Краят на дните

1

Навсякъде, където прелитаме, под нас се разбягват хора.

Виждат масивната сянка на рояка ни над главите си и хукват.

Носим се над опожарен, разрушен и, като цяло, обезлюден град. Сан Франциско навремето беше един от най-красивите в света, с трамвайчетата и знаменитите си ресторанти. Туристите се разхождаха по Фишърманс Уорф и обикаляха претъпканите улички на Чайнатаун.

Сега дрипавите оцелели се бият за останки и тормозят ужасени жени. Крият се в сенките и изчезват, щом ни забележат. Подире си оставят само най-отчаяните — онези, които предпочитат да стоят на открито и се надяват да избягат от бандите през няколкото секунди, докато прелитаме над тях.

Под нас нещастно момиче се е привело над мъртвец, проснат с широко разперени ръце. Изобщо не ни забелязва или просто не я е грижа. Аз обаче забелязвам слънчево зайче да проблясва зад един прозорец — знак, че някой ни следи през бинокъл или може би се цели с пушка, докато подминаваме.

Сигурно сме невероятна гледка: облак скакалци със скорпионски опашки и човешки ръст затъмнява небесата.

И в средата на този рояк демон с огромни крила носи тийнейджърка. Понеже Рафи би следвало да изглежда демон в очите на всеки, който не знае, че е архангел и лети с взети назаем крила.

Най-вероятно хората си мислят, че носи отвлечено момиче. Няма начин да се досетят колко безопасно се чувствам в обятията му. Облегнала съм глава върху топлата извивка на шията му, защото обичам допира до кожата му.

Питам го:

— Ние, хората, винаги ли изглеждаме такива от високо?

Рафи отговаря. Долавям вибрациите в гърлото му и виждам движенията на устата, но заради гръмотевичното бръмчене на рояка скакалци не го чувам.

Хубаво е, че така и не успявам да разбера думите му. Ангелите навярно си мислят, че приличаме на хлебарки, които щъкат от едно тъмно ъгълче към друго.

Но ние не сме нито хлебарки, нито маймуни, нито чудовища, независимо за какви ни смятат ангелите. Продължаваме да сме си хора както преди. Или поне сме такива отвътре.

Е, поне аз се надявам да е така.

Поглеждам към покритата ми с шевове сестричка — тя лети до нас. Все още се налага да си напомням, че Пейдж не е по-различна от момиченцето, което винаги съм обичала. Е, може би не е съвсем същата…

Яхнала е спаруженото тяло на Белиал, а няколко скакалеца го носят като паланкин. Целият е окъпан в кръв и изглежда отдавна предал богу дух, макар да знам — още е жив. Напълно си е заслужил сполетялата го съдба, но така или иначе се чудя на примитивната жестокост на случилото се.

Пред нас, в средата на Залива на Сан Франциско, се издига сив остров от назъбени канари. Алкатраз, знаменитият бивш затвор. Над острова се върти вихър от скакалци. Само малка част от рояка се е притекла на зова за помощ, който Пейдж отправи преди няколко часа от плажа.

Посочвам друг остров отвъд Алкатраз. По-голям и по-зелен е и не виждам никакви сгради на него. Почти съм сигурна, че е Ангелския остров. Името настрана, кое да е парче суша все ще е по-приятно от Алкатраз. Не искам Пейдж на онази адска скала.

Завиваме покрай вихъра скакалци и се насочваме към по-големия остров.

Давам на сестра ми знак да дойде с нас. Следват ни нейните скакалци и още няколко от най-близките до нас, но мнозинството се присъединява към рояка над Алкатраз, а черната им фуния над затвора се раздува. Част от скакалците ми се струват объркани — първо следват нас, после сменят посоката и се насочват обратно към затворническите канари, все едно са призовани да участват в роенето.

Едва шепа скакалци продължават с нас, докато се въртим над Ангелския остров в търсене на подходящо място за кацане.

Изгряващото слънце осветява изумрудената зеленина на обкръжените от Залива дървета. От този ъгъл Алкатраз се вижда пред широка панорама на Сан Франциско. Сигурно гледката е била главозамайваща едно време. Сега градът прилича на назъбена редица изпочупени зъби.

Кацаме до водата при западния бряг. От едната страна на хълма цунамитата са обсипали плажа е купчини тухли и множество натрошени дървета, но другата са оставили почти непокътната.

Рафи ме пуска, щом се приземяваме. Имам чувството, че съм прекарала сгушена в него поне година. Ръцете ми направо са замръзнали на местата си на раменете му, а краката ми са схванати. След кацането и скакалците се олюляват наоколо, сякаш имат същите проблеми.

Рафи изпъва шия и отърсва ръце. Кожестите му прилепски крила се сгъват и изчезват зад гърба му. Още носи маската си от превърналото се на клане парти в гнездото. Тя е тъмночервена, прошарена е със сребро и покрива цялото му лице, без устата.

— Няма ли да я свалиш? — И аз разтръсквам китки, за да премахна вцепенението. — Приличаш на червена смърт с демонски крила.

— Чудесно. Така следва да изглежда всеки ангел. — Той размърдва рамене.

Не е лесно, предполагам, часове наред някой да се притиска към теб. Но макар да се грижи да си отпусне мускулите, Рафи остава нащрек и неспирно обхожда с поглед тихата околност.

Намествам презрамката върху гърдите си, та мечът ми, маскиран с плюшено мече, да легне на бедрото за по-лесно изваждане. След това отивам да помогна на сестра ми да слезе от Белиал. Когато доближавам Пейдж, скакалците й се разсъскват срещу мен и размахват скорпионските си жила в моя посока.

Спирам с разтуптяно сърце.

Рафи незабавно се озовава до мен. Тихичко казва:

— Позволи ми да те придружа.

Пейдж слиза от превоза си и гали скакалците с малката си длан.

— Шшт. Всичко е наред. Това е Пенрин.

Все още ме изумява колко слушат сестричката ми тези чудовища. Взираме се едни в други само още няколко секунди, после зверовете прибират жила под нежните уговорки на Пейдж. Изпускам дъх и двамата с ангела отстъпваме, като оставяме сестра ми да ги успокои.

Пейдж се навежда да вдигне отрязаните крила на Рафи. Лежеше върху тях и изпоцапаните пера са поомачкани, но в обятията й почти веднага започват да се разгръщат. Не виня Рафи, задето ги отряза от Белиал, преди скакалците да успеят да ги изсмучат до сухо заедно с всичко друго по демона, но ми се ще да не се беше наложило. Сега ще трябва да намерим доктор, за да ги присади обратно на ангела, преди да се спаружат.

Тръгваме по плажа и забелязваме няколко гребни лодки, вързани за едно дърво. Островът в крайна сметка ще се окаже обитаем.

Рафи ни махва да се скрием, а самият той се упътва нагоре по склона.

Едно време от тази страна на хълма изглежда е имало редица къщи. На по-ниското са останали само бетонните основи, обсипани с натрошени тухли и със следи от вода и сол. Но на по-високото няколко от закованите с дъски сгради се издигат невредими.

Пръсваме се зад най-близката. Ако съдя по размерите й, преди е играла ролята на градинска барака. Също като другите, и тя е закована с варосани дъски. Изглежда са били сложени много преди Голямото нападение.

Цялата махала лъха на изоставен град, с изключение на къщата на хълма с изглед към залива. Тя е съвършено здрава викторианска постройка с все бялата дървена ограда. Единствено тя прилича на семеен дом и има поне някакъв живец или намек за обитаване.

Не виждам никаква опасност — и определено нищо, което скакалците да не могат да уплашат, но стоя извън линията на видимостта. Гледам как Рафи подскача за полет нагоре по хълма и се премества от прикритието на бараката към едно дърво и от него към следващото, докато си проправя път нагоре към къщата.

Стига до нея и стрелба разбива покоя.