Човекът сянка

31

Влизам вътре и набирам мобилния на Лио. Той звъни ли, звъни.

— По дяволите, Лио, вдигни си телефона! — ръмжа аз.

Най-накрая го прави. Гласът му звучи изморен и бездушен и сърцето ми се свива.

— Ало?

— Лио! Къде си?

— При ветеринаря съм, Смоуки, доведох кучето си.

Нормалността в отговора му ме обнадеждава.

— Някой е отрязал краката му. Трябва да го приспя. — Ставам. Изумена съм. Повалена. Гласът му се пречупва. Като порцеланова чиния, ударена с тухла. — Кой би направил подобно нещо, Смоуки? Прибрах се у дома и той беше в дневната, опитваше се да… опитваше се да… — Мъката му го кара да се задъхва, докато намира правилните думи. — Опитваше се да допълзи до мен. Имаше кръв навсякъде, а той издаваше тези ужасни звуци като… като бебе. Гледаше ме с жални очи, сякаш… сякаш си мислеше, че е направил нещо лошо. Сякаш ме питаше: „Какво, какво направих? Ще го поправя, просто ми кажи. Виждаш ли? Аз съм добро куче“.

По бузите ми потичат сълзи.

— Кой би направил нещо подобно?

Ако наистина помисли по въпроса, ще разбере кой. Онова, което всъщност има предвид, е, че никой способен на това не бива да живее.

— Джак-младши и компания, Лио. Ето кой.

Чувам го как въздиша болезнено.

— Какво?

— Или те са го направили, или са накарали някой друг да го стори. Но определено те са отговорни.

Лио започва да навързва нещата.

— Онова, което казаха в имейла…

— Да. — Да, Лио, мисля си. Те наистина съществуват и стореното на кучето ти за тях е нищо.

Следва дълга и напрегната тишина. Представям си какви са мислите му. „Кучето ми е било измъчвано заради мен.“ Обзема го вина, омаломощаваща и ужасна. Лио прочиства гърлото си.

— Кой друг, Смоуки?

Поемам си въздух и му разказвам. За Елейна и Джеймс. Пропускам частта с болестта на Елейна. Когато приключвам, Лио е мълчалив. Изчаквам го.

— Ще се оправя — заявява той, но няма нищо вярно в твърдението му. Поне ми показва, че разбира.

Отново изричам същите думи, които започвам да намразвам:

— Обади ми се, ако имаш нужда от мен.

— Добре.

Затварям и за момент просто стоя в кухнята. Хванала съм се за челото. Не мога да изгоня образа от главата си. Молещите очи. Какво направих…? Отговорът също е ужасен, и то изключително, защото кучето никога няма да научи истината.

Нищо. Не си сторил нищо лошо.

— Значи наистина са надули музиката — казва Кали.

— Да. Исках да знаеш. Внимавай.

— Ти също, сладкишче.

— Не се тревожи.

Затварям, отивам на кухненската маса, сядам на нея и се хващам за главата. Това е най-лошият ден от доста време насам. Чувствам се победена, тъжна и празна. Също така и самотна.

Кали има дъщеря си, Алън има Елейна. А аз?

Заплаквам. Чувствам се глупава и слаба, но плача, защото не мога да спра. Плача доста дълго и това ме разгневява. Бърша лице с ръце и се насилвам да се стегна.

— Стига — изръмжавам на себе си. — Вината е изцяло твоя. Ти също не им позволи да са при теб, когато беше наранена, така че, ако искаш да виниш някого, вини себе си.

Гневът се натрупва в мен и аз съм доволна от това. Очите ми пресъхват. Джак-младши и приятелчето му се ебават със семейството ми. Намесват се в личния им живот и ги нараняват по възможно най-интимния начин.

— Вече са мъртво месо — казвам на празната къща. Това ме кара да се усмихна. След всички тези месеци продължавам да съм луда и да говоря на стените.

Това е, осъзнавам. Новото ми аз. Така и ще бъде. Драконът отново се пробужда в мен, виждам черния влак и мога да държа оръжието си, но вече не съм онова нормално създание както преди. Някак си съм разбъркана отвътре. Имам ново качество: чупливост. Чуждо е за мен и не го харесвам, но въпреки това е там.

Качвам се по стълбите към спалнята ми. Толкова съм изморена, че имам чувството, че влача вериги след себе си. Преживях толкова много емоции.

Подминавам малкия домашен офис, който Мат направи за двама ни, и нещо ме кара да се спра и да надникна в него. Виждам компютъра ми, който е покрит с прах и неизползван от месеци. Чудя се.

Сядам пред него и го чакам да се включи. Дали още имам интернет? Не помня как го плащах. Отварям браузър и виждам, че имам. Облягам се на мястото си за момент и гледам иконата на десктопа, която ще ме отведе до електронната ми поща. Мисля.

Цъкам два пъти върху нея и програмата се отваря. Колебая се за миг, след което натискам бутона „Провери пощата“. Започват да се зареждат всякакви неща. Имейли и спамове, трупани месеци наред. Онова, което смятах, че ще намеря, също е там. Последното писмо, изпратено само преди час. Темата е: Колко струва кучето на витрината?[15]

Чувствам как омразата ми към него ме изпълва с енергия.

Отварям имейла и зачитам.

Безценна ми Смоуки,

Сигурен съм, че вече си разбрала, че съм мъж на думата си. Кали Торн се запозна с дъщеря си, а съпругата на Алън Уошингтън ще се чуди дали ще умре. Бедният Лио се сблъска с ненавременната кончина на най-добрия приятел на човека. Що се отнася до младия Джеймс… е… докато пиша това писмо, гледам Роза. Малко е зле, за да я ползва човек, но ще се изумиш от ефикасността на течностите, с които обработват мъртвите. Очите ѝ ги няма, но косата ѝ още е прекрасна. Моля те да предадеш думите ми на Джеймс, ще го направиш, нали?

Мисля, че отмъщението е най-успешният начин да наточиш меча си, какво ще кажеш? Помисли си. Ако не си смятала така преди, сега определено ще се съгласиш. Вече всички желаете кръвта ми! Вероятно някои от вас дори ще ме сънуват. Мен, молещ за милост, която няма да получа. А вие ще ми осигурите куршум в главата вместо килия в затвора.

Но не забравяйте, че монетата има две страни, а аз искам да вдигнем залозите. Искам да изясня нещо, ако още не сте го разбрали: нищо, което ви е скъпо, не е в безопасност.

Преследвайте ме добре, защото, докато съм навън, свободен да бродя из горите и покрайнините на цивилизацията, ще взимам и ще взимам, и ще взимам от вас. Нещата, които съм ви отнел сега, ще ви се сторят маловажни.

Всяка седмица, в която се проваляте, ще взимам по нещо от всеки от вас. Ще отнема отдавна изгубената дъщеря и внука на Кали Торн. Ще отнема съпругата на Алън. Ще убия майката на Джеймс. И така нататък, докато всички не заживеят твоя живот, Смоуки. Докато всичко, което обичат, не изчезне, докато къщите им не са празни и не останат само с едно нещо: ужасния факт, че всичко се е случило заради това, което са и което правят.

Надявам се, че вече сте разбрали, че съм човек на думата си. Надявам се и тази заплаха да ви даде достатъчен стимул, за да сте фокусирани. Нуждая се от вас, от всички вас, искам да сте в кондиция. Искам да имате очите на убиец.

Сега вървете и дайте всичко от себе си. Имате една седмица. През това време нещата, които обичате, са в безопасност. След това ще започна да ям световете ви и душите ви постепенно ще замрат.

Чувствате ли вълнението? Аз да. Късмет.

От Ада,

Джак-младши

П.С. Агент Торн, вероятно се чудиш дали съм ти отнел нещо. В интерес на истината, си мислиш, че без да искам съм ти направил услуга. В определен смисъл може и така да е. Но помисли по-добре. Вероятно просто съм ти напомнил какво си изгубила завинаги. Разгада ли го вече? Какво си изгубила?

Стоя в празния си дом и гледам написаното доста дълго време. Не съм нито тъжна, нито гневна. Вместо това съм изпълнена с онова, което желаят от мен.

С увереност.

Ще умра, преди някой от малкото ми семейство да свърши като мен: да плаче и да си говори сам.