Човекът сянка

16

Джени ме завежда бързо в болницата, не спира на стоповете и използва сирената си за червените светофари. Никоя от двете ни не проговаря през целия път.

Намирам се до леглото на Бони, гледам я и тя ме гледа. Отново съм изумена от приликата ѝ с майка ѝ. Това ме дезориентира; току-що съм гледала как Ани умира, а ето я тук, пред очите ми, жива чрез дъщеря си.

Усмихвам ѝ се.

— Казаха ми, че си питала за мен, скъпа.

Бони кима, но не говори. Осъзнавам, че за момента няма да изрече нищо повече. Шокираният оцъклен поглед си е отишъл от очите ѝ, но нещо друго се е наместило там и е пуснало корени. Нещо тежко, безнадеждно и далечно.

— Трябва да ти задам два въпроса, скъпа. Съгласна ли си?

Тя ме поглежда преценяващо. Неспокойно. Но кима.

— Лошите мъже бяха двама, нали?

Страх. Устната ѝ започва да трепери. Но кима.

Да.

— Добре, скъпа. Още само един въпрос и повече няма да говорим за това. Видя ли лицата им?

Бони затваря очи. Преглъща. Отваря ги отново. Поклаща глава.

Не.

Въздишам. Не съм изненадана, но това ме ядосва. Има достатъчно време да се отдам на гнева си по-късно. Взимам ръката на Бони в своята.

— Съжалявам, скъпа. Искала си да ме видиш. Не е необходимо да говориш, ако не можеш. Просто ще ми показваш, нали?

Детето продължава да ме гледа. Явно търси нещо в очите ми, някакво уверение. От изражението ѝ не мога да преценя дали го намира, или не. Но кима.

Пресяга се и ме хваща за ръката. Чакам, но тя не прави нищо друго. Тогава разбирам.

— Искаш да дойдеш с мен?

Тя кима отново.

Милион мисли изникват като гъби в главата ми. Една от тях е колко съм неспособна да се грижа за себе си, камо ли и за нея. Другата е, че имам случай и не знам кой ще я гледа. Осъзнавам, че нищо от това няма значение. Усмихвам ѝ се и стискам ръката ѝ.

— Трябва да свърша някои неща, но когато съм готова да напусна Сан Франциско, ще дойда да те взема.

Тя продължава да се взира в очите ми. Явно е намерила онова, което търси. Стиска ме за ръката и я пуска. Извърта глава на възглавницата и затваря очи. Оставам още известно време при нея и само я гледам.

Излизам от болничната стая със знанието, че нещо в живота ми се е променило. Чудя се дали е за добро, или за зло, но осъзнавам, че няма никакво значение. Тук не става въпрос за добро, за зло или за нещо средно. Става въпрос за оцеляване. Двете с Бони се опитваме да сторим точно това — да оцелеем.

Насочваме се обратно към участъка. В колата е тихо като в гробница.

— Ти ли ще я вземеш? — пита Джени.

— Аз съм всичко, което ѝ е останало. Може би тя също е всичко, което е останало и на мен.

Дженифър кима с глава и на лицето ѝ се появява лека усмивка.

— Това е много добре, Смоуки. Наистина много добре. Не е особено желателно за дете на нейната възраст да попадне в системата. Прекалено е голяма. Никой няма да я осинови.

Обръщам се към нея. Усещам нещо скрито зад думите ѝ. Някакво подводно течение. Намръщвам се. Тя ме стрелва с изпълнен с напрежение поглед. След което въздиша и се отпуска.

— Аз съм сираче. Родителите ми починаха, когато бях на четири, и израснах в системата. Никой не изглеждаше заинтересуван да осинови китайче по онова време.

Шокирана и изненадана съм.

— Нямах представа.

Тя свива рамене.

— Не е нещо, с което да се хвалиш. Сещаш се: „Здрасти, аз съм Джени Чанг и съм сираче“. Не ми се иска да говоря по темата. — Поглежда ме сериозно, като така ми показва, че този момент също не е изключение. — Ще кажа само това: правиш нещо много добро. Нещо чисто.

Обмислям думите ѝ и осъзнавам, че са истина.

— И аз мисля, че е правилно. Ани я е оставила на мен — или поне така чувам. Все още не съм виждала завещанието ѝ. Вярно ли е, че го е оставил до трупа ѝ?

— Да. Можеш да го намериш в досието ѝ.

— Прочете ли го?

— Да. — Джени отново млъква за миг. Поредната от изпълнените ѝ с размисли пауза. — Оставила е всичко на теб, Смоуки. Дъщерята е истинската наследница, но е посочила теб като изпълнител на завещанието и като неин попечител. Вероятно сте били много добри приятелки.

Изпитвам болка при тези думи.

— Тя ми беше най-добрата приятелка. Още от гимназията.

Джени остава мълчалива за известно време. Когато проговаря, казва само едно нещо, което е изпълнено с целия смисъл, който трябва да ми предаде:

— Да го еба.

Еби това и еби света, и еби несправедливостите, и случилото се с дъщеря ти, и с децата, които постоянно биват убивани, и еби всичко, докато не пукне и не бъде заровено, и не се превърне в прах, и прахта не изчезне завинаги. Точно това иска да ми каже.

Отвръщам ѝ по подобен начин:

— Благодаря.