Вихър от мечове

ДЖОН

Джон обикаляше в бавен кръг около Сатена, с меч в ръка, принуждавайки го да се обръща.

— Вдигни си щита — каза му той.

— Много е тежък — оплака се момчето от Староград.

— Тежък е колкото трябва, за да спре един меч — каза Джон. — Хайде, вдигни го. — Пристъпи напред и замахна. Сатена тласна навреме щита нагоре, за да посрещне меча с ръба, и замахна със своя меч към ребрата на Джон. — Добре — каза Джон, усетил силата на удара върху щита си. — Това беше добре. Но трябва и тялото си да вложиш в него. Вкарай тежестта си зад стоманата и ще нанесеш по-голяма щета, отколкото само със силата на ръката. Хайде, опитай пак, удари към мен, но дръж щита горе, иначе главата ти ще звънне като камбана…

Но вместо да го направи, Сатена отстъпи назад и вдигна забралото си.

— Джон — промълви той с тревога.

Когато се обърна, тя стоеше зад него — с половин дузина от хората на кралицата около нея. „Нищо чудно, че дворът е така притихнал.“ Беше зървал Мелисандра при нейните нощни огньове и също така да влиза и излиза от замъка, но никога толкова отблизо. „Красива е“ — помисли си… но в очите и имаше нещо доста обезпокоително.

— Милейди.

— Кралят желае да говори с теб, Джон Сняг. Джон заби учебния меч в земята.

— Ще позволите ли да се преоблека? Не съм в подходяща форма да застана пред един крал.

— Ще ви чакаме горе на Вала — каза Мелисандра.

„Ние“ — отбеляза Джон. — „Не «той». Това е истинската кралица, а не онази, която е оставил при Източен страж.“ Окачи ризницата и бронята в оръжейната, върна се в килията си, свали прогизналите си от пот дрехи и си навлече чист комплект черно облекло. В клетката щеше да е студено и ветровито, а още по-студено и ветровито щеше да е горе върху леда, затова си избра тежко наметало. Накрая взе Дълъг нокът и го преметна на гърба си.

Мелисандра го чакаше в подножието на Вала. Беше отпратила хората на кралицата.

— Какво иска от мен Негова милост? — попита я Джон, докато влизаха в клетката.

— Всичко, което имаш да дадеш, Джон Сняг. Той е крал.

Той затръшна вратата и дръпна въжето на камбаната. Макарата започна да се върти. Взеха да се издигат. Денят беше слънчев и Валът плачеше, дълги пръсти вода пълзяха по лицето му и проблясваха на слънцето. В теснотата на желязната клетка той наистина усети присъствието на червената жена. „Тя дори мирише на червено.“ Мирисът й му напомняше за ковачницата на Микен, за това как миришеше нажеженото до червено желязо; беше миризма на пушек и на кръв. „Целуната от огъня“ — помисли той. Вятърът подхвана дългия червен халат на Мелисандра и полите му заплющяха в краката на Джон, застанал до нея.

— Не ви ли е студено, милейди? — попита я той. Тя се засмя.

— Не. — Рубинът на гърлото й сякаш пулсираше в такт с пулса на сърцето й. — Господарят на огъня живее в мен, Джон Сняг. Усети го. — Сложи ръката си на бузата му — беше топла. — Така трябва да се усеща животът — каза му тя. — Само смъртта е студена.

Завариха Станис Баратеон да стои сам на ръба на Вала, загледан умислено към полето, където бе спечелил своята битка, и към огромния зелен лес отвъд. Беше облечен в същите черни панталони, туника и ботуши, каквито щеше да носи някой брат на Нощния страж. Различаваше го само наметалото му: тежък златен плащ, подшит с черна кожа и закопчан с брошка с формата на горящо сърце.

— Доведох ви копелето на Зимен хребет, ваша милост — каза Мелисандра.

Станис се обърна да го погледне. Под тежките вежди имаше очи като дълбоки сини езера. Хлътналите му страни и волевата челюст бяха покрити с брада, която не можеше да скрие измършавялото му лице, а зъбите му бяха стиснати. Джон си спомни какво му беше казал Донал Ноя за братята Баратеон. „Робърт беше истинската стомана. Станис е чисто желязо, черен, твърд и силен, но чуплив, каквото е желязото. По-скоро ще се скърши, отколкото да се превие.“ Притеснен, той коленичи, зачуден какво ли иска от него този чуплив крал.

— Стани. Много и много чух вече за теб, лорд Сняг.

— Аз не съм лорд, ваше величество. — Джон стана. — Знам какво сте чули. Че съм обърни-илащ и страхливец. Че съм убил своя брат Корин Полуръката, за да пощадят диваците живота ми. Че съм яздил с Манс Райдър и съм взел дивачка за жена.

— Да. Всичко това, но и още. Казват освен това, че си варг, превъплъщенец, който нощем броди като вълк. — Корава беше усмивката на крал Станис. — Колко от всичко това е — вярно?

— Имах си едно вълчище, Дух. Оставих го, когато изкатерихме Вала при Сив страж, и оттогава не съм го виждал. Корин Полуръката ми заповяда да мина на страната на диваците. Той знаеше, че ще ме накарат да го убия, за да се докажа, и ми нареди да направя всичко, което поискат от мен. Жената се казваше Игрит. С нея наруших клетвите си, но ви се заклевам в името на баща си, че никога не съм обръщал плаща си.

— Вярвам ти — каза кралят.

Това го стъписа.

— Защо? Станис изсумтя.

— Джанос Слинт го познавам. Познавах също така и Нед Старк. Твоят баща не ми беше приятел, но само един глупак можеше да се усъмни в неговата доблест и честност. А ти приличаш на него. — Станис Баратеон се извисяваше над Джон, но беше толкова мършав, че изглеждаше поне с десет години по-стар от възрастта си. — Аз знам повече, отколкото можеш да си помислиш, Джон Сняг. Знам, че тъкмо ти си намерил камата от драконово стъкло, с която синът на Рандил Тарли е убил Другия.

— Дух я намери. Оръжието беше увито в наметало на наш щурмовак и заровено под Юмрука на Първите. Там имаше и други остриета… върхове на копия, на стрели, все от драконово стъкло.

— Знам, че си удържал портата тук — каза крал Станис. — Ако не беше успял, щях да пристигна твърде късно.

— Донал Ноя удържа портата. Той умря долу в тунела, в бой с краля на великаните.

Станис се намръщи и каза:

— Ноя ми направи първия меч, както и бойния чук на Робърт. Ако богът го беше пощадил, от него щеше да излезе по-добър лорд-командир на вашия орден, отколкото който и да е от тези глупаци, които сега се чепкат за поста.

— Котър Пайк и сир Денис Малистър не са глупаци, ваша милост — каза Джон. — Те са добри мъже, и способни. Отел Ярвик също, по своему. Лорд Мормон вярваше на всеки от тях.

— Вашият лорд Мормон се е доверявал твърде лесно. Иначе нямаше да загине така. Но сега говорим за теб. Не съм забравил, че тъкмо ти донесе вълшебния рог и плени жената и сина на Манс Райдър.

— Дала умря. — Това все още натъжаваше Джон. — Вал е сестра й. Тя и бебето не са кой знае каква плячка, ваша милост. Вие подгонихте диваците, а превъплъщенецът, когото Манс беше оставил да пази кралицата му, полудя, когато орелът пламна. — Джон погледна Мелисандра. — Според някои това било ваше дело.

Тя се усмихна и дълъг кичур от медената й коса падна пред лицето й.

— Господарят на Светлината има огнени нокти, Джон Сняг. Джон кимна и отново се обърна към краля.

— Ваша милост, вие споменахте за Вал. Тя помоли да види Манс Райдър, да му покаже сина му. Това би било… милост.

— Той е дезертьор от вашия орден. Всички твои братя настояват за смъртта му. Защо да му оказвам тази милост?

Джон нямаше отговор за това.

— Ако не за него, заради Вал. Заради сестра й, майката на детето.

— Ти харесваш ли я тази Вал?

— Почти не я познавам.

— Казват ми, че била хубава.

— Много — призна Джон.

— Красотата може да е измамна. Този урок брат ми го научи от Церсей Ланистър. Тя го уби, в това не се съмнявай. Баща ти и Джон Арин — също. — Той се навъси. — Ходил си с тези диваци. Имат ли те чест, как мислиш?

— Да — каза Джон. — Но тяхната представа за чест е друга, ваша милост.

— А Манс Райдър?

— Да. Така мисля.

— А Господаря на костите? Джон се поколеба.

— Дрънчащата ризница, ние така го наричаме. Вероломен е и жаден за кръв. Ако у него има чест, то тя се крие някъде под костените му доспехи.

— А онзи другия, Тормунд с многото имена, който ни избяга след сражението? Отговори ми искрено.

— Тормунд Ужаса на великаните ми прилича на човек, от когото може да излезе добър приятел и лош враг, ваша милост.

Станис кимна отсечено.

— Твоят баща беше мъж на честта. Не ми беше приятел, но го ценях. Брат ти беше бунтовник и предател, който искаше да открадне половината ми кралство, но никой не може да оспори куража му. А ти какъв си?

„Да не иска да му кажа, че го обичам?“ — Аз съм мъж на Нощния страж.

— Думи. Думи и вятър. Защо мислиш, че оставих Драконов камък и отплавах към Вала, лорд Сняг?

— Аз не съм лорд, ваше величество. Дошли сте, защото ние ви викахме, надявам се. Макар че не знам защо се забавихте толкова.

Изненадващо, но Станис се усмихна.

— Дързък си като истински Старк. Да, трябваше да дойда по-скоро. Ако не беше моята Ръка, сигурно изобщо нямаше да дойда. Лорд Държеливия е човек от ниско потекло, но той ми напомни за моя дълг, докато аз мислех само за правата си. Бях сложил каруцата пред конете, според Давос. Мъчех се да си спечеля трона, за да спася кралството, след като трябваше да спася кралството, за да си спечеля трона. — Станис посочи на север. — Там ще намеря врага, когото съм роден да сразя.

— Името му не трябва да се изрича — тихо добави Мелисандра. — Той е Богът на нощта и ужаса, Джон Сняг, и ледените ужаси са негови създания.

— Казват ми, че си убил един от онези възкръснали трупове, за да спасиш живота на лорд Мормон — каза Станис. — Може да се окаже, че това е и твоята война, лорд Сняг. Ще ми дадеш своята помощ.

— Моят меч е обречен на Нощния страж, ваша милост — отвърна предпазливо Джон Сняг.

Това не зарадва краля. Станис стисна зъби и каза:

— От теб искам много повече от един меч. Джон се обърка.

— Милорд?

— Искам Севера. Севера.

— Аз… моят брат Роб беше кралят на Севера…

— Твоят брат беше законният наследник на Зимен хребет. Ако си беше стоял у дома да си изпълнява задълженията, вместо да се коронясва и да тръгва да завладява речните земи, днес сигурно щеше да е жив. Но както и да е. Ти не си Роб, както и аз не съм Робърт.

Резките думи избиха от главата на Джон цялата симпатия, която може би беше изпитал към крал Станис.

— Аз обичах брат си — отвърна той.

— И аз моя. Но те все пак бяха каквито бяха, ние също. Аз съм единственият истински крал във Вестерос, на север или на юг. А ти си копелето на Нед Старк. — Станис го изгледа с тъмносините си очи. — Тивин Ланистър е провъзгласил Рууз Болтън за свой Гарант на Севера, като награда за това, че измени на брат ти. Железните хора се бият помежду си след смъртта на Бейлон Грейджой, но още държат Рова на Кайлин, Дълбоки лес, Тореново тържище и повечето от Камен бряг. Земите на баща ти кървят, а аз нямам нито силата, нито времето да запуша раните. Нужен ми е лорд на Зимен хребет. Законен лорд на Зимен хребет.

„Мен има предвид“ — помисли стъписан Джон.

— Зимен хребет вече го няма. Теон Грейджой го опожари.

— Гранитът не гори лесно — каза Станис. — Замъкът може да се възстанови. Не стените правят господаря, а самият човек. Вашите северняци не ме познават, нямат повод да ме обичат, но на мен ми е нужна тяхната сила за предстоящите битки. Нужен ми е един син на Едард Старк, за да ги спечеля под моето знаме.

„Иска да ме направи лорд на Зимен хребет.“ Вятърът се усилваше. Джон се чувстваше толкова замаян, че се уплаши да не го издуха от Вала.

— Ваша милост — каза той, — вие забравяте. Аз съм Сняг, не съм Старк.

— Ти си този, който забравя — отвърна крал Станис. Мелисандра сложи топлата си ръка на рамото на Джон.

— Един крал може да премахне покварата на незаконното рождение с един замах, лорд Сняг.

„Лорд Сняг.“ Сир Алисър Торн го беше нарекъл така, на подигравка заради копелдашкия му произход. Много от братята му също бяха свикнали да използват това име, някои с добро чувство, други — за да го наранят. Но изведнъж в ушите на Джон то прозвуча другояче. Прозвуча… вярно.

— Да — каза той колебливо, — кралете и преди са узаконявали копелета, но… аз все пак съм брат на Нощния страж. Коленичих пред едно дърво на сърцето и се заклех да нямам земи и да не ставам баща на деца.

— Джон. — Мелисандра беше толкова близо, че той усещаше топлината на дъха й. — Р’хлор е единственият истински бог. Една клетва, дадена пред някакво дърво, няма повече сила, отколкото ако си я изрекъл на обувките си. Отвори си сърцето и нека Светлината на Господа да влезе в него. Изгори тези язови дървета и приеми Зимен хребет като дар от Бога на Светлината.

Когато Джон беше много малък, твърде малък, за да може да разбере какво е да си копеле, той често мечтаеше, че един ден Зимен хребет може да стане негов. По-късно — вече беше по-голям — тези мечти го караха да се срамува. Зимен хребет щеше да остане в ръцете на Роб и след това на неговите синове, или на Бран, или на Рикон, ако Роб умре бездетен. А след тях идваха Санса и Аря. Дори да мечтае за друго му се струваше нечестно, все едно че ги предаваше в сърцето си, желаейки тяхната смърт. „Никога не съм искал това — помисли той, застанал пред синеокия крал и червената жена. — Обичах Роб, обичах ги всички… Никога не съм искал нищо лошо да им се случи, но се случи. И сега съм само аз.“ Трябваше само да изрече думата и щеше да е Джон Старк, и никога повече Сняг. Трябваше само да обрече верността си на този крал, и Зимен хребет беше негов. Трябваше само да… … да престъпи клетвите си отново.

„И този път няма да е измама.“ За да получи замъка на баща си, трябваше да се обърне срещу бащините си богове.

Крал Станис отново се загледа на север, златният му плащ се развя на раменете му.

— Възможно е да съм сбъркал с теб, Джон Сняг. И двамата знаем какво се говори за копелетата. Възможно е да ти липсва чувството за чест на баща ти или бойните умения на твоя брат. Но ти си оръжието, което Господ ми е дал. Аз те намерих тук, тъй както ти намери скритото драконово стъкло под Юмрука, и съм решен да те използвам добре. Дори Азор Ахай не е спечелил сам своята война. Аз убих хиляда диваци, други хиляда взех в плен, а останалите разпръснах, но и двамата знаем, че те ще се върнат. Мелисандра е видяла това в нейните пламъци. Този Тормунд Гръмовния юмрук сигурно още в този момент ги прегрупира и готви нов щурм. А колкото повече си пускаме кръв един на друг, толкова по-слаби ще бъдем, когато ни връхлети истинският ни враг.

Джон беше стигнал до същия извод.

— Както кажете, ваша милост. — Но се зачуди накъде бие кралят.

— Докато твоите братя се мъчеха да решат кой да ги поведе, аз си поговорих с този Манс Райдър. — Той стисна зъби. — Много е упорит… и горделив. Никакъв избор няма да ми остави, освен да го дам на огъня. Но взехме и други пленници, други водачи. Оня, дето се нарича Господаря на костите, някои от клановите им главатари, новия магнар на Денн. На твоите братя няма да им хареса, нито на лордовете на твоя баща, но съм решил да позволя на диваците да минат през Вала… на онези, които ще ми се закълнат във вярност, които се врекат да пазят кралския мир и кралските закони, и които приемат Господаря на Светлината за свой бог. Дори великаните, стига да могат да се промушат през тунелите. Ще ги заселя на Дара, след като успея да го изтръгна от вашия нов лорд-командир. Когато се надигнат студените ветрове, ще живеем или ще умрем заедно. Време е да сключим съюз срещу общия ни враг. — Погледна Джон в очите. — Съгласен ли си?

— Моят баща мечтаеше да засели отново Дара — призна Джон. — Двамата с чичо ми Бенджен често го обсъждаха. — „Но никога не е мислил да го заселва с диваци… но и никога не е яздил с диваци също така.“ Не можеше да се лъже: от свободния народ щяха да се получат непокорни поданици и опасни съседи. Но когато сложи на везните червената коса на Игрит срещу студено сините очи на таласъмите, изборът беше лесен. — Съгласен съм.

— Добре — каза крал Станис — Защото най-сигурният начин да се скрепи един нов съюз е чрез брак. Решил съм да оженя своя лорд на Зимен хребет за тази дивашка принцеса.

Навярно защото беше яздил с диваците твърде дълго, Джон не можа да се сдържи и се изсмя.

— Ваша милост — каза той, — пленничка или не, ако си мислите, че просто можете да дадете Вал на мен, боя се, че ви предстои много да учите за дивашките жени. Този, който поиска да се ожени за нея, трябва да се приготви да се изкатери през прозореца на кулата й и да я отмъкне на върха на меча…

— Който ли? — Станис го измери от глава до пети. — Значи ли това, че ти няма да се ожениш за момичето? Предупреждавам те, това е част от цената, която ще трябва да заплатиш, ако искаш името на баща си и замъка на баща си. Този брак е необходим, за да осигурим верността на нашите нови поданици. Отказваш ли ми, Джон Сняг?

— Не — отвърна Джон бързо. Кралят говореше за Зимен хребет, а Зимен хребет не можеше да се откаже лесно. — Тоест… всичко това ми дойде много изведнъж, ваша милост. Мога ли да ви помоля за малко време да го обмисля?

— Както желаеш. Но го обмисляй бързо. Не съм от най-търпеливите, както скоро ще разберат черните ти братя. — Станис сложи тънката си, почти безплътна длан на рамото на Джон. — Не казвай нищо за това, което обсъдихме днес тук. На никого. Но когато се върнеш, трябва да коленичиш, да положиш меча си в нозете ми и да се обречеш на мен — и ще се изправиш като Джон Сняг, владетеля на Зимен хребет.