Вихър от мечове

ДЖОН

Вятърът от изток беснееше, толкова силен, че тежката клетка се тресеше всеки път, щом поривът му впиеше зъбите си в нея. Пищеше по Вала, разтърсваше леда и караше плаща на Джон да плющи в решетките. Небето беше оловносиво, слънцето — само бледа кръпка светлина зад облаците. Оттатък мъртвата зона Джон виждаше сиянието на хиляди лагерни огньове, но светлините им изглеждаха малки и безсилни срещу този сумрак и студ.

„Мрачен ден.“ Джон стисна с облечените си в дебели ръкавици ръце решетките и погледна надолу. Земята се бе изгубила в сянка, сякаш се беше сринала в бездънна яма. „Е, смъртта също е нещо като бездънна яма — помисли той — и когато този ден свърши, името ми също завинаги ще се покрие със сянка.“ Децата копелета се раждат от поквара и лъжи, казваха хората; самата им природа е безпътна и изменчива. Някога Джон смяташе да докаже, че грешат, да покаже на лорд баща си, че може да бъде също толкова добър и верен син като Роб. „Тук я оплесках.“ Роб се беше превърнал в крал герой; ако изобщо запомнеха Джон с нещо, то щеше да е като обърни-плащ, клетвопрестъпник и убиец. Радваше се, че лорд Едард не е жив да види този позор.

„Трябваше да остана в онази пещера с Игрит.“ Ако имаше живот отвъд този, надяваше се да й го каже. „Тя ще ми издере лицето като онзи орел, ще ме кълне като страхливец, но въпреки това ще й го кажа.“ Размърда ръката си, както го беше научил майстер Емон. Навикът се беше превърнал в част от него, а пръстите си трябваше да опази гъвкави, ако изобщо му се откриеше някакъв шанс да убие Манс Райдър.

Тази сутрин го бяха измъкнали след четири дни в леда, заключен в клетка пет на пет на пет стъпки, твърде ниска, за да стои, твърде тясна, за да може да изпъне гръб. Стюардите отдавна бяха открили, че храната и месото се запазват по-дълго в ледените складове, изсечени в основата на Вала… но не и затворниците.

— Ще умреш тук, лорд Сняг — беше му казал сир Алисър малко преди да затвори тежката дървена врата и Джон го беше повярвал. Но тази сутрин дойдоха и го измъкнаха навън, след което го откараха свит и треперещ в Кралската кула, за да застане отново пред Джанос Слинт с квадратната челюст.

— Старият майстер твърди, че не мога да те обеся — заяви Слинт. — Написал е на Котър Пайк и дори му стискаше да ми покаже писмото. Казва, че не си обърни-плащ.

— Емон е живял твърде дълго, милорд — увери го сир Алисър. — Умът му е помръкнал като очите му.

— Тъй де — каза Слинт. — Един слепец с верига на шията. За кого се мисли той?

„Той е Емон Таргариен — помисли Джон. — Син на крал, брат на крал, самият той е могъл да стане крал.“ Но не каза нищо.

— Въпреки всичко — заяви Слинт — няма да допусна да се говори, че Джанос Слинт несправедливо е обесил човек. Няма. Решил съм да ти дам последен шанс да докажеш, че си верен, както твърдиш, лорд Сняг. Един последен шанс да изпълниш дълга си, да! — Стана. — Манс Райдър иска да преговаря с нас. Той разбира, че вече няма шанс, след като тук е дошъл не кой да е, а самият Джанос Слинт, затова иска да преговаря. Но е страхливец и сам няма да дойде при нас. Знае кучият му син, че ще го обеся. Ще го обеся за краката горе от Вала, на въже, двеста стъпки дълго! Знае и не ще да дойде. Моли да пратим посланик при него.

— Изпращаме теб, лорд Сняг. — Сир Алисър се усмихна.

— Мен? Защо мен?

— Защото си бил с тия диваци — каза Торн. — Манс Райдър те познава. По-склонен ще е да повярва на теб.

Всичко беше толкова нелепо, че на Джон му се дощя да се изсмее.

— Криво сте ме разбрали. Манс ме подозираше от самото начало. Ако му се появя в лагера облечен отново в черно и говорещ от името на Нощния страж, ще разбере, че съм го предал.

— Той поиска пратеник и ние му пращаме — каза Слинт. — Ако си толкова страхлив, та да не можеш да се изправиш пред краля изменник, можем да те върнем в ледената килия. Но този път без кожите, мисля. Да.

— Няма нужда от това, милорд — каза сир Алисър. — Лорд Сняг ще направи каквото искаме от него. Той държи да ни покаже, че не е обърни-плащ. Иска да се докаже като верен мъж на Нощния страж.

Джон осъзна, че Торн е много по-умен от Слинт — цялата тази дивотия я беше замислил той. А той самият беше в капан.

— Ще отида — каза той отсечено.

— Милорд — напомни му Джанос Слинт. — Ще се обръщаш към мен с…

— Ще отида, милорд. Но правите грешка, милорд. Изпращате неподходящ човек, милорд. Само като ме види, Манс ще побеснее. Милорд би имал по-добър шанс да постигне примирие, ако изпрати…

— Примирие ли? — Сир Алисър се изкиска.

— Джанос Слинт не сключва примирия с престъпни диваци, лорд Сняг. Никога.

— Ние не те пращаме, за да преговаряш с Манс Райдър — каза сир Алисър. — Пращаме те да го убиеш…

Вятърът свиреше през решетките и Джон Сняг трепереше. Кракът му пулсираше от болка, главата — също. Не го биваше едно коте да убие, но ето ти го тук. „Капан.“ След като майстер Емон настоя, че Джон е невинен, лорд Джанос не посмя да го остави да умре в ледената килия. Това беше по-добре. „Честта ни не струва повече от живота ни, стига владенията да бъдат опазени“, бе казал Корин Полуръката на Ледени нокти. Трябваше да го помни. Дали щеше да убие Манс, или само да се опита и да не успее, диваците все едно щяха да го убият. Дори дезертьорството беше невъзможно: пред Манс той се беше доказал като лъжец и предател.

Когато клетката спря, Джон слезе и охлаби Дълъг нокът в ножницата. Портата се намираше на няколко крачки вляво от него, все още запречена от пръснатите останки от костенурката и гниещия труп на убития мамут. Имаше и други трупове, пръснати между потрошени бурета, втвърден катран и парчета изгоряло стъкло, всичко това — в сянката на Вала. Джон не изпитваше желание да се бави тук. Тръгна направо към дивашкия стан, покрай тялото на мъртвия великан, чиято глава беше разбита от камък. Един гарван теглеше парчета мозък от строшения череп на великана. Видя го, когато мина край него, и изграчи:

— Сняг! Сняг, сняг. — После разпери криле и литна.

От края на стана се появи самотен ездач и пое към него. Джон се зачуди дали Манс е излязъл да преговаря на ничия земя. „Това би могло да улесни нещата, макар че нищо не може да ги улесни.“ Но когато разстоянието между тях се смали, Джон видя, че конникът е нисък и набит, със златни гривни, проблясващи по дебелите му ръце, и бяла брада.

— Ха! — избоботи Тормунд, щом се озоваха един срещу друг. — Джон Сняг, враната. Направо се уплаших, като те видях.

— Не знаех, че можеш да се уплашиш от нещо, Тормунд. Дивакът да се ухили.

— Добре казано, момко. Виждам, че плащът ти е черен. На Манс няма да му хареса. Ако пак си дошъл да го сменяш, по добре се качвай обратно на вашия Вал.

— Пратиха ме да сключа примирие с краля отвъд Вала.

— Примирие? — Тормунд се засмя. — Каква дума само! Ха! Манс иска да говори, вярно. Но не съм сигурен, че ще иска да говори с теб.

— Аз съм този, когото изпратиха.

— Това го виждам. Ами да тръгваме тогаз. Искаш ли да се качиш?

— Мога да вървя.

— Здраво се бихте с нас тука. — Тормунд обърна гарона към лагера на диваците. — Ти и братята ти. Признавам ти го. Двеста убити — и цяла дузина великани. Самият Маг влезе в оная ваша порта и така и не излезе повече.

— Той умря от меча на един храбър мъж. Казваше се Донал Ноя.

— Тъй ли? Някой велик лорд ли ще да е този Донал Ноя? Някой от бляскавите ви рицари в стоманените им гащи?

— Ковач. Беше еднорък.

— Еднорък ковач е убил Могъщия Маг? Ха! Това ще да е било славна гледка. Манс ще направи песен от това, ще видиш. — Тормунд откачи меха си от седлото и го отпуши. — Това малко ще ни стопли. За Донал Ноя и за Могъщия Маг. — Отпи и го подаде на Джон.

— За Донал Ноя и за Могъщия Маг. — Мехът беше пълна с медовина, но толкова силна, че очите на Джон се насълзиха и по гърдите му преминаха горещи тръпки. След ледената килия и мразовитото спускане в клетката топлината беше добре дошла.

Тормунд взе меха, отпи и отри уста.

— Магнарят на Денн ни се закле, че ще я изкорми тая порта, тъй че всички да нахлуем през нея с песен на уста. И че ще срине целия Вал.

— Събори една част — каза Джон. — Върху главата си.

— Ха! — рече Тормунд. — Е, от Стир нямах много файда. Когато човек си няма ни брада, ни коса или уши, не можеш го хвана здраво, докато се биеш. — Караше коня си бавно, за да може Джон да куцука до него. — Какво му е на кракът ти?

— Стрела. Мисля, че беше на Игрит.

— Бива си я жена ти. Днес те целува, утре те нашари със стрели.

— Тя умря.

— Тъй ли? — Тормунд поклати тъжно глава. — Жалко. Да бях десет години по-млад, щях да си я открадна за мене. Каква коса имаше само! Е, най-горещите огньове гаснат най-бързо. — Надигна меха с медовината. — За Игрит, целунатата от огъня!

— За Игрит, целунатата от огъня — повтори Джон, когато Тормунд му подаде меха.

— Ти ли я уби?

— Моят брат. — Джон така и не разбра кой е, и се надяваше да не го научи никога.

— Проклети врани такива. — Тонът на Тормунд беше мрачен, но в същото време — странно добронамерен.

— Оня, Дългото копие, взе, че ми открадна дъщерята. Мунда, малката ми есенна ябълчица. Отмъкнал я направо от шатрата ми, с четиримата й братя наоколо. Торер проспал всичко, тъпакът му с тъпак, а Торвинд… е, Торвинд Питомния, това казва всичко, нали така? Младите се поопрели на момъка обаче.

— А Мунда? — попита Джон.

— Тя си е от моята кръв — каза гордо Тормунд. — Разпрала му долната устна и му отхапала половината ухо, а чувам, че по гърба си получил толкова драскотини, че наметалото не може да си облече. Ама иначе си го харесва много. И защо не? Той, знаеш, никога не се бие с копие. Никога не се е бил. Тъй че откъде мислиш, че му е дошло името?

Джон се засмя. Дори сега, дори тук. Игрит беше харесвала Рик Дългото копие. Дано си беше намерил радост с Мунда на Тормунд. Все някой трябваше да намери радост някъде.

„Ти нищо не знаеш, Джон Сняг“ — щеше да му каже Игрит. „Знам, че отивам да умра — помисли той. — Това поне го знам.“ — „Всички мъже умират — почти я чу как му отвръща, — и жените също, и всеки звяр, който лети, плува или бяга. Въпросът не е кога, Джон Сняг, въпросът е как.“ — „Лесно ти е да го кажеш — отвърна й той в ума си. — Ти умря храбро в битка, щурмувайки замъка на своя враг. А аз ще умра като един обърни-плащ и убиец.“ И нямаше да е смъртта му бърза, освен ако не дойдеше от върха на меча на Манс.

Скоро стигнаха шатрите. Беше си обичайният дивашки стан: пръснати безразборно огньове и дупки за нужници, мотаещи се хлапетии и кози, блеещи между дърветата овце, опънати да съхнат конски кожи. Тук нямаше нито план, нито ред, нито защита. Но имаше мъже, жени и животни навсякъде.

Мнозина не им обръщаха внимание, но срещу всеки, който ги подминеше по работата си, имаше десетина, които се спираха да ги изгледат: деца, наклякали край огньовете, стари жени, пещерни обитатели с боядисани лица, щурмоваци с нарисувани на щитовете им мечи нокти, змии и отсечени глави — всички се обръщаха да погледнат. Джон зърна и жени на копието, с развени коси от вятъра, въздишащ между боровете.

Тук нямаше истински хълмове, но бялата кожена шатра на Манс Райдър беше на един издигнат каменист склон точно в края на дърветата. Кралят отвъд Вала чакаше отвън и опърпаното му червено-черно наметало се развяваше на вятъра. С него беше Харма Песоглавата — беше се върнала от набезите си и лъжливите атаки по Вала, а също така и Варамир Шестте кожи, придружен от скалната котка и два дълги сиви вълка.

Като видяха кого е изпратил Стражът, Харма извърна глава и се изплю, а един от вълците на Варамир се озъби и изръмжа.

— Ти трябва да си или много смел, или много глупав — каза Манс Райдър. — Да се върнеш при нас, облякъл черно наметало.

— Какво друго да облече един мъж на Нощния страж?

— Убий го — каза Харма. — Върни му тялото в онази тяхна клетка и им кажи да пратят някой друг. Един обърни-плащ е по-лош и от псе.

— Предупредих те, че е лъжец. — Гласът на Варамир беше спокоен, но скалната му котка гледаше хищно Джон със сивите си очи. — Миризмата му никога не ми е харесвала.

— Прибери си ноктенцата, зверче. — Тормунд Ужаса на великаните скочи от коня си. — Момъкът е дошъл тук да чуе. Само го пипни с лапата си и може да се сдобия с онова наметало от скална котка, дето го искам.

— Тормунд Любовника на врани — изръмжа Харма. — Ти си един чувал с въздух, старче.

Превъплъщенецът беше със сиво лице, закръглени рамене и плешив, сив като мишка мъж с вълчи очи.

— Оседлаеш ли един кон, всеки може да го качи — рече той тихо. — Свържеш ли един звяр с човек, всеки превъплъщенец може да се пъхне в кожата му и да го яхне. Орелл се гърчотеше в перата си, тъй че му ги взех. Само че свързването е в двете посоки, варг. Сега Орелл живее в мене и ми шепне колко те мрази. А аз мога да се зарея над Вала и да видя с орловите му очи.

— Тъй че знаем — каза Манс. — Знаем колко малко бяхте, когато спряхте костенурката. Знаем колко дойдоха от Източен страж. Знаем как се стапят запасите ви. Катран, масло, стрели, копия. Даже стълбата ви я няма, а клетката може да вдигне само по няколко души. Знаем. А сега и ти знаеш, че знаем. — Отвори шатрата. — Влизай. Останалите чакайте тук.

— Какво, и аз ли? — каза Тормунд.

— Особено ти. Винаги.

Вътре беше топло. Под дупката за пушека гореше малък огън, а един мангал тлееше близо до купчината кожи, под които лежеше Дала, бледа и запотена. Сестра й я държеше за ръката. „Вал“, спомни си Джон.

— Съжалих, когато Джарл падна — каза й той. Вал го погледна със светлосивите си очи и каза:

— Той все се катереше много бързо.

Беше точно толкова хубава, колкото я помнеше — стройна, с пълни гърди, изящна, с високи скули и дебела плитка коса с меден цвят, падаща до кръста й.

— Времето на Дала е близо — обясни Манс. — Двете с Вал ще останат. Те знаят какво искам да кажа.

Джон се постара лицето му да е вкочанено като лед. „Достатъчно мръсно е да убия човек в собствената му шатра, докато преговарям за мир. Трябва ли да го убия пред жена му, докато се ражда детето им?“ Размърда пръстите на десницата си. Манс не носеше броня, но мечът му бе в ножницата на лявото му бедро. А имаше и други оръжия в шатрата — ками и кинжали, лък и колчан със стрели, копие с бронзов връх, полегнало до онзи голям черен… …рог!

„Боен рог, просто голям боен рог.“ — Да — каза Манс. — Рогът на Зимата, който някога надул Джорамум, за да вдигне великаните от земята.

Рогът беше огромен, седем стъпки по кривината и толкова широк при устието, че можеше да си напъха ръката вътре до лакътя. „Ако това е направено от зубър, бил е най-големият, живял някога на този свят.“ Отначало си помисли, че обковът е от бронз, но когато го приближи, видя, че е златен. „Старо злато, повече кафяво, отколкото жълто, и изписано с руни.“ — Игрит каза, че не си намерил рога.

— Да не мислиш, че само враните могат да лъжат? Много те харесах, като за копеле… но не ти се доверих. Човек трябва да спечели доверието ми.

Джон го погледна в очите.

— Щом имаш Рога на Джорамун, защо не го използва? Защо трябваше да си правиш труда да строиш костенурки и да пращаш хората на Денн да ни избият в постелите? Ако този рог е онова, за което се пее в песните, защо просто не го наду и да се свърши?

Отговори му Дала, Дала с издутия корем, легнала под камарата кожи до мангала.

— Ние, свободният народ, знаем неща, които вие, подгъващите коляно, сте забравили. Понякога късият път не е най-сигурният, Джон Сняг. Рогатия господар някога е казал, че магията е като меч без дръжка. Няма безопасен начин да го хванеш.

Манс прокара длан по извивката на огромния рог и каза:

— Никой не излиза на лов само с една стрела в колчана. Надявах се, че Стир и Джарл ще спипат братята ти и ще ни отворят портата. Отвлякох гарнизона ви с лъжливи набези и с подвеждащи щурмове. Боуен Марш глътна въдицата, както си знаех, но твоята банда сакати и сираци се оказа по-упорита, отколкото предполагах. Но не си мисли, че сте ни спрели. Истината е, че сте твърде малко, а ние — твърде много. Мога да продължа щурма тук и въпреки това да пратя хиляда души да прекосят Залива на тюлените на салове и да взема Източен страж откъм тила. Бих могъл да щурмувам и Сенчестата кула, знам подстъпите не по-зле от всеки друг. Мога да пратя хора и мамути да подкопаят портите и замъците, които сте изоставили, всички наведнъж.

— Защо не го направиш тогава? — Точно в този момент Джон можеше да извади Дълъг нокът, но поиска да чуе какво ще му каже дивакът.

— Кръв — каза Манс Райдър. — Накрая щях да спечеля, да, но щяхте да ми пуснете кръв, а моите хора загубиха достатъчно кръв.

— Загубите ти не са чак толкова тежки.

— Не и по твоите ръце. — Манс се взря в лицето на Джон. — Ти видя Юмрука на Първите. Знаеш какво стана там. Знаеш пред какво се бяхме изправили.

— Другите…

— Стават все по-силни със скъсяването на дните и колкото по-студени стават нощите. Първо те убиват, после пращат мъртъвците ти срещу теб. Великаните не могат да устоят срещу тях, нито хората на Денн, клановете от Ледената река и Роговите стъпала.

— А ти?

— И аз. — Ярост имаше в това признание и горчивина неизразима. — Реймън Червената брада, Баел Барда, Джендел и Горн, Господаря на Рога, всички тръгнаха на юг като завоеватели, но аз дойдох с подвита опашка, за да се скрия зад вашия Вал. — Той отново докосна Рога. — Ако бях надул Рога на Зимата, Валът щеше да падне. Така поне ме карат да вярвам песните. Сред моя народ има хора, които нищо повече не искат…

— Но падне ли Валът — каза Дала, — какво ще спре Другите? Манс я погледна с обичлива усмивка.

— Каква мъдра жена съм си намерил. Истинска кралица. — Обърна се отново към Джон. — Върни се и им кажи да отворят портата и да ни пуснат да минем. Ако го сторят, ще им предам Рога и Валът ще остане непокътнат до края на времето.

„Да отворим портата и да ги пуснем да минат.“ Лесно е да се каже, но какво щеше да последва? Великани, вдигащи стан сред руините на Зимен хребет? Канибали във вълчия лес, колесници, носещи се през земята на могилите, свободен народ, крадящ дъщерите на майстори на кораби и ковачи на сребро от Бял залив и жени на рибари от Камен бряг?

— Ти истински крал ли си? — изведнъж попита Джон.

— Никога не съм имал корона, нито съм си слагал задника на скапан трон, ако това питаш — отвърна Манс. — Родът ми е от най-долните и никой септон не е цапал главата ми с маслата си, замъци не притежавам, а кралицата ми носи кожи и кехлибар, а не коприни и сапфири. Аз съм си поборникът, аз съм си шутът, аз съм си арфистът. Човек не става крал отвъд Вала затова, че баща му е бил такъв. Свободният народ не би ме последвал заради името, тях не ги интересува кой брат пръв се е родил. Те тръгват след борците. Когато напуснах Сенчестата кула, имаше петима мъже, които вдигаха шум, как щели да станат кралски боклук. Тормунд беше един от тях, магнарят — друг. Другите трима убих, когато стана ясно, че по-скоро ще се бият, отколкото да тръгнат след мен.

— Можеш да убиващ враговете си — каза грубо Джон, — но как можеш да управляваш приятелите си? Ако пуснем хората ти да минат, имаш ли достатъчно сила да ги принудиш да пазят кралския мир и да се подчиняват на законите?

— Чии закони? Законите на Зимен хребет и на Кралски чертог? — Манс се изсмя. — Когато искаме закони, правим си ги сами. Можете да си задържите и кралското си правосъдие, и кралските си данъци. Аз ви предлагам Рога, не свободата ни. Няма да прегънем коляно пред вас.

— А ако откажем? — Джон не се съмняваше, че ще откажат. Стария мечок поне щеше да го изслуша, въпреки че щеше да го притесни идеята в Седемте кралства да нахлуят трийсет-четиридесет хиляди диваци. Но Алисър Торн и Джанос Слинт щяха да отхвърлят предложението тутакси.

— Ако откажете — заяви Манс Райдър, — Тормунд Ужаса на великаните ще надуе Рога на Зимата точно след три дни призори.

Можеше да отнесе посланието в Черен замък и да им каже за Рога, но ако оставеше Манс жив, лорд Джанос и сир Алисър щяха да изтъкнат това като доказателство, че все пак е обърни-плащ. Хиляда мисли пробягаха в главата на Джон. „Ако можех да разбия Рога, да го скърша тук и веднага…“ — но преди да е започнал да го обмисля, чу смътния зов на друг рог, едва доловим заради дебелите кожи на шатрата. Манс също го чу, намръщи се и отиде при входа. Джон го последва.

Отвън бойният рог се чуваше по-силно. Зовът му беше раздвижил дивашкия стан. Край тях притичаха трима мъже от Роговите стъпала, понесли дълги копия. Коне зацвилиха, великани зареваха на Древната реч и дори мамутите станаха неспокойни.

— Рогът на Предния отряд — каза Тормунд на Манс.

— Нещо иде насам. — Варамир седеше кръстосал крака на замръзналата земя, вълците му обикаляха неспокойно наоколо. Над него се рееше сянка и Джон вдигна глава и видя синкавосивите криле на орела. — От изток.

„Когато мъртъвците тръгнат по земята, стени, клади и мечове не значат нищо — припомни си Джон. — Не можеш да се биеш с мъртвите, Джон Сняг. Никой на света не го знае толкова добре като мен.“ Харма се навъси.

— От изток ли? Таласъмите би трябвало да са зад нас.

— От изток — повтори превъплъщенецът. — Иде нещо.

— Другите? — попита Джон. Манс поклати глава.

— Другите никога не идат, когато слънцето се е вдигнало. — През мъртвата зона затропаха колесници, пълни с воини, размахващи копия от заострена кост. Кралят изпъшка. — Къде си мислят, че отиват, в пъкъла да идат дано? Квен, върни тези тъпаци! Някой да доведе коня ми! Ще ми трябват и доспехите. — Манс се озърна подозрително към Вала. Горе между ледените парапети сламените войници си стояха невъзмутимо и събираха стрели, но от друга дейност и помен нямаше. — Харма, вдигай си щурмоваците. Тормунд, намери си синовете и ми осигури тройна фаланга от копия.

— Хубаво — рече Тормунд и се отдалечи с широки крачки. Дребният и сив като мишка превъплъщенец притвори очи и каза:

— Виждам ги. Идат по течението на потоците и пътеките на дивеча…

— Кой?

— Мъже. Мъже на коне. Мъже в стомана и мъже в черно.

— Врани. — Манс изрече думата като проклятие. — Да не би старите ми братя да са си въобразили, че ще ме спипат със свалени гащи, докато си говорим?

— Ако са се канили да атакуват, изобщо не са ми го казали. — Джон не можеше да го повярва. На лорд Джанос му липсваха хора, с които да нападне дивашкия стан. Освен това той беше от другата страна на Вала, а портата беше запечатана и запълнена с камък и лед. „Той си беше наумил друго вероломство, това не е негово дело.“ — Ако отново си ме излъгал, няма да си тръгнеш жив оттук — предупреди Манс. Телохранителите му доведоха коня и донесоха бронята. Из целия лагер хората се пръснаха тичешком по задачите си. Някои от мъжете започнаха да се строяват като за щурм срещу Вала, други навлязоха навътре в леса, жени подкараха коли с кучешки впрягове на изток, мамути потеглиха на запад. Той посегна над рамото си и извади Дълъг нокът тъкмо когато тънката редица на нападателите се появи от краищата на леса на триста разкрача от тях. Манс също извади меча си. — Значи нищо не знаеш за това, тъй ли? — попита той хладно Джон.

Бавно, като мед в студена утрин, войниците се изсипаха към дивашкия стан през трънливия прещип и дърветата, през коренища и камънаци. Диваците се понесоха да ги срещнат — надаваха бойни викове и размахваха тояги, бронзови мечове и кремъчни брадви. „Вик, сеч и храбра смърт“ — така братята на Джон описваха начина на бой, присъщ на диваците.

— Вярвай каквото си искаш — каза Джон на краля, — но нищо не знаех за тази атака.

Харма изтрополя край тях преди Манс да успее да отговори, яхнала начело на своите тридесет щурмоваци. Пред нея се понесе пряпорецът й: мъртво псе, набучено на копие, от което се лееше кръв на всяка крачка. Манс се загледа как малкия й отряд се вряза в редицата нападатели.

— Какво пък, може и истината да ми казваш — отвърна той. — Приличат на хора от Източния страж. Моряци на коне. Котър Пайк винаги е имал повече кураж, отколкото ум. Той надви Господаря на костите при Дългата могила, може да е решил, че и с мен ще се справи по същия начин. Ако е така, значи е глупак. Той няма хора, той…

— Манс! — доехтя вик. Беше съгледвач, изхвърчал от дърветата на запенен кон. — Манс, те са повече, обкръжили са ни, железни мъже, железни! Цяла орда железни мъже.

Манс изруга и се метна на седлото.

— Варамир, остани тук и пази Дала. — Кралят посочи с меча си Джон. — И дръж под око тая врана. Ако побегне, прережи му гръкляна.

— И още как! — Превъплъщенецът беше с една глава по-нисък от Джон и изглеждаше отпуснат, но скалната му котка можеше да разпори корема му с един удар на лапата си. — Идат и от север — каза Варамир на Манс. — По-добре тръгвай.

Манс надяна шлема си с гарвановите криле. Хората му също се качваха по конете.

— След мен!? — извика Манс. — Оформи клин! — Но когато се понесе през полето към нападателите, мъжете, които препуснаха да го догонят, загубиха всякакво подобие на строй.

Джон пристъпи към шатрата с мисъл за Рога на Зимата, но скалната котка прегради пътя му и замята опашка. Ноздрите на звяра се разшириха и от зъбите му затече слюнка. „Подушил е страха ми.“ Дух му липсваше повече от всякога. Двата вълка бяха зад него и ръмжаха.

— Знамена — чу той мърморенето на Варамир. — Златни знамена виждам, ох… — Един мамут изтътна край тях и изтръби. В дървената нула на гърба му имаше половина дузина стрелци. — Кралят… не…

Превъплъщенецът отметна глава и изкрещя. Крясъкът му беше съсипващ, разкъсващ ушите и наситен с предсмъртна болка. Варамир падна, загърчи се на земята, скалната котка също закрещя… а високо, високо в небето на изток, пред стената на облаците, Джон видя пламналия орел. За миг той лумна по-ярко от звезда, валмо от червено, златно и оранж, и крилете му диво забиха във въздуха, сякаш можеше да отлети надалече от болката. И полетя високо, високо, и все по-високо.

Вал изскочи от шатрата. Лицето й беше пребледняло.

— Какво стана? — Вълците на Варамир се хапеха, а скалната котка беше побягнала сред дърветата, но мъжът продължаваше да се гърчи на земята. — Какво му стана? — запита ужасена Вал. — Манс къде е?

— Там. — Джон посочи. — Отиде да се бие. — Кралят водеше раздърпания си клин сред гмежта на мъжете в желязо и мечът му бляскаше.

— Отишъл да се бие? Не може да е отишъл да се бие. Не сега! Тъкмо започна.

Джон загледа как нападателите се пръснаха пред кървавата кучешка глава на Харма. Щурмоваците крещяха, сечаха и гонеха мъжете в черно към дърветата. Но от леса прииждаха още мъже — тежка рицарска конница. Харма трябваше да се престрои и да възвие, за да ги посрещне, но половината от хората й бяха препуснали много напред.

Отвсякъде закънтяха бронзови тръби. „Диваците нямат тръби, само рогове.“ Те самите го знаеха не по-зле от него; звукът накара свободния народ да се разбяга, някои към полето на битката, други — назад. Някакъв мамут газеше през стадо овце, което трима души се мъчеха да подкарат на запад. Тъпаните забиха и диваците се разтичаха да се построят в карета и редици, но бяха твърде закъснели, твърде неорганизирани, твърде бавни. Врагът връхлиташе откъм леса, от изток и североизток, от север: три огромни колони тежка конница, все тъмна лъскава стомана и светли вълнени палта. Не бяха мъжете на Източен страж, беше цяла армия. „Нима е кралят?“ Джон беше не по-малко объркан от диваците. Възможно ли беше Роб да се е върнал? Да не би онова момченце на Железния трон най-после да се беше размърдало?

— Ти по-добре се прибери в шатрата — каза той на Вал.

В другия край на полето една от колоните беше помела Харма Песоглавата. Друга удари по фланга на копиеносците на Тормунд, докато той и синовете му отчаяно се мъчеха да ги отблъснат. Великаните обаче яхваха мамутите си и рицарите никак не харесаха това: той виждаше как конете цвилят и се дърпат назад при гледката на тези тътрещи се планини. Ала страхът беше обхванал и диваците — стотици жени и деца бягаха от битката и мнозина се натикваха право под копитата на гароните. Видя как кучешката кола на една старица възви на пътя на три колесници и ги накара да се натресат една в друга.

— Богове! — прошепна Вал. — Богове, защо го правят това?

— Влез в шатрата и остани с Дала. Тук не е безопасно. — Не че вътре щеше да е кой знае колко безопасно, но нямаше защо да й го казва.

— Трябва да намерим бабата — каза Вал.

— Ти си бабата. Аз ще остана тук, докато се върне Манс.

Беше изгубил Манс от очите си, но сега отново го видя — пробиваше си път с меча си през гъстата гмеж облечени в желязо конници. Мамутите бяха разбили средната колона, но другите две се затваряха като щипала. При източния край на становете няколко стрелци започнаха да мятат горящи стрели по шатрите. Видя как един мамут издърпа с хобота си един рицар от седлото и го запокити на четиридесет стъпки. Диваците пищяха, жени и деца бягаха, мъжете също. Някои поглеждаха мрачно Джон, но той стискаше Дълъг нокът в десницата си и никой не му посегна. Дори Варамир побягна — запълзя на четири крака.

А от дърветата се изсипваха още и още мъже, не само рицари, но и свободни конници, конни стрелци и ратници с метални шлемове и кожени ризници, десетки, стотици мъже. И над главите им плющяха знамена. Вятърът ги пердашеше с такава ярост, че Джон трудно можеше да различи гербовете, но успя да зърне морско конче, птици, цветен кръг. Свободния народ все пак надделяваше на чет, но нападателите имаха стоманени брони и тежки коне. В най-ожесточената част на полесражението Джон видя Манс, изправен на стремената. Червено-черното му наметало и грамадният шлем с гарвановите криле лесно го отличаваха. Беше вдигнал меча си и мъжете се стичаха към него, когато рицарският клин удари в тях с пики, мечове и брадви. Кобилата на Манс се надигна на задните си крака, зацвили и зарита, но едно копие я прониза в гърдите. След това го заля стоманеният прилив.

„Свърши се — помисли Джон. — Прекършват се.“ Диваците бягаха и хвърляха оръжието си, мъже от Роговите стъпала, обитатели на пещери и хора на Денн в люспестите си бронзови ризници, всички бягаха. Манс го нямаше, някой размахваше главата на Харма, набучена на прът. Редиците на Тормунд се бяха прекършили. Само великаните на мамутите си все още се държаха — малки островчета сред море от червена стомана. Огньовете се мятаха от шатра на шатра, някои от близките борове също пламваха. А през дима се появи нов клин от тежки ездачи на гърбовете на коне в бляскави сбруи. И над главите им плющяха най-големите знамена, кралски знамена, големи като чаршафи: едното жълто с дълги изострени нагоре червени езици, обгръщащи пламтящо сърце, а другото като лист ковано желязо, с черен елен, надигнал се на задните си крака и гънещ се под вятъра.

„Робърт“ — в един безумен миг си помисли Джон, но когато тръбите отново отекнаха и рицарите настъпиха, името, което извикаха, беше:

— Станис! Станис! СТАНИС!

Джон се обърна и влезе в шатрата.