куче. Ние просто бяхме добри и посъбрахме фураж.

Сандор Клегейн се вгледа в лицата им, един по един, сякаш искаше да ги запомни всички. После се обърна и излезе в тъмното и леещия се дъжд, откъдето бе дошъл, без дума да каже. А разбойниците зачакаха, чудейки се…

— Я да ида аз да видя какво е направил с постовете ни. — Харвин надникна боязливо през вратата преди да излезе, да се увери, че Хрътката не дебне отвън.

— Между другото, как е събрало проклетото копеле всичкото това злато? — попита Лим Лимоновия плащ, колкото да разчупи напрежението.

Ангай сви рамене.

— Спечелил на турнира на Ръката. В Кралски чертог. — Стрелецът се ухили. — Между другото и аз бях поспечелил доста, ама тогава срещнах Данси, Джайде и Алайая. Те ме научиха какво значи да ядеш печен лебед и да се къпеш в арборско вино.

— Препикал си го значи, а? — изсмя се Харвин.

— Не всичкото. Купих си ей тия ботуши, и тази чудесна кама.

— Трябвало е да купиш малко земя и да направиш от някое от онези момичета с печения лебед свястна жена — каза Джак Късмета. — Да отглеждаш ряпа и една тайфа синове.

— Воинът да ме опази! Какво прахосничество щеше да е — да обърна златото си в ряпа.

— Аз обичам ряпа — тъжно каза Джак. — Точно сега малко стъргана ряпа щеше да ми дойде добре.

Торос Мирски не обърна внимание на дърдоренето им.

— Хрътката е загубил повече от няколко торби жълтици — разсъди той. — Загубил е своя господар и кучкарника си. Вече не може да се върне при Ланистърите, Младия вълк никога не би го взел, нито брат му ще го приеме радушно. Това злато е единственото, което му е останало, според мен.

— Седемте ада да го вземат — каза Вати Мелничаря. — Ами тогава той ще дойде и ще ни избие докато спим.

— Не. — Лорд Берик беше прибрал меча в ножницата. — Сандор Клегейн с охота би ни избил всички, но не и докато спим. Ангай, от утре хващаш тила с Безбрадия Дик. Ако видите Клегейн да души след нас, убийте му коня.

— Добър кон е — възрази Ангай.

— Тъй де — каза Лим. — Проклетият му ездач е за убиване. Тоя кон можем да го използваме.

— Аз съм с Лим — каза Ноч. — Нека да понадупча Кучето няколко пъти, да го пообезкуража малко.

Лорд Берик поклати глава.

— Клегейн спечели живота си в кухия хълм. Няма да го лиша от него.

— Милорд е мъдър — каза Торос на останалите. — Братя, изпитанието в битка е свято нещо. Чухте ме как помолих Р’хлор да се намеси и видяхте с очите си как огненият му пръст прекърши меча на лорд Берик, точно когато щеше да му сложи край. Господарят на Светлината все още не е свършил с Хрътката на Джофри, изглежда.

Харвин се върна в пивоварната.

— Мекия табан хърка здраво, нищо му няма.

— Само да ми падне в ръцете — каза Лим. — Още една дупка ще му отворя да хърка. Можеха да ни избият заради него.

Тази нощ никой не отдъхна спокойно, след като знаеха, че Сандор Клегейн е някъде отвън в тъмното, някъде наблизо. Аря се сви на топло край огъня, но не можа да заспи. Извади си монетата, която й беше дал Джакен Х’гхар, и сви пръстите си около нея, загърната в наметалото. Докато я държеше, се чувстваше някак по-силна, спомняйки си как се бе превърнала в призрака на Харънхъл. Тогава можеше да убива с шепот.

Джакен обаче си бе отишъл. Беше я оставил. „Горещата баница също ме остави, а сега и Джендри ме оставя.“ Ломи беше умрял, Йорен беше умрял, Сирио Форел беше умрял, дори баща й беше умрял, а Джакен й беше дал тъпата си желязна монета и беше изчезнал. „Валар моргулис — тихо прошепна тя, стиснала юмруче толкова силно, че монетата се заби в дланта й. — Сир Грегър, Дънсън, Поливър, Раф Сладура. Веселяка и Хрътката. Сир Илин, сир Мерин, крал Джофри, кралица Церсей.“ Аря се опита да си представи как щяха да изглеждат, когато умрат, но й беше трудно да си спомни лицата на всички. Хрътката си го представяше, както и брат му Планината, а лицето на Джофри никога нямаше да забрави, или на майка му… но Раф, Дънсън и Поливър вече й се губеха, дори и Веселяка, чиято външност беше толкова невзрачна.

Най-сетне сънят я надви, но посред нощ Аря отново се събуди трепереща. Огънят бе почти изгаснал. Мъч стоеше до вратата, а отвън крачеше още един часови. Дъждът беше спрял и тя чу вълчи вой. „Толкова близо — помисли Аря. — И толкова много.“ Звучеше сякаш са се струпали около конюшнята, цели дузини, може би стотици. „Дано да ядат Хрътката.“ Спомни си какво й беше казал той за вълците и кучетата.

На заранта септон Ът все така се полюшваше под дървото, но кафявите братя бяха излезли в дъжда с лопати и копаеха плитки гробове за другите мъртви. Лорд Берик им благодари за подслона и храната и им даде торбичка сребърни елени да им помогне да си вдигнат септира.

Харвин, Люк Добрия и Вати Мелничаря бяха излезли да огледат наоколо, но не намериха нито вълци, нито кучета.

Джендри дойде да й каже, че съжалявал. Тя сложи крак в стремето и се метна на седлото, за да може да го гледа отгоре, а не отдолу. „Можеше да правиш мечове в Речен пад за брат ми“ — помисли си, но каза само:

— Щом искаш да си някакъв тъп разбойнически рицар, мен какво ме интересува? Аз ще съм си в Речен пад, откупена, при брат ми. Него ден за щастие нямаше дъжд.