Дяволски кости

16

Слайдъл беше получил заповед за обиск в магазина на Куерво.

— Впечатлена съм. — В действителност беше така.

— Ърскин Б. Слайдъл не оставя магарето си в калта. И, между другото, Томас Куерво е гражданин на САЩ.

— Наистина?

— Изглежда мама е успяла да се добере до брега, родила е малкия Томи тук, извадила му е документи и е офейкала обратно в Еквадор. През осемдесетте Куерво редовно е посещавал страната. През деветдесет и седма се е установил тук за постоянно. Имиграционните власти не разполагат с негов адрес нито тук, нито на юг от границата.

— Това не ме изненадва.

— След втория ми, напълно безсмислен разговор с Роузбъро, реших да наобиколя малката аптека на Куерво. Магазинчето беше затворено, но показах снимката му на хората наоколо. Не можеш да си представиш, все едно бях в Тихуана.

Слайдъл направи някакъв жест, чието значение не разбрах.

— Най-накрая открих някакви омбрез — произнесе го хоумбрейз, — които казаха, че го познават бегло. Момчетата не говореха английски много добре, но, както се сещаш, като им размахах няколко двайсетачки, комуникационните им умения веднага се подобриха. Изглежда, че сеньор Куерво се е занимавал не само с продажба на тонизиращи вещества и водорасли. Този човек е някакъв важен религиозен лечител.

— Сантеро?

— По-скоро онова, другото нещо.

— Палеро?

Слайдъл кимна.

Пало Майомби.

Марк Килрой.

Опитах се да потисна тази мисъл.

— Къде е сега Куерво?

— Киско и Панчо не дадоха точен отговор. Казаха, че магазинът е затворен от няколко месеца. Предполагат, че Куерво може да си е заминал за Еквадор.

— Той има ли роднини тук, в Шарлот?

— Не, според двамата амигос.

— Как успя да убедиш съдията да издаде заповед?

— Изглежда, че старият Ти-Бърд е имал и друга причина да се покрие. Не се е съобразил с една друга заповед на съдията.

— Не се е явил, когато е бил призован от съда, така ли? — опитах се да отгатна.

— За притежание на наркотици. На двайсет и девети август.

— Откри ли нещо чрез мобилния телефон?

— Справката показва, че след двайсет и пети август не е имало нито входящи, нито изходящи разговори. Проследяването на отделните номера ще отнеме малко време.

— Сега ли ще претърсиш магазина?

Слайдъл поклати глава.

— Утре. Днес ще се занимая с пръстовите отпечатъци, които ми даде Лараби.

Звучеше разумно. В случая с момчето от езерото Уайли определено ставаше въпрос за убийство. Докато в случая с казаните от мазето на Грийнлийф Авеню дори не бяхме убедени, че е извършено престъпление.

Взех отпечатъците от аутопсионната зала и ги предадох на Слайдъл.

— Искам и аз да присъствам — заявих аз.

— Аха — отвърна той.

Приех го като знак на съгласие.

Когато Слайдъл си тръгна, погледнах часовника си. Осем и четирийсет. Очевидно социалният живот на Скини беше също толкова „богат“, колкото и моят.

Прибирах черепа обратно, когато изведнъж нещо ми прищрака. Знаете какво имам предвид. Сигурна съм, че ви се е случвало. По комиксите го рисуват като балончета, които излизат от главите на хората.

Отпечатъци.

Восък.

Какъв е шансът?

Възможно е.

Взех един скалпел и изрязах пресичащи се линии във восъка, който покриваше върха на черепа, така че се образува квадрат със страна около пет сантиметра. След като го почовърках малко, от восъка се отдели една люспа.

Повторих процеса още няколко пъти, докато накрая целият восък лежеше на парчета в табличка от неръждаема стомана. Едно по едно прегледах всички парчета под микроскопа.

Бях отметнала вече три четвърти от тях, когато го забелязах в една вдлъбнатина, залепена за дясната теменна кост. Идеален пръстов отпечатък.

Защо беше върху долната повърхност? Дали восъкът не го беше отпечатал от повърхността на черепа? Дали пръстът на извършителя не беше влязъл в контакт с топлия восък, докато го е изливал върху черепа, или докато го е накапвал от запалената свещ?

Сега това нямаше никакво значение. Имахме отпечатък и той можеше да ни доведе до извършителя.

Позвъних на Слайдъл, чувствах се горда. Отговори ми гласовата му поща. Оставих съобщение.

Направих снимки на отпечатъка. Светлината първо падаше директно върху него, а после под ъгъл. След това два пъти проверих всяко парченце восък и от двете му страни. Нищо не открих.

Часовникът показваше 10:22.

Време беше да си вървя. Тъкмо излизах от паркинга, когато Слайдъл се обади.

Имаше по-голяма новина от моята.

— Джеймс Едуард Клапек. Наричали го Джими. Бил е на седемнайсет години. Изглежда по-добре с глава. Но не много.

Коментарът на Слайдъл ме ядоса повече от обичайно. Все пак ставаше дума за убито дете. Нищо не му казах.

— Родителите му живеят на изток, близо до Джаксънвил — продължи Слайдъл. — Баща му е служил във флотата, сега работи в бензиностанция. Майката работи в магазина за военни в базата в Лежун. Позвъних тук-там и разбрах, че малкият Джими е напуснал семейството си през февруари.

— Родителите му знаели ли са, че живее в Шарлот?

— Да. Хлапето им се обаждало на всеки няколко месеца. Последният път е било в началото на септември. Не можаха да ми кажат точно на коя дата. Имай предвид, че те не са от хората, които биха получили покана от МЕНСА14.

Учудих се, че Слайдъл е чувал за МЕНСА, но нищо не казах.

— И не са дошли до Шарлот, за да приберат сина си?

— Според таткото хлапето вече било на шестнайсет и можело да прави каквото си поиска. — Слайдъл замълча за миг. — Така каза, но всичко ми стана съвсем ясно. Джими е бил гей и старият Клапек не е искал да има нищо общо с него.

— Защо мислиш така?

— Нарече го педал.

Всичко беше съвсем ясно.

— Защо отпечатъците на Клапек са вкарани в системата?

— Бил е мъжка проститутка. Знаеш как става — висят около гей баровете и причакват клиентела. Чудесен начин на живот. Оправят някого, припечелват малко пари и изчезват.

Значи момчето от езерото Уайли имаше същата съдба като повечето деца, които бягат от къщите си. Хлапето напуска дома си и очаква, че като Кен Киси и приятелите му ще обикаля страната с автобус и ще се друса с наркотици. Вместо това се озовава на улицата, започва да рови по кофите за боклук и се научава на някои трикове. Може да ти се скъса сърцето, но е лесно да предвидиш, че точно така стават нещата.

— Говори ли с майката?

— Не.

— Спомена ли в какво състояние е трупът?

Настъпи кратко мълчание. След това Слайдъл проговори:

— Може би ще успеем да открием главата и така няма и да разберат.

Значи злият Скини все пак имаше сърце.

Разказах му за отпечатъка по восъка.

— Заслужава си да го проверим — заяви Слайдъл. — Джими се е навъртал в НоДа между „Трийсет и шеста“ и „Норт Дейвидсън“.

НоДа. „Норт Дейвидсън“. Това е вариантът на СоХо в Шарлот.

— Риналди ще отиде там и ще покаже снимката му, да видим какво са готови да споделят приятелчетата му. Ще го накарам, преди да тръгне натам, да мине да вземе восъка с отпечатъка и да го остави в лабораторията.

— В колко часа ще отидеш в магазина на Куерво?

— В осем. Точно. И знаеш ли какво, докторе?

Изчаках да чуя какво ще ми каже.

— Стой далече от камерите.

През нощта един фронт се спусна от планините и избута топлото юрганче, легнало над платото Пиемонт. Когато на сутринта се събудих, усетих мириса на мокри листа и чух тропота на дъжда по прозореца. Навън клоните на магнолията се огъваха силно на вятъра.

Магазинът на Куерво се намираше на юг от центъра на града, в един от далеч не най-престижните квартали в Града на кралицата. Наоколо беше пълно с типичните за петдесетте и шейсетте години южняшки магазинчета, ресторанти, в които се продаваха пилета и бургери, автосервизи, места, където набързо можеш да хапнеш скара. Имаше и магазини, предназначени за наскоро пристигналите тук. Тиенда Лос Амигос15. Панадерия и Пастелерия Мигел16. Супермеркадо Мексикано17. Всички те се намираха в търговски комплекси, чиито най-славни години отдавна бяха отминали.

„Ла Ботаника буена салуд“ не правеше изключение. Беше тухлена, с тъмнокафяви прозорци. От едната й страна имаше салон за татуировки, а от другата — солариум. Будка за сладолед, застрахователна агенция, магазин за водопроводни части и пицария допълваха гледката.

На тесния асфалтиран паркинг пред магазините бяха спрели един очукан мустанг и една древна корола. И двете коли блестяха, като че ли бяха лъснати от гордите си нови собственици. Всъщност проливният дъжд беше измил добре старите таратайки.

Паркирах и пуснах радиото. Отпивах кафе от чашата си и слушах съботното предаване.

Минаха десет минути, а от Слайдъл нямаше и следа. Това се казва точно в осем.

Дъждът караше неоновите лампи на салона за татуировки да приличат на оранжеви и сини ленти. През мокрото стъкло наблюдавах един бездомник, който ровеше в кофата за боклук, а подгизналият му пуловер висеше до коленете.

По радиото вървеше репортаж на Скот Саймън за мутирали жаби, когато погледът ми се премести към страничното огледало. В очертанията му видях Слайдъл. Надписът под него гласеше: Обектите в огледалото може да изглеждат по-близо, отколкото са в действителност.

Каква отрезвяваща мисъл.

Загасих двигателя и излязох.

Слайдъл също закусваше в движение — сандвич с наденица и портокалов сок.

— Ама че проливен дъжд — каза той с пълна уста.

— Аха. — Косата ми беше напълно мокра и водата се стичаше по лицето ми.

Вдигнах качулката на суичъра си.

— Идват ли криминалистите?

— Реших първо да поогледаме наоколо и да преценим дали да ги викаме.

Слайдъл обичайно процедираше така: оглеждаше обектите сам, без никой да му пречи, и едва тогава викаше криминалистите.

Набързо налапа остатъка от сандвича си, изпи си сока, смачка опаковката и я натика в кутийката от безалкохолно. След това извади връзка ключове и ги размаха.

— Един глупак от офиса на комплекса ми ги даде.

Отводнителният канал се беше задръстил и паркингът се бе превърнал в плитко езеро. Двамата със Слайдъл преджапахме до магазина.

Изчаках го, докато пробваше ключ след ключ в ключалката. Един автобус мина покрай нас и гумите му разплискаха вода на всички страни.

— Искаш ли да опитам? — предложих.

— Открих го.

И продължи да трака с ключовете.

Дъждът обливаше якето на Слайдъл и се стичаше по козирката на шапката му. Суичърът ми натежа и започна да се удължава като пуловера на клошаря.

Някъде далече започна да вие аларма на кола.

Най-накрая нещо изщрака. Слайдъл натисна. Вратата се отвори и се чу лекото иззвъняване на камбанки.

Вътре в магазина беше мрачно и толкова много миризми се смесваха, че беше трудно да се определи на какво точно мирише. Чай. Мента. Прах. Пот. И други, едва доловими. Плесен. Карамфил. Джинджифил.

Очите ми все още не можеха да се нагодят към тъмнината, когато Слайдъл намери ключа на лампата.

Магазинът беше с големина приблизително шест на шест метра. По стените, подредени в редици, имаше алуминиеви рафтове. Слайдъл се отправи към един от тях.

Аз се отправих към друг и безразборно се зачетох в етикетите. Лекарства за повишаване на енергичността. За стимулиране на мозъка. За възстановяване на зъбите и венците.

Завъртях се и огледах продуктите зад гърба ми. Маски за разкрасяване. Масла за плодовитост. Мехлеми от алое. Тинктури от американски бряст, берберис, копър, хвойна.

— Виж това, ще ти хареса — гласът на Слайдъл прозвуча силно в тихия полумрак. — Лекарство против паркинсон. Слага край на треперенето, как ли пък не! — Чух шума от стъкло, което се удря в метал, след това стъпки. — А, ето още нещо интересно. Страстно масло. Древна хиндуистка рецепта. С това масло онази ти работа ще стане и даже ще ти се усмихне.

Въпреки че по принцип бях съгласна с него, предпочетох да си замълча.

В дъното на магазина пред рафтовете имаше дървен щанд. Върху него беше поставена стара каса за маркиране на продадените продукти. Точно зад нея имаше врата, пред която висеше завеса.

Слайдъл се приближи към мен, презрително свъсил вежди.

— Всичко изглежда съвсем нормално — казах аз.

— Аха — промърмори Слайдъл, вдигна подвижната дъска и мина зад щанда. — Я да видим какво държи в задното помещение Принцът на страстите.

Когато прекрачихме прага, все едно навлязохме в друго време, в друго място. Дори миризмите се промениха. Цялостното впечатление от помещението зад завесата беше като от място, пълно с растения, животни и отдавна умрели неща.

Тук нямаше прозорци и слабата светлина се процеждаше от предното помещение. И този път Слайдъл откри ключа за лампата.

На светлината на единствената крушка успях да преценя, че стаята е с размери приблизително три на пет метра. И тук, както и отпред, по всички стени бяха поставени рафтове. Само че този път дървени, не алуминиеви. Тези вдясно бяха разделени на квадрати, с големина около двайсет на двайсет сантиметра. В центъра на всеки квадрат имаше малко пакетче.

На рафтовете отляво имаше сандъчета — като тези, в които едно време са се съхранявали брашно или семена.

В дъното на стаята стоеше дълга маса. На нея бяха наредени приблизително двайсет стъклени буркана, а в центъра беше поставена стара аптекарска везна. В някои от бурканите имаше неща, които ми изглеждаха познати. Джинджифил. Кора от дърво. Магарешки бодил. В други имаше някакви тъмни, безформени предмети, чийто произход не можех да определя.

Пред масата бяха поставени два сгъваеми стола. Точно по средата между тях стоеше голям железен казан.

— Опа, виж това! — възкликна Слайдъл.

Вдясно от вратата имаше полуотворена врата.

Слайдъл се приближи до нея и започна да опипва стената с пръсти. След секунди жълтеникавата светлина освети тоалетна и умивалник, покрити с ръждиви петна.

Тъкмо отивах към шкафа с отделения като на картотека, когато звънецът иззвъня.

Замръзнах на мястото си. Погледите ни със Слайдъл се срещнаха. Направи ми знак с ръка да го последвам.

Приближихме се безшумно до вратата и застанахме от лявата й страна. Ръката на Слайдъл се плъзна към бедрото му. Притиснахме се плътно до стената и зачакахме.

Чухме стъпки, които прекосиха магазина.

Някой отметна завесата.