Дяволски кости

7

Деветдесет минути по-късно малкият казан беше празен. На плота зад мен беше подредена зловеща колекция от различни предмети.

Двайсет и една пръчки.

Четири наниза с мъниста, единият само от бели, два с редуващи се червени и черни мъниста и един, при който черните се редуваха с бели.

Седем шипа, използвани в железниците, четири боядисани в черно, три — в червено.

Птичи кости, някои от пиле, други вероятно от гълъб.

Изцапани с кръв пера.

Две срязани кости — и двете не бяха човешки.

След като направих справка в „Остеология на бозайниците“ на Гилбърт, установих, че едната кост е от куче, а другата — от коза.

Две монети от двайсет и пет цента, четири от пет цента и една от десет. Най-скорошната от тях беше от 1987 година.

Усетих известно задоволство. Фактът, че открих монетата дълбоко в казана, означаваше, че 1987 е годината, от която можехме да предположим, че е започнало запълването му. Това съвпадаше с периода на настъпването на смъртта, който бях определила за черепа.

Помисли сериозно, Бренан. Черепът може да е бил поставен там доста след като казанът е бил напълнен, или смъртта да е настъпила дълго преди напълването му.

Въпреки това се почувствах ободрена и отново се върнах към големия казан.

Случвало ли ви се е докато пътувате, да решите, че искате да хапнете в KFC? Минали сте покрай стотици такива ресторанти, а сега никъде не виждате табела край пътя. Спирате някъде и си поръчвате най-обикновен сандвич. После продължавате нататък и след около километър табелата на KFC грейва пред вас.

Точно това се случи и с мен сега. Бях се отказала прекалено рано.

При второто загребване от големия казан започнаха да излизат разни неща. Пръчки. Мъниста. Гердани. Пера. Железни предмети, включително шипове, подкови и една мотика, разбира се, без дръжка. Монети, по които се четяха дати от шейсетте до осемдесетте години.

Погледнах часовника. Пет и петдесет и пет. Имах ли време да отида до вкъщи, да взема един душ и да си направя косата? Или да продължа да пресявам, да си оправя тоалета тук и да отида на срещата с Кати с мокра коса?

Продължих с пресяването.

Шест и десет. Лопатката ми попадна на нещо твърдо. Както и преди, когато бях открила парчето от мозък, оставих лопатката и започнах да разравям с ръце.

Появи се нещо кафяво, приличащо на копче. Започнах да ровя около него. Копчето се превърна в гъба с шапчица отгоре и дебело стебло под нея. Върху шапчицата имаше малка вдлъбнатина.

Охо!

Продължих надолу по стеблото.

Лараби отвори вратата и ми каза нещо. Отговорих, без да го изслушам. Застана до мен.

Стеблото се изви под ъгъл и хоризонтално спрямо казана се оформи цилиндрична повърхност. Продължих да копая, като едновременно с това се опитвах да определя дължината на предмета, а когато контурите се очертаха — и диаметъра му.

След няколко минути видях, че продълговатият предмет завършва с две закръглени издатини — кондили за коленна става на двукрако същество.

— Това е бедрена кост — каза Лараби.

— Така е — потвърдих аз и усетих как вълнението ми нараства.

— Човешка ли е?

— Да — ровех пръстта, сякаш бях мишеловец, който търси дупката на жертвата си.

Появи се още едно копче.

— Отдолу има още една бедрена кост — Лараби коментираше ксяко мое действие. — Тя също лежи настрани, с главата нагоре, но е ориентирана в обратната посока.

Хвърлих поглед към часовника си.

Шест и четирийсет и две.

— По дяволите!

— Какво има?

— Трябва да се срещна с дъщеря ми след двайсет минути.

Грабнах телефона си и набрах номера на Кати.

Никой не отговори. Позвъних на мобилния й. Включи се гласовата поща.

— Нека оставим това така до утре сутринта — предложи Лараби. — Ще заключа, така че никой да няма достъп.

— Сигурен ли си?

— Хайде, изчезвай!

Веднага се втурнах да се преоблека.

За щастие не ми се налагаше да ходя далече.

„Волар“ е любимият ресторант на Кати още от ученическите и години. По онова време той се намираше в мола на Провидънс Роуд и помещението беше толкова малко, че вътре едва се побираха десетина маси. Преди няколко години собствениците на ресторанта го преместиха в нова сграда в квартала „Елизабет“. Между другото, това е единственият квартал в Шарлот, кръстен на името на жена. И това ако не е ирония.

Ето накратко какво се е случило. През 1897 година Чарлз Б. Кинг избрал Шарлот, за да основе в него малък лютерански колеж, и го кръстил на името на тъщата си Ан Елизабет Уатс. Хитър ход, Чарли.

През 1915 година колежът „Елизабет“ се преместил във Вирджиния. През 1917 една новосъздадена болница купила земите и сградите. Сега, почти век по-късно, най-старото здание го няма, а Презвитерианският болничен комплекс е огромен.

Накратко казано. Колежа го няма, но името му е останало. Днес освен болницата, Индипендънс парк и Сентрал Пиедмонт Комюнити Колидж, в „Елизабет“ се намират какви ли не лекарски кабинети, кафенета, галерии, магазинчета и, разбира се, черкви и стари къщи с огромни дървета пред тях.

В седем и десет паркирах на Елизабет Авеню. Точно така! Старата дама е успяла да се уреди и с улица на свое име.

Спуснах се към вратата и усетих известно съжаление. Без съмнение сега беше по-лесно да се запази маса във „Волар“, но интимността на предишното място за срещи вече я няма. Въпреки това храната все още е превъзходна.

Кати седеше на една маса в дъното на ресторанта, отпиваше червено вино и разговаряше с келнера. Момчето изглеждаше запленено от нея. Което не ме изненада. Онези, които пишкат прави, винаги реагират така, когато я видят.

Всеки път щом я погледна, се сещам за Пийт. Със сламенорусата си коса и тъмнозелените очи Кати е генетично копие на баща си. Понякога се чудя как е възможно да си приличат толкова.

Махна ми с ръка. Келнерът продължи да бърбори нещо.

— Извинявай, че закъснях — казах аз и се отпуснах на стола. — Нямам оправдание.

Кати ме огледа изненадано.

— Чудесна прическа.

Напоследък доста често чувах този коментар.

— А пък аз не знаех, че мократа коса отново идва на мода.

Келнерът ме попита какво ще поръчам за пиене.

— Минерална вода „Перие“ с лимон. И много лед.

Погледна въпросително към Кати.

— Тя е алкохоличка.

Дъщеря ми си има добрите страни. Тактичността обаче не е сред тях.

— Но аз ще изпия още една чаша червено вино.

Келнерът се оттегли да изпълни високопоставената поръчка.

И двете с Кати не обърнахме внимание на менюто. Отлично знаехме какво пише в него.

— Да си разделим ли една салата „Цезар“?

— Разбира се.

— Морски език с маслен сос и лимон?

Кати кимна.

— Мисля да си поръчам „Говежда пика“.

— Ти винаги си поръчваш „Говежда пика“.

— Не е вярно — не прозвучах особено убедително.

Кати се наведе напред и ококори очи.

— Казвай сега — вуду магии, вампири или вегетарианци, поклонници на дявола?

— Чудесна алитерация. Кога ще излезем да пазаруваме?

— В събота. Не се прави, че не си чула въпроса ми. Разказвай за мазето.

— Използвано е за нещо си.

Зелените й очи се обърнаха към тавана.

— Знаеш, че не мога да говоря за разследване, което се извършва в момента — обясних.

— Защо? Да не мислиш, че ще отида да извикам телевизията.

— Знаеш защо.

— Господи, мамо! Онази тъмница е буквално в задния двор на Кууп.

Кати живее на две преки от Грийнлийф, в къщата на един мистериозен господин на име Кууп, който постоянно отсъства.

— Е, не е чак тъмница. Разкажи ми отново. Кой е Кууп?

— Едно момче, с което излизах в колежа.

— И къде е той?

— В Хаити. С Корпуса на мира. Това е взаимно изгодна сделка. Аз плащам по-нисък наем. Той има някой, който да наглежда къщата му.

Келнерът донесе питиетата ни, след това се усмихна на Кати и застана до нея с химикалка в ръка и нескрити надежди.

Набързо му дадох поръчката и го отпратих.

— Какво става с Били?

Били Юджийн Ринджър. Настоящето гадже. Един от поредицата, която стига назад до гимназиалните й години.

— Той е абсолютен тъпак.

Това повишение ли беше или понижение в сравнение с глупак? Не бях сигурна.

— И защо мислиш така?

Тя направи превзет театрален жест.

— Имаме несъвместимост в характерите.

— Така ли?

— По-точно, той има прекалено голяма съвместимост — заяви Кати и отпи от виното. — Със Сам Адамс и Бъд. Били обича да пие бира и да гледа спортни предавания. Това е. Все едно излизам на срещи с бъчва. Нали разбираш?

Издадох някакъв неясен звук.

— Нямаме нищо общо.

— И ти трябваше една година, за да го установиш?

— Не мога да си представя за какво сме си говорили в началото. — Отново отпи от виното. — Мисля, че е прекалено стар за мен.

Били е на двайсет и осем.

Кати плесна с ръка по масата.

— Което ме подсеща за татко. Можеш ли да повярваш на тази простотия със Самър? И не мога да разбера защо ти така им съдействаш.

Съпругът ми, с когото сме разделени, е почти петдесетгодишен. От години не живеем заедно, но така и не сме се развели официално. Наскоро Пийт ме помоли да подадем молба за развод. Искал да се ожени отново. Неговата възлюбена Самър е на двайсет и девет години.

— Тази жена си изкарва хляба, като кастрира кученца — заяви Кати с огромно презрение.

Самър работи като помощник на един ветеринарен лекар.

— Въпросът за семейното ни положение засяга само мен и баща ти.

— Направо му е изсмукала мозъка през…

— Да сменим темата.

Кати си отпусна назад в стола.

— Добре. Какво става с теб и Райън?

За щастие в този момент пристигна салатата ни. Докато келнерът поръсваше пипер от мелничка с размерите на прахосмукачката ми, мислите ми се насочиха към моето… какво? Може би гадже.

Какво правеше Райън в момента? Дали беше щастлив, след като отново се събра със старата си любов? Дали си готвят заедно? Или зяпат по витрините, докато се разхождат, хванати за ръка по Сен Катерин? Ходят ли в кръчмата на Хърли, за да слушат музика?

Усетех тежест в гърдите си. Райън вече не присъстваше в живота ми. Поне засега. Или, може би, завинаги. Кой знае?

— Ало-о! — гласът на Кати ме върна към действителността. — Какво става с Райън?

— Той и Лутиша се опитват да се съберат и да заживеят заедно. За да създадат на Лили чувството за стабилност.

— Лутиша е старото му гадже, а Лили е дъщеря му, нали така?

— Точно така.

— Онази, наркоманката.

— Лили се справя добре с програмата за възстановяване.

— Значи ти си останала на сухо.

— Лили преминава през труден период. Има нужда от баща си.

Кати предпочете да замълчи.

Келнерът пристигна с храната ни. Когато се отдалечи, реших да сменя посоката на разговора ни.

— Разкажи ми за работата си.

— Толкова е тъпа, че направо можеш да се гръмнеш.

— Това ми го каза и преди.

— Всъщност не съм нищо повече от секретарка с висше образование. А за работата, която върша, не се иска никакво образоване.

— И какво по-точно вършиш?

— Подреждам папки. Въвеждам информация в компютъра. Съставям криминални досиета. Най-вълнуващата задача, която получих днес, бе да проверя една кредитна карта. Направо да ти се пръсне сърцето.

— Ти какво си представяше? Че ще пледираш пред Върховния съд ли?

— Не — прозвуча, като че ли се защитаваше. — Но не очаквах, че ще се занимавам с нещо, от което направо можеш да затънееш.

Оставих я да изпусне парата.

— Почти нищо не правя. А хората, с които работя, са направо смазани от огромния брой дела и само искат да стигнат до съдебно споразумение, за да преминат към следващия случай. Изобщо нямат време да общуват помежду си. Пълна скука. Само един от тях е страшно готин, ама той трябва да е към петдесетте. — Изведнъж тонът на Кати се промени. — Всъщност е направо страхотен. И, откровено казано, ако не беше толкова стар, нямаше да имам нищо против да го видя по слипове.

— Спести ми подробностите.

Кати продължи, без да се смущава.

— Ще ти хареса. Освен това не е женен. И е много тъжен. Жена му е загинала на единайсети септември. Мисля, че е била инвестиционен посредник или нещо подобно.

— Благодаря, но не е необходимо да ме уреждаш с мъже.

— Добре, добре. Така или иначе половината от хората са абсолютни сухари, а другата половина са толкова заети, че не забелязват, че съществуват и други неща извън кантората.

Започнах да схващам какъв е проблемът. Били вече беше извън играта, а наоколо не се навърташе някой двайсет и няколко годишен перспективен адвокат.

Известно време се хранихме мълчаливо. Когато Кати заговори отново, разбрах, че мислите й са се върнали към предишната тема.

— И така, какво възнамеряваш да правим със Самър?

— Що се отнася до мен — нищо.

— Господи, мамо! Та на тази жена още не са й пораснали мъдреците!

— Баща ти има право да прави с живота си каквото си иска.

Кати измърмори нещо неразбираемо и забоде вилица в рибата си. Аз се заех с говеждото си.

След няколко секунди тя прошепна:

— Мили Боже!

Вдигнах поглед.

Кати се беше вторачила в нещо зад гърба ми.

— Мили Боже!