Човекът сянка

10

Влизаме в участъка на санфранциската полиция, питаме къде можем да намерим Дженифър Чанг и сме упътени към офиса ѝ. Тя ни забелязва и аз изпитвам облекчение, когато виждам радостта в очите ѝ. Идва при нас, а след нея се влачи някакъв мъж, когото не познавам.

— Смоуки! Не ми казаха, че ще идваш.

— Случи се в последната минута.

Дженифър се спира до мен и ме оглежда от глава до пети. За разлика от другите хора тя не крие интереса си към белезите ми. Оглежда ги доста открито.

— Не са много зле — заключава тя. — Зараснали са добре. Как се чувстваш вътрешно?

— Малко наранена, но и там се лекувам.

— Добре. Е, дошли сте да ни вземете случая или какво? — Джени преминава веднага по работа. Трябва да се справя нежно с тази част — наистина сме тук, за да им отнемем случая, но не искам да дразня нея или други служители на санфранциската полиция.

— Да, но само заради писмото до мен. Знаеш правилата, в имейла се съдържа заплаха към федерален агент. — Свивам рамене. — Това прави случая федерален проблем. Разбира се, никой не смята, че санфранциската полиция не може да се справи със ситуацията.

Дженифър обмисля думите ми за момент.

— Е, добре. Винаги сте били точни с мен.

Следваме я в офиса ѝ, който представлява малко помещение с две бюра. Въпреки това съм изненадана.

— Имаш собствен офис? Много съм впечатлена.

— Три години подред бях с най-много разрешени случаи. Капитанът ме попита какво искам и аз му казах това. Даде ми го. — Джени се ухилва. — Изгони двама старци, за да ми го осигури. Това не ме направи много популярна наоколо. Сякаш ми пука. — Сочи към партньора си. — Съжалявам. Забравих да ви представя. Това е Чарли Де Биазе, моят партньор. Чарли, това са федералните.

Мъжът кима с глава. Де Биазе явно е италианско име. Той прилича на такъв, макар и не чистокръвен. Лицето му е спокойно и добродушно. Очите му не си подхождат с него. Изглеждат някак си резки. Резки и зорки.

— Приятно ми е да се запознаем.

— На нас също.

— Така — започва Джени, — какъв е планът?

Кали я запознава със задачите, които сме си разпределили. Дженифър кима одобрително, когато приключва.

— Добре ми звучи. Ще ви направя копия на всичко, с което разполагаме. Чарли, ще се обадиш ли на криминолозите, за да ги пришпориш?

— Аха.

— В кого са ключовете за апартамента ѝ? — питам аз.

Джени взима един плик от бюрото си и го подава на Лио.

— Вътре са. Не се тревожи от замърсяване на местопрестъплението. Събирането на улики приключи. Адресът е написан на плика. Отиди на рецепцията и потърси сержант Биксби, той може да те откара.

Лио ме поглежда и вдига вежда. Аз кимам и го пращам да си свърши работата.

Срещам погледа на Джени.

— Можем ли да поговорим някъде? Искам да ме запознаеш с впечатленията си по случая.

— Разбира се. Можем да отидем да си вземем кафе. Чарли ще се оправи с всичко тук, нали, Чарли?

— Аха.

— Чудесно.

— Съдебният ви лекар добър ли е? — пита Джеймс. Разбира се, тъй като идва от него, въпросът не е просто въпрос, а предизвикателство. Джени се намръщва.

— Според Куантико съдебната ни лекарка е добра. Защо? Да не би да си чул другояче?

Джеймс маха презрително с ръка.

— Просто ми кажете как да стигна до нея, детектив? Нека си спестим сарказма.

Джени повдига вежди. Виждам как погледът ѝ се превръща в буреносен облак. Поглежда ме и вероятно гневното ми изражение, предназначено за Джеймс, я омиротворява.

— Питай Чарли. — Гласът ѝ е груб и рязък, но няма никакъв ефект над Деймиън. Той се извръща от нея, без да я погледне.

Хващам я за лакътя.

— Хайде да се махнем оттук.

Джени стрелва за последно Джеймс с изпепеляващия си поглед и кима. Тръгваме към изхода.

— Винаги ли е такъв тъпак? — пита, докато слизаме по стълбите.

— О, да. Тази дума е измислена специално за него.

Само след пресечка стигаме до кафене. Явно в Сан Франциско също има толкова много, колкото в Сиатъл. Мястото е приятно и земно, не е като известните вериги. Поръчвам си кафе „Мока“. Джени предпочита горещ чай. Настаняваме се на маса до прозореца. За известно време само се наслаждаваме на приятната обстановка и отпиваме от чашите си. Кафето ми е прелестно. Достатъчно прелестно, за да му обърна внимание въпреки всичката смърт около мен.

Поглеждам навън към оживения град. Сан Франциско винаги ми е харесвал. Той е Ню Йорк на Западния бряг. Космополитен и със силно европейско влияние, определено си има собствен чар и особености. Обикновено познавам жителите на Сан Франциско по облеклата им. Това е едно от малкото места на Западния бряг, където човек може да види вълнени тренчкоти и шапки, барети и кожени ръкавици. Стилно. Денят навън е приятен. Сан Франциско обикновено е хладен, но днес слънцето напича и температурата е около двадесет градуса. Направо е жега предвид стандартите на този град.

Джени оставя чая си и прокарва пръст по ръба на чашата. Изглежда замислена.

— Изненадах се, като те видях тук. Още повече се изненадах, като разбрах, че не си начело на екипа си.

Поглеждам я над кафето си.

— Такава беше сделката. Ани Кинг ми беше приятелка, Джени. За момента трябва да стоя в периферията. Поне официално. Освен това още не съм готова да ръководя „НЦАЖП Координационен“.

Погледът ѝ не разкрива нищо, но поне се радвам, че не е осъдителен.

— Не си готова, защото ти така казваш или Бюрото?

— Аз го казвам.

— Добре… не искам да се обиждаш, Смоуки, но ако наистина е така, как въобще получи разрешение да дойдеш тук? Не мисля, че моят капитан би ме пуснал в подобна ситуация.

Обяснявам ѝ промените, които настъпиха в мен, след като отново се събрах с екипа си.

— Изглежда, това е добра терапия. Заместник-директорът е на същото мнение.

Джени остава мълчалива за известно време, след което казва:

— Смоуки, двете с теб сме приятелки, макар че не си разменяме коледни картички и не си ходим на гости за Деня на благодарността. Но въпреки това сме приятелки, нали?

— Разбира се.

— Тогава като приятелка трябва да те питам нещо. Способна ли си да се справиш с този случай? От началото до края? Тук нещата са кофти. Наистина кофти. Познаваш ме и знаеш, че съм виждала какво ли не. Но това нещо с дъщерята… — Джени потръпва неволно. — Доста дълго ще имам кошмари. Стореното на приятелката ти не е особено красиво. О, да, освен това ти е била приятелка. Знам какво имаш предвид, като казваш, че вероятно ще ти е полезно да пробваш водата отново, но наистина ли смяташ, че това е подходящият случай?

Честна съм в отговора си:

— Не знам. Това е истината. Пълна каша съм, Джени, не го отричам. Предполагам, че няма голям смисъл да се замесвам, но… — Известно време обмислям как да продължа. — Нещата стоят по следния начин. Знаеш ли какво правех, откакто Мат и Алекса умряха? Нищо. Нямам предвид нищо като да я карам спокойно. Имам предвид нищо. Просто си стоях на едно място по цял ден и се взирах в празната стена. Заспивах и сънувах кошмари, събуждах се и отново се взирах в разни неща, докато не заспях отново. О, понякога се гледах в огледалото часове наред и проследявах белезите си с пръст. — В очите ми напират сълзи. Удовлетворена съм да разбера, че са сълзи от гняв, а не от слабост. — Мога да ти кажа, че това е много по-ужасно, отколкото онова, което мога да видя в случая на Ани Кинг. Поне така си мисля. Знам, че звуча егоистично, но е истина. — Изчерпала съм запаса си от думи и спирам като часовник, който има нужда да бъде навит. Джени отпива от чая си. Градът продължава да поддържа своя ритъм около нас.

— На мен ми звучи разумно. Значи искаш да разбереш какви са впечатленията ми от местопрестъплението? — И това е всичко. Джени не се опитва да ми затвори устата. Отговаря ми по своя начин. Казва ми, че разбира и че е време да се заемем с работата. Благодарна съм ѝ за това.

— Моля.

— Получих обаждането вчера.

Прекъсвам я:

— Имаш предвид лично?

— Да. Потърсиха ме по име. Гласът беше преправен. Каза ми да си проверя имейлите. Може би нямаше да му обърна внимание, но той спомена теб.

— Как беше преправен?

— Приглушен. Сякаш беше сложил парцал на слушалката.

— Някакъв говорен дефект? Употреба на сленг? Акцент?

Джени ме поглежда с объркана усмивка.

— Ще ме обработваш като свидетел ли, Смоуки?

— Ти си свидетел. Поне за мен. Ти си единствената, която е разговаряла с него, и си виждала местопрестъплението от първа ръка. Така че да.

— Добре. — Виждам я как обмисля въпроса ми за момент. — Бих казала не. В интерес на истината, беше точно обратното. Липсваха всякакви отличителни черти. Гласът му беше много равен.

— Можеш ли да си спомниш какво каза точно? — Знам, че отговорът на този въпрос е да. Дженифър има невероятна памет. Тази ѝ способност е също толкова плашеща, колкото и моите умения с пистолета, и винаги вгорчава живота на адвокатите на защитата.

— Аха. Каза: „С детектив Чанг ли разговарям?“. Аз отговорих с да. „Имате имейл“, каза ми той, но не се засмя. Това беше едно от нещата, които ми направиха впечатление. Не се възползва от шанса си за мелодрама. Просто изрече фактите. Попитах кой се обажда и той отговори: „Някой е мъртъв. Смоуки Барет я познава. Имате имейл“. След което затвори.

— Нещо друго?

— Не.

— Хм. Знаем ли откъде е направено обаждането?

— От уличен телефон в Лос Анджелис.

Ушите ми се наострят.

— Лос Анджелис? — Обмислям всичко наново. — Може би затова е имал нужда от три дни. Или е пътешественик, или наистина е от Лос Анджелис.

— Или просто се опитва да ни обърка. Ако е от Лос Анджелис, бих предположила, че е дошъл тук специално за Ани. — Лицето на Джени е измъчено и изпълнено с неприязън, докато изрича тези думи. Знам защо.

— Което означава, че аз съм онази, чието внимание се опитва да привлече. — Вече съм приела подобна вероятност — по-скоро възможност, макар че все още не съм се изправила пред нея емоционално. Не съм се сблъскала категорично с факта, че Ани може да е мъртва не само заради заниманията си, но и заради факта, че ми е приятелка.

— Да. Но да не забравяме, че това е само предположение. Както и да е, проверих си пощата и…

Прекъсвам я:

— Откъде ти е изпратил имейла?

Джени ме поглежда, изпълнена е с колебание.

— От компютъра на приятелката ти, Смоуки. От нейния имейл адрес.

Отговорът ѝ възпламенява внезапна и неочаквана вълна от гняв в мен. Знам, че го е сторил не просто за да прикрие следите си, а за да покаже, че всичко, което е принадлежало на Ани, вече е негово.

— Продължавай.

— В имейла имаше името и адреса на Ани Кинг, както и четири прикачени файла. Три от тях бяха снимки на приятелката ти. Четвъртият — писмото до теб. В този момент взехме нещата на сериозно. В днешно време можеш да фалшифицираш всичко, особено снимки, но е като при бомбена заплаха — за всеки случай евакуираш хората. Затова двамата с партньора ми взехме с нас няколко униформени и отидохме на адреса. — Джени отпива от чая си. — Вратата не беше заключена и след като чукахме известно време, без никой да ни отговори, извадихме оръжията си и влязохме. Приятелката ти и дъщеря ѝ бяха на леглото в спалнята. Компютърът ѝ също беше там. — Поклаща глава, докато си спомня. — Картинката никак не беше приятна, Смоуки. Виждала си повече ужасии от мен — методични, преднамерени убийства, но не мисля, че щеше да приемеш нещата различно. Убиецът я беше изкормил, беше ѝ извадил вътрешностите и ги беше оставил отвън. Беше ѝ прерязал гърлото. Но най-лошото беше дъщерята.

— Бони.

— Да. Беше я завързал с лице към майка ѝ. Беше ги притиснал стомах в стомах и беше увил въже около двете, докато не я беше обездвижил напълно. Детето е било така цели три дни, Смоуки. Завързано за собствената си мъртва майка. Знаеш какво се случва с един труп за три дни. Климатикът не беше включен. Шибанякът беше счупил част от един от прозорците. Навсякъде имаше мухи.

Знам. Това, което приятелката ми разказва, е неописуемо.

— Детето е на десет години, вмирисано от отвратителната воня и цялото в мухи. Беше обърнало глава, за да може да облегне бузата си върху лицето на майка си. — Джени се намръщва и аз разбирам ужаса, който изпитва в този момент. Благодарна съм, толкова съм благодарна, че не съм била там. — Беше тиха. Не изрече нито дума, когато влязохме в стаята. Не и докато я отвързвахме. Представляваше вкочанено и вторачено създание. Не отговаряше на въпросите. Беше дехидратирана. Веднага повикахме линейка и я изпратих с един от полицаите. Физически е добре. Също така съм поставила охрана пред вратата ѝ за всеки случай. Осигурила съм ѝ самостоятелна стая, между другото.

— Благодаря ти. Оценявам го. Наистина.

Джени маха с ръка и отпива от чая си. Изненадана съм да видя, че трепери. Наистина е дълбоко афектирана от спомена, макар че е една от най-силните жени, които познавам.

— Не е проронила и дума. Мислиш ли, че някога ще се справи с преживяното? Въобще някой може ли да го стори?

— Не знам. Винаги съм се изненадвала на силата на хората, но наистина не знам.

Джени ме поглежда преценяващо.

— Вероятно. — Млъква за миг, преди да продължи: — След като я качихме в линейката, отцепих мястото. Обадих се на криминолозите и им сритах здраво задниците. Може би малко повече, отколкото трябваше, но бях толкова… гневна. Дори не мога да ти опиша как се чувствах.

— Разбирам те.

— През това време се обадих на Алън и му разказах всичко. Та ето ни тук. Не разполагам с нищо повече. В самото начало сме, Смоуки. Събиране на улики. Нямах време да седна спокойно и да разгледам ситуацията.

— Нека се върнем малко назад. Позволи ми да те преведа през всичко като свидетел.

— Добре.

— Ще го направим като КР.

— Става.

Под КР имам предвид „когнитивен разпит“. Спомените и показанията на свидетелите са най-големият ни кошмар. Хората виждат прекалено малко или въобще не помнят какво са видели заради травма или емоции. Могат да си спомнят неща, които не са се случили в действителност. Техниката когнитивен разпит се използва от доста дълго време и макар да има ясна методология, прилагането ѝ е истинско изкуство. Аз съм добра в нея. Кали е по-добра. Алън е истински майстор.

Основното в когнитивния разпит е просто да превеждаш свидетеля от началото на събитието до края отново и отново, което би довело до възстановяването на още спомени. Използват се три техники. Първата са обстоятелствата. Вместо да започваме от началото на събитието, можем да разгледаме предшестващите го събития, довели до него. Как е протекъл денят на свидетеля, какво му се е случило през него, какви житейски притеснения/радости/баналности са минали през главата му. Караме го да си спомни нормалното си ежедневие, предшестващо ненормалното събитие, което искаме да възпроизведе. Теорията е, че благодарение на това можем да включим събитието към обстоятелствата. Когато го свържем със спомените преди него, свидетелят е някак си по-склонен да се придвижи напред към събитието и така да си спомни повече подробности. Втората техника е да се промени последователността на спомените. Вместо да се започва от началото, може да се започне от края и да се върви в обратна посока. Или да се започне от средата. Това кара свидетеля да преразгледа всичко отново. Последната част от когнитивния разпит е промяна на перспективата. „Уха — бихте си казали. — Чудя се как ли ще изглежда това за човека, който стои до вратата?“ Така се променят възприятията за събитието на свидетеля и могат да се появят още факти.

С човек като Джени, която е опитен детектив с чудесна памет, когнитивният разпит може да бъде много, много ефикасен.

— Късен следобед е — започвам аз. — Ти си в офиса си и…?

Тя поглежда към тавана и се опитва да си спомни.

— Говоря с Чарли. Обсъждаме случай, по който работим. Шестнадесетгодишна проститутка, която е пребита до смърт и изоставена в малка уличка на „Тендърлойн“.

— А-ха. Какво му казваш?

Очите ѝ стават тъжни.

— По-скоро той ми казва нещо. Как на никого не му пука за някаква мъртва курва, макар да е само на шестнадесет. Чарли е бесен, натъжен и обезумял. Винаги се разстройва, когато някое дете е убито.

— Ти как се чувстваш?

Джени свива рамене и въздиша.

— По същия начин. Бясна. Тъжна. Не обезумявам като него, но го разбирам. Помня, че погледнах бюрото си, докато той се гневеше, и забелязах, че една от снимките ѝ се подава от папката. Снимка на мястото, на което я намерихме. Видях част от крака ѝ, от коляното надолу. Изглеждаше като крайник на мъртъв човек. Почувствах се изморена.

— Продължавай.

— Чарли се кротна. Спря да беснее и просто седна. Погледна ме и ме дари с онази своя глуповата и крива усмивка и каза, че съжалява. Отвърнах му, че няма проблем. — Джени свива рамене. — Някога аз също съм била на неговото място. Затова сме партньори, да се подкрепяме.

— Как го чувстваш в този момент?

— Близък. — Маха с ръка. — Не в романтичен или сексуален смисъл. Никога не съм го приемала по този начин. Просто близък. Знам, че винаги мога да разчитам на него, както и той на мен. Щастлива съм, че имам такъв добър партньор. Имах намерение да му го кажа, когато получих обаждането.

— От убиеца?

— Да. Помня, че се почувствах малко… дезориентирана, когато заговори в слушалката.

— Дезориентирана?

— Животът беше нормален. Просто си стоях с Чарли и някой каза „търсят те по телефона“, а аз отговорих „благодаря“ и вдигнах — нещо, което ми се е случвало хиляди пъти. Нещо нормално. И изведнъж вече не е. Изведнъж говорех с нещо зло… — Джени щраква с пръсти — просто ей така. — Погледът ѝ е изпълнен с тревога, докато изрича тези думи.

Това е другата причина, поради която избрах да използвам когнитивния разпит с нея. Най-големият проблем със спомените на свидетелите е травмата от събитието. Силните емоции ги замъгляват. Хората извън службите на реда не могат да разберат, че ние също преживяваме травми. Удушени деца, разчленени майки, изнасилени млади момчета. Разговори с убийци по телефона. Подобни преживявания са шокиращи. Изпълнени са с емоции, макар да се опитваме да ги потиснем. Тези емоции са травмиращи.

— Разбирам. Мисля, че имаме напредък, Джени. — Гласът ми е спокоен и тих. Тя ми позволява да я отведа до „тогава“ и аз не искам да я отдалечавам от този момент. — Да преминем напред. Да прескочим до момента, в който се озоваваш пред вратата на апартамента на Ани.

Джени присвива очи към нещо, което не мога да видя.

— Тя е бяла. Помня, че си помислих, че това е най-бялата врата, която съм виждала. Това ме накара да се почувствам празна. Цинична.

— В какъв смисъл?

Тя ме поглежда с очите на старица.

— Защото знам, че всичко това е лъжа. Този изключително бял цвят. Пълни глупости. Усещам го чак с червата си. Онова, което се намираше зад онази врата, не беше бяло, съвсем не беше. То щеше да е мрачно, загнило и грозно.

Заливат ме ледени тръпки. Един вид емоционално дежавю. Изпитвала съм това, което описва.

— Продължавай.

— Чукаме на вратата и произнасяме името ѝ. Нищо. Тихо е. — Намръщва се. — Знаеш ли кое беше много странно?

— Кое?

— Никой не се появи, за да види какво става. Имам предвид, че чукахме здравата. Вдигнахме цялата сграда на главата си. Но никой не излезе. Мисля, че не е познавала съседите си. Или просто не са били близки.

Джени въздиша.

— Както и да е. С Чарли се поглеждаме, след което кимаме на униформените. Всички вадим оръжията си. — Захапва устната си. — Имах много лошо предчувствие. Някаква топка подскачаше в стомаха ми. Усещах, че и другите се чувстват по същия начин. Подушвах го. Пот и адреналин. Накъсано дишане.

— Изплашена ли беше? — питам я.

За момент не получавам отговор.

— Да. Бях изплашена. От онова, което бяхме напът да намерим. — Намръщва се насреща ми. — Искаш ли да ти кажа нещо странно? Винаги се страхувам, преди да отида на местопрестъпление. Работя в отдел „Убийства“ от повече от десет години и съм виждала всичко, но всеки път се страхувам.

— Продължавай.

— Опитах дръжката на вратата и се оказа, че е отключено. Отново погледнах колегите си и я отворих… широко. Оръжията ни бяха извадени и готови за действие.

Сменям перспективата.

— Какво мислиш, че е първото нещо, което забелязва Чарли?

— Миризмата. Трябва да е била тя. Миришеше и беше тъмно. Всички лампи бяха изключени освен онази в спалнята. — Джени потръпва, но не го осъзнава. — Вратата към спалнята се виждаше от мястото, на което се намирахме. Беше надолу по коридора, почти срещу входната врата. Целият апартамент беше потънал в мрак, само вратата на спалнята като че ли беше… очертана от светлина. — Прокарва ръка през косата си. — Напомни ми за страховете ми от детството — за чудовищата в гардероба. За нещата, които дращят отвътре и искат за излязат. Чувството беше ужасно.

— Разкажи ми за миризмата.

Джени се намръщва.

— Парфюм и кръв. На това миришеше. Миризмата на парфюм беше по-силна, но можехме да усетим кръвта някъде там. Тежка и металическа. Едва доловима, но някак си… силна. Обезпокоителна. Като нещо, което виждаш с периферното си зрение.

Оставям това засега.

— После?

— Следвахме рутината. Уведомихме за присъствието си, претърсихме дневната и кухнята. Използвахме фенерчета, защото не исках никой да пипа нищо.

— Това е добре. — Кимам окуражително.

— След това сторихме логичното — насочихме се към вратата на спалнята. — Джени спира и ме поглежда. — Казах на Чарли да си сложи ръкавици, преди да влезем, Смоуки.

Намеква ми, че е знаела, че е усещала, че убийството се е намирало зад тази врата. Знаела е, че ще си има работа с улики, а не с оцелели.

— Помня, че погледнах дръжката. Не исках да отварям. Не исках да видя какво има там. Не исках.

— Продължавай.

— Чарли отвори вратата. Не беше заключена. Изпитахме леки затруднения, защото под нея имаше кърпа.

— Кърпа?

— Напоена с парфюм. Убиецът я беше оставил, за да прикрие вонята на разлагащия се труп на приятелката ти. Не е искал някой да я усети, преди да е готов.

Част от мен иска да спре да слуша. Иска да стана, да изляза от това кафене, да се кача в самолета и да се прибера у дома. Желанието да сторя това е премазващо. Потискам го.

— А след това? — приканвам я.

Джени остава мълчалива за момент и просто се взира в нищото. Когато заговаря отново, гласът ѝ е равен и празен.

— Удари ни с всичка сила. Мисля, че е искал точно това. Леглото беше преместено, за да е успоредно на вратата. За да видим всичко, когато я отворим. За да подушим всичко. — Поклаща глава. — Помня, че си помислих за изключително бялата предна врата. Това така ме подразни. Дойде ми в повече. Мисля, че стояхме неподвижни около минута. Просто гледахме. Първи се опомни Чарли — и забеляза, че Бони е още жива. — Спира да говори, погледът ѝ се е отнесъл в онзи момент. Изчаквам я. — Тя премигна, това си спомням. Бузата ѝ беше опряна в лицето на мъртвата ѝ майка. Самата тя също изглеждаше мъртва. В началото си помислихме, че е. Тогава тя мигна. Чарли започна да ругае и… — прехапва устна — да плаче. Но това да си остане между нас и униформените ни колеги, става ли?

— Не се безпокой.

— Това беше първото ни и да се надяваме, единствено преебаване. Чарли се втурна в стаята и отвърза Бони. Замърси местопрестъплението. — Гласът ѝ звучи едновременно празен и вглъбен. — Не спираше да ругае. Ругаеше на италиански. Звучи много красиво. Странно, нали?

— Да. — Отговорът ми е нежен, внимателен. Джени е там, потънала в онзи момент, и не искам да я изваждам от него.

— Бони беше вдървена и безчувствена. Като някакво безгръбначно. Чарли я отвърза и веднага я изведе от апартамента. Преди да успея да кажа или да измисля нещо. Беше отчаян. Разбирам го. — Лицето ѝ се сбръчква. — Наредих на униформените да се обадят за линейка, на криминолозите и така нататък. Останах сама с приятелката ти. В онази стая, която миришеше на смърт, парфюм и кръв. Бях разгневена и тъжна, идеше ми да повърна. Погледнах я. — Потреперва отново. Стиска и отпуска юмрук. — Забелязвала ли си нещо в мъртвите, Смоуки — колко са неподвижни и тихи? Нищо живо не може да имитира подобно спокойствие. Подобна неподвижност и тишина. В този момент изключих. — Джени ме поглежда и свива рамене. — Знаеш как е.

Кимам. Наистина знам. Преодоляваш първоначалния шок, след което изключваш онази част от теб, за да можеш да си свършиш работата, без да се разревеш, да повърнеш или да си изгубиш ума. Необходимо е да погледнеш ужаса в очите трезво. Това е нещо естествено за нас.

— Странно ми е да си припомням всичко това. Мога да чуя собствения си глас в главата си — монотонен е като на робот. — Проследявам мимиките ѝ, докато говори: — Бяла жена на около тридесет и пет, завързана гола за леглото си. Видими разрези от врата до коленете, вероятно нанесени с нож. Повечето от тях са дълги и плитки, била е измъчвана. Коремът… — гласът ѝ затреперва за момент — коремната кухина е отворена, а органите са извадени. Лицето на жертвата е изкривено, сякаш е пищяла, когато е умирала. Костите на ръцете и краката изглеждат счупени. Убийството е предумишлено. Очевидно е било бавно. Позата на тялото предполага предварително планиране. Не е престъпление от страст.

— Кажи ми какво мислиш — настоявам аз. — Какво е твоето усещане за убиеца от онова, което си видяла на местопрестъплението?

Джени не отговаря за известно време. Чакам. Тя поглежда през прозореца. Обръща се към мен.

— Агонията ѝ го е накарала да свърши, Смоуки. Бил е най-добрият секс, който някога е имал.

Тези изречения ме спират. Те са мрачни, студени и ужасни.

Но са точно това, което търся. Звучат правдоподобно. Макар да ме изпразват от съдържание и да ме съсипват, започвам да го надушвам. Той мирише на парфюм и кръв, прилича на врата в сенките, очертана от светлина. Мирише на смях, примесен с писъци. Мирише на лъжи, прикрити зад истината, и на разложен труп, който забелязваш с периферното си зрение.

Прецизен е. И се наслаждава на работата си.

— Благодаря ти, Джени. — Чувствам се празна и мръсна, а душата ми е изпълнена с мрак. Също така усещам как нещо вътре в мен се раздвижва. Дракон. Страхувах се, че е мъртва и изгубена, ампутирана от Джоузеф Сандс. Все още не е будна, но отново я чувствам — за първи път от месеци.

Джени продължава да се тресе.

— Много добре. Наистина ме върна там.

— Не се искаше кой знае колко от мен. Ти си свидетел мечта. — Отговорът ми е някак си апатичен. Чувствам се толкова изморена.

За момент просто стоим и мълчим. Замислени и обезпокоени.

Кафето ми вече не е толкова невероятно, а Джени като че ли е изгубила интерес към чая си. Смъртта и ужасите имат такъв ефект. Могат да смажат удоволствието във всеки един момент. Това е нещо, с което трябва постоянно да се бориш в службите на реда. Вината на оцелелия. Струва ти се като светотатство да се наслаждаваш на живота, докато обсъждаш отвратителния край на някого.

Въздишам.

— Ще ме заведеш ли да видя Бони?

Плащаме сметката и си тръгваме. През целия път се страхувам от срещата с тези втренчени очи. Подушвам кръв и парфюм, парфюм и кръв. Мирише ми на отчаяние.