Човекът сянка

2

Все още ли сънуваш същите три съня?

Това е една от причините да имам доверие на назначения ми психотерапевт. Той не си играе с ума ми, не увърта, нито се опитва да ме обърка и да ме изиграе. Кара я направо — атакува ме директно. Колкото и да се оплаквам и да страдам от опитите му да ме излекува, уважавам методите му.

Името му е Питър Хилстед и е много далеч от Фройд стереотипа. Малко по-нисък е от метър и осемдесет, с тъмна коса, красиво лице — също като на фотомодел — и тяло, за което закопнях, когато го посетих за първи път. Очите му са най-уникалното нещо в него. Цветът им е електриково синьо, каквото досега не бях виждала в брюнет.

Въпреки че прилича на филмова звезда, никога не съм си представяла, че мога да имам нещо повече с него. Когато съм в компанията му, не си мисля за секс. Мисля за себе си. Той е един от малкото хора, на които наистина им пука за онези, с които работи. Не изпитваш никакво съмнение за загрижеността му, когато си с него. Когато разговаряме, нямам усещането, че умът му се рее някъде другаде. Дарява те с пълното си внимание. Кара те да се чувстваш като най-важното нещо в малкия му кабинет. Точно това ме възпира да си падна по него, колкото и изумително красив да е. Когато съм в компанията му, не мисля за него като за мъж, а като за нещо много по-ценно: огледало на душата ми.

— Същите три — отговарям аз.

— Кой сънува снощи?

Помествам се едва, не ми е удобно. Знам, че забелязва това, и се чудя какво ли си мисли. Винаги преценявам и премислям. Не мога да се спра.

— Онзи, в който Мат ме целува.

Психотерапевтът кима.

— Успя ли да заспиш след това?

— Не. — Поглеждам го, без да отроня и дума, докато ме чака да му отговоря. Днес не е един от дните, в които съм отзивчива.

Доктор Хилстед ме наблюдава, подпрял брадичка на ръката си. Очевидно обмисля нещо — прилича на мъж, застанал на кръстопът. Знае, че по който и път да поеме, няма да може да се върне назад. Минава почти минута, след която се отпуска на стола си, въздиша и потърква горната част на носа си.

— Смоуки, наясно ли си, че не съм особено уважаван сред моите колеги?

Стряскам се от тази нова за мен информация и от факта, че ми разкрива подобно нещо.

— Ъъ, не. Не знаех.

Той се усмихва.

— Истина е. Имам някои доста спорни възгледи относно професията си. Основният е, че според мен не разполагаме с истинско решение за справяне с проблемите на разума.

Как, по дяволите, трябва да отговоря на това? Психотерапевтът ми се опитва да ми обясни, че избраната от него професия няма възможност да лекува ментални проблеми? Това не е особено обнадеждаващо.

— Ясно ми е защо на останалите подобно твърдение не им харесва.

Това е най-добрият отговор, който мога да измисля за толкова кратко време.

— Не ме разбирай погрешно. Не казвам категорично, че професията ми не е способна да лекува ментални проблеми.

Мисля, че това е другата причина, поради която имам доверие на доктор Хилстед. Изключително проницателен е, а умът му е остър като бръснач. Това не ме плаши. Разбирам го — онези, които знаят как да проведат качествен разпит, притежават същата дарба. Те провокират разпитвания и предвиждат мислите му.

— Не. Имам предвид, че науката си е наука. Тя е точна. Гравитацията означава, че когато изпуснеш нещо, то пада. Две плюс две винаги е четири. Непроменливостта е същината на науката.

Обмислям думите му и кимам.

— След като изяснихме всичко това, отговори ми на следния въпрос: какво прави професията ми? — Доктор Хилстед жестикулира с ръка. — Какво представлява подходът ни към проблемите с разума? Тук не говорим за наука. Поне не все още. Не сме стигнали до момента, в който две плюс две е четири. Ако бяхме, щях да излекувам всеки пациент, който мине през вратата ми. Щях да съм наясно, че в случай на депресия трябва да постъпя така, така и така, и винаги щях да постигам положителен резултат. Щеше да има закони, които никога нямаше да се променят. Тогава щеше да е наука. — Усмихва се накриво. Може би малко тъжно. — Не мога да излекувам всеки пациент. Не мога да излекувам дори половината от тях. — Млъква за миг, след което поклаща глава. — Какво правя аз, какво представлява професията ми? Тя не е наука. Тя е съвкупност от методи, които мога да опитам, повечето от които са проработвали преди повече от веднъж. Предвид това си струва да се приложат отново. Но стигаме дотам. Изложих мнението си публично и… Не получих бурни овации от повечето от колегите си.

Обмислям добре последните му думи, преди да отговоря.

— Разбирам защо. В някои части на Бюрото се набляга повече на имиджа, отколкото на резултатите. Вероятно същото важи и за психиатрите, които не те харесват.

Той се усмихва отново, усмивката му е някак си изморена.

— Както винаги си изключително прагматична, Смоуки. Поне за нещата, които не касаят теб.

Потръпвам вътрешно. Това е една от любимите техники на доктор Хилстед, използва нормалния разговор като прикритие за откровените си забележки, които изстрелва към мен. Като ракетата, която току-що насочи в моя посока: имаш остър ум, Смоуки, но не го използваш, за да разрешиш проблемите си. Ауч. Истината боли.

— Ето ме тук, независимо какво смятат другите за мен. Аз съм един от най-уважаваните психотерапевти, що се отнася до ФБР агенти. Защо мислиш, че е така?

Той ме поглежда отново и чака да му отговоря. Знам, че цели нещо с въпроса си. Доктор Хилстед никога не говори празни приказки. Затова обмислям внимателно отговора си.

— Предположението ми е, че защото си много добър. „Добър“ винаги е за предпочитане в моята работа, отколкото „изглежда добър“.

Отново онази лека усмивка.

— Точно така. Постигам резултати. Това не е нещо, с което се хваля наоколо, и не се превъзнасям по себе си всяка вечер, преди да си легна, но е истина.

Думите му са изречени с нормален, неарогантен тон, характерен за един професионалист. Разбирам го. Тук не става въпрос за скромност. Когато попиташ някого в напрегната ситуация дали знае как да стреля с оръжие, искаш да ти отговори честно. Ако не го бива, би искал да знаеш, а и той би искал да си наясно с това, защото куршумът може да убие един лъжец също толкова ефективно, колкото и един честен човек. Трябва да си наясно със силните и слабите му страни, когато ножът опре до кокала. Кимам и той продължава.

— Ето това е от значение във всяка военна организация. Дали можеш да постигаш добри резултати. Мислиш ли, че е странно, че приемам ФБР за военна организация?

— Не. Навън се води война.

— Знаеш ли какъв е основният проблем на всяка военна организация?

Започвам да се отегчавам, да ставам нетърпелива.

— Не.

Психотерапевтът ми ме поглежда с неодобрителен поглед.

— Помисли, преди да отговориш, Смоуки. Моля те, не ме разочаровай.

Решавам да се съобразя със смъмрянето му. Говоря бавно, когато отговарям:

— Предположението ми е, че са… служителите.

Той ме посочва с пръст.

— Бинго. А сега ми отговори защо?

Отговорът изплува в главата ми както в моментите, когато работя по някой случай и мисля сериозно над него.

— Заради онова, което виждаме.

— А-ха. Отчасти. Аз го наричам „виж, направи, изгуби“. Това, което виждаш, което правиш и което губиш. Става въпрос за триумвират. — Психотерапевтът ми брои на пръстите си. — В силите на реда виждаш най-лошите неща, на които са способни човешките същества. Правиш неща, които никой човек не бива да прави: от работата с мъртви тела до — в някои случаи — убиването на други хора. Губиш неща, независимо дали са неосезаеми като невинността и оптимизма, или са реални като партньор или… семейство.

Поглежда ме с поглед, който не мога да разчета.

— Тук се намесвам аз. Излизам на сцената заради този проблем. Той ми пречи да върша работата си по начина, по който трябва да се върши.

В момента съм също толкова озадачена, колкото и заинтригувана. Поглеждам го, това е сигнал да продължи и той въздиша. Въздишка, която съдържа неговото собствено „виж, направи, изгуби“, и се чудя за другите хора, които стоят срещу това бюро, в този стол. Другите страдания, за които слуша и отнася у дома си.

Опитвам се да си представя доктор Хилстед, докато го гледам, как стои в дома си. Знам основното за него, проверих го от любопитство. Досега не се е женил, живее в двуетажна къща с пет спални в Пасадена. Кара спортно „Ауди“ — докторите обичат високоскоростните автомобили, което говори достатъчно за личността им. Това са просто факти. Те не могат да дадат ясна представа какво се случва, когато влезе в дома си и затвори вратата след себе си. Дали е ерген, който се храни с полуготови храни? Или си готви, пие червено вино на огромна маса и слуша Вивалди? Възможно е да се прибира у дома, да се съблича чисто гол и да нахлузва на косматите си крака обувки на високи токчета, след което да се захваща с домакинската работа.

Тази мисъл ми харесва, имам нужда от малка доза хумор. В последно време се наслаждавам на всеки миг, в който мога да се усмихна. Опитвам се отново да се съсредоточа върху онова, което ми казва.

— Ако в един нормален свят някой преживее онова, което си преживяла ти, никога няма да успее да се възстанови, Смоуки. Ако беше обикновен човек на обикновена работа, щеше завинаги да стоиш настрана от оръжия, убийци и мъртъвци. Вместо това моята работа е да ти помогна да се върнеш към тези неща. Това се очаква от мен. Да се справя с наранената психика и да я върна обратно на бойното поле. Може да ти звучи мелодраматично, но е точно така.

Доктор Хилстед се навежда напред и аз усещам, че сме стигнали до развръзката — напът съм да разбера смисъла на цялата му тирада.

— Знаеш ли защо съм съгласен да върша тази работа? След като знам, че тя връща хората там, където са били наранени. — Той млъква за момент. — Защото деветдесет и девет процента от пациентите ми искат точно това.

Психотерапевтът ми докосва отново горната част на носа си и поклаща глава.

— Мъжете и жените, с които работя, имат някакви психически проблеми, които желаят да бъдат поправени, за да могат да се върнат отново на бойното поле. Истината е, че в повечето случаи мотивацията на тези хора е именно да се върнат обратно. Знаеш ли какво се случва с повечето, които не го правят? Понякога нещата се развиват добре. В повечето случаи обаче се превръщат в пияници. След това се самоубиват.

Той ме поглежда, докато изрича последната част от лекцията си, и аз ставам параноична, започвам да си мисля дали не може да прочете мислите ми. Нямам представа накъде се опитва да ме отведе. Чувствам се извадена от равновесие, леко разтърсена и ми е неудобно. Всичко това ме разгневява. Сприхавият ми нрав е наследен от ирландската ми майка — ядосвам се бързо и виня другите за това.

Доктор Хилстед се пресяга към лявата част на бюрото си, взема една дебела папка, която не съм забелязала досега, слага я пред себе си и я разгръща. Присвивам очи и се изненадвам, когато виждам името си на етикета.

— Това е досието ти, Смоуки. Разполагам с него от известно време и съм го чел повече от веднъж. — Започва да разгръща страниците и да обобщава на глас написаното на тях. — Смоуки Барет, родена 1968-а. Жена. Диплома по криминология. Започва работа в Бюрото през 1990-а. Завършва школата в Куантико, най-добра във випуска си. Назначена като помощник в случая „Черният ангел“ във Вирджиния през 1991 г. — административна работа. — Докторът ме поглежда. — Не остана зад бюрото си, нали?

Поклащам глава и си спомням. Разбира се, че не останах. Тогава бях на двадесет и две, по-зелена от зеленото. Вълнувах се, че ще бъда агент, бях толкова щастлива, че съм част от голям случай, макар моята работа да беше само зад бюро. По време на един от брифингите нещо ми направи голямо впечатление, нещо в показанията на свидетеля, което не ми се стори правилно. Все още се въртеше в главата ми, когато си легнах вечерта. Събудих се в четири сутринта с прозрение — през следващите години това щеше да ми стане навик. Нещото се оказа разковничето за разрешаването на случая. Свързано беше с посоката, в която се отваряше един прозорец. Дребна, лесно забравима подробност, която никой не беше забелязал, но благодарение на нея спипахме убиеца.

По това време приписах заслугите на късмета, а не на себе си. Истинският късмет обаче беше ръководещият операцията — специален агент Джоунс, който беше един от рядко срещаните шефове. Той не се опияняваше от славата и отчиташе заслугите на всеки. Дори на един зелен агент, който на всичкото отгоре беше жена. Въпреки това бях заек, затова поработих още малко на бюро, но нещата започнаха да се развиват доста бърза от тогава насетне. Започнаха да ме подготвят за НЦАЖП — Националния център за анализ на жестоки престъпления, подразделение на ФБР, което се занимава с най-лошото от най-лошото — под зоркото наблюдение на специален агент Джоунс.

— Назначена в НЦАЖП три години по-късно. Това е доста голям скок, нали?

— Статистически погледнато, агентите, които биват назначавани в НЦАЖП, имат десет години стаж в Бюрото. — Не се хваля. Истина е. Доктор Хилстед продължава да чете: — Разрешаваш още няколко случая, получаваш чудесни отзиви от началството. След това си назначена за координатор на НЦАЖП в Лос Анджелис през 1996-а. Възложено ти е да събереш местен екип и да оправиш взаимоотношенията между Бюрото и местните служби на реда, които твоят предшественик е влошил. Някои хора може да си помислят, че това е понижение, но истината е, че са те избрали именно заради трудната задача. Точно там си започнала да блестиш истински.

Спомените ме връщат обратно в онова време. Блестя е точната дума. 1996-а е годината, в която смятах, че нищо не може да се обърка. В края на 1995-а ми се роди дъщеря. Бях назначена в офиса в Лос Анджелис — голяма крачка в професионалната ми кариера. Двамата с Мат бяхме в чудесни отношения, по-чудесни от когато и да било. Това беше една от годините, в които всяка сутрин се събуждах развълнувана и свежа.

Тогава се пресягах и намирах съпруга си до мен, където трябва да бъде.

Тогава всичко беше различно от сега. Започвам да се гневя на доктор Хилстед, че ми напомни, че направи настоящето ми още по-мрачно и по-безсмислено.

— Има ли някаква поука тук?

Той вдига ръка.

— Почакай още малко. Офисът в Лос Анджелис не се е справял особено добре. Дали са ти картбланш да промениш персонала и ти си избрала трима агенти от различни офиси в страната. По онова време всички са смятали, че си се спряла на неподходящи хора. Но в крайна сметка те доказаха противното, нали?

Подобно твърдение, казвам си аз, е омаловажаване на фактите. Въпреки това само кимам, все още съм разгневена.

— В интерес на истината, твоят екип е един от най-добрите в историята на Бюрото, нали?

— Най-добрият. — Не мога да се възпра. Гордея се с хората си и не съм способна да съм скромна, що се отнася до тях. А и това е самата истина. НЦАЖП, известен като „НЦАЖП Координационен“ или Офиса на смъртта, си върши перфектно работата. Точка по въпроса.

— Точно така. — Доктор Хилстед разгръща още няколко страници. — Много разрешени случаи. Още похвали от началството. Била си предложена да станеш първата действаща директорка в историята на Бюрото.

Всичко това е истина. Но психотерапевтът ми продължава да ме ядосва по причини, които не мога да разбера напълно. Просто знам, че съм разгневена, че ми кипи отвътре и ако продължава така, ще се пръсна.

— Има още нещо в досието ти, което ми привлече вниманието. Тук пише, че си изключително точен стрелец.

Доктор Хилстед ме поглежда и аз се чувствам като зашлевена, макар да не знам защо. Нещо се надига вътре в мен, нещо, което разпознавам като страх. Стискам здраво подлакътниците на стола, когато продължава:

— Досието ти твърди, че се нареждаш в челните позиции на най-добрите стрелци с пистолет в света. Това вярно ли е, Смоуки?

Вторачвам се в него и усещам как се вцепенявам. Гневът ми изчезва.

Аз и оръжия. Всичко, което доктор Хилстед говори, е истина. Мога да взема кой да е пистолет и да боравя с него, както другите хора вдигат чаша с вода или карат велосипед. При мен е инстинкт и винаги е било такъв. Макар да няма някаква основателна причина за това. Не съм имала баща, който е искал син и затова ме е научил да стрелям. Честно казано, татко ненавиждаше оръжията. За разлика от него аз съм много добра с тях.

Когато бях на осем години, баща ми имаше приятел, бивша зелена барета от Виетнам. Той наистина беше маниак на тема оръжия. Живееше в западнал апартамент в западнал квартал на Сан Фернандо Вали, който му отиваше чудесно. Всъщност и той си беше западнал човек. Въпреки това до ден днешен помня очите му: зорки и млади. Блеснали.

Името му беше Дейв и някак си успя да замъкне баща ми на стрелбището в един западнал район на Сан Бернардино Каунти. Татко ме взе със себе си може би с надеждата да не се задържаме много. Дейв го накара да изстреля няколко пълнителя. Аз наблюдавах случващото се, като носех антифони, които бяха прекалено големи за малката ми момичешка глава. Гледах ги двамата как държат пистолетите и се почувствах омаяна. Усетих притегателната им сила.

— Може ли да опитам? — изчуруликах аз.

— Не мисля, че това е добра идея, скъпа — отвърна татко.

— Ауу, я стига, Рик. Ще ѝ взема една малка двайсет и двойка. Нека постреля детето.

— Моля те, тате, може ли? — Бях с най-миловидната си физиономия, която знаех, че може да промени решението му. Той ме изгледа, на лицето му беше изписана вътрешната му борба, и въздъхна.

— Добре, но само няколко изстрела.

След малко Дейв се върна с двайсет и двойката — малко чудо, което пасна идеално в ръката ми. Донесоха ми стол, върху който да се кача. Дейв зареди оръжието, подаде ми го и застана зад мен под неспокойния поглед на баща ми.

— Виждаш ли мишената? — попита ме той и аз кимнах. — Избери си къде искаш да я улучиш. Не бързай. Дърпай спусъка бавно. Не го натискай рязко, защото ще подскочи в ръката ти. Готова ли си?

Мисля, че му отговорих, но истината беше, че едва чувах какво ми говори. Държах пистолет в ръката си и нещо се случваше вътре в мен. Нещо, което усещах, че е хубаво. Нещо, което ми харесваше. Погледнах към мишената в човешка форма, която въобще не ми изглеждаше далеч. Беше толкова близо, че имах чувството, че мога да я достигна, ако се протегна. Насочих оръжието си в нея, поех си въздух и дръпнах спусъка.

Бях едновременно изненадана и очарована от отката на малкия пистолет в малките ми ръце.

— Проклятие! — изграчи Дейв до мен.

Присвих очи към мишената и забелязах, че в центъра на главата се беше появила една малка дупка — точно там, където исках да бъде.

— Ти си естествен талант, млада госпожице — каза ми Дейв. — Опитай още няколко изстрела.

„Няколкото изстрела“ прераснаха в час и половина стрелба. През деветдесет процента от времето улучвах онова, в което се целех, и накрая осъзнах, че ще се занимавам с оръжия до края на живота си. Разбрах също така, че ще бъда добра в това.

Баща ми подкрепяше начинанието ми в последвалите години, макар че ненавиждаше оръжията. Предполагам, беше разбрал, че това е част от самата мен, която нямаше как да пренебрегне.

Каква е истината ли? Невероятно добра съм. Предпочитам да не се хваля и да не показвам публично способностите си, но когато съм сама, се превръщам в истинска Ани Оукли[2]. Мога да улуча пламъка на свещ и да пробия хвърлена във въздуха монета от четвърт долар. Веднъж на едно открито стрелбище взех топче за пинг-понг в ръката, с която държа пистолета. Пуснах го и извадих оръжието си. Успях да прострелям топчето, преди да падне на земята. Глупав номер, но изпитах голямо удоволствие от него.

Всичките тези спомени преминават през главата ми като на лента, докато доктор Хилстед ме гледа изпитателно.

— Истина е — отговарям аз.

Той затваря папката. Преплита пръстите на ръцете си и ме поглежда.

— Ти си изключителен професионалист. Определено си една от най-добрите жени агенти в историята на Бюрото. Преследваш най-лошите от най-лошите. Преди шест месеца мъж на име Джоузеф Сандс, когото се опитваше да заловиш, погна семейството ти, уби съпруга и дъщеря ти пред очите ти, а теб изнасили и измъчва. Благодарение на нечовешките си способности успя да се измъкнеш от ситуацията и да му отнемеш живота.

Вцепенението се е настанило в цялото ми тяло. Не знам към какво води всичко това и не ми пука.

— Тук се включвам аз, човек, в чиято професия две плюс две невинаги е четири и нещата невинаги падат, когато ги изпуснем. Опитвам се да ти помогна да се върнеш към всичко това.

Погледът му е изпълнен с искрено състрадание, изгаря ме и това ме кара да се извърна.

— Върша тази работа от доста дълго, Смоуки. А и ти ме посещаваш от известно време. Развил съм нюх към подобни неща също както вие, полицаите, имате интуиция. Моят нюх ми подсказва, че се опитваш да разбереш какво искаш: дали да се върнеш на работа, или да се самоубиеш.

Погледът ми среща неговия — неволно признание, че е прав. Вцепенението ме напуска и аз осъзнавам, че съм била изиграна — изиграна с невероятен финес. Той ми говори, размотава ме, опипва почвата, държа ме в неведение, след което изведнъж ме нападна. Без никакво колебание. И постигна своето.

— Не мога да ти помогна, ако не знам всичко, Смоуки.

Пак този състрадателен поглед, който е прекалено искрен, честен и добър за мен, очите му са като две ръце, които се протягат към духовното ми аз и се опитват да ме разтърсят здраво. Усещам парене от напиращите ми сълзи. Погледът ми е изпълнен с гняв. Доктор Хилстед иска да ме пречупи така, както аз бях пречупвала безброй престъпници в безброй стаи за разпити. Е, да го духа.

Психотерапевтът ми явно усеща това и ми се усмихва нежно.

— Добре, Смоуки, няма проблем. Но има още нещо.

Той отваря едно от чекмеджетата и изважда плик за улики. В началото не мога да видя какво има в него, но когато успявам, започвам едновременно да треперя и да се потя.

Пистолетът ми. Онзи, който носех години наред и с който застрелях Джоузеф Сандс.

Не мога да откъсна очи от него. Познавам го като собственото си лице. „Глок“, смъртоносен, черен. Знам колко тежи, какво е чувството да го държа — дори си спомням добре миризмата му. Стои си там и ме изпълва с премазващ страх.

Доктор Хилстед отваря плика и вади пистолета от него. Оставя го на бюрото пред нас. Поглежда ме отново, но този път погледът му е изпитателен, а не изпълнен със съчувствие. Няма намерение да се ебава повече с мен. Осъзнавам, че ми е скрил много по-голям заек в торбата си, отколкото съм смятала. По причини, които не разбирам, но той очевидно да, точно това е нещото, което ще ме накара да разкрия душата си. Собственото ми оръжие.

— Колко пъти си държала този пистолет, Смоуки? Хиляда? Десет хиляди?

Облизвам устните си, които са сухи като пясък. Не отговарям. Не мога да откъсна очи от глока.

— Вземи го и веднага ще напиша, че си готова за активна служба, ако това е нещото, което искаш.

Не мога да отговоря и не мога да откъсна поглед от пистолета. Част от мен е наясно, че се намирам в кабинета на доктор Хилстед, който стои срещу мен, но в момента съществуваме единствено аз и оръжието ми. Не чувам никакви звуци, в главата ми е настъпила странна, мъртва тишина, нарушавана единствено от туптящото ми сърце. Чувам го как бие тежко и бързо.

Отново облизвам сухите си устни. Просто се пресегни и го вземи, казвам си. Както доктор Хилстед отбеляза, правила съм го десетки хиляди пъти. Това оръжие е продължение на ръката ми, то е като дишането или мигането.

То просто си стои там, както и ръцете ми върху подлакътниците на стола.

— Давай. Вземи го. — Гласът му е станал твърд. Не е брутален, но е непоколебим.

Съумявам да махна едната си ръка от подлакътника на стола и влагам цялата сила на волята си, за да посегна напред. Тя не иска да се подчини и част от мен, една много малка част, която все още е разумна и спокойна, не може да повярва на случващото се. Действие, което за мен е било подобно на рефлекс, се е превърнало в най-трудното нещо на света.

По челото ми избива пот. Цялото ми тяло се тресе, пред очите ми започва да става черно. Трудно ми е да дишам, усещам как започвам да се паникьосвам, обхваща ме клаустрофобия, нещо ме притиска, задушава ме. Ръката ми се тресе като дърво под напора на ураган. Мускулите ми се гърчат като торби, напълнени със змии. Пръстите ми се доближават все повече и повече до пистолета, докато не достигат точно над него. Започвам да се треса още по-сериозно, потта е обляла цялото ми тяло.

Скачам от стола, който пада зад мен, и изкрещявам.

Крещя и се удрям по главата с ръце. Започвам да плача и в този момент осъзнавам, че той е успял. Пречупил ме е, разтворил ме е, извадил е вътрешностите ми. Знам, че го прави, за да ми помогне, но това не ме успокоява, защото точно сега всичко е болка, болка, болка.

Отдръпвам се от бюрото му, опирам се в стената и се плъзвам по нея. Осъзнавам, че хленча пронизително. Звукът е ужасен. Причинява ми душевна болка. За съжаление, е звук, който съм чувала прекалено много пъти. Това е звукът на оцелял, осъзнал, че все още е жив, но всичко, което е обичал, вече го няма. Чувала съм го от майки, съпрузи и приятели, чувала съм го, когато са идентифицирали тела в моргата или са получавали новините за смъртта от собствената ми уста.

Учудващо е, че не съм засрамена, но няма място за срам. Болката ме е погълнала изцяло.

Доктор Хилстед се е приближил до мен. Не би ме прегърнал или докоснал — това не е присъщо за един добър психотерапевт. Въпреки това го усещам. Той е наведеното петно пред мен, което в този момент мразя от дъното на душата си.

— Говори с мен, Смоуки. Кажи ми какво се случва.

Гласът му е изпълнен с искрена нежност, която надига нова вълна на гняв в мен. Едва съумявам да му отговоря през хлипанията си.

— Не мога да живея така не мога да живея така, без Мат, без Алекса, без любов без живот всичко го няма всичко го няма и…[3]

Устата ми образува буквата О. Мога да го усетя. Поглеждам тавана, сграбчвам се за косата и успявам да откъсна два кичура от корените, преди да припадна.