Дяволски кости

10

Лараби и Хоукинз потеглиха с микробуса. Слайдъл ми предложи да пътувам с него, но като знам каква мръсотия е в колата му — отказах. Очевидно не съм така толерантна като Риналди, затова се качих в собствената си кола.

Двайсет минути след като напуснах съдебномедицинската лаборатория, се отправих по Стийл Крийк Роуд. Следвах инструкциите на Хоукинз, завих на югозапад по Шоптън Роуд, пресякох Амхор Крийк, след което последваха множество завои през няколко малки горички, които засега бяха пощадени от брадвите на строителните предприемачи. Въпреки че не можех да определя къде точно се намирам, имах усещането, че резерватът „Макдауъл“ е някъде на юг, а Гастон Каунти — на запад.

Завих още веднъж наляво и забелязах полицейската кола, а зад нея — неспокойните сини води на езерото. Един униформен полицай беше приседнал на задната част на колата. Спрях на банкета и се отправих към него.

Уайли е едно от единайсетте езера по продължението на река Катауба, простира се от язовира Маунтън Айлънд на север до язовира Уайли на юг. Погледнато на картата, то прилича на силно разклонена вена, която като змия се извива от Тар Хийл до Палмето Стейт.

Въпреки че на югозападния бряг е построена атомна електроцентрала, районът около езерото е изпъстрен със скъпи жилищни квартали — Ривър Хилз, Палисейдз6, Санктчуъри7.

Ограда срещу кого? Често си задавах този въпрос. Убежище от какво? От фосфоресциращия костур и осмокраките жаби ли?

Каквато и да беше заплахата, в тази част на езерото нямаше укрепени сгради зад високи огради. И двете къщи, покрай които минах, бяха облицовани с пластмасови плочи, имаха алуминиеви сенници и ръждясали навеси. Някои приличаха повече на бараки, останки от онова време, когато гражданите на Шарлот се изнесоха „към реката“, за да избегнат шумотевицата на градския живот. Само ако знаеха какво е положението сега.

Когато ме забеляза, полицаят се изправи и застана като на пост. Имаше мършаво лице и слабо тяло, а черните му очила бяха като взети от „Матрицата“. От пет метра успях да прочета името му — Радке, върху малката метална плочка на десния джоб на ризата му.

Махнах му за поздрав. Не ми отвърна.

На брега на езерото, зад Радке, забелязах нещо голямо, увито в найлон.

Казах му името си и обясних коя съм. Радке малко се поотпусна и посочи с глава към купчината на брега.

— Трупът е там. Това заливче като магнит привлича всякакви боклуци.

Вероятно на лицето ми се е изписало нещо. Учудване? Упрек?

Радке се изчерви и скръсти ръце на гърдите си.

— Нямах предвид жертвата. Исках да кажа, че тук водата изхвърля много неща. Има много силно подводно течение на това място.

Обърнах поглед към езерото. По празниците, когато времето е хубаво, тук е пълно с лодки. Днес няколко се носеха плавно по водата.

— Претърсихте ли околността?

— Обходих брега, по двайсетина метра в двете посоки. Огледах между дърветата. Нищо необичайно.

Тъкмо щях да задам следващия си въпрос, когато чух шум от мотор на кола, след това — хрущенето на чакъл. Обърнах се и видях един форд „Таурус“ да паркира съвсем близо до бронята на моята мазда.

Двете врати се отвориха. Риналди се измъкна от едната и закрачи към нас, изправен като бастун. Слайдъл излезе с пухтене от другата врата и тежко запристъпя след Риналди. Марковите му очила проблясваха всеки път, когато главата му се поклащаше наляво-надясно.

— Добър ден — Слайдъл кимна на Радке.

В отговор Радке също кимна.

Още кимвания. Риналди — Бренан. Бренан — Риналди.

— Какво имаме тук? — Слайдъл оглеждаше езерото, брега, гората и преценяваше обстановката.

— Обезглавен труп.

— Това вече го чухме.

— Един мъж го открил, докато разхождал кучето си.

— Голям късметлия.

— Според мен кучето е късметлия.

— Отбеляза ли това в доклада си, Радке?

— На кучето му беше все едно дали ще го споменем в доклада или не.

Слайдъл не обърна никакво внимание на тези приказки.

— Какво каза, че е правил на брега?

— Ами просто си е свършило работата.

Марковите очила се приближиха до очилата от „Матрицата“.

— Много смешно, Радке. Това, дето го каза за кучето. Обаче проблемът е в това как подбираш момента. Трябва да се упражняваш повече. Планирай шегичките си така, че да не ми губят времето.

Радке сви рамене и извади един бележник.

— Мъжът се казва Фандърбърк. Живее нагоре по пътя. Разхожда кучето си в седем сутринта, по обяд и после отново около шест следобед. Каза, че трупът се е появил във вторник, между сутрешната и обедната разходка.

— Той проверил ли е какво има в найлона?

— До днес — не. Помислил си, че е боклук. Освен това кучето е искало да си подремне — настъпи кратка пауза. — Казва се Диггър.

— Ще си го запиша.

— С две „г“. — Беше абсолютно сериозен.

Радке ми харесваше.

— Той ли е отворил найлона?

Радке поклати глава.

— Видял един крак да се подава и се обадил на 911.

Оставих мъжете да си говорят и тръгнах към тялото, опитвах се да запечатам обстановката в съзнанието си.

Земята беше спечена и много твърда. Гъстата борова гора стигаше на около два метра от брега. Самата брегова линия беше стръмна, кална и покрита с боклуци.

Огледах внимателно разхвърляните предмети — кутийки от бира и безалкохолно, обвивки от сандвичи, найлонови опаковки за половин дузина бутилки бира, една подгизнала маратонка, парче стиропор, омотана корда за риболов.

Трупът лежеше върху, а не под боклука, и изглеждаше покъртително малък на фона на езерото и небето. Мухите се въртяха над синия найлон, сякаш танцуваха някакъв побъркан балет.

Сложих ръкавиците си, приближих се и клекнах. Бръмченето на мухите стана още по-силно, спускаха се напред-назад, а телата им блестяха в зелено на слънчевата светлина.

Повечето хора се отвращават от мухите. И с пълно право. Също като тези, които се блъскаха в лицето и косата ми, повечето видове мухи се хранят с гниеща органична материя. И не са особено взискателни към менюто си. Все им е едно дали са фекалии, или шоколадови бонбони — всичко става за ядене. Същото се отнася и до месото — човешко или някакво друго.

Въпреки че са отвратителни, все пак има полза от тези мършоядни насекоми. Единственото, което правят, е да ядат и да се възпроизвеждат, но по този начин ускоряват процеса на разлагане на органичната материя. Играят ключова роля в програмата на природата за рециклиране, като работят усилено за това мъртвите отново да се превърнат в пръст. От гледна точка на специалиста по съдебна медицина мухите са безценни!

Но в този момент не им обърнах никакво внимание.

Както и не обърнах внимание на обекта на техния интерес. Забелязах само, че е обвит в син найлон. Не можех да преценя дали трупът нарочно е бил увит в найлона, или случайно се е омотал в него, докато е бил във водата.

Но липсата на миризма ми направи впечатление. Това беше твърде странно, като се имат предвид високите температури. Ако тялото беше престояло тук от вторник сутринта, вътре под найлона сигурно вреше и кипеше.

Изправих се и огледах непосредствено около трупа. Нямаше отпечатъци от обувки. Нито следи от автомобилни гуми. Нямаше и признаци трупът да е бил влачен.

Наблизо нямаше изхвърлени обувки или дрехи. Нито наскоро преобърнати камъни.

Нямаше я и главата.

След по-малко от минута шумът от мотор и гуми заглуши бръмченето на мухите.

Погледнах към пътя.

Лараби крачеше към мен, в едната си ръка носеше фотоапарат, а в другата — куфарчето с принадлежности за работа на терен. Хоукинз отваряше задните врати на микробуса. И двамата бяха облечени в найлонови гащеризони.

Когато Лараби дойде при мен, мухите направо полудяха.

— Мухи месарки. Мразя ги.

— Защо?

— Заради шума, който издават. Направо ме влудява.

Предадох на Лараби информацията, която Радке ни беше съобщил.

Съдебномедицинският следовател погледна часовника си.

— Ако Фандърбърк е прав, значи трупът е престоял тук приблизително четирийсет и осем часа.

— Четирийсет и осем часа на това място — казах аз и посочих земята.

Хората имат навика да местят труповете. Водата също. Периодът, в който е настъпила смъртта, можеше да варира от четирийсет и осем часа до четирийсет и осем дни.

И в двата случая обаче трябваше да има миризма.

— Точно така — съгласи се Лараби и отпъди една муха от челото си.

Докато Хоукинз правеше снимки, ние с Лараби тръгнахме да обходим брега. До нас вълните съвсем безучастно се плискаха в калния бряг.

Когато привършихме, навлязохме в гората, движехме се един до друг, търсехме с очите и краката си. Не забелязахме нищо подозрително. Главата я нямаше.

Когато се върнахме при тялото, Хоукинз все още правеше снимки. Слайдъл и Риналди бяха при него. И двамата държаха кърпички пред носовете си, въпреки че беше съвсем ненужно.

Едната кърпичка беше ленена, върху нея имаше монограм. Другата беше от червена изкуствена материя. Странно какви неща забелязва човек.

— Мисля, че това е достатъчно — каза Хоукинз и остави фотоапарата да виси на врата му. — Да го отворим ли?

— Отбележи върху найлона къде правиш разрезите. — Гласът на Лараби беше съвсем безучастен.

Предполагам, че и той също като мен вършеше всичко това без желание.

Когато Хоукинз се приближи до тялото, мухите се вдигнаха като облак.

Следователят извади молив и прокара черта по найлона, след това на същото място направи разрез. Ако се наложеше да се направи сравнение между това парче найлон и ролката, от която е бил отрязан, белегът, оставен от ножа на Хоукинз, можеше ясно да се разграничи от следата, оставена от убиеца.

Трупът лежеше със задните части нагоре, краката му бяха подпъхнати под него, а гърдите и лицето бяха обърнати към земята. Това — в случай че имаше лице. Тялото завършваше с чукан на нивото на раменете, покрит с яйца на мухи. В ануса също се забелязваше значителна активност на насекомите.

— Гол, както го е майка родила. — Думите прозвучаха през червената кърпичка.

Хоукинз отново започна да прави снимки. Ние с Лараби си сложихме маски и се приближихме.

— Изглежда млад — обади се Риналди.

Съгласих се. Имаше стройни крайници, слабо окосмяване по тялото, а по краката не се забелязваха подувания, мазоли, удебелени нокти или някакви други признаци на напреднала възраст.

Слайдъл се наведе настрани и надникна под надигнатите задни части.

— Всичко си му е на място.

Въпреки грубия израз наблюдението на Слайдъл беше правилно. Гениталиите бяха на зрял мъж.

— Без съмнение момчето е от бялата раса — отбеляза Риналди.

Кожата беше призрачнобяла, а нежните косъмчета — светлоруси.

Застанах на колене. Мухите отново затанцуваха. Лараби ги отпъди с ръка и клекна до мен.

Отблизо можех да видя светложълтата кост, която блестеше на мястото на отрязания врат. Месото беше ярко розово. В това имаше нещо странно.

— Раната изглежда червена като бифтек — Лараби изрече мислите ми на глас.

— Така е — съгласих се аз. — Главата не е паднала от само себе си. Била е отрязана. Ако смъртта е настъпила преди два дни, цялото тяло е учудващо добре запазено.

Лараби опипа нараняването на нивото на десетото ребро, в дясната мускулна маса, успоредно на гръбначния стълб.

— Имаш ли някаква представа какво може да е причинило това?

Лараби имаше предвид шестте назъбени успоредни линии, които се пресичаха от седма под ъгъл от деветдесет градуса.

— Може да се е получило при допир с нещо във водата… — Аз самата не вярвах на думите си.

— Възможно е — измърмори Лараби и огледа последователно двете обърнати нагоре длани. — Няма рани, получени при самоотбрана. Може би ще успеем да вземем добри пръстови отпечатъци — каза той и се обърна към Хоукинз. — Опаковай ръцете внимателно.

— И този труп е изплувал от водата? — попита Слайдъл.

— Да, не прилича на другите трупове, извадени от вода — съгласих се аз.

— Не е бил нападнат от водни хищници — отбеляза Лараби.

— Може би е престоял в езерото съвсем за малко.

Лараби сви рамене, очевидно беше съгласен с мен.

— Във всеки един случай няма нужда да проверяваме дали има вода в белите дробове. Ако не е бил изхвърлен от водите на езерото, то със сигурност не е дишал, когато е попаднал там.

— За какъв период от време говорим? — попита Слайдъл.

— Тялото е престояло на това място достатъчно дълго, за да го открият мухите и да снесат яйцата си. Някои от яйцата вече са се излюпили.

Малкото ларви, които забелязах, бяха току-що излюпени, освен това нямаше какавиди и празни обвивки.

— Можеш ли да го обясниш така, че и ние глупаците да разберем?

— Мухите са открили трупа след няколко минути, особено като се имат предвид огромните открити рани. До няколко часа са снесли яйцата си. Излюпването става след дванайсет до четирийсет и осем часа, в зависимост от температурата.

— Тези дни беше топло — отбеляза Риналди.

— Това би ускорила нещата.

— И какъв е изводът? — настоя Слайдъл, този път с известно раздразнение в гласа.

Струваше ми се, че нещо не е наред в разказаното от Фандърбърк. Не споделих мнението си с останалите.

— Не съм ентомолог — заявих аз. — Ще събера проби за анализ.

Освен липсата на миризма и слабата активност на насекомите имаше още нещо, което ме тревожеше. Ако тялото е било изхвърлено там, където лежеше сега, или ако е престояло за кратко време във водата, това можеше да обясни защо не е било нападнато от водни хищници. Но според думите на Фандърбърк то е било на брега от вторник сутринта. Животните наоколо би трябвало отдавна да са се възползвали от това изобилие на храна. Защо тогава нямаше никакви белези от тяхната активност?

Слайдъл тъкмо щеше да изкоментира нещо, когато двама криминолози се появиха от гората. Жената беше висока, с пухкави бузи и плитки, прихванати с фиби на главата. Мъжът беше загорял от слънцето и носеше скъпи маркови тъмни очила.

Лараби им разказа накратко за какво става въпрос. И на двамата не им се слушаха многословни обяснения. Напълно разбираемо. Чакаше ги дълъг следобед, в който щяха да събират и описват веществените доказателства и останките.

Изчакахме ги, докато поставяха маркерите, правеха снимки и измервания. След като подготвителната работа беше свършена, и двамата обърнаха поглед към съдебномедицинския следовател.

Лараби ме погледна и ме покани с жест.

Доближихме се до трупа, аз застанах при бедрата, а Лараби — при раменете.

Зад гърба си чух воя на моторница, която първо се приближи към нас, но после се оттегли. Няколко вълни се плиснаха в брега.

— Готова ли си? — Лараби беше свъсил мрачно вежди над маската.

Настъпи моментът на истината. Щяхме да обърнем тялото.

Кимнах.

Заедно преобърнахме трупа и го поставихме по гръб.

Всички присъстващи бяхме ветерани, отдавна свикнали с убийства, физическо насилие и всички други ужаси, които едно човешко същество може да причини на друго. Съмнявам се обаче, че някой от присъстващите бе виждал нещо подобно.

Риналди изрече това, което всички си мислехме в момента:

— Мили Боже!