Вихър от мечове

ДЕНЕРИС

Дани закусваше под клоните на фурмата в градината-тераса и гледаше как драконите се гонят около върха на Великата пирамида, където доскоро се бе издигала огромната бронзова харпия. Мийрийн имаше десетки по-малки пирамиди, но никоя от тях не стигаше и половината от нейната височина. Оттук можеше да види целия град: тесните криви алеи и широките тухлени улици, храмовете и зърнохранилищата, бордеите и палатите, вертепите и баните, градините и фонтаните, грамадните червени кръгове на бойните ями. А отвъд стените се ширеше калаеното море, лъкатушещата Скаазадан, сухите кафяви хълмове, изгорените градини и почернелите нивя. Тук горе, в градината си, Дани понякога се чувстваше като бог, обитаващ най-високата планина на света.

„Всички ли богове се чувстват така самотни?“ Някои поне — сигурно. Мисандей й беше разказала за Господаря на Съзвучието, почитан от Мирния народ на Наат. Той бил единственият истински бог, казваше малката й писарка, богът, който винаги е бил и винаги ще бъде, който е създал луната, звездите и земята, и всички същества, които ги обитават. „Горкият Господар на Съзвучието.“ Дани го съжаляваше. Трябваше да е ужасно да съществуваш вечно, обкръжен от орляци жени-пеперуди, които можеш да създадеш или премахнеш с една дума. Вестерос поне си имаше седем богове, макар Визерис да й беше казвал, че според някои септони седемте са само аспекти на един-единствен бог, като седем стени на един-единствен кристал. Това беше объркващо. Червените жреци вярваха в два бога, беше чувала тя, двама, които са във вечна война помежду си. Това й допадаше още по-малко. На нея самата не й се искаше да бъде във вечна война.

Мисандей й поднесе патешки яйца и наденица от кучешко, с половин чаша подсладено вино, смесено със сок от липа. Медът привличаше мухи, но запалената ароматна свещичка ги пъдеше. Тук горе мухите не бяха толкова досадни, колкото в останалата част на града — още нещо, заради което й допадаше да е на пирамидата.

— Да не забравя, трябва да направя нещо с тези мухи — каза Дани. — Има ли много мухи на Наат, Мисандей?

— На Наат има пеперуди — отвърна писарката на Общата реч. — Още вино?

— Не. Скоро трябва да проведа дворцовия съвет. — Дани беше започнала много да се привързва към Мисандей. Малката писарка с големите златисти очи беше умна не за годините си. „И е храбра освен това. Трябвало е, за да оцелее в този свой тежък живот.“ Надяваше се един ден да види този приказен остров Наат. Мисандей казваше, че Мирният народ правел музика вместо война. Те не убивали дори животни, хранели се само с плодове и никога с плът. Духовете пеперуди, посветени на техния Господар на Съзвучието, закриляли острова срещу онези, които биха могли да дойдат, за да им навредят. „Но пеперудите не им помагат, когато ги нападат корабите на робовладелците.“ — Ще те заведа един ден в родината ти, Мисандей — обеща Дани. — „Ако бях направила същото обещание на Джора, дали пак щеше да ме продаде?“ — Заклевам се.

— Тази е доволна да остане с вас, ваша милост. Наат ще си е там винаги. Вие ств добра с тази… с мен.

— И ти с мен. Ела ми помогни да се облека.

Джикуи помогна на Мисандей да я изкъпят, докато Ирри приготвяше дрехите й. Днес носеше халат от пурпурен сатен и сребърен пояс, а на главата си — короната с триглавия дракон, която Братството на турмалина й беше подарило в Карт. Пантофките й също бяха сребърни, с високи токове. След като я облякоха, Мисандей донесе лъскаво сребърно огледало, за да се види. Дани се взря смълчана в лицето си. „Това ли е лицето на една завоевателка?“ Доколкото можеше да прецени, приличаше на невръстно момиченце.

Все още никой не я наричаше Денерис Завоевателката, но сигурно щяха да я нарекат. Егон Завоевателя беше завладял Вестерос с помощта на три дракона, но тя беше превзела Мийрийн с помощта на канални плъхове за по-малко от един ден. „Горкият Гролео.“ Все още скърбеше за кораба си. Щом една бойна галера можеше да разбие на таран друг кораб, защо не и порта? Това й беше мисълта, когато заповяда на капитаните да изкарат корабите си на брега. Носовете и мачтите им се бяха превърнали в тарани, а ордите освободени бяха разглобили корпусите им, за да направят от тях прикрития, костенурки, катапулти и стълби. Наемниците й бяха дали неприлични имена на всеки овен и тъкмо мачтата на „Мераксес“ — бившия „Шегата на Джозо“ — беше разбила източната порта. Бяха го нарекли „Патката на Джозо“. Битката се беше развихрила яростна и кървава през по-голямата част от деня и чак до полунощ, преди дървото да започне да се цепи и желязната глава на „Мераксес“, с лице на смеещ се шут, да го пробие.

Дани бе поискала лично да води щурма, но капитаните й до един казаха, че това е лудост, а капитаните й никога не бяха съгласни помежду си. Така тя остана в ариергарда, възседнала среброто си в дълга ризница. Чу обаче как падна градът, когато предизвикателните крясъци на защитниците преминаха във викове на страх. В този момент и трите й дракона бяха изревали и изпълниха нощта с огън. „Робите въстават — веднага разбра тя. — Моите плъхове за изгризали оковите им.“ Когато и последната съпротива бе смазана от нейните Неопетнени и започна опустошението, Дани влезе в града. Камарата трупове пред портата бе толкова висока, че се наложи освободените й почти цял час да отварят пътека за среброто й. Вътре се въргаляше изоставена Патката на Джозо и огромната, покрита със сурови кожи костенурка, която я беше прикривала. Тя мина покрай опожарени сгради и потрошени прозорци, по тухлени улици, чиито канавки бяха задръстени с вкочанени и подути мъртъвци. Ликуващите роби вдигаха окървавените си ръце към нея, щом минеше покрай тях, и викаха: „Майко!“ На площада пред Великата пирамида се бяха скупчили окаяните мийрийнци. Нищо велико нямаше във външността на доскорошните Велики господари. Лишени от накитите и от златовезаните си токари, всички те изглеждаха жалки: стадо старци със сгърчени топки и покрити със сиви петна кожи и млади мъже с нелепи прически. Жените им бяха или меки и с налята плът, или пък сухи и сгърчени, а помадата по лицата им — набраздена от сълзи.

— Искам водачите ви — каза им Дани. — Предайте ми ги и останалите ще бъдат пощадени.

— Колко? — попита я с плач една старица. — Колко искаш, за да ни пощадиш?

— Сто шестдесет и трима — отвърна Дани.

Бе заповядала да ги приковат на дървени пилони около площада, като всеки мъж сочи следващия. Гневът в душата й бе жарък и свиреп, когато даде тази заповед; караше я да се чувства като дракон отмъстител.

Но по-късно, когато обходи умиращите по стълбовете мъже, когато чу предсмъртните им стонове и помириса червата и кръвта им…

Дани остави чашата и се намръщи. „Беше справедливо. Беше. Направих го заради децата.“ Залата й за аудиенции се намираше на по-долния етаж, екнещо помещение с висок таван и със стени от пурпурен мрамор. Въпреки цялото си величие обаче беше доста студена. Там беше заварила трон — фантастично изделие от позлатено дърво с форма на разярена харпия. Беше го огледала продължително, след което заповяда да го насекат за дърва за огън.

— Няма да седя в скута на една харпия — каза им.

Вместо него седеше на най-обикновена абаносова скамейка. Стигаше й, макар да чу мърморенето на мийрийнците, че скамейката не била подходяща за една кралица.

Кръвните й ездачи я чакаха. В мазните им плитки подрънкваха сребърни звънчета; и носеха злато и накити, взети от мъртъвци. Мийрийн се беше оказал невъобразимо богат. Дори наемниците й изглеждаха задоволени, поне засега. В другия край на залата стоеше Сив червей, облечен в скромната униформа на Неопетнените, с увенчания с шип бронзов шлем под мишницата. На тях поне можеше да разчита, или поне така се надяваше… и на Кафявия Бен Плум също така, на солидния Бен с неговата бяла коса и сбръчканото лице, така обикнато от драконите й. И на Даарио до него, целия засиял в злато. Даарио и Бен Плум, Сив червей, Ирри, Джикуи, Мисандей… докато ги оглеждаше, Дани неволно си помисли кой ли от тях ще я предаде.

„Драконът има три глави. В този свят има двама мъже, на които мога да се доверя, стига да ги открия. Тогава няма да съм самотна. Ще бъдем трима срещу света, като Егон и неговите сестри.“ — Толкова спокойна ли беше нощта, колкото ми се стори? — попита Дани.

— Изглежда, че да, ваша милост — каза Кафявия Бен Плум. Беше доволна. Мийрийн беше опустошен дивашки, както става винаги с току-що завзетите градове, но Дани беше решена да сложи край на това, след като градът стана неин. Заповядала бе убийците да бъдат обесвани, на плячкаджиите да бъде отсичана дясната ръка, а на насилниците на жени — мъжеството. Осем убийци провиснаха от стените, а Неопетнените напълниха един огромен кош за зърно с кръвясали ръце и меки червени червеи, но Мийрийн се успокои. „Ала за колко?“ Една муха забръмча до главата й. Дани раздразнено махна с ръка, за да я изпъди, но тя се върна почти веднага.

— Прекалено много мухи има в този град. Бен Плум се изсмя басово.

— Тази сутрин имаше мухи в бирата ми. Глътнах една.

— Мухите са отмъщението на мъртвите. — Даарио се усмихна и попипа брадата си. — Труповете рая дат личинки, личинките — мухи.

— Тогава да се отървем от труповете. Като започнем с тези долу на площада. Сив червей, ще се погрижиш ли?

— Кралицата заповядва, тези изпълняват.

— И не забравяй да вземеш чували и лопати, Червей — посъветва го Кафявия Бен. — Много презряха ония. Като се сринат от стълбовете и се пръснат, ще запълзят едни…

— Той знае. Аз също. — Дани си спомни за ужаса, който беше изпитала, когато видя Площада на наказанията в Ащапор. „Аз причиних не по-малък ужас, но си го заслужиха. Суровото правосъдие все пак е правосъдие.“ — Ваша милост — каза Мисандей. — Гхискарците прибират почетните си мъртъвци в крипти под къщите си. Ако благоволите да им сварят костите и да ги върнете на близките им, ще бъде проява на милост.

„Вдовиците им въпреки това ще ме кълнат.“ — Така да бъде. — Дани кимна към Даарио. — Колко хора искат аудиенция тази сутрин?

— Двама се представиха, за да се сгреят във вашето сияние. Даарио си беше плячкосал цял гардероб в Мийрийн и за да е в тон с новите си одежди, си беше боядисал тривърхата брада в тъмнопурпурен цвят. От него очите му също изглеждаха почти пурпурни, сякаш беше валирианец.

— Пристигнаха през нощта на „Тъмносинята звезда“, търговска галера от Карт.

„Търговец на роби, искаш да кажеш.“ Дани се намръщи.

— Кои са?

— Собственикът на „Звезда“ и един, който твърди, че говори от името на Ащапор.

— Първо ще видя пратеника.

Оказа се дребен блед мъж с лице на пор, с халат от перли и предено злато.

— Ваше величайшо почтение! — изрева той. — Аз съм Гаел. Нося поздрави на Майката на драконите от крал Клеон Ащапорски, Клеон Великия.

Дани се вкочани.

— В Ащапор оставих да управлява съвет. Един знахар, един схолар и един жрец.

— Ваше обожателство, онези коварни мошеници ви предадоха. Беше разкрито, че кроят да възстановят властта на Добрите господари и отново да оковат народа. Клеон Велики разкри злия им заговор и отсече главите им със сатър, а благодарният народ на Ащапор го короняса заради неговата доблест.

— Благородни Гаел — каза Мисандей, — това същият онзи Клеон ли е, който беше собственост на Граздан мо Улхор?

Гласът й бе лишен от притворство, но въпреки това притесни пратеника.

— Същият — призна той. — Велик човек. Мисандей се наведе към Дани и прошепна в ухото й:

— Беше касапин в кухнята на Граздан. Разправяха, че можел да насече една свиня по-бързо от всеки в Ащапор.

„Дала съм на Ащапор един крал касапин.“ На Дани й прилоша, но знаеше, че не бива да позволи пратеникът да го забележи.

— Ще се моля крал Клеон да управлява добре и мъдро. Какво иска той от мен?

Гаел обърса уста с опакото на ръката си.

— Може би трябва да поговорим насаме, ваша милост.

— Нямам тайни от своите капитани и командири.

— Ваша воля. Клеон Велики ми заповяда да изразя неговата преданост към Майката на драконите. Вашите врагове са и негови врагове, казва той, а главните сред тях са Мъдрите господари на Юнкай. Той предлага съюз между Ащапор и Мийрийн срещу Юнкай.

— Заклех се Юнкай да не пострада, ако освободят робите си — каза Дани.

— На тези юнкайски псета не може да се вярва, ваше превелико сиятелство. Дори в този момент те заговорничат срещу вас. Събрали са нови части и се вижда как ги обучават извън стените на града, строят бойни кораби, разпратили са свои емисари до нов Гхиз и Волантис на запад, за да сключат съюзи и да привлекат наемници. Изпратили са дори ездачи до Вес Дотрак, за да насъскат някой халазар против вас. Клеон Велики ми заповяда да ви кажа да не се боите. Ащапор помни. Ащапор няма да ви забрави. За да докаже верността си, Клеон Велики предлага да подпечатате съюза си с брак.

— Брак? С мен?

Гаел се усмихна. Зъбите му бяха кафяви и гнили.

— Клеон Велики може да ви дари с много и силни синове. Дани онемя, но на помощ й се притече Мисандей.

— Първата му жена даде ли му синове? Посланикът я изгледа нещастно.

— Клеон Велики има три дъщери от първата си жена. Две от по-новите му жени носят дете. Но той смята да ги прогони всички, ако Майката на драконите се съгласи да се омъжи за него.

— Колко благородно от негова страна — каза Дани. — Ще обмисля това, което казахте, милорд. — Разпореди се да дадат на Гаел покои за нощта, някъде по-долу в пирамидата.

„Всичките ми победи се превръщат на шлака в ръцете ми — помисли тя. — Каквото и да направя, нося само смърт и ужас.“ Когато вестта са случилото се в Ащапор се разнесеше по улиците, което бе неизбежно, десетки хиляди от новоосвободените роби в Мийрийн несъмнено щяха да решат да я последват, щом тръгне на запад, от страх пред онова, което ги очаква, ако останат… въпреки че в похода щяха да ги чакат още по-тежки бедствия. Дори да опразнеше всички зърнохранилища в Мийрийн и да оставеше гражданите му да измрат от глад, как щеше да изхрани толкова много хора? Пътят пред нея бе изпълнен с тегоби, с кръвопролития и опасности. Сир Джора я беше предупредил за това. Беше я предупредил за толкова много неща… той… „Не, няма да мисля за Джора Мормон. Ще го задържа още малко.“ — Доведете търговския капитан — каза тя. Той навярно щеше да й донесе по-добри вести.

Но и тази надежда се оказа напразна. Господарят на „Тъмносиня звезда“ беше картец, затова се разплака, когато тя го запита за Ащапор.

— Градът лее кръв. Мъртъвци гният непогребани по улиците, всяка пирамида е превърната в боен лагер, а по пазарите няма ни храна, ни роби за продан. А горките дечица! Главорезите на Сатъра изловиха всички знатни момчета в Ащапор, за да ги превърнат в нови Неопетнени за продан, макар че ще минат години, докато ги обучат.

Това, което най-много изненада Дани, бе колко малко се изненада. Неволно си спомни за Ерое, онова момиче от Лхазарийн, което веднъж се бе опитало да защити, и какво го сполетя след това. „Същото ще стане и с Мийрийн, тръгна ли на поход.“ Робите от бойните ями, охранени и отгледани, за да убиват, вече проявяваха сприхавия си и необуздан нрав. Изглежда, си въобразяваха, че сега те владеят града и всеки мъж и жена в него. Двамина от тях бяха сред осемте обесени. „Нищо повече не мога да направя“ — каза си тя.

— Какво искате от мен, капитане?

— Роби — отвърна той. — Трюмовете ми са пълни до пръсване със слонова кост, амбра, кожи от зорсове и друга изящна стока. Предлагам да ви ги разменя за роби, за да ги продам в Лис и Волантис.

— Нямаме роби за продан — каза Дани.

— Моя кралице! — Даарио пристъпи напред. — Речният бряг е пълен с мийрийнци, които молят да им се разреши да се продадат на този картец. По-досадни са и от мухите. Дани беше потресена.

— Искат да станат роби?

— Онези, които идват, са речовити и знатни по род, кралице. Такива роби се ценят високо. В Свободните градове те ще бъдат възпитатели, писари, креватни роби и дори лечители и жреци. Ще спят в меки постели, ще ядат добра храна, ще живеят в имения. Тук са загубили всичко и живеят в страх от нищета.

— Разбирам. — Навярно не беше чак толкова стъписващо, ако всичко това за Ащапор бе вярно. Дани помисли малко. — Всеки мъж, който желае да продаде себе си в робство, може да го направи. Или жена. — Вдигна ръка. — Но нямат право да продават децата си, нито мъжете съпругите си.

— В Ащапор градът прибираше десятък от цената при размяната на всеки роб — каза Мисандей.

— Ние ще направим същото — реши Дани. Войните се печелеха колкото с мечове, толкова и със злато. — Десятък. В злато или сребро, или слонова кост. Мийрийн няма нужда от шафран, нито от карамфил и кожи на зорс.

— Ще бъде както повелихте, преславна кралице — каза Даарио. — Моите Бурни врани ще ви събират десятъка.

Дани знаеше, че щом Бурните врани ще й събират десятъка, поне половината злато ще се изгуби по пътя. Но Вторите синове не бяха подобри, а Неопетнените бяха колкото неподкупни, толкова и неграмотни.

— Но да се поддържат отчети — каза тя. — Потърсете сред освободените такива, които могат да четат, да пишат и да смятат.

След като въпросът му се уреди, капитанът на „Тъмносиня звезда“ се поклони и напусна. Дани помръдна неспокойно на абаносовата скамейка. Боеше се от онова, което предстоеше, но знаеше, че вече го е отлагала твърде дълго. Юнкай и Ащапор, заплахите за война, предложения за брак, предстоящият поход на запад, надвиснал над всичко това… „Трябват ми моите рицари. Трябват ми мечовете им, а и съветът им.“ И все пак мисълта, че отново ще види Джора Мормон, я караше да се чувства все едно, че е глътнала лъжица, пълна с мухи — гневни, възбудени, хапещи. Почти ги усещаше как бръмчат из корема й. „Аз съм кръвта на дракона. Трябва да бъда силна. Пламък трябва да изкарам в очите си, когато влязат, а не сълзи.“ — Кажете на Белвас да доведе рицарите ми — заповяда Дани преди да е променила намерението си. — Моите добри рицари.

Белвас Силния пухтеше от качването, когато ги вкара през вратите, стискайки ги здраво под мишниците. Сир Баристан влезе вдигнал високо глава, но сир Джора беше забил поглед в мраморния под. „Единият е горд, а другият — гузен.“ Старецът беше обръснал бялата си брада. Без нея изглеждаше с десет години по-млад. Но оплешивяващият й мечок изглеждаше по-състарен. Двамата спряха пред скамейката.

Белвас Силния отстъпи и застана зад тях разкрачен, скръстил ръце на покритите си с белези гърди. Сир Джора се окашля.

— Халееси…

Толкова й беше липсвал гласът му, но трябваше да бъде твърда.

— Замълчи. Ще ти кажа кога да говориш. — Стана. — Когато ви пратих в каналите, отчасти се надявах, че ви виждам за последен път. Струваше ми се подходящ край за лъжци, да умрат в мръсотиите на робовладелците. Мислех, че боговете ще се разправят с вас, но ето, че се върнахте при мен. Моите галантни рицари на Вестерос. Единият — осведомител, другият — обърни-плащ. Брат ми щеше да обеси и двама ви. — Визерис във всеки случай щеше да го направи. Не знаеше обаче какво щеше да направи Регар. — Ще призная, че ми помогнахте да спечеля този град…

Устата на сир Джора се сви.

— Ние ви спечелихме този град. Ние, плъховете от каналите.

— Замълчи — повтори тя… въпреки, че имаше истина в думите му. Докато Патката на Джозо и другите овни разбиваха градските порти, а стрелците й мятаха пламтящи стрели над стените на града, Дани беше пратила двеста души по реката, под прикритието на нощния мрак, за да подпалят непригодните останки от корабите в залива. Но това беше само за да прикрият същинската си цел. Докато горящите кораби привличаха погледите на бранителите по стените, неколцина безумни плувци бяха намерили устията на каналите и бяха изтръгнали ръждясалите железни решетки. Сир Джора, сир Баристан, Белвас Силния и още двадесетина храбри глупци се бяха промъкнали под кафявата от изпражнения вода и после нагоре по тухления тунел — смесена част наемници, Неопетнени и освободени. Дани им беше казала да изберат само мъже без семейства… и за предпочитане с по-слабо обоняние.

Освен че бяха храбри, бяха извадили и късмет. Цял лунен кръг беше изтекъл след последния силен дъжд и каналите се оказаха пълни само до бедрото. Промазаният плат, с който бяха увили факлите си, ги пазеше сухи, така че имаха и светлина. Неколцина освободени се бяха уплашили от грамадните плъхове, но Белвас Силния бе хванал един и го беше разкъсал на две. Един беше убит от огромен бял гущер, който се надигнал от тъмната вода и го повлякъл за крака, но когато отново забелязали вълни, сир Джора посякъл звяра с меча си. Сбъркали бяха на няколко пъти завоите, но след като бяха излезли на повърхността, Белвас Силния ги беше отвел до най-близката бойна яма, където изненадали неколцината стражи и свалили веригите на робите. Само след час се бяха надигнали половината бойни роби в Мийрийн.

— Вие помогнахте да се спечели този град — повтори упорито тя. — И в миналото ми служихте добре. Сир Баристан ме спаси от Копелето на Титана, а също и от Жалостивия в Карт. Сир Джора ме спаси от отровителя във Вес Дотрак и за втори път от кръвните ездачи на Дрого, когато умря моето слънце и звезди. — Толкова много хора бяха искали смъртта й, че понякога им губеше броя. — И въпреки това ме излъгахте, измамихте ме, изменихте ми. — Обърна се към сир Баристан. — Вие сте защитавали баща ми много години, сражавали сте се редом до брат ми на Тризъбеца, но изоставихте Визерис в изгнание и прегънахте коляно пред Узурпатора. Защо? И ми кажете истината.

— Някои истини звучат непоносимо. Робърт беше… добър рицар… благороден, храбър… той пощади живота ми и живота на мнозина други… А принц Визерис беше момче, години щяха да изтекат преди да стане годен да управлява и… простете, моя кралице, но вие поискахте истината… още като дете, вашият брат Визерис често изглеждаше същински син на баща си по начин, неприсъщ за Регар.

— Син на баща си ли? — Дани се намръщи. — Какво ще рече това? Старият рицар не мигна.

— Вашият баща във Вестерос го наричаха „Лудия крал“. Никой ли не ви го е казвал?

— Визерис ми го каза. — „Лудия крал“. — Узурпатора го нарекъл така, Узурпатора и неговите псета. — „Лудия крал.“ — Било е лъжа.

— Защо настоявате за истината — попита тихо сир Баристан, — след като си запушвате ушите за нея? — Поколеба се, но продължи: — Казах ви преди, че използвах лъжливо име, за да не разберат Ланистърите, че съм минал на ваша страна. Но това беше по-малко от половината причина, ваша милост. Истината е, че исках да ви понаблюдавам лзвестно време, преди да ви посветя меча си. За да се уверя, че не сте… — … дъщеря на баща си ли? — Но ако не беше дъщеря на баща си, то коя беше тогава? — … луда — довърши той. — Но не виждам от покварата у вас.

— Поквара?! — Дани настръхна.

— Не съм майстер, за да ви цитирам историята, ваша милост. Мечовете са били моя живот, не книгите. Но всяко дете знае, че Таргариените винаги са танцували на ръба на лудостта. Баща ви не беше първият. Крал Джеерис веднъж ми каза, че лудостта и величието са две страни на една монета. Всеки път, щом се роди нов Таргариен, каза ми той, боговете подхвърлят монетата и светът затаява дъх, за да види как ще падне.

„Джеерис. Този старец е познавал дядо ми.“ Това я накара да се замисли. Повече от онова, което знаеше за Вестерос, беше дошло от брат й, а останалото — от сир Джора. Сир Баристан сигурно беше забравил повече, отколкото знаеха тези двамата заедно. „Този човек може да ми разкаже от какво съм произлязла.“ — Значи аз съм монета в ръцете на някой бог, това ли ми казвате, сир?

— Не — отвърна сир Баристан. — Вие сте законната наследничка на Вестерос. До края на своите дни ще остана ваш верен рицар, стига да решите, че съм достоен отново да нося меча си. Ако не, ще бъда доволен да служа на Белвас Силния като негов скуайър.

— А ако реша, че сте достоен да бъдете мой шут? — попита го сърдито Дани. — Или готвач, да речем?

— Това ще бъде чест, ваша милост — отвърна с кротко достойнство Селми. — Мога да пека ябълки и да варя телешко не по-зле от всеки друг, и много пъти съм пекъл патица над лагерния огън. Надявам се, че ги обичате мазни, със загоряла кожичка и кървави кокалчета. Това предизвика усмивката й.

— Трябва да съм луда, да ям такова нещо. Бен, дай, моля те, на сир Баристан меча си.

Но Бялата брада отказа да го приеме.

— Аз хвърлих меча си в нозете на Джофри и оттогава друг не съм докосвал. Само от ръката на моята кралица отново ще приема меч.

— Както желаеш. — Дани взе меча от Кафявия Бен и му го подаде с дръжката напред. Старецът го пое с благоговение. — Сега на колене — каза му тя, — и го обречи в служба на мен.

Той коленичи и се закле. Дани почти не го слушаше. „Той беше лесният — мислеше си. — Другият ще е по-труден.“ Когато сир Баристан приключи, тя се обърна към Джора Мормон.

— А сега вие, сир. Кажете ми истината.

Вратът му беше почервенял — дали от гняв, или от срам, Дани не знаеше.

— Опитах се да ви кажа истината сто пъти. Казах ви, че Арстан не е това, на което се прави. Предупредих ви, че на Ксаро и на Пиат Прий не може да се разчита. Предупредих ви…

— Предупредихте ме за всичко, освен за самия себе си. — Наглостта му я разгневи. „Трябва да се държи по-смирено. Трябва да ме помоли за прошка.“ — Не вярвай на никого, освен на Джора Мормон, казваше ти… и през цялото време си бил пионка на Паяка!

— Не съм ничия пионка. Да, взех златото на евнуха. Научих няколко тайнописа и написах няколко писма, но това бе всичко…

— Всичко ли? Ти си ме шпионирал и си ме предавал на враговете ми!

— За известно време. — Каза го с неохота. — Престанах.

— Кога? Кога престана?

— Пратих едно донесение от Карт, но…

— От Карт? — Дани се беше надявала, че всичко е приключило много по-рано. — И какво написа от Карт? Че вече си мой човек, че не искаш повече да участваш в заговорите им? — Сир Джора не можа да срещне очите й. — Когато хал Дрого умря, ти ми предложи да замина с теб за Юай Тай и Нефритово море. Това желание на Робърт ли беше?

— Беше за да ви опазя — настоя той. — Да ви отведа далече от тях. Знаех що за змии са…

— Змии ли? А вие какво сте, сир? — Хрумна й нещо неописуемо. — Ти си им казал, че нося дете на Дрого…

— Халееси…

— Не си и помисляйте да го отричате, сир — каза рязко сир Баристан. — Аз лично бях там, когато евнухът го съобщи на съвета, а Робърт постанови, че Нейна милост с детето трябва да умрат. Вие сте източникът, сир. Дори се говореше, че бихте могли вие да извършите деянието, срещу опрощение.

— Лъжа! — Лицето на сир Джора потъмня. — Аз никога не бих хмогъл… Денерис, тъкмо аз те спрях да изпиеш онова вино.

— Да. И как точно разбра, че виното е отровно?

— Аз… аз просто подозирах… керванът донесе писмо от Варис, той ме предупреди, че ще има опити. Да, той искаше да те следя, но да не допускам да пострадаш. — Джора падна на колене. — Ако не бях им го казал аз, някой друг щеше да им го съобщи. Знаеш това.

— Зная, че си ме предал. — Тя докосна корема си, където беше умрял синът й Рего. — Зная, че един отровител се опита да убие сина ми, заради теб. Това зная.

— Не… не. — Той поклати глава. — Аз изобщо не исках… прости ми. Трябва да ми простиш.

— Трябва? — Много късно беше. „Трябваше да започне с молба за прошка.“ Не можеше да му прости, както й се искаше. Онзи продавач на вино го беше влачила вързан за коня й, докато от него не остана нищо. Не заслужаваше ли същото и човекът, който го беше довел?… „Това е Джора, моят свиреп мечок, дясната ми ръка, която никога не ме е проваляла. Отдавна щях да съм загинала без него.“ — Не мога да ти простя — каза тя. — Не мога.

— Но вие простихте на стареца…

— Той ме излъга за името си. Ти си продавал тайните ми на хора, които убиха баща ми и отнеха трона на брат ми.

— Аз те пазех. Сражавах се за теб. Убивах за теб. „Целуваше ме — помисли тя. — Предаваше ме.“ — Слязох долу в каналите като плъх. За теб.

„Щеше да е по-милостиво, ако беше умрял там.“ Дани не каза нищо. Нямаше какво да каже.

— Денерис — каза той, — аз те обичах.

Ето това беше. „Три измени ще познаеш. Веднъж за кръв, веднъж за злато и веднъж за любов.“ — Казват, че боговете не правят нищо без цел. Ти не загина в битка, така че те, изглежда, все още имат нужда от теб. Но не и аз. Повече няма да те търпя близо до себе си. Върнете се при своите господари в Кралски чертог и си получете опрощението, ако можете. Или заминете за Ащапор. Не се съмнявам, че кралят касапин има нужда от рицари.

— Не. — Той протегна ръка към нея. — Денерис, моля те, изслушай ме…

Тя плесна ръката му.

— Да не сте помислили да ме докоснете повече, нито да изричате името ми. До утре заран трябва да си съберете вещите и да напуснете този град. Ако ви намерят в Мийрийн след изгрев слънце, ще заповядам на Белвас Силния да ви откъсне главата. Ще го направя. Повярвайте. — Обърна му гръб. „Не мога да понеса да гледам лицето му.“ — Махнете този лъжец от очите ми — заповяда тя.

„Не трябва да плача. Не трябва. Ако се разплача, ще му простя.“ Белвас Силния сграбчи сир Джора и го повлече навън. Когато Дани се обърна, рицарят вървеше като пиян, залиташе и плетеше крака. Тя извърна поглед, докато не чу как вратите се отвориха и затвориха. Тогава се отпусна отново на абаносовата скамейка. „И той свърши. Баща ми и майка ми, братята ми, сир Вилем Дари, Дрого, който беше моето слънце и звезди, синът му, който умря в мен, а сега сир Джора…“ — Кралицата има добро сърце — каза Даарио и поглади тъмносините си бакенбарди, — но този е по-опасен от всичките Ознаковци и Меросовци, събрани в едно. — Силните му ръце погалиха дръжките на двата му еднакви меча, онези безсрамни златни жени. — Не е нужно да изричате думата, мое сияние. Само ми кимнете съвсем лекичко и вашият Даарио ще ви донесе мръсната му глава.

— Оставете го. Везните вече са изравнени. Да си ходи у дома. — Дани си представи как Джора върви под стари дъбове и високи борове, покрай разцъфтели храсти и сиви камъни, брадясали с мъх, и малки ледени ручейчета, стичащи се по стръмните склонове. Видя го как влиза в зала с таван от огромни греди, където псета спят край камината и мирисът на месо и медовина виси натежал във въздуха. — Засега свършихме — каза тя на капитаните си.

Единственото, което можа да направи, бе да затича нагоре по широките мраморни стъпала. Ирри й помогна да смъкне дворцовите одежди и да се преоблече в по-удобно облекло: торбести вълнени панталони, широка плъстена туника, пъстър дотракски елек.

— Вие треперите, халееси — каза момичето и коленичи да завърже сандалите на Дани.

— Студено ми е — излъга Дани. — Донеси ми книгата, която четох снощи.

Искаше да се изгуби сред думите, в други времена и по други места. Дебелият подвързан с кожа том бе пълен с песни и разкази за Седемте кралства. Детски приказки, честно казано: твърде безхитростни и красиви, за да са истинска история. Там всички герои бяха снажни и чаровни и човек можеше да различи предателите по шавливите им очи. Но въпреки това тя ги обичаше всички. Снощи бе чела за трите принцеси в Червената кула, заключени от краля заради греха, че са красиви.

Когато слугинята й донесе книгата, Дани лесно намери мястото, докъдето беше стигнала, но полза нямаше. Скоро се улови, че препрочита един и същи пасаж. „Сир Джора ми поднесе тази книга като брачен дар в деня, в който се венчах за хал Дрого. Но Даарио е прав, не трябваше да го прогонвам. Трябваше или да го задържа при мен, или да го убия.“ Играеше си на кралица, но понякога все още се чувстваше като уплашено момиченце. „Визерис все ми казваше каква тъпачка съм. Той наистина ли беше луд?“ Затвори книгата. Все още можеше да върне сир Джора, ако пожелаеше. Или да прати Даарио да го убие.

Избяга от избора си на терасата. Намери Регал заспал до изкуственото езерце — намотано кълбо от зелено и бронз, греещо се на слънце. Дрогон беше кацнал на върха на пирамидата, на мястото, където се беше издигала грамадната бронзова харпия преди тя да заповяда да я свалят. Като я видя, разпери криле и изрева. Визерион не се виждаше никакъв, но когато отиде до парапета и огледа хоризонта, зърна дале-че-далече светлите му криле, понесли се над реката. „Отишъл е на лов. С всеки ден стават все по-дръзки.“ Но все още се безпокоеше когато отлитаха много надалеч. „Един ден някой от тях може да не се върне“ — мислеше си.

— Ваша милост?

Тя се обърна и видя застаналия зад нея сир Баристан.

— Какво още искате от мен, сир? Аз ви пощадих, взех ви на служба при мен, сега ми дайте малко покой.

— Простете ми, ваша милост. Само че… сега, след като вече знаете кой съм… — Старецът се поколеба. — Един рицар на Кралската гвардия е пред очите на краля ден и нощ. По тази причина нашите клетви изискват да пазим личните му тайни също както и живота му. Но тайните на вашия баща вече по право принадлежат на вас, заедно с трона му и… мислех си, че може би ще имате въпроси към мен.

„Въпроси?“ Тя имаше сто въпроса. Хиляда. Десет хиляди. Защо не можеше един да измисли?

— Баща ми наистина ли беше луд? — попита Дани. „Защо питам това?“ Визерис казваше, че тези приказки за лудост били интрига на псетата на Узурпатора.

— Визерис беше дете, а кралицата го държеше под закрилата си, доколкото можеше. Сега съм убеден, че баща ви винаги е имал малко лудост у себе си. Но беше чаровен и щедър също така, затова му прощаваха малките грешки. Царуването му започна много обещаващо… но с годините грешките зачестиха, докато…

Дани го спря.

— Мислите ли, че искам да чуя това точно сега? Сир Баристан разсъди за миг.

— Навярно не. Не сега.

— Не сега — съгласи се тя. — Някой ден. Някой ден ще ми разкажете всичко. Доброто и лошото. Все пак може да се каже и нещо добро за баща ми, нали?

— Да, ваша милост. За него и за хората преди него. За вашия дядо Джеерис и неговия брат, за баща им Егон, за майка ви… и за Регар. Най-много за него.

— Жалко, че не съм го познавала. — Гласът й прозвуча тъжно.

— Жалко, че той не ви познаваше — каза старият рицар. — Когато сте готова, ще ви разкажа всичко.

Дани го целуна по бузата и го отпрати.

Слугините й донесоха агнешко със салата от стафиди и моркови, накиснати във вино, и горещ хляб, от който капеше мед. Не можа да хапне нищо. „Дали Регар е изпитвал такава умора? — зачуди се тя. — Или Егон след своето завоевание?“ По-късно, когато дойде време за сън, Дани взе Ирри в леглото при себе си за пръв път след кораба. Но дори когато потръпна в облекчение и сплете пръсти в гъстата черна коса на слугинята си, си представи, че я държи нейният Дрого… само че, кой знае защо, лицето му все се превръщаше в това на Даарио. „Ако искам Даарио, трябва само да го кажа.“ Лежеше, сплела крака с Ирри. „Днес очите му изглеждаха почти виолетови…“ Сънищата й бяха мрачни и тя на три пъти се събуди от кошмари. След третия път беше толкова неспокойна, че не можа да заспи. През наклонените прозорци струеше лунна светлина и посребряваше мраморния под. Хладен ветрец лъхаше през отворените врати към терасата. Ирри до нея спеше дълбоко, с полуразтворени устни, едната й гърда беше оголена. За миг Дани се изкуси, но искаше Дрого, или навярно Даарио. Не Ирри. Девицата бе сладка и опитна, но всичките й целувки ухаеха на дълг.

Тя стана и остави Ирри да спи сред лунните лъчи. Джикуи и Мисандей спяха в леглата си. Дани си наметна един халат и застъпва по мраморния под към терасата. Въздухът беше мразовит, но й харесваше допирът на тревата по пръстчетата на краката й и шумът на шепнещите си листа. Вълничките се гонеха по повърхността на езерцето за къпане и лунното й отражение танцуваше и потрепваше.

Тя се надвеси над ниския тухлен парапет и се загледа към града. Мийрийн също спеше. „Потънал в сънища за по-добри дни може би.“ Нощта загръщаше улиците като черно одеяло, криеше труповете и сивите плъхове, излезли от каналите да пируват с тях, и рояците хапещи мухи. Далечни факли примигваха с червено и жълто, а тук-там се виждаше бледият отблясък на фенери. Навярно някой от тях беше на сир Джора, повел бавно коня си към портата. „Сбогом, мой стари мечок. Сбогом, предателю.“ Тя беше Денерис Родена в бурята, Неизгоримата, халееси и кралица, Майка на драконите, убийца на магьосници, кършачка на окови, а нямаше никой на света, комуто да се довери.

— Ваша милост? — Мисандей бе застанала до лакътя й, загърната в нощна роба и обула дървени сандали. — Събудих се и видях, че ви няма. Добре ли спахте? Какво гледате?

— Моя град — каза Дани. — Гледах за една къща с червена врата, но нощем всички врати са черни.

— Червена врата ли? — Мисандей се озадачи. — Каква е тази къща?

— Не е къща. Все едно. — Дани хвана момичето за ръката. — Никога не ме лъжи, Мисандей. Никога не ме предавай.

— Не бих могла — увери я Мисандей. — Погледнете, идва утрото. Небето бе станало кобалтовосиньо от хоризонта до зенита, а зад редицата от ниски хълмове на изток се виждаше сияние, бледозлатисто и розово като раковина. Дани задържа ръката на Мисандей и двете загледаха пробуждащото се слънце. Всички сиви тухли станаха червени и жълти, сини и зелени, и оранжеви. Алените пясъци на бойните ями ги превърнаха в кървящи рани пред очите им. Златният купол на Храма на грациите заблестя ярко и бронзови звезди замигаха по стените, където светлината на издигащото се слънце докосна върховете на шлемовете на Неопетнените. На терасата лениво се размърдаха няколко мухи. Птица зачурулика в дървото с фурми, след нея — други две. Дани се заслуша в песента им, но много скоро шумовете на събуждащия се град я заглушиха. „Шумовете на моя град.“ На заранта привика своите капитани и командири в градината, вместо да слиза долу в залата за аудиенции.

— Егон Завоевателя е донесъл огън и кръв на Вестерос, но след това му е дал мир, благоденствие и справедливост. Но единственото, което аз донесох на Робския залив, е смърт и разруха. Аз досега бях повече хал, отколкото кралица, газех и плячкосвах, и продължавах напред.

— Няма за какво да се остава — каза Кафявия Бен Плум.

— Ваша милост, робовладелците сами си навлякоха тази съдба — каза Даарио Наарис.

— Вие донесохте и свобода — изтъкна Мисандей.

— Свобода да гладуваш? — попита рязко Дани. — Свобода да умреш? Аз дракон ли съм, или харпия? — „Луда ли съм? Нося ли в себе си покварата?“ — Дракон — каза убедено сир Баристан. — Мийрийн не е Вестерос, моя кралице.

— Но как мога да управлявам седем кралства, щом не мога да управлявам един-единствен град? — Нямаше отговор за това. Дани им обърна гръб и отново се вгледа в града. — Чедата ми имат нужда от време, за да се изцерят и да се научат. На моите дракони им трябва време, за да отраснат и изпитат крилете си. И аз имам нужда от същото. Няма да позволя този град да тръгне по пътя на Ащапор. Няма да позволя харпията на Юнкай да окове отново онези, които освободих. — Отново се обърна и се взря в лицата им. — Няма да тръгна в поход.

— Какво ще направите тогава, халееси? — попита Ракаро.

— Ще остана — каза тя. — Ще властвам. Ще бъда кралица.