Дяволски кости

2

— Наистина ли става въпрос за човешки останки? — попитах аз.

— Поне за един череп сме сигурни.

— Повече от един ли са?

— Съобщиха ми, че има такава вероятност, но полицията не иска да пипа нищо, преди да отидеш там.

— Браво, така трябва.

Сценарий първи: Гражданин попада на кости и звъни на 911. Полицаите идват, решават, че костите са стари, и започват да ги прибират и номерират. Резултат: Средата, в която са открити, е напълно разрушена. Впоследствие се налага да работя в пълен вакуум.

Сценарий втори: Кучета разравят таен гроб. Местният следовател пристига с лопата и чувал за трупа. Резултат: Липсващи кости. Когато останките достигнат до мен, голяма част от тях вече са се загубили.

Когато попадна в подобна ситуация, не пестя забележките си към никого. След всичките тези години най-после разбраха какво имам предвид.

Освен това провеждам семинари за медицинските следователи от Чапъл Хил и за полицаите от полицейското управление в Шарлот-Мекленбург относно техниките за изравяне на човешки останки.

— Полицаят каза, че там вони ужасно — добави Лараби.

Това не звучеше никак добре.

Грабнах една химикалка.

— Къде са открили останките?

— Грийнлийф Авеню в Първи район. Правят основен ремонт на къщата. Водопроводчикът разбил една стена и попаднал на някакво подземно помещение. Изчакай малко.

Чух шумолене на хартия, след това Лараби ми продиктува адреса. Записах го.

— От това, което разбирам — добави той, — водопроводчикът напълно е откачил.

— Мога да тръгна натам още сега.

— Чудесно.

— Ще се видим след трийсет минути.

Нещо в гласа на Лараби ми подсказа, че има проблем.

— Какво има? — попитах аз.

— Тъкмо започнах аутопсията на едно хлапе.

— Какво се е случило?

— Петгодишно момиченце, прибрало се от детската градина, изяло една поничка, оплакало се, че го боли коремчето, и се строполило на земята. Два часа по-късно починало в болницата. Направо да ти се скъса сърцето. Единствено дете в семейството, не е имало предишни заболявания и абсолютно никакви симптоми, докато не се случило това.

— Господи! От какво е починала?

— Сърдечна рабдомиома.

— Какво означава това?

— Огромен тумор в интравентрикуларната преграда. Среща се много рядко на нейната възраст. Децата с това заболяване обикновено си отиват още като бебета.

Горкият Лараби, предстоеше му да проведе един тежък разговор.

— Свърши с аутопсията — предложих аз. — Аз ще се заема със залата на ужасите.

Град Шарлот е започнал да се развива около една река и един път.

На първо място стои реката. Не е нито Мисисипи, нито Ориноко, но е достатъчно пълноводна, а по бреговете й са живеели много елени, мечки, бизони и пуйки. Прелитали огромни ята гълъби.

Хората, които живеели на източния бряг на реката сред увивните стъбла на дивия грах, я наричали Есуа Тароа — Великата река. На свой ред те били наричани Катауба — хората от реката.

Най-голямото село на племето Катауба се наричало Науваса и се намирало на брега на главния приток Шугар Крийк или Сугау. Названието означава „група колиби“ и близостта до водата не е била основната причина за изграждането му там. Науваса било разположено близо до основния търговски път на местните племена, така наречената Велика пътека на търговията. По този път се пренасяли стоки и храни от Големите езера през Северна и Южна Каролина до река Савана.

Селото Науваса черпело жизнените си сили от реката и търговския път.

Пристигането на чужденци на големи кораби сложило край на всичко това.

В знак на благодарност, че му помогнали да се върне на власт, английският крал Чарлз II подарил на осем от привържениците си земята на юг от Вирджиния и на запад до „Южните морета“. Новите господари на земите веднага изпратили хора да проучат и картографират владенията им.

През следващите векове заселниците пристигали на каруци, на коне, а някои вървели пеша толкова дълго, че обувките им се протривали. Германци, французи, хугеноти, швейцарци, ирландци и шотландци. Бавно и неумолимо пътят и реката престанали да са собственост на племето Катауба и преминали в ръцете на европейците.

Сламените колиби на местното население били заменени от дървените къщи и фермите на заселниците. Появили се кръчми, ханове и магазини. Църкви. Съдилища. И там, където Великата пътека на търговията се пресякла с друга, не толкова значителна пътека, възникнало новото селище.

През 1761 година Джордж III се оженил за немската дукеса София Шарлот от Мекленбург-Щрелиц. Очевидно седемнайсетгодишната булка е разпалила въображението на хората, живеещи между пътя и реката. А може би населението е искало да се подмаже на лудия английски крал. Няма значение какъв точно е бил мотивът им, важното е, че нарекли селището Шарлот, а областта — Мекленбург.

Но разстоянието и политическите процеси обрекли това приятелство на провал. Недоволството след жителите на американските колонии нараствало и те били готови да се разбунтуват. Областта Мекленбург не правела изключение.

През май 1775 година първенците на град Шарлот се събрали, ядосани на Нейно Величество, защото отказала официално да признае любимия им Куинс Колидж, както и били възмутени от факта, че британските войници стреляли по американците в Лексингтън, щата Масачузетс. Без излишна дипломатичност и без изискани фрази те съставили Мекленбургската декларация (наричана още Мек Дек) за независимост, в която се обявили за „свободен и независим народ“.

Точно така. Хората, написали Мек Дек, не си поплювали. Година преди Конгреса да се сети да напише каквото и да било, те вече били казали на стария Джордж да си гледа работата.

Останалата част от историята ви е позната. Революция, освобождаване и гражданска война. Възстановяването на Юга след войната и законите за сегрегацията на Джим Кроу. Индустриализация, което за Северна Каролина означавало развитие на текстилната индустрия и прокарване на железници. Световните войни и депресията. Борба за граждански права и движение против сегрегацията. Упадък на Североизточните щати и възход на Южните.

През 1970 година населението на Шарлот достигнало приблизително 400 000 души. През 2005 година броят му се удвоил. Защо? Нещо ново започнало да се движи по старата пътека. Пари! И се появили места, където можеш да ги скъташ. Докато в много щати законът ограничавал броя на клоновете на една банка, то в Северна Каролина законодателната власт казала: „Плодете се и се множете“.

И банковите клонове наистина се размножили. Това довело до откриването на огромен брой депозити, които, от своя страна, дали многобройни плодове. Или, накратко, в Куин Сити се намират централите на две от най-могъщите банкови институции — „Банка на Америка“ и „Ваковия“. Шарлот се е превърнал във втория по големина, след Ню Йорк, финансов център в САЩ, както със задоволство отбелязват жителите на града.

Сега на мястото на старата пътека на търговията се намират улиците „Трейд“ и „Трайон“. Там, където те се пресичат, се издига корпоративният център на „Банка на Америка“ — сградата от стъкло, камък и стомана, превърнала се в символ на града.

Пресечката на „Трейд“ и „Трайон“ е сърцето на стария град. Оттам нататък се простират кварталите, оформящи районите, които жителите на града без капка въображение нарекли Първи, Втори, Трети и Четвърти. Местните хора наблюдавали как градът им расте като дете и в исторически план не направили почти нищо, за да съхранят спецификата на всеки от тези райони. Единственото изключение, при това направено доста наскоро, се отнася до нумеро кватро.

Северозападният квадрант, или Четвърти район, е построен от елита на града през деветнайсети век. Впоследствие районът започва бавно да запада. В средата на седемдесетте години, в резултат на непоколебимите усилия на нежните дами от Джуниър Лийг, както и на значителна финансова подкрепа, започва усилена дейност за възстановяване на Четвърти район. Днес покрай тесните улички могат да се видят стари богаташки къщи и старовремски кръчми. Газови лампи. Тротоари с червеникави плочи. Парк в средата на квартала. Можете да си представите картинката.

В миналото Втори район е бил пълната противоположност на населения с бели Четвърти район. Той се намира на югозапад от центъра на града и се е наричал Лог Таун. По-късно кварталът е станал известен под името Бруклин и е заемал по-голямата част от територията на района. Там са живеели чернокожи проповедници, лекари, зъболекари и учители. Сега по-голямата част от Бруклин не съществува, кварталът е бил унищожен, за да се създаде парка Маршал, учебния център, правителствения площад и шосето, което ни свързва с магистрала 1–77.

Първи и Трети район се намират съответно на североизток и югозапад. Навремето там са се намирали складове, фабрики, железопътни депа и заводи. Сега това са жилищните райони на града с множество къщи и апартаменти. Кортсайд. Куортърсайд. Ренуик. Оук Парк. Въпреки политиката на градската управа за разрушаване на старите сгради и построяване на нови на тяхното място, все още тук-там са запазени части от едновремешните жилищни квартали. Според указанията, дадени ми от Лараби, трябваше да отида точно на едно такова място в Трети район.

Отклоних се от магистрала 1–77 и поех по Моърхед. Погледът ми се плъзна по огромните сгради, които се очертаваха на фона на небето. Ваковия сентър. Хотел „Уестин“. Залата на „Пантерите“, която побираше седемдесет и четири хиляди души. Помислих си какво ли биха си казали жителите на Науваса, ако можеха да видят огромния град, построен на мястото на тяхното село.

Излизайки от магистралата, завих наляво, после още веднъж наляво по Сидър и след това минах покрай няколко стари склада, наскоро превърнати в жилищни сгради. Прекъсната железопътна линия. Фотостудиото и галерията „Лайт Фактори“. Приют за бездомни.

От дясната ми страна се простираше тренировъчният комплекс на отбора „Пантерите“ и в късния следобед тревата на игрищата изглеждаше тъмнозелена. Завих наляво по Грийнлийф Авеню и навлязох в тунела, образуван от клоните на дъбовете. Точно пред мен се намираше широко открито пространство. Знаех, че това е паркът „Фрейзър“.

Покрай улицата се виждаха два съвсем различни типа къщи. Някои от тях бяха купени от юпита, привлечени от близостта им до центъра на града. Тези къщи бяха модернизирани и боядисани в лилаво — „Кралица Ана“, или в синьо — „Смайт Таверн“. Други все още принадлежаха на старите си чернокожи собственици. Те изглеждаха някак стари и занемарени сред подновените си съседи, а обитателите им с ужас очакваха следващото преизчисляване на данък сгради.

Въпреки контраста между вече отремонтираните постройки и тези, на които това все още предстоеше да се случи, личеше си, че като цяло кварталът е поддържан. Тротоарите бяха пометени. Зелените площи — окосени. По прозорците имаше наредени сандъчета с цъфнали невени и хризантеми.

Къщата, в която Лараби ме беше изпратил, бе едно от малкото изключения: занемарена, с кърпена мазилка, увиснали первази и лющеща се боя. Дворът беше кален, а по верандата бяха натрупани всякакви ненужни вещи. Паркирах зад колата с надпис „Полицейско управление на Шарлот-Мекленбург“ и се запитах колко ли потенциални купувачи бяха заставали пред избелялата врата на едноетажната постройка.

Излязох от маздата си, извадих куфарчето си с работни принадлежности от багажника и я заключих. Две къщи по-надолу момче на около дванайсет години изстреля баскетболна топка към коша, закачен на вратата на гаража. От радиото се носеше рап и се чуваше как топката му тупа по покритата с чакъл алея.

Корените на дърветата се подаваха и правеха пътеката към къщата неравна. Гледах в краката си, докато внимателно се качвах по изкорубените стъпала към верандата.

— С вас ли трябва да говоря, за да ме пуснат най-после да си отида вкъщи?

Вдигнах поглед.

На ръждясалата, изкривена на една страна, люлка седеше мъж. Беше слаб и висок, а косата му имаше цвят на мармалад от кайсии. Над джоба на ризата му беше избродирано името му — Арло, и един стилизиран гаечен ключ.

Арло седеше с разтворени крака, забил лакти в бедрата си и подпрял брадичка на обърнатите си длани.

Преди да успея да му отговоря, той ми зададе още един въпрос:

— Колко още трябва да остана тук?

— Ти ли се обади на деветстотин и единайсет?

Устата на Арло се изкриви в гримаса, в долния десен край се показа един развален зъб.

Качих се на верандата.

— Можеш ли да опишеш какво видя?

— Не съм сигурен — Арло скръсти изцапаните си ръце.

Сивите му панталони бяха скъсани на коляното.

— Даде ли показания? — опитвах се да бъда много внимателна с него.

Цялото му държане показваше, че в момента се намира в истински стрес.

Арло кимна, като продължаваше да седи на пейката, изкривен на една страна.

— Кажи ми с две думи какво видя.

Енергично поклати глава настрани.

— Това е дело на дявола.

Дотук — добре.

— Ти си Арло…?

— Уелтън.

— Водопроводчикът.

Арло отново кимна в знак на съгласие.

— От трийсет години се занимавам с тази работа. Никога не съм виждал подобно нещо.

— Разкажи ми какво точно се случи.

Арло преглътна. После още веднъж.

— Подменях водопроводната инсталация. Жената на новия собственик иска да монтира съдомиялна по последна дума на техниката. Поставя се една зелена джаджа, с която не се замърсява околната среда. За това е необходимо да се подменят тръбите. Само Господ знае защо започва от водопровода. Виж цялата къща на какво прилича. Но това на мен не ми влиза в работата. Както и да е, започнах да разбивам стената, изпуснах едно парче тухла и то отчупи част от подовото покритие. Казах си: „Арло, внимавай, че ако развалиш подовото покритие, ще ти удържат от надницата!“ Затова се опитах да го вдигна и под него видях онази стара дъска.

Арло спря.

Изчаках го отново да заговори.

— И аз не знам защо, ама я подбутнах с крак в единия край и тя се надигна.

Арло отново спря. Вероятно си припомни, че е трябвало да побутне дъската доста силно.

— Тази дъска част от капак на пода ли беше?

— Да, под него имаше нещо като скривалище. Трябва да си призная, че проявих любопитство. Взех фенерчето си и погледнах какво има долу.

— И се оказа, че под мазето има друго помещение, така ли?

Арло сви рамене. Изчаках да продължи. Не го направи.

— После какво стана? — подканих го да говори.

— Аз съм вярващ човек. Ходя на църква всяка сряда и неделя. Никога не съм виждал дявола, но знам, че съществува. Знам, че е тук и твори пъклените си дела сред нас.

Избърса уста с опакото на ръката си.

— Видях самия Сатана.

Въпреки че все още беше топло, усетих как ме побиват студени тръпки.

— Съобщил си, че си видял човешки череп — гласът ми звучеше съвсем делово.

— Да, госпожо.

— Какво още видя?

— Изобщо не искам да изричам тези думи. Идете и вижте със собствените си очи.

— Влезе ли в подземното помещение?

— Не съм си и помислял.

— Какво направи?

— Изправих се на крака по най-бързия начин. След това извиках полицията — Арло произнесе думата „полиция“, като постави ударението на първата сричка и удължи гласната. — Сега вече мога ли да си ходя?

— Полицаят долу ли е?

— Да, госпожо. По коридора и после през кухнята.

Арло беше прав, най-добре щеше да е да видя със собствените си очи.

— Благодаря, господин Уелтън. Няма да се забавя много.

Прекосих верандата и влязох в къщата. Чух как люлката изтрака зад гърба ми. Арло отново беше подпрял брадичка на обърнатите си длани.

От входната врата се влизаше в тясно антре. Вдясно се намираше холът, боядисан в отровнозелено. Едно от стъклата на прозореца беше счупено и на негово място беше залепен картон. Имаше малко мебели. Едно проядено от молци кресло. Диван с издрана от котки дамаска.

Вляво беше трапезарията. В нея нямаше нищо, освен един чамов бюфет, матрак и няколко автомобилни гуми, нахвърляни една върху друга.

Продължих надолу по коридора и влязох в кухнята, която и през 1956 година вече е била демоде. Хладилник със закръглени форми. Готварска печка от отдавна несъществуваща марка. Малка метална маса, покрита с червени пластмасови плочки. Плотове, покрити със същите такива плочки, но този път в сиво.

Вратата вляво до печката беше отворена. През нея се виждаше дървеното стълбище и се чуваше пращенето на радио.

Прехвърлих куфарчето с работните си принадлежности в дясната ръка, хванах се за перилата и заслизах надолу. След първите две стъпала усетих, че настръхвам.

Без дори да го осъзнавам, започнах да дишам през устата.