Вихър от мечове

БРАН

По витите планински долини, където вървяха сега, нямаше пътища. Между сивите каменни склонове се виждаха тихи сини езера — дълги, дълбоки и тесни, и зеленият сумрак на безкрайните борови гори. Червеното и златното на есенните листа все по-рядко се срещаше, след като оставиха вълчия лес и започнаха да се изкачват между старите кремъчни хълмове, и съвсем изчезна, когато хълмовете преминаха в планински върхове. Сега около тях се издигаха гигантски смърчове, елхи и стройни борове. Растителността под тях беше рядка, а земята беше застлана с килим от борови иглички.

Когато изгубеха пътя си, а това се случваше често, трябваше само да изчакат настъпването на ясна студена нощ, когато облаците не пречат, и да потърсят горе в небето Ледения дракон. Синята звезда в окото на дракона сочеше пътя на север, както му беше казала веднъж Оша. Щом се сети за Оша. Бран се зачуди къде ли е тя сега. Представяше си, че е стигнала жива и здрава в Бял залив с Рикон и Рошльо и че сега се хранят до насита със змиорки и варени раци при дебелия лорд Мандърли. Или че може би се топлят в Последно огнище пред огньовете на Големия Джон. Но животът на Бран се бе превърнал в безкрайни мразовити дни в кошницата на гърба на Ходор.

— Нагоре и надолу — въздъхваше понякога Мийра по пътя, — после надолу и пак нагоре. Нагоре и после пак надолу. Мразя ги тези ваши тъпи планини, принц Бран.

— Вчера каза, че ги обичаш.

— О, да. Милорд баща ни ми е разказвал за планините, но досега не бях виждала нито една. Обичам ги неизразимо.

Бран я изгледа кисело.

— Но нали току-що каза, че ги мразиш!

— А не може ли да бъде и двете? — Мийра посегна нагоре да го ощипе по носа.

— Защото са различни — настоя той. — Като нощта и деня, или като лед и огън.

— Щом ледът може да гори — каза строго Джойен, — значи любов и омраза могат да се съчетаят. Планина или блато — все едно е. Земята е една.

— Една е — съгласи се сестра му. — Само че е набръчкана. Стръмните клисури рядко им правеха добрината да вървят точно на север, така че те често изминаваха много левги в грешна посока и понякога се принуждаваха да се връщат по пътя, по който бяха дошли.

— Ако бяхме хванали кралския път, щяхме вече да сме на Вала — напомняше в такива случаи Бран на Тръстиките. Искаше да намери триоката врана, за да може да се научи да лети. Сто пъти вече го беше казвал, докато Мийра не започна да го дразни, повтаряйки го заедно с него още щом отвореше уста.

— Ако бяхме хванали кралския път, нямаше и да сме толкова гладни — промени тогава той думите си.

Долу сред хълмовете храна не им беше липсвала. Мийра беше добра ловкиня, а още по-добра беше в ловенето на риба от потоците с нейното тривърхо копие за жаби. Бран обичаше да я гледа, да се възхищава на бързината й, как мяташе късото копие и после го издърпваше с пляскащата на зъбите му сребриста пъстърва. А Лято също им ловеше дивеч. Вълчището изчезваше почти всяка вечер, след като слънцето се скриеше, но винаги се връщаше преди изгрев, най-често с нещо в челюстите си, било то катерица или някой заек.

Но тук в планините потоците бяха по-малки и по-заледени, а плячката — по-рядка. Мийра все пак хващаше по нещо, но беше по-трудно, а в някои нощи Лято не успяваше да намери плячка. Най-често лягаха да спят с празни стомаси.

Но въпреки всичко Джойен си оставаше упорито решен да продължават далече от пътищата.

— Където има път, има и пътници — казваше той с разсъдливия си като на старец тон, — а пътниците имат очи да гледат и уста да пускат мълвата за сакатото момче, за неговия великан и за вълка, който върви до тях. — Никой не можеше да се мери по упоритост с Джойен, затова продължаваха да се мъчат през горската пустош, всеки ден да се изкачват малко по-нависоко и малко по малко да се придвижват на север.

В някои дни валеше, в други духаше вятър, а веднъж ги хвана буря с лапавица, толкова свирепа, че даже Ходор зарева от отчаяние. В ясните дни често изглеждаше, че петимата са единствените останали живи същества на целия свят.

— Никой ли не живее тук? — запита веднъж Мийра Тръстиката, докато заобикаляха една гранитна канара с размерите за Зимен хребет.

— Има хора — отвърна й Бран. — Ъмбърите са повече на изток от кралския път, но пасат тук овцете си по високите ливади лете. На запад покрай Леден залив са хората на Вул, тия на Харклей се падат зад нас в хълмовете, а тук по високите места са Кнот, Лидъл, Норей, има и от Флинт, кремъчните хора. — Прабаба му, майката на майката на баща му, бе от кремъчните планинци, Флинт. Баба Нан веднъж бе казала — още преди той да падне, — че тъкмо нейната кръв направила от Бран такъв глупак, все да се катери. Тя обаче беше умряла много години преди Бран да се роди, дори преди баща му да се роди.

— Вул ли? — каза Мийра. — Джойен, нямаше ли един Вул с татко по време на войната?

— Тео Вул. — Джойен се беше задъхал от тежкото изкачване. — Викаха му „Ведрата“.

— Това им е гербът — каза Бран. — Три кафяви ведра на синьо поле, обкръжено от бели и сиви карета. Лорд Вул дойде веднъж в Зимен хребет да потвърди васалството си и да поговори с татко, носеше ведрата на щита си. Само че той не е истински лорд. Е, лорд е, но го наричат просто Вул, същото е и с Кнот, с Норей и Лидъл. В Зимен хребет ние ги наричаме лордове, но хората им — не. Джойен Тръстиката спря да си поеме дъх.

— Мислиш ли, че тези планинци знаят, че сме тук?

— Знаят. — Бран беше видял как ги следят. Не със собствените си очи, а с по-острия поглед на Лято, на който почти нищо не убягваше. — Но няма да ни безпокоят, стига да не посягаме на техните кози или коне.

И не посягаха. Само веднъж се натъкнаха на планинци, когато внезапно завалелият мразовит дъжд ги накара да си потърсят убежище. Намери им го Лято, който надуши плитка пещера зад сиво-зелените клони на един гигантски смърч, но когато Ходор се приведе под каменната издатина, Бран зърна в дъното оранжевия блясък на огъня и разбра, че не са сами.

— Влезте и се стоплете — прикани ги мъжки глас. — Има достатъчно камък да опази главите на всички ни от дъжда.

Предложи им овесени питки, кървавица и глътка ейл от кожения си мях, но името си не каза, нито ги попита за техните. Бран реши, че е от хората на Лидъл. Закопчалката, която стягаше наметалото му от къртича кожа, беше от злато и бронз, изкована с формата на борова шишарка, а Лидъл носеха борови шишарки върху бялата половина на зелено-белите си щитове.

— Далече ли е до Вала? — попита го Бран, докато чакаха дъждът да спре.

— Гарванът лети и до по-далече — отвърна им човекът на Лидъл, стига да беше такъв. — Но за тия, дето нямат крила, е далечко.

— Бас слагам, че щяхме вече да сме стигнали, ако… — почна Бран.

— … бяхме хванали кралския път — довърши с него Мийра. Лидъл извади един нож и задялка пръчка.

— Когато в Зимен хребет имаше Старки, всяко девойче можеше да тръгне по кралския път в празничната си рокличка и никой да не го закачи, а пътниците намираха огън, хляб и сол в много крайпътни ханове и селски твърдини. Но нощите сега са по-студени, а вратите — затворени. Октоподи се въдят сега из вълчия лес и одрани мъже бродят по кралския път и питат за странници.

Тръстиките се спогледаха.

— Одрани мъже ли? — възкликна Джойен.

— Аха. Момчетата на Копелето. Беше умрял, ама сега не е. Чува се, че плащал добро сребро за вълчи кожи, и може би злато за някои други възкръснали мъртъвци. — Като каза това, погледна Бран и просналия се до него Лято. — Колкото за Вала — продължи мъжът, — точно за натам аз не бих тръгнал. Стария мечок отведе Стража в Гората на духовете и се върнаха само гарваните му, без едно съобщение поне. „Тъмни криле, тъмни думи“, викаше майка ми, ама когато птиците долетят мълчаливи, според мен работата е още по-тъмна. — Мъжът разбърка въглените с пръчката. — Друго беше, когато си имаше по някой Старк в Зимен хребет. Но Стария вълк умря, Младия тръгна на юг да си играе играта на тронове, а за нас останаха само призраците.

— Вълците пак ще се върнат — заяви мрачно Джойен.

— Ти пък откъде знаеш, момче?

— Сънувах го.

— Някой път и аз сънувам майчицата ми, дето я погребах преди девет години — рече мъжът, — ама като се събудя, виждам, че не се е върнала.

— Има сънища и сънища, милорд.

— Ходор — каза Ходор.

Нея нощ прекараха заедно, защото дъждът спря чак по тъмно, и като че ли само Лято искаше да напусне пещерата. Щом огънят догоря до жарава, Бран го пусна. Вълчището не усещаше влагата като хората и нощта отвън го зовеше. Лунната светлина рисуваше по мокрите дървета сребристи сенки и придаваше на сивите скални ридове снежна белота. Бухали бухаха в тъмното и прелитаха тихо между боровете, а по планинските склонове притичваха бели кози. Бран затвори очи и се отдаде на вълчия сън, на нощните миризми и звуци.

Когато на следващата заран се събуди, огънят беше изтлял и Лидъл си беше отишъл, но им беше оставил от кървавицата и дузина овесени питки, грижливо увити в парче плат на зелени и бели ивици. В някои от питките имаше изпечени семена от борови шишарки, в други — боровинки. Бран опита и от двете, но не можа да реши кои му харесват повече. Един ден пак щеше да има Старки, каза си той, и тогава той щеше да повика Лидъл и стократно да плати за всяко семенце от шишарка и за всяка боровинка.

Пътят този ден беше по-лек, а някъде по обед слънцето се промуши през облаците. Бран седеше изправил гръб в кошницата си на гърба на Ходор и се чувстваше почти доволен. После подремна малко, унесен от плавното полюшване и тихото тананикане на едрото конярче. Мийра го събуди, като го докосна леко по ръката.

— Виж — каза тя и посочи небето с жабарското си копие. — Орел. Бран вдигна глава и го видя, разперил широко сивите си криле и понесъл се с вятъра. Проследи го с очи как се завъртя в кръг и се издигна по-високо и се зачуди какво ли щеше да е и той да можеше така леко да се рее над света. „По-хубаво щеше да е дори от катеренето.“ Опита се да се домогне до орела, да изостави това свое глупаво сакато тяло, да се издигне до небето и да се слее с него, както се сливаше с Лято. „Зеленозрящите са могли да го правят. Би трябвало и аз да мога.“ Опитваше и опитваше, докато орелът не се скри в златистата мъгла на следобеда.

— Отиде си — въздъхна той разочарован.

— Ще видим и други — каза Мийра. — Те живеят тук, горе.

— Знам.

— Ходор — каза Ходор.

— Ходор — съгласи се Бран.

Джойен подритна една шишарка.

— На Ходор май му харесва, когато му казваш името.

— Това не е истинското име на Ходор — обясни Бран. — Това е само думата, която той казва. Истинското му име е Уолдър, така ми каза баба Нан. Тя му беше прапрабаба. — Мисълта за баба Нан го натъжи. — Мислите ли, че железните хора са я убили? — Не бяха видели тялото й в Зимен хребет. Сега като си спомни, всъщност не бе видял убити жени. — Тя на никого не е причинила зло, дори на Теон. Тя само разказваше приказки. Теон не би могъл да убие човек като нея. Нали?

— Някои хора убиват други само защото могат — каза Джойен.

— И освен това не Теон извърши убийствата в Зимен хребет — каза Мийра. — Твърде много от убитите бяха железни хора. — Мийра премести жабарското си копие в другата ръка. — Помни приказките на баба Нан, Бран. Помни как ги е разказвала, как звучеше гласът й. Докато помниш, част от нея винаги ще е жива у теб.

— Ще помня — обеща той. Продължиха дълго да се изкачват, без да говорят, следвайки кривата пътека на дивеча през високата седловина между двата каменни върха. По склоновете около тях се бяха впили жилави смърчове. Далеч напред Бран виждаше ледения блясък на някакъв поток, свличащ се по стръмнината. Усети, че се вслушва в дъха на Джойен и в пращенето на боровите иглички под краката на Ходор. — Вие знаете ли приказки? — изведнъж попита той Тръстиките.

Мийра се засмя.

— О, доста.

— Доста — призна брат й.

— Ходор — рече Ходор и продължи да си тананика.

— Защо не разкажете някоя? — подкани ги Бран. — Докато вървим. Ходор обича истории за рицари. Аз също.

— На Шийката няма рицари — каза Джойен.

— Над водата — поправи го сестра му. — Иначе блатата са пълни с мъртви рицари.

— Това е вярно — каза Джойен. — Андали и железни хора, Фрей и други глупаци, всички онези храбри воини, тръгнали да завоюват Сива вода. Никой от тях не е могъл да я намери. Навлизат в Шийката, но не могат да излязат. И рано или късно нагазват в блатата, затъват от тежестта на толкова стомана и се давят с доспехите си.

Бран потръпна при мисълта за удавените рицари. Но не възрази. Тръпката му харесваше.

— Имало един рицар някога — каза Мийра, — в годината на лъжеп-ролетта. Рицаря на Смеещото се дърво, така го наричали. Трябва да е бил от езерните хора.

— Може и да не е бил. — Лицето на Джойен бе помръкнало, нашарено със зелени сенки. — Сигурен съм, че принц Бран е чувал тази приказка сто пъти.

— Не — каза Бран. — Не съм. А и да съм я чувал, все едно. Понякога баба Нан ни разказваше история, която ни беше разказвала и преди, но ние не се сърдехме, стига историята да беше добра. Старите приказки са като стари приятели, обичаше да казва тя. Човек трябва да им гостува от време на време.

— Така е. — Мийра вървеше с щита си на гърба и избутваше клонките пред себе си с жабарското си копие. И тъкмо когато Бран реши, че в края на краищата тя няма да разкаже историята, момичето започна. — Имало някога едно много любопитно момче, което живеело на Шийката. Като всички езерни хора, и то било дребно, но също така — храбро, умно и силно. Докато растяло, станало добър ловец, рибар и катерач по дърветата, и се научило на всички вълшебства на моя народ.

Бран беше почти сигурен, че никога не е чувал тази история.

— Имал ли е зелени сънища като Джойен?

— Не — каза Мийра, — но е могъл да диша в тинята и да тича по листата, и да превръща пръстта във вода и водата в пръст, само прошепвайки по някоя дума. Можел е да говори с дърветата и да заприда думите, и да прави така, че замъци да се появяват и да изчезват.

— Жалко, че не мога като него — каза с тъга Бран. — Кога се среща с Рицаря на дървото?

Мийра сбърчи лице.

— Скоро, ако един принц помълчи малко.

— Само попитах.

— Момчето знаело вълшебствата на езерата — продължи тя, — но му се искало още. Нашите хора рядко пътуват далече от дома, знаеш. Ние сме малък народ и обичаите ни изглеждат странни за някои, затова големите хора не винаги се държат добре с нас. Но този момък бил много храбър и един ден, когато възмъжал, решил да напусне езерата и да посети Острова на ликовете.

— Никой не може да посети Острова на ликовете — възрази Бран. — Там живеят зелените човеци.

— Тъкмо зелените човеци искал да намери той. Затова си облякъл риза, обшита с бронзови плочки, като моята, взел си един кожен щит и тривърхо копие, като моите, и поел с една малка кожена лодка надолу по Зелена вилка.

Бран притвори очи и се помъчи да си представи човека в неговата малка кожена лодка. В главата му езерният човек приличаше на Джойен, само че по-голям, по-силен и облечен като Мийра.

— Под Близнаците той минал през нощта, така че Фрей не могли да го нападнат, а когато стигнал Тризъбеца, излязъл от реката, вдигнал лодката над главата си и тръгнал пеш. Вървял така много дни, но накрая стигнал Окото на Боговете, хвърлил лодката си в езерото и шляп-шляп, та до Острова на ликовете.

— Срещнал ли зелените човеци?

— Да — каза Мийра, — но това е друга история и няма да ти я разказвам. Моят принц ме помоли за рицари.

— Зелените човеци също са добри.

— Така е — съгласи се Мийра, но нищо повече не каза за тях. — През цялата зима езерният мъж останал на острова, но когато пукнала пролетта, чул как го зове широкият свят и разбрал, че е време да си тръгва. Кожената му лодка си стояла там, където я бил оставил, така че той се сбогувал и заплувал към брега. Гребал и гребал, и накрая видял далечните кули на замък, който се издигал край езерото. Колкото повече приближавал, кулите ставали все по-високи, докато накрая не разбрал, че това трябва да е най-големият замък в целия свят.

— Харънхъл! — веднага позна Бран. — Било е Харънхъл! Мийра се усмихна.

— Нима? Под стените му видял шатри с най-различни цветове, ярки знамена, плющящи на вятъра, и рицари в ризници, брони и на коне с тежки сбруи. Замирисало му на печени меса и чул звуци на смях и ек на тръби и викове на херолди. Свикан бил велик турнир и шампиони от всички земи се стекли да се сразят за голямата награда. Там бил и самият крал, със своя син, Драконовия принц. Дошли и Белите мечове, за да приемат в редиците си нов брат. Присъствал Повелителят на бурите, както и Господарят на розата. Великият лъв на скалата се бил скарал с краля и останал настрана, но много от неговите знаменосци и рицари все пак дошли. Човекът от езерата никога в живота си не бил виждал такова пищно зрелище и знаел, че може би никога повече няма да го види. Страшно му се приискало и той да стане участник в него.

Бран много добре познаваше това чувство. Като малък най-много сънуваше как ще стане рицар. Но това беше преди да падне и да загуби краката си.

— Дъщерята на големия замък царувала като кралица на любовта и красотата при откриването на турнира. Петима шампиони се заклели да бранят нейната корона: нейните четирима братя и прочутият й чичо, бял рицар от Кралската гвардия.

— Хубава девица ли е била?

— Хубава — каза Мийра и прескочи един камък, — но имало и по-хубави от нея. Една от тях била жената на Драконовия принц, тя довела със себе си дузина дами да я придружават. Всички рицари ги молели за благосклонността им да вържат техните панделки на пиките си.

— Това да не излезе някоя любовна история? — попита Бран със съмнение. — Ходор не ги обича много.

— Ходор — съгласи се Ходор.

— Той обича историите, в които рицарите се бият с чудовища.

— Понякога самите рицари се оказват чудовища, Бран. Та вървял си нашият дребничък езерен човек из полето, радвал се на топлия пролетен ден и на никого нищо лошо не правел, когато се натъкнал на трима скуайъри. Те не били на повече от петнадесет години, и тримата. Това бил техният свят, така както го разбирали, и там нямало място за такива като него. Издърпали му копието, съборили го на земята и започнали да го ругаят, че е жабар.

— Уолдъри ли са били? — Много му заприлича на нещо, което може да направи Малкия Уолдър Фрей.

— Никой не си казал името, но той запомнил добре лицата им, за да може да си отмъсти по-късно. Бутали го всеки път щом се опитвал да стане, ритали го, когато се свивал на земята. Но след това чули рев.

— Вие ритате човек на баща ми — ревнала вълчицата.

— Четирикрака вълчица или двукрака?

— Двукрака — каза Мийра. — Вълчицата връхлетяла върху тримата скуайъри с турнирен меч и ги пръснала. Езерният човек бил целият в кръв и подутини, затова тя го отвела в леговището си, за да почисти раните му и да ги превърже с лен. Там той срещнал братята й от глутницата: Дивия вълк, който ги предвождал, Кроткия до него и Палето, което било най-малкото от четиримата.

— Същата вечер в Харънхъл щяло да има пиршество, за да се отбележи откриването на турнира. Вълчицата настояла момъкът да присъства — продължи тя. — Неговият род също бил знатен и той имал също толкова право на място на пира, колкото и всеки друг. Не било лесно да се откаже на Вълчата дева, затова той позволил на Палето да му намери дрехи, подходящи за кралския пир, и отишъл в големия замък. И под покрива на Харън ял и пил той с вълците, както и с много от техните заклети мечове, хора от хълмовете и горяни, мечки и крайморски жители. Драконовият принц изпял една толкова тъжна песен, че Вълчата дева заподсмърчала, но когато братчето й, Палето, я подразнил, че плаче, тя изляла виното си върху главата му. Един черен брат заговорил и помолил рицарите да се включат в Нощния страж. Повелителят на бурята надпил Рицаря на черепите и целувките във винен двубой. Езерният човек видял как една засмяна девица с пурпурни очи танцувала с Белия меч, с Червената змия и с Господаря на грифоните, а накрая с Кроткия вълк… но едва след като Дивия вълк поговорил с нея от името на брат си, който бил толкова свенлив, че едва го убедили да стане от пейката.

— И посред цялата тази веселба малкият езерен човек зърнал тримата скуайъри, които го нападнали — продължи Мийра. — Единият служел на Рицаря на вилата, друг — на Язовеца, а третият придружавал рицар с две кули на палтото, знак, който всички езерни хора добре познавали.

— Знакът на Фрей — каза Бран. — Фрей, господарите на Брода.

— Тогава, както и сега — съгласи се тя. — Вълчата дева също ги видяла и ги посочила на братята си.

— Мога да ти купя кон и някакви доспехи, които да ти станат — предложил Палето.

— Мъничкият езерен човек му благодарил, но не отговорил. Сърцето му се късало. Езерните хора са по-дребни от останалите, но също толкова горди. Момъкът не бил рицар, нямало рицари в неговия народ. Ние повече седим в лодките си, отколкото на кон, а земите ни са създадени за гребла, не за пики. Колкото и да му се искало да получи възмездие, той се боял, че само ще се изложи и ще посрами народа си. Нея нощ Кроткия вълк предложил на малкия езерен човек място в шатрата си, но преди да заспи той коленичил на езерния бряг, загледан във водата, където трябвало да се намира Острова на ликовете, и изрекъл молитва към старите богове на севера и на Шийката…

— Не си ли чувал тази приказка от баща си? — попита Джайен.

— Приказките ги разказваше баба Нан. Мийра, продължавай, не можеш да спреш точно тук.

Ходор сигурно изпита същото.

— Ходор — каза той, а после: — Ходор ходор ходор ходор.

— Добре — каза Мийра. — Ако искате да чуете останалото…

— Да! Разказвай!

— За двубоите били определени пет дни — каза тя. — Имало също така и голямо меле със седем противни страни, стрелба с лък и хвърляне на брадви, конно надбягване и турнир на певци…

— Това за певците го пропусни. — Бран се завъртя нетърпеливо в коша си на гърба на Ходор. — Разкажи за двубоите.

— Както заповяда моят принц. Дъщерята на замъка била кралицата на любовта и красотата, короната й бранели четиримата й братя и чичо й, но и четиримата синове на Харънхъл били победени още на първия ден. Победителите им се задържали за кратко като шампиони, докато и те не били надвити. Случило се така, че в края на първия ден Рицарят на язовеца си спечелил място сред шампионите, а на заранта на втория ден Рицарят на вилата и Рицарят на двете кули също станали победители. Но в късния следобед на втория ден, когато сенките се удължили, се появил загадъчен рицар.

Бран кимна вещо. На турнирите често се появяваха загадъчни рицари, чиито шлемове крият лицата им, а щитовете им са или без знак, или с някакви странни гербове. Понякога те се оказваха предрешени прочути шампиони. Драконовият рицар веднъж бе спечелил турнир като Рицаря на сълзите, за да може да провъзгласи своята сестра за кралица на любовта и красотата на мястото на кралската любовница. А Баристан Храбрия на два пъти беше навличал доспехи на загадъчен рицар, първия път — когато бил едва десетгодишен.

— Обзалагам се, че е бил малкият езерен човек.

— Никой не знаел — каза Мийра, — но загадъчният рицар бил нисък на ръст и облечен в неугледни доспехи, сглобени от най-различни части и парчета. Знакът на неговия щит бил дърво на сърцето на старите богове, бяло язово дърво със смеещо се червено лице.

— Може пък да е дошъл от Острова на ликовете — каза Бран. — Зелен ли е бил? — В историите на баба Нан бранителите на острова имаха тъмнозелени кожи и листа вместо коса. Понякога имаха и рога, но Бран не виждаше как загадъчният рицар е могъл да носи шлем, ако е имал рога. — Бас държа, че са го изпратили боговете.

— Може би. Загадъчният рицар снишил пиката си пред краля и подкарал коня към края на пистата, където били павилионите на петимата шампиони. Сещаш се кои трима е предизвикал.

— Рицаря на язовеца, Рицаря на вилата и Рицаря на близначните кули. — Бран беше слушал достатъчно истории с рицари, за да го затрудни това. — Казах ти, че е бил малкият езерен човек.

— Който и да е бил, старите богове влели сила в мишците му. Рицарят на язовеца паднал първи, след него Рицарят на вилата, а накрая — Рицарят на двете кули. Никой от тях не се радвал на голяма обич, затова тълпата радушно поздравила Рицаря на Смеещото се дърво, както скоро нарекли новия шампион. Когато победените му противници поискали да си откупят конете и броните, Рицарят на Смеещото се дърво проговорил с гръмовен глас през своя шлем и казал: „Научете своите скуайъри на уважение и чест, това ще е достатъчен откуп“. След като победените рицари наказали сурово своите скуайъри, им върнали конете и доспехите. Така на молитвата на малкия езерен човек се отвърнало… дали от зелените човеци, или от старите богове, или от горските чеда, кой знае?

Историята беше хубава, реши Бран, след като помисли малко.

— А след това какво станало? Дали Рицарят на Смеещото се дърво е спечелил турнира и се е оженил за принцесата?

— Не — отвърна Мийра. — Същата нощ в големия замък Повелителят на бурята и Рицарят на черепите и целувките се заклели поотделно, че ще свалят маската му, а и самият крал ги насърчил да го предизвикат, като заявил, че лицето зад този шлем не е на негов приятел. Но на другата сутрин, когато херолдите надули тръбите и кралят заел мястото си, се появили само двама шампиони. Рицаря на Смеещото се дърво го нямало. Кралят се разгневил и дори пратил своя син, Драконовия принц, да го потърси, но намерили само нарисувания му щит да виси от клона на едно дърво. Накрая този турнир го спечелил Драконовият принц.

— О. — Бран размисли още веднъж над разказа. — Все пак историята беше хубава. Но трябваше тримата рицари да го унизят, а не техните скуайъри. Тогава малкият езерен човек е щял да може да ги убие. А онова за откупа беше глупаво. И загадъчният рицар трябваше да спечели турнира, да победи всички противници и да провъзгласи Вълчата дева за кралица на любовта и красотата.

— Тя е била — каза Мийра, — но историята с нея е по-тъжна.

— Сигурен ли си, че никога не си чувал тази история преди, Бран? — попита Джойен. — Лорд баща ти никога ли не ти я е разказвал?

Бран поклати глава. Денят застаряваше вече, сенките пълзяха по планинските склонове и провираха черни пръсти между боровете. „Щом малкият езерен човек е могъл да посети Острова на ликовете, и аз бих могъл.“ Навярно те можеха да му помогнат да тръгне сам отново, дори да го превърнат в рицар. „Превърнали са малкия езерен човек в рицар, макар и само за един ден — помисли той. — Един ден стига.“