Вихър от мечове

ТИРИОН

Евнухът влезе. Тананикаше си нещо неразбрано. Беше облечен в пищния си халат с цвят на зряла праскова и ухаеше на лимон. Като видя седналия до камината Тирион, млъкна и замръзна.

— Милорд Тирион. — изцвърка гласецът му, прекъснат от нервен кикот.

— А, помниш ме все пак. Вече бях започнал да се чудя.

— Колко прекрасно е, че изглеждате толкова здрав и укрепнал. — Варис се усмихна с най-мазната си усмивка. — Макар да призная, не съм и помислял, че ще ви намеря в скромната си обител.

— Скромна е. Всъщност прекалено скромна. — Тирион беше изчакал, докато баща му повика Варис, преди да се шмугне в покоите му, за да го навести. Стаите на Варис бяха малки и обзаведени оскъдно — три килии без прозорци под северната стена. — Бях очаквал да намеря кошове със сочни тайни, с които да убия времето, докато чакам, но тук и един свитък не може да се намери. — Беше претърсил и за тайни входове — знаеше, че Паяка винаги влиза и излиза невидим, но и те му убягнаха. — Но пък намерих вода в каната ти, богове милостиви — продължи той. — Спалнята ти не е по-широка от саркофаг, а леглото… наистина ли е от камък, или само на пипане изглежда така?

Варис притвори вратата и я залости.

— Мъчат ме болки в гърба, милорд, и предпочитам да спя на твърдо.

— Мислех, че си човек на пухените постели.

— Пълен съм с изненади. Вие да не би да ми се сърдите, че ви изоставих след битката?

— Напротив. Кара ме да мисля, че си член на семейството ми.

— Не беше от липса на обич, милорд. Но съм толкова деликатно устроен, а вашият белег е толкова ужасен, че… — С потръпването преигра. — Горкичкият ви нос…

Тирион потърка раздразнено раната.

— Може би трябва да си поръчам нов, от злато. Що за нос би ме посъветвал да си сложа, Варис? Някой като твоя, да подушва всички тайни? Или да кажа на златаря, че искам нос като на баща ми? — Усмихна се. — Благородният ми отец се труди толкова усърдно, че вече почти не мога да се видя с него. Кажи, вярно ли е, че връща Великия майстер Пицел в малкия съвет?

— Вярно е, милорд.

— На милата си сестричка ли трябва да благодаря за това? — Пицел беше подлога на сестра му. Тирион го беше лишил от пост, от брада, от достойнство и го беше хвърлил в една черна килия.

— Съвсем не, милорд. Благодарение на архимайстерите в Староград, онези, които решиха да настоят за възстановяването на Пицел на основание, че само Конклавът им може да издига и сваля един Велик майстер.

„Проклети глупаци“ — помисли Тирион.

— Като че ли си спомням, че палачът на Мегор Жестокия е свалил трима от тях с брадвата си.

— Съвсем вярно — каза Варис. — А вторият Егон е нахранил любимия си дракон с Великия майстер Герардис.

— Уви, нямам си дракон. Май трябваше да натопя Пицел в адски огън и да го запаля. Дали Цитаделата щеше да го предпочете?

— Как да ви кажа, щеше да е повече според традицията. — Евнухът се изкиска. — За щастие надделяло е благоразумието и Конклавът е приел факта с освобождаването на Пицел, и сега търсят възможния му наследник. След като обсъдили задълбочено качествата на майстер Турквин, обущарския син, и на майстер Ерек, копеле на един дребен рицар, демонстрирайки по този начин за собствено удовлетворение, че в техния орден способностите се ценят по-високо от произхода, са на път да ни изпратят майстер Гормон, Тирел от Планински рай. Когато го казах на баща ви, той реагира веднага.

Конклавът заседаваше в Староград при затворени врати, Тирион го знаеше. Обсъжданията му уж бяха тайна. „Значи Варис си има птиченца и в Цитаделата.“

— Разбирам. Значи баща ми е решил да подкастри розата, преди да е разцъфнала. — Изкиска се. — Пицел е гад. Но по-добре ланистърска гад, отколкото тирелска, нали?

— Великият майстер Пицел винаги е бил добър приятел на вашия дом — каза мило Варис. — Може би ще се утешите, като научите, че сир Борос Блънт също е възстановен.

Церсей беше лишила сир Борос от белия плащ, защото отказа да загине в защита на принц Томен, когато Брон отмъкна момчето по пътя за Росби. Не беше приятел на Тирион, но вече сигурно мразеше Церсей не по-малко от него. „Все пак е нещо.“

— Блънт е един надут страхливец — отвърна той добродушно.

— Нима? Олеле майчице. Но все пак рицарите на Кралската гвардия служат на живот и смърт, по традиция. Навярно в бъдеще сир Борос ще докаже храбростта си. Той несъмнено ще остане много верен.

— Верен на баща ми — натърти Тирион.

— Докато сме на въпроса за Кралската гвардия… чудя се, да не би това радващо душата ми посещение да е свързано с падналия брат на сир Борос, даблестния сир Мандън Муур? — Евнухът попипа напудрената си буза. — Вашият Брон, изглежда, проявява изключителен интерес към него напоследък.

Брон беше проучил всичко, което бе възможно, за сир Мандън, но Варис несъмнено знаеше доста повече… стига да решеше да го сподели.

— Той, изглежда, не е имал много приятели — предпазливо подхвърли Тирион.

— Тъжно — въздъхна Варис. — Ох, колко тъжно. Сигурно може да се намери някой негов близък, ако обърне човек камъните из Долината, но тук… Лорд Арин го доведе в Кралски чертог и Робърт му даде белия плащ, но се боя, че никой от двамата не го обичаше много. Нито пък беше от онези, които тълпата среща с възторг по турнирите, въпреки несъмнената му сила. Че то дори братята му в Кралската гвардия не хранеха топли чувства към него. Чули бяха веднъж сир Баристан да казва, че този човек няма друг приятел освен меча си и няма свой живот освен дълга… но знаете ли, не мисля, че Селми го е казал като похвала. Което е странно, нали? Всъщност може да се каже, че тъкмо това са истинските качества на нашата Кралска гвардия — мъже, които живеят не за себе си, а за краля. В такава светлина погледнато, нашият храбър сир Мандън беше съвършеният бял рицар. И умря както се полага за рицар на Кралската гвардия, с меч в ръка, защитавайки особа с кралска кръв. — Евнухът му се усмихна много мазно и го загледа проницателно.

„Опитвайки се да убие особа с кралска кръв, искаш да кажеш.“ Тирион се зачуди дали Варис знае повече, отколкото казва. Нищо от онова, което каза, не беше ново за него: Брон му беше донесъл същото. А му трябваше някаква връзка с Церсей, някакъв знак, че сир Мандън е бил „котешката лапа“ на Церсей. „Не винаги получаваме това, което искаме“ — помисли си той с горчивина, което му напомни за…

— Не сир Мандън ме доведе тук.

— Несъмнено. — Евнухът отиде до каната с вода. — Мога ли да предложа на милорд? — попита, след като наля една чаша.

— Да. Но не вода. — Тирион скръсти ръце. — Искам да ми доведеш Шае.

Варис отпи глътка.

— Разумно ли е, милорд? Милото дете. Такъв срам ще е, ако баща ви го обеси.

Не го изненада, че Варис знае.

— Не, не е разумно, пълно безумие е, по дяволите. Искам да я видя за последен път, преди да я отпратя. Не мога да понеса близостта й.

— Разбирам.

„Как би могъл?“ Тирион я беше срещнал вчера: качваше се по витите стъпала с ведро с вода. Беше видял как един млад рицар й предложи да й поноси тежкото ведро. Стомахът му се стегна на възли от начина, по който тя го докосна по ръката и му се усмихна. Разминаха се на педя, той слизаше, а тя се качваше, толкова близо, че чак помириса чистия, свеж мирис на косата й. „Милорд“, беше промълвила тя с лек реверанс и на него му се прииска да я награби и да я разцелува на място, но можа само да й кимне вдървено и да отмине.

— Виждах я няколко пъти — каза той на Варис. — Но не смея да й проговоря. Подозирам, че всички мои действия се следят.

— И правилно подозирате, добри ми милорд.

— Кой? — Тирион килна глава.

— Черните котлета честичко донасят на милата ви сестра.

— Когато си помисля колко пари им дадох на тези нещастници… мислиш ли, че има шанс с повече злато отново да ги откупим от Церсей?

— Шанс винаги има, но не бих ви посъветвал да залагате на шансове. Сега те са рицари, и тримата, а сестра ви им е обещала още издигане. — Евнухът се изкикоти лукаво. — А най-големият, сир Озмунд от Кралската гвардия, бленува за други… благоволения… В парите можете да наддавате с кралицата, не се съмнявам, но тя си има и една втора кесийка, която никога не остава празна.

„Седем ада!“ — помисли Тирион.

— Нима ми намекваш, че Церсей чука Озмунд Черното котле?

— О, боговете са ми свидетели, това би било твърде опасно, не мислите ли? Не, кралицата само намеква… утре може би, или след сватбата… и след това усмивчица, ще му прошепне нещо в ухото, закачлив жест… гръд ще се отърка лекичко в ръкава му, когато се разминат… но върши работа, изглежда. Но пък какво ли разбира един евнух от тези работи? — Върхът на езика му пробяга по долната му устна като страхливо розово зверче.

„Да можех някак да ги подтикна да минат границата, да уредя баща ми да ги спипа в кревата…“ Тирион опипа струпея на мястото на носа си. Не виждаше как би могло да стане, но сигурно все щеше да му хрумне нещо.

— Котлетата единствените ли са?

— Де да беше така, милорд. Боя се, че много очи ви следят. Вие сте… как да се изразя? „Подозрителен“? И не ви обичат много, скръбно ми е да ви го кажа. Синчетата на Джанос Слинт с радост биха донасяли за вас, за да отмъстят за баща си, а нашият мил лорд Петир си има приятели в половината бардаци на Кралски чертог. Ако проявите неблагоразумие да посетите някой от тях, той веднага ще научи, а баща ви — скоро след това.

„По-лошо е, отколкото се боях.“

— А баща ми? Кой ме шпионира за него? Този път евнухът се изсмя гръмко.

— Как кой? Аз, милорд.

Тирион също се засмя. Не беше чак такъв глупак, че да се доверява на Варис повече, отколкото трябва — но евнухът вече знаеше предостатъчно за Шае, за да я качи на бесилото.

— Ще ми доведеш Шае през стените, скришом от всички тези очи. Както си го правил и преди.

Варис закърши ръце.

— О, милорд, нищо не би ми доставило повече радост, но… крал Мегор не е искал да се въдят плъхове в стените му, ако ме разбирате.

Да, поръчал е таен проход в случай, че враговете му го хванат в капан, но онази врата не се свързва с другите проходи. Мога да ви отмъкна Шае от лейди Лолис за малко, разбира се, но няма как да я заведа в спалнята ви, без да ни видят.

— Тогава доведи я някъде другаде.

— Но къде? Няма безопасно място.

— Има. — Тирион се ухили. — Тук. Време е да се използва това твое кораво легло по предназначение, Варис.

Евнухът зяпна. И се изкикоти.

— Лолис лесно се уморява напоследък. Бременна е. Допускам, че докато изгрее луната, ще е заспала дълбоко.

Тирион скочи.

— Значи щом изгрее луната. И да донесеш вино. И две чисти чаши.

Варис се поклони.

— Ще стане както заповяда милорд.

Остатъкът от деня сякаш запълзя като червей. Тирион се качи в библиотеката на замъка и се опита да се разсее с „История на Ройнските войни“ на Белдекар, но не можеше да си представи слоновете, защото все виждаше пред себе си усмивката на Шае. Следобеда остави книгата и поръча да му направят баня. Кисна се, докато водата не изстина, а после накара Под да му подравни бакенбардите. Брадата му беше цяло мъчение: жълти, бели и черни косми, — груба и неугледна, но поне скриваше част от лицето му и толкова по-добре.

Огледа гардероба си и избра сатенени панталони в ланистърския пурпур и най-добрия си жакет, от тежко черно кадифе, обшито със златни лъвски главички. Щеше да си сложи и верижката със златните ръчички, ако баща му не беше му я откраднал, докато издъхваше в леглото си. Чак след като се облече осъзна дълбочината на глупостта си. „Седем ада, джудже, всичкият ли ум си загуби заедно с носа си? Всеки, който те види, ще се зачуди защо си се пременил в дворцовите си одежди, за да навестиш евнуха.“ Тирион изруга, съблече се и се облече отново, в по-обикновени дрехи: черни вълнени гащи, стара бяла риза и изтъркан кафяв кожен елек. „Все едно е — каза си, докато чакаше луната да изгрее. — Както и да се облечеш, оставаш си джудже. Никога няма да станеш висок като онова рицарче на стълбите, онзи с дългите силни крака, стегнатия корем и широките мъжки рамене.“

Луната вече надничаше над замъка, когато каза на Подрик Пейн, че ще посети Варис.

— Дълго ли ще се бавите, милорд? — попита момчето.

— Най-вероятно.

Червената цитадела гъмжеше от гости и Тирион не можеше да се надява, че ще остане незабелязан. Сир Бейлон Суан пазеше на вратата, а сир Лорас Тирел — на подвижния мост. Спря се да размени с тях учтивости. Беше непривично да види Рицаря на цветята целия в бяло — нали преди винаги ходеше облечен като цветна дъга.

— На колко години сте, сир Лорас? — попита го Тирион.

— На седемнайсет, милорд.

„Седемнайсет. И красив. И вече легенда. Половината момичета в Седемте кралства искат да спят с него, а всички момчета искат да са като него.“

— Ще ми простите за въпроса, сир… но защо човек би поискал да влезе в Кралската гвардия на седемнайсет години?

— Принц Емон Рицаря на драконите е положил клетвите си на седемнайсет — каза сир Лорас, — а вашият брат Джайм е бил още по-млад.

— Техните причини ги знам. Вашите какви са? Честта да служите редом с такива достолепни особи като Мерин Трант и Борос Блънт, може би? — Ухили се насмешливо на момчето. — За да опазите живота на краля, вие обричате собствения си живот. Отказвате се от наследствените си земи и титли, от всякаква надежда за брак и деца…

— Домът Тирел продължава чрез моите братя — каза сир Лорас. — Не се налага третият син да се жени и да оставя деца.

— Не се налага, но някои го намират за приятно. Какво да кажем за любовта?

— Когато слънцето залезе, никоя свещ не може да го замени.

— Това да не е от някоя песен? — Тирион поклати глава и се усмихна. — Да, вие сте на седемнайсет, разбирам ви.

Сир Лорас се стегна.

— Подигравате ли ми се? „Докачливо хлапе.“

— Не. Ако случайно съм ви обидил, простете. И аз бях влюбен преди време, ние също си имахме своя песен. — „Обичах девица като лятото красива, със слънце в косата.“ Пожела лека вечер на сир Лорас и продължи по пътя си.

При кучкарниците група войници залагаха на бой между две кучета. Тирион се спря да погледа как по-дребният пес разкъса муцуната на по-големия и спечели няколко дрезгави смяха с бележката, че губещият вече прилича на Сандор Клегейн. После, с надеждата, че е обезоръжил подозренията им, продължи към северната стена и надолу по късото стълбище към жалката обител на евнуха. Вратата се отвори още докато вдигаше ръката си да почука.

— Варис? — Тирион се шмугна вътре. — Тук ли си? — Само една запалена свещ осветяваше сумрачния, изпълнен с аромат на жасмин въздух.

— Милорд. — На светло изплува някаква жена — пълна, мека и с кръгло като луна розово лице и тежки черни къдрици, с издут корем. Тирион изтръпна. — Нещо не е наред ли? — попита го тя.

„Варис“ — осъзна той и се подразни.

— В един ужасен миг си помислих, че си ми довел Лолис вместо Шае. Тя къде е?

— Тук, милорд. — Тя покри очите му с длани, застанала зад него. — Можете ли да отгатнете какво съм облякла?

— Нищо?

— О, толкова сте умен — нацупи се тя и свали ръцете си. — Но как познахте?

— Много си красива по нищо.

— Наистина ли? — каза тя. — Наистина ли?

— О, да.

— Тогава защо не ме чукаш, вместо да си говорим?

— Първо трябва да се отървем от лейди Варис. Не съм от джуджетата, които обичат публика.

— Него го няма — каза Шае.

Тирион се обърна. Евнухът беше изчезнал с всичките си поли и фусти. „Скритите врати са някъде тук, няма начин.“ Само за това му остана време да помисли преди Шае да извърне главата му към себе си, за да го целуне. Устата й беше мокра и гладна и тя като че ли изобщо не забеляза белега му, нито зачервения струпей на мястото на носа му. Кожата й бе като топла коприна под пръстите му. Когато палецът му потърка връхчето на лявата й гърда, то веднага се втвърди.

— Побързай — подкани го тя между целувките, когато пръстите му се пъхнаха между връзките — о, побързай, побързай, искам те в мен, в мен, в мен. — Не му остана време дори да се съблече като хората. Тя измъкна члена му от панталоните, след това го събори на пода и се качи върху него. Изпищя, когато влезе в нея, и го заязди побесняла, стенейки: — Великане, ох, мой великане, мой великане… — всеки път, щом се спуснеше надолу. Тирион бе толкова нетърпелив, че избухна в нея още на петия удар, но Шае като че ли нямаше нищо против. Усмихна се лукаво, след като се смъкна от него запъхтяна, после се наведе да целуне потта по челото му и промълви: — Мой великане Ланистър. Остани в мен, моля те. Обичам да те усещам там.

Тирион не помръдна, само вдигна ръце и я притисна в прегръдката си. „Колко сладко е да я прегръщам и да ме прегръща. Как е възможно тази сладост да е престъпление, заради което да я обесят?“

— Шае, миличкото ми, тази нощ ще ни бъде последната. Опасността е твърде голяма. Ако милорд баща ми те намери…

— Харесва ми белегът ти. — Погали го с пръст. — Той те прави по-силен и свиреп.

Той се засмя.

— Грозен, искаш да кажеш.

— Милорд никога няма да бъде грозен за очите ми. — И тя целуна струпея, покриващ разкъсаното пънче на мястото на носа му.

— Не лицето ми трябва да те тревожи, а баща ми…

— Той не ме плаши. Милорд ще ми върне ли вече накитите и коприните? Попитах Варис дали не мога да си ги получа, когато ви раниха, но той отказа да ми ги даде. Какво щеше да стане с тях, ако бяхте умрял?

— Не съм умрял. Тук съм.

— Зная. — Тя се завъртя върху него и се усмихна. — Точно където ви е мястото. — Нацупи устни. — Но колко още трябва да стоя при Лолис, след като вече сте добре?

— Ти слушаш ли ме? — каза Тирион. — Можеш да останеш при Лолис, ако искаш, но най-добре ще е да напуснеш града.

— Не искам да напусна града. Вие ми обещахте, че след битката ще ме преместите в някое имение. — Стисна го леко между бедрата си и той отново започна да се втвърдява в нея. — Казахте, че един Ланистър винаги си плаща дълговете.

— Шае… проклети богове, престани с това. Чуй ме! Трябва да се махнеш. Сега градът е пълен с хора на Тирел и ме следят зорко. Не разбираш колко е опасно.

— Не мога ли да дойда на сватбеното празненство на краля? Лолис няма да отиде. Казах й, че едва ли някой ще я изнасили в тронната зала, но тя е толкова глупава. — Шае се смъкна от него и членът му излезе с мек звук от влажната й хралупка. — Саймън казва, че щяло да има турнир, певци, акробати и дори представление на глумци.

Тирион почти бе забравил за трижди проклетия певец на Шае.

— Ти как успя да говориш със Саймън?

— Казах на лейди Танда за него и тя го нае да посвири на Лолис. Музиката я успокоява, когато бебето й започне да рита. Саймън казва, че на празника щяло да има и танцуваща мечка, и вина от Арбор. Никога не съм виждала танцуваща мечка.

— Мечките танцуват по-лошо и от мен. — Но го безпокоеше певецът, не мечката. Една погрешна дума, нашепната в грешно ухо, и Шае щеше да увисне на бесилото.

— Саймън казва, че щяло да има седемдесет и седем блюда и сто гълъбици в една огромна баница. — Шае прихна. — Когато разрежат коричката, щели да изскочат и да се разхвърчат.

— След което ще накацат по гредите и ще сплескат гостите с курешки. Да не говорим какво ще има в баницата. — Тирион беше изтърпявал такива сватбени баници и преди. Гълъбите много обичаха да цвъкат точно върху него, или поне така подозираше.

— Не мога ли да си облека коприните и кадифетата и да се явя като дама, а не като слугиня? Никой няма да разбере, че не съм.

„Всички ще разберат, че не си“ — помисли Тирион.

— Лейди Танда може да се зачуди откъде е намерила слугинята на Лолис толкова накити.

— Саймън казва, че щяло да има хиляда гости. Тя дори няма да ме види. Ще си намеря някой тъмен ъгъл под залата, но когато излизате по нужда, ще се промъквам и ще се срещаме. — Тя хвана в шепа члена му и го погали. — Няма да си нося долни дрехи под роклята, така че няма да се налага дори да ме събличате. — Започна да го възбужда с пръсти. — Или ако му харесва, мога да му правя това. — Пое го в устата си.

Тирион скоро отново беше готов. Този път продължи много по-дълго. Когато свърши, Шае отново пропълзя върху него и се сви гола под ръката му.

— Ще ми разрешиш да дойда, нали?

— Шае — простена той. — Опасно е!

Този път тя не отвърна нищо. Тирион се опита да заговори за други неща, но срещаше стена от хладна учтивост, ледена и неподдаваща като Вала, на който се беше изкачил веднъж. „Милостиви богове — помисли той отчаяно, загледан в догарящата свещ, — как бих могъл да допусна това отново да се случи, след Тиша? Наистина ли съм толкова голям глупак, за какъвто ме мисли баща ми?“ С радост щеше да й даде обещанието, което искаше от него, и с радост щеше да я заведе под ръка в спалнята си, и да й разреши да облече коприните и кадифетата, за които толкова копнееше. Ако можеше сам да избира, щеше да я вземе да седи до него на сватбения пир на Джофри и да танцува с всичките мечки, които поиска. Но не можеше да понесе да я види обесена.

Когато свещта изтля съвсем, Тирион стана и запали нова. После обиколи стените, опипвайки ги и потупвайки ги с юмрук, за да намери скритата врата. Шае седеше свила крака под брадичката си и го гледаше. Накрая каза:

— Под леглото са. Тайните стъпала. Той я погледна удивен.

— Леглото? Леглото е от каменен блок. Тежи поне половин тон.

— Има едно място, където Варис натиска, и то се вдига нагоре. Попитах го как става, но той каза, че било вълшебно.

— Да бе — ухили се Тирион. — Противотежестно заклинание. Шае стана.

— Трябва да тръгвам. Бебето понякога рита и Лолис се събужда и ме вика.

— Варис трябва да се върне скоро. Сигурно слуша всяка наша дума. — Тирион угаси свещта. Отпред на гащите му беше избило влажно петно, но в тъмното едва ли щеше да се забележи. Каза на Шае да се облече и да почакат евнуха.

— Добре. Ти си моят лъв, нали? Моят великан Ланистър?

— Да — каза той. — А ти си…

— … твоето курве. — Тя сложи пръст на устните му. — Знам. Бих могла да стана твоята дама, но никога няма да бъда. Иначе щеше да ме вземеш на празника. Нищо. Харесва ми да съм твоето курве, Тирион. Само ме запази при себе си, лъве мой. И ме опази.

— Да — обеща той. „Глупак, глупак — закрещя вътрешният му глас. — Защо го каза това! Нали дойде тук, за да я отпратиш!“ Но я целуна още веднъж.

Връщането му продължи дълго и самотно. Подрик Пейн беше заспал до леглото му, но той го събуди и каза:

— Брон.

— Сир Брон? — Под отри с юмруци съня от очите си. — А, да го доведа ли, милорд?

— Ама не, събудих те просто да обсъдим облеклото му — каза Тирион, но сарказмът му отиде нахалост. Под само го зяпна объркан, докато накрая той не въздъхна. — Да, намери го. Доведи го тук. Веднага.

Момчето се облече припряно и само дето не изхвърча от стаята. „Наистина ли съм толкова ужасяващ?“ — почуди се Тирион, докато се преобличаше в нощния халат. После си наля вино.

Беше на третата чаша и половината нощ бе изтекла, когато Под най-сетне се върна с рицаря наемник.

— Проклет да съм, дано хлапакът да е имал сериозно основание да ме извлече от дома на Чатая — изръмжа Брон и седна.

— На Чатая? — Тирион обезпокоено вдигна вежди.

— Много хубаво нещо било това да си рицар. Край с евтините бардаци по улиците — ухили се Брон. — Сега в пухеното легло лежат Алайая и Марей, а между тях — сир Брон.

Тирион трябваше да преглътне раздразнението си. Брон имаше също толкова право на Алайая, колкото всеки друг, но все пак… „Аз изобщо не съм я докосвал, колкото и да ми се е искало, но Брон не биваше да го прави. Трябваше да си държи онази работа настрана от нея.“ Самият той не смееше да посещава дома на Чатая. Ако го направеше, Церсей щеше да се постарае баща й да го научи, и Яя този път нямаше да се размине само с бой с камшици. Беше изпратил на момичето наниз от сребро и нефрит като извинение, един вид, но иначе…

„Всичко това е безполезно.“

— Има един певец, казва се Саймън Сребърния език — каза уморено Тирион, преглъщайки чувството за вина. — Свири понякога на дъщерята на лейди Танда.

— Е, и какво?

Искаше му се да каже: „Убий го!“, но човекът нищо не беше направил, освен да изпее няколко песни. „И да напълни милата главица на Шае с блянове за гълъби и танцуващи мечки.“

— Намери го — каза вместо това той. — Намери го, преди да го е намерил някой друг.