Вихър от мечове

АРЯ

Дъждовете идваха и си отиваха, но небето ставаше все по-сиво и все по-малко синьо, и всички потоци течаха пълни. На третия ден Аря забеляза, че мъхът по дърветата не расте както трябва.

— Не вървим в правилната посока — каза тя на Джендри, когато минаха покрай един много мъхнат чинар. — Тръгнали сме на юг. Виждаш ли как расте мъхът по ствола?

Той избута гъстия черен кичур от очите си и отвърна:

— Вървим си по пътя, това е. Пътят тук завива на юг.

„Цял ден вървим на юг — искаше да му каже. — Както и вчера, когато минахме през онова дере.“ Но вчера не беше внимавала много и не беше сигурна.

— Мисля, че се изгубихме — каза тя тихо. — Не трябваше да оставяме реката. Трябваше просто да продължим по нея.

— Реката завива и върти — отвърна Джендри. — Това е по-късият път, бас държа. Някакъв таен разбойнически път. Лим и Том живеят тук от години.

Това беше вярно. Аря прехапа устна.

— Но мъхът…

— Както вали, скоро и от ушите ни ще порасте мъх — оплака се Джендри.

— Само от южното ни ухо — упорито заяви Аря. Нямаше полза да се опитва да убеждава Бика в каквото и да било. Все пак той беше единственият останал й верен приятел, след като Горещата баница ги остави.

— Шарна казва, че й трябвам да й пека хляба — беше казал той в деня, когато тръгнаха. — Бездруго ми омръзнаха мазолите от седлото и непрекъснато да ме плашат разни неща. Тук има ейл, зайци, а хлябът ще е по-добър, щом ще го правя аз. Ще видиш, като се върнете. Ще се върнеш, нали? Когато войната свърши? — После си спомни коя е и добави: — Милейди. — И се изчерви.

Аря не знаеше дали войната изобщо ще свърши някога, но му кимна.

— Извинявай дето те набих онзи път — каза тя. Горещата баница беше глупав и страхлив, но беше с нея по целия път от Кралски чертог и тя бе свикнала с него. — Счупих ти носа.

— И на Лим му го счупи. — Горещата баница се ухили. — Това беше добре.

— Лим не мисли така — мрачно отвърна Аря. После дойде време да тръгват. Когато Горещата баница попита дали може да целуне ръката на милейди, тя го шибна по рамото. — Не ме наричай така. Ти си Горещата баница, а аз съм си Ари.

— Тук аз не съм Горещата баница. Шарна ме нарича просто „момчето“. Като другото момче. Ще има да се бъркаме…

Липсваше й повече, отколкото беше допускала, но Харвин донякъде го компенсираше това. Тя му беше разказала за баща му Хълън и как го бе намерила издъхващ при конюшните на Червената цитадела в деня, в който бе избягала.

— Той все казваше, че ще умре в конюшня — отвърна Харвин. — Но всички мислехме, че ще е от копитото на някой лош кон, а не от глутница лъвове. — Аря му разказа също за Йорен и за бягството им от Кралски чертог, и за много от нещата, които им се случиха след това, но пропусна за конярчето, което бе промушила с Игла, и за пазача, чието гърло преряза с камата, за да се измъкнат от Харънхъл. Да го каже на Харвин беше все едно да го каже на баща си, а имаше някои неща, които не можеше да понесе баща й да научи.

Не проговори също така и за Джакен Х’гхар и за трите смърти, които той дължеше и които изплати. Пазеше желязната монета, която й беше дал, понякога нощем си спомняше как лицето му се стопи и промени, когато прокара ръката си пред него. „Валар моргулис — промълвяваше тя със затаен дъх. — Сир Грегър, Дънсън, Поливър, Раф Сладура. Веселяка и Хрътката. Сир Илин, сир Мерин, кралица Церсей, крал Джофри.“

Само шестима останали от двадесетимата мъже, които баща й бе изпратил на запад с Берик Дондарион, каза й Харвин, и те се били пръснали.

— Беше клопка, милейди. Лорд Тивин изпрати Планината през Червената вилка с огън и меч, надявайки се да отвлече лорд баща ви. Смяташе, че лорд Едард лично ще тръгне на запад, за да се справи с Грегър Клегейн. Ако го беше направил, щеше да бъде убит или взет в плен и разменен за Дяволчето, който по това време беше пленник на лейди майка ви. Само Кралеубиеца не знаеше за плана на лорд Тивин, а когато чу за пленяването на брат си, нападна баща ви по улиците на Кралски чертог.

— Помня — отвърна Аря. — Той уби Джори. — Джори винаги й се усмихваше, поне когато не й казваше да не му се пречка в краката.

— Той уби Джори — съгласи се Харвин, — и кракът на баща ви се счупи, когато го затисна конят му. Така лорд Едард не можа да тръгне на запад. Вместо това изпрати лорд Берик с двайсет от неговите хора и още двайсет от Зимен хребет, мен в това число. Имаше и други. Торос и Реймън Дари с техните хора, сир Гладън Вайлд, лорд Лотар Малъри. Но Грегър ни чакаше при Глумски проход, със скрити по двата бряга войници. Докато се прехвърляхме, ни нападна откъм челото и откъм тила.

— С очите си видях как Планината посече Реймън Дари с един единствен удар, толкова ужасен, че му отряза ръката от лакътя и уби и коня под него — продължи той. — Гладън Вайлд умря там с него, а лорд Малъри го свалиха от коня и се удави. Лъвовете ни връхлитаха от всички страни и помислих, че и аз съм обречен като всички, но Алин зарева команди и възстанови реда в строя ни, и тези, които все още бяха на конете си, се струпаха около Торос и си пробиха път. Онази сутрин останахме шест десети. По тъмно вече бяхме две десетини, а лорд Берик беше тежко ранен. Извадихме от гърдите му парче от пика, цяла стъпка дълго, и изляхме кипнало вино в дупката. Всички мислехме, че до заранта негово благородие ще издъхне. Но Торос се моли с него цяла нощ край огъня и когато утрото дойде, той още беше жив, при това по-силен отпреди. Минаха два дни и две нощи преди да може отново да яхне кон, но куражът му укрепи духа ни. Той ни каза, че нашата война не е свършила при Глумски проход, а само е започнала там и че за всеки паднал от нашите ще бъде възмездено десетократно.

— Междувременно боевете ни подминаха. — Той поклати глава. — Хората на Планината се оказаха само авангардът на войската на лорд Тивин. Прехвърлиха се с цялата си сила през Червената вилка и се изсипаха в речните земи, изгаряйки всичко по пътя си. Бяхме толкова малко, че можехме само да нападаме обоза им, но си казвахме, че ще се присъединим към силите на крал Робърт, когато тръгне на запад да съкруши бунта на лорд Тивин. Чак тогава чухме, че крал Робърт е мъртъв, а с него — и лорд Едард, и че изтърсакът на Церсей Ланистър се е възкачил на Железния трон. Това преобърна света с главата надолу. Нали разбирате, бяхме изпратени от Ръката на краля, за да се справим с беззаконници, но сега ние се оказахме беззаконниците, а лорд Тивин — Ръката на краля. Тогава някои поискаха да се предадем, но лорд Берик не искаше и да чуе. Казваше, че все още сме хората на краля и че тези, над които лъвовете издевателстват, са кралски хора. Щом не можем да се сражаваме за Робърт, ще се бием за тях, докато не загине и последният от нас. Така и направихме, но докато се биехме, започна да става нещо странно. Срещу всеки загубен от нас човек се появяваха други двама, които да заемат мястото му. Малцина от тях бяха рицари и скуайъри, от знатен род: повечето бяха прости хора — ратаи, цигулари и ханджии, слуги и обущари, даже двама септони. Мъже от всякакво потекло и занаят, даже жени, деца и кучета…

— Кучета ли? — възкликна Аря.

— Ами да. — Харвин се ухили. — Един от момците ни държи най-злите кучета, които бихте искали да видите.

— Съжалявам, че си нямах някое хубаво зло куче — каза навъсена Аря. — Куче лъвоубиец. — Някога си беше имала едно вълчище, Нимерия, но я беше замервала с камъни, докато тя не избяга, за да не я убие кралицата. „Дали едно вълчище може да убие лъв?“

Следобеда заваля отново и продължи до късно вечерта. За щастие разбойниците си имаха тайни приятели навсякъде и не се налагаше да вдигат стан на открито или да се подслоняват под някоя течаща стряха, както бяха правили толкова често с Горещата баница и Джендри.

Подслониха се в едно опожарено и изоставено село. Поне изглеждаше изоставено, докато Джак Късмета не изсвири с бойния си рог три къси и два по-дълги зова. Тогава от руините и скритите мазета изпълзяха какви ли не хора. Дадоха им ейл и сухи ябълки, и клисав ечемичен хляб, а разбойниците си имаха една дива гъска, която Ангай беше убил по пътя, така че вечерята им беше цяло пиршество.

Аря тъкмо осмукваше последното късче месо от крилцето, когато един от селяните се обърна към Лим Лимоновия плащ и рече:

— Преди два дни оттук минаха някакви хора. Търсеха Кралеубиеца. Лим изсумтя.

— Да го търсят в Речен пад. В най-дълбоките тъмници, на хладно и мокро. — Носът му приличаше на гнила ябълка, зачервен и подут, и настроението му беше кисело.

— Не — намеси се друг селянин. — Той е избягал. „Кралеубиеца.“ Аря усети как космите по врата й настръхнаха.

Затаи дъх, за да чуе.

— Възможно ли е? — рече Том Седмака.

— Не мога да го повярвам — заяви едноокият мъж с ръждясалия плосък шлем. Другите разбойници го наричаха Джак Късмета, макар това, че си беше изгубил едното око, да не приличаше на кой знае какъв късмет. — Пробвал съм ги аз тия тъмници. Как е могъл да избяга?

Селяните само свиха рамене. Зелената ръка поглади гъстите си сиво-зелени бакенбарди и каза:

— Вълците ще се издавят в кръв, ако Кралеубиеца отново се разбеснее. Трябва да го кажем на Торос. Господарят на Светлината ще му покаже Ланистъра в пламъците.

— И тук си имаме хубав огън — усмихна се Ангай. Зелената брада се засмя и го дръпна за ухото.

— Приличам ли ти на жрец, Стрелецо? Когато Пело Тирски надникне в огъня, жарта му опърля брадата.

Лим изпука с кокалчетата на пръстите си и каза:

— Лорд Берик да можеше да спипа Джайм Ланистър…

— Дали ще го обеси, Лим? — попита една от селянките. — Грехота ще е такъв хубав мъж да виене на бесилото.

— А, първо съд! — каза Ангай. — Лорд Берик винаги първо прави съд, знаете го. — Той се усмихна. — После ги беси.

Всички се разсмяха. После Том прокара пръсти по струните на лютнята си и подхвана тиха песен.

Братята на Кралския лес бяха люти разбойници. Замък им беше гората, но грабеха те из полята. Не оставаше читава ничия златна кесия и ръка на девица. О, братята на Кралския лес, тая чета люти разбойници…

Свита на сухо и топло между Джендри и Харвин, Аря послуша песента, после се унесе в сън. Сънува дома си, но не Речен пад, а Зимен хребет. Само че сънят не беше добър. Беше сам-самичка извън замъка, до коленете в кал. Виждаше пред себе си сивите му стени, но когато се опита да стигне до портите, всяка крачка сякаш ставаше по-трудна от предишната, а замъкът пред нея чезнеше, докато не се превърна по-скоро в дим, отколкото в гранитна грамада. А и вълци имаше наоколо — мършави сиви сенки, които се прокрадваха между дърветата и очите им блестяха. Когато ги погледнеше, си спомняше мириса на кръв.

На сутринта оставиха пътя и поеха направо през полята. Вятърът се усилваше, но поне не валеше. Слънцето се показа зад облаците. Беше толкова ярко, че Аря трябваше да придърпа качулката си.

Изведнъж тя дръпна юздите.

— Ама ние наистина не вървим накъдето трябва! Джендри изстена.

— Какво има сега, пак ли твоят мъх?

— Погледни слънцето — каза тя. — Вървим на юг! — Аря бръкна в дисагите за картата, за да им покаже. — Изобщо не трябваше да оставяме Тризъбеца. Вижте. — Разгъна картата на коляно. Вече всички я гледаха. — Вижте, ето тук е Речен пад, между реките.

— Между другото — каза Джак Късмета, — знаем къде е Речен пад.

— Ти не отиваш в Речен пад — каза й грубо Лим.

„Почти бях стигнала — помисли Аря. — Трябваше да ги оставя да ни вземат конете. Можех да мина останалия път пеш.“ И тогава си спомни съня и прехапа устни.

— О, недей да ни гледаш толкова окаяно, дете — каза Том Седмака. — Няма да пострадаш, имаш честната ми дума.

— Честната дума на лъжец!

— Никой не е лъгал — каза Лим. — Обещания не сме давали. Не е наша работа да казваме какво да се прави с теб.

Лим обаче не беше водачът, както и Том. Водеше ги Зелената брада, тирошецът. Аря се обърна към него.

— Отведете ме в Речен пад и ще ви възнаградят — каза тя отчаяно.

— Малката ми — отвърна й Зелената брада, — един селянин може да одере някоя обикновена катеричка за котлето си, но ако намери златна катерица, носи я на господаря си, за да не съжали после.

— Аз не съм катерица — настоя Аря.

— Си. — Зелената брада се засмя. — Златна катеричка, тръгнала да види Господаря на мълниите, все едно дали иска, или не. Той ще реши какво да се прави с тебе. Бас държа, че ще те върне на лейди майка ти, точно както ти искаш.

Том Седемте струни кимна.

— Тъй де, лорд Берик си е такъв. Ще постъпи справедливо с теб, ще видиш.

„Лорд Берик Дондарион.“ Аря помнеше какво беше чула в Харънхъл, от Ланистърите, както и от Кървавите глумци. Лорд Берик — Горския дим. Лорд Берик, който беше убит от Варго Хоут и преди това — от сир Амори Лорч, и два пъти от Яздещата планина. „Ако не ме изпрати у дома, може би и аз ще го убия.“

— Защо трябва да ме водите при лорд Берик? — попита тя кротко.

— Водим при него всички знатни пленници — каза Ангай. „Пленничка.“ Аря си пое дъх, за да се успокои. „Спокойна като блатна вода.“ Огледа разбойниците. „А сега — бърза като змия“ — и заби пети в хълбоците на коня си. Полетя точно между Зелената брада и Джак Късмета и зърна смаяното лице на Джендри, докато кобилата му се отдръпваше от пътя й.

На север или на юг, на изток или запад — това вече нямаше никакво значение. Можеше да намери пътя към Речен пад и по-късно, стига да се отървеше от тях. Аря се приведе на седлото. Зад нея разбойниците сипеха ругатни и й викаха да се върне. Тя си затвори ушите за виковете им, но когато погледна през рамо, след нея препускаха четирима — Ангай, Харвин и Зелената ръка един до друг, Лим малко зад тях; големият жълт плащ плющеше зад него.

— Бърза като сърна — каза тя на коня. — Тичай, хайде, тичай!

Понесе се през обраслите с кафява трева поля. Вляво имаше дървета. „Там мога да им се изплъзна.“ Покрай полето минаваше сухо дере, но тя го прескочи и препусна през горичката чинари и ясени. За миг се обърна и видя, че Ангай и Харвин я следват. Зелената брада обаче бе останал назад, а Лим изобщо не се виждаше.

— По-бързо! — викна тя на коня. — Можеш, можеш!

Прелетя между два чинара и този път не спря, за да види откъде е израснал мъхът. Прескочи някакъв прогнил дънер и бързо свърна да избегне струпаната от порой грамада мъртви клони. После нагоре по ниския склон и пак надолу от другата му страна, ту забавяйки, ту ускорявайки отново; копитата на коня избиваха искри от камъните. На билото на хълма отново се обърна. Харвин беше изпреварил Ангай, но и двамата се приближаваха упорито. Зелената брада беше изостанал и изглежда, се бе отказал.

Един поток й прегради пътя. Тя зацапа през водата, затлачена от влажни кафяви листа. На отсрещния бряг храстите бяха по-гъсти и имаше толкова корени и камъни, че трябваше да забави. Но и преследвачите й яздеха по-бавно. Нов хълм пред нея — този път по-стръмен. Нагоре, после пак надолу. „Колко ли са големи тези гори?“ — зачуди се Аря. Знаеше, че конят й е най-бързият, беше откраднала един от най-добрите от конюшните на Рууз Болтън в Харънхъл, но бързината му тук се губеше. „Трябва отново да изляза в полята. Трябва да намеря път.“ Но вместо път намери пътека на дивеч. Беше тясна и неравна, но все пак — нещо. Препусна по нея и клоните я зашибаха в лицето. Един закачи качулката й и я дръпна назад и за един миг Аря се уплаши, че са я догонили. Лисица скочи от един храст, подплашена от конския тропот. Пътечката я доведе до друг поток. Или беше същият? Дали пък не беше завила обратно? Нямаше време да гадае, вече чуваше конете им, как кършат клоните зад нея. Тръни задраскаха по лицето й като котките, които беше гонила в Кралски чертог. Врабци се разхвърчаха от клоните не един глог. Но дърветата вече оредяваха и изведнъж тя се озова извън тях. Пред нея се простираше широко равно поле. Аря отново пришпори коня в галоп. „Тичай. Тичай към Речен пад, тичай към дома.“ Дали им беше избягала? Погледна през рамо и видя Харвин — настигаше я. „Не — помисли Аря, — не, той не може, не и той, не е честно…“

Двата коня бяха плувнали в пяна. Той я настигна и сграбчи юздите на коня й. Аря вече едва дишаше. Разбра, че с бягството й е свършило.

— Яздите като същински северняк, милейди — каза Харвин, след като я спря. — Леля ви беше същата. Лейди Лиана. Но не забравяйте, баща ми беше надзорник на конницата.

Погледът й беше пълен с болка.

— Мислех, че си човек на татко.

— Лорд Едард е мъртъв, милейди. Сега принадлежа на Господаря на мълниите и на своите братя.

— Какви братя? — Доколкото Аря помнеше, старият Хълън нямаше други синове.

— На Ангай, Лим, Том Седмака, на Джак и Зелената брада, на всички. Нямаме нищо против вашия брат Роб и нищо лошо не му желаем, милейди… но не се бием за него. Той си има своя войска и много велики лордове. А простите хорица имат само нас. — Изгледа я съсредоточено. — Разбирате ли какво ви говоря?

— Да. — Това, че не беше човек на Роб, го разбираше съвсем ясно. Както и че е пленничка. „А можех да остана с Горещата баница. Можехме да вземем онази лодка и да отплаваме нагоре до Речен пад.“ По-добре си беше като Гарджето. Никой нямаше да вземе в плен Гарджето или Нан, или Невестулката, или сирачето Ари.

„Бях вълк — помисли тя, — но сега отново съм една глупава малка лейди.“

— Сега ще яздиш ли кротко — попита я Харвин, — или трябва да те вържа и да те метна на коня?

— Ще яздя кротко — отвърна тя намусена. „Засега.“