Дяволски кости

21

Ние южняците не бдим над мъртъвците веднага след смъртта им. Предпочитаме да се сбогуваме с тях непосредствено преди погребението. Според мен в това има много здрав разум. Кръвта от трупа е извадена, той е напарфюмиран и напълнен с восък, така че никога няма да ви изненада — да се изправи и да започне да се протяга. Но едновременно с това е положен пред вас, за да можете за последно да се простите с него.

За да стане по-лесно това последно прощаване с мъртвия, капаците на ковчезите са направени така, че да може да се отвори само горната им част. Фини и приятелката му се бяха възползвали от това и бяха откъртили само горните панти на ковчега.

Така са могли набързо до грабнат нещо и да избягат в нощта. На мен обаче ми трябваше достъп до цялото тяло.

Благодарение на този акт на вандализъм и на естествените процеси на разрушаване целият капак на ковчега на Сюзън беше хлътнал навътре. От опит знаех, че трябва да го отворим на части.

След като откъртих летвите, с които Бъркхед се беше опитал да го поправи, отстраних проядените от времето краища на капака. След това, също като Фини, натиснах с лоста.

Бъркхед и Слайдъл ми помагаха, като махаха дървените и металните части и ги слагаха по и без това ограниченото пространство на пода. Миризмата ни обгърна. Беше смесица от плесен и гнилост. Усетих, че ме побиват тръпки. Настръхнах.

Час по-късно ковчегът вече беше отворен.

Останките лежаха скрити под разпръснати остатъци от драпериите и кадифето, с което е бил подплатен ковчегът. Всичко това беше покрито с бяло, подобно на лишей вещество.

След като направих снимки, си сложих ръкавиците. Притесняваше ме преценката на Хюлет, че нищо, освен главата, не е липсвало от ковчега. Ако това се окажеше вярно, откъде се бяха взели бедрените кости, които намерих в казана на Куерво? Не споделих притеснението си с останалите.

Трябваха ми само няколко минути, за да отстраня драпериите на ковчега от горната част на тялото. Слайдъл и Бъркхед ме наблюдаваха и от време на време коментираха нещо.

Вероятно Сюзън Редмон е била погребана в синя копринена рокля. Сега избелелият плат обгръщаше гръдния й кош и костите на ръцете й. Приличаше на изсъхнала хартия от кухненска ролка. По възглавницата, където е била положена главата, имаше полепнали косми. Между дългите черни кичури забелязах една капачка за очи, поставена от човека, подготвил погребението, и три резеца.

По възглавницата нямаше нищо друго. Нямаше глава. Нямаше челюст.

Погледнах към Слайдъл. Той вдигна палците си нагоре.

Събрах проба от косата, след това взех и резците.

— Това зъби ли са? — обади се Слайдъл.

Кимнах.

— Разполагате ли със зъболекарския й картон? — попита Бъркхед.

— Не. Но мога да проверя дали съвпадат с алвеолите и след това да ги сравня с кътниците и предкътниците, които все още си стоят на мястото.

Прибрах зъбите и косата и продължих с огледа.

Горната част на роклята на Сюзън беше разкъсана. През процепа видях хлътналия гръден кош, който лежеше върху гръдните прешлени. Над пожълтялата дантелена яка на роклята лежаха разпръснати три шийни прешлена. Между мръсната подплата на ковчега и ръба на възглавницата забелязах още четири прешлена.

Съвсем внимателно махнах драпериите и открих долната част на тялото.

От маншетите на ръкавите на роклята се подаваха краищата на лъчевата и лакътната кост. Пръстите на ръката бяха заплетени между гънките на полата й вдясно, до гръдния кош.

Роклята беше дълга до глезените и плътно прилепваше по костите на краката. Под подгъва се подаваха краищата на големия и малкия пищял. Костите на стъпалата лежаха в почти анатомична позиция.

— Всичко е кафяво като черепа от Грийнлийф — отбеляза Слайдъл.

— Така е — съгласих се аз.

Скелетът беше потъмнял и придобил цвят на силен чай.

— Какво е това? — Слайдъл посочи с пръст разпръснатите кости на ръката.

— Карпални, метакарпални кости и фаланги, но са разместени. Вероятно, когато е била погребана, ръцете й са били скръстени на гърдите или на корема.

Докато режех и дърпах разлагащия се плат, си представих как Дона, добила смелост от адреналина, е завряла ръка в закритата долна част на ковчега, как пръстите й трескаво са опипвали наоколо, как е грабнала нещо и е хукнала навън.

— Кръстосаните ръце е най-често срещаната поза при погребения. Независимо дали са на гърдите, или на корема. Много често в ръцете на починалите се поставя някакъв любим техен предмет.

Бъркхед говореше само за да каже нещо. Нито аз, нито Слайдъл го слушахме. И двамата бяхме съсредоточени върху крехката коприна, която покриваше краката на Сюзън.

Щракнах още два пъти с ножицата, след това дръпнах остатъка от полата на роклята й.

Между таза и коленете на Сюзън лежеше една самотна капачка на коляно.

— Значи Хюлет е прецакал нещата — обобщи Слайдъл.

— И двете бедрени кости липсват! — Не се и опитах да прикрия облекчението си.

— Ще въртя Фини на шиш, докато разбера какво точно е станало. Същото ще се случи и на лудата му приятелка. Свършихме ли тук?

— Не, не сме свършили тук — срязах го аз.

— Сега какво ще правим? — Слайдъл очевидно вече мислеше как да издири Дона Скот.

— Сега ще проверя дали този скелет съвпада с черепа и бедрените кости, които открихме в казана на Куерво.

— Трябва да се обадя по телефона.

Слайдъл се завъртя и излезе от гробницата. След секунди гласът му достигна до мен.

Разтворих разрязаните краища на горната част на роклята, вдигнах дясната ключица, почистих я и огледах медиалния й край. Той беше почти сраснал, което означаваше, че скелетът е на млад човек, починал на не по-малко от шестнайсет години.

Взех в ръце лявата ключица и я огледах. Изводът беше съвсем същият.

Записвах някои неща във формуляра, когато Слайдъл се появи отново.

— Попитах Риналди какви са резултатите от запитването към полицейското управление в Лос Анджелис, което направих точно преди да дойдем тук. За Дона Скот и нейното татенце Бърч.

— Мислех, че Риналди провежда разследване в НоДа.

— Мъжките проститутки са се изпокрили. В момента е в управлението. Възнамерява да отиде пак там, но по тъмно, когато и те се появят.

Продължих анализа си, извадих и огледах дясната половина на тазовите кости. Формата й беше типично женска. По лонното съчленение имаше дълбоки хоризонтални ръбове и бразди, а тънкият гребен на костта беше в процес на срастване с горния ръб на бедрената кост.

Отбелязах всичко това във формуляра. След това взех в ръка лявата половина на тазовите кости. По ръбовете и по повърхността на съчленяването се беше натрупал адипоцир — ронливо вещество, приличащо на сапун. Отне ми десет минути да го почистя, но установих, че характеристиките съвпадат с тези на дясната половина.

И това отбелязах във формуляра.

Тъкмо оглеждах краищата на ребрата, когато телефонът на Слайдъл иззвъня и наруши тишината. Той го измъкна от калъфчето на бедрото си и побърза да излезе навън. Както и преди, дочувах гласа му през отворената врата, но не можех да различа отделните думи.

Вторият разговор продължи по-дълго от първия. Връщах прешлените на мястото им, когато той отново влезе в гробницата.

— Риналди е получил отговор от полицейското управление на Лос Анджелис.

— Много бързо са отговорили — учудих се аз.

— Компютрите са прекрасно нещо, не си ли съгласна с мен?

Бъркхед стоеше неподвижно. Очевидно слушаше какво си говорим.

— Бърч Алекзандър Скот е купил къща на Лонг Бийч през февруари 2001 година. През лятото се е преместил да живее там с жена си Анабел и с двете си дъщери — Дона и Трейси.

— Това съвпада с разказа на Фини — отбелязах аз.

— Обаче нещата не са се развили точно така, както Бърч си ги е представял. Две години след като се преселили там, той получил масиран инфаркт и починал. Жена му все още си живее в къщата.

— А какво е станало с Дона?

— Както винаги при нея нещата са доста неясни. През 2002 година се е записала във Факултета по кинематографични изкуства в университета на Южна Калифорния. — Слайдъл съобщи този факт с голяма доза присмех в гласа. — През 2004 напуснала, за да се омъжи за Хърб Розенбърг, който тогава е бил на четирийсет и седем години. Някога чувала ли си името му?

Поклатих глава.

— Той е някакъв много важен продуцент на свободна практика. Бракът им продължил две години. Сега Дона Скот-Розенбърг живее в Санта Моника. От юли прави проучвания за телевизионен сериал.

— Риналди открил ли е телефонния й номер?

— О, да — Слайдъл размаха телефона си и изчезна отново.

— Коя е Дона Скот? — попита Бъркхед.

— Може би има нещо общо с оскверняването на тази гробница.

Прегледах една по една дългите кости.

Когато най-после се изправих на краката си, вратът и раменете ме боляха ужасно.

Ключици. Таз. Ребра. Дълги кости. Всички отличителни белези показваха, че смъртта е настъпила във възрастта между петнайсет и осемнайсет години.

Възраст. Пол. Височина. Здравина. Оцветяване. Състояние на костите.

В казана на Куерво имаше останки от чернокожа жена, починала, преди да е навършила двайсет години. Чернокожа жена, на която сега липсваха черепът, челюстта и бедрените кости.

Очевидно Сюзън Редмон беше момичето от казана.

Когато си тръгнахме от „Елмууд“, навън вече бе паднала нощ. Плътни облаци закриваха луната и звездите. На фона на тъмното небе се очертаваха още по-тъмните силуети на дърветата и надгробните камъни. Студеният дъжд продължаваше да вали и легиони дървесни жаби се надвикваха с армии скакалци. А може би бяха щурци. Няма значение. Шумът, който издаваха, беше наистина впечатляващ.

Бъркхед заяви, че е негово задължение да затвори ковчега и да заключи гробницата. Аз му обещах да върна челюстта, взета от Фини, както и черепа, и бедрените кости, намерени в казана, веднага щом шефът ми се увери, че това в действителност са изчезналите части на Сюзън Редмон. Той обеща, че ще се постарае да убеди братовчеда Томас да се бръкне за нов ковчег.

Слайдъл беше неспокоен и раздразнителен. Въпреки че беше оставил няколко съобщения, Дона Скот-Розенбърг не му се беше обадила.

Докато си закопчавах колана в колата, Слайдъл отново се обади на Риналди.

Погледнах часовника си. Девет и петнайсет. Денят се беше оказал много дълъг и изморителен. Не бях хапвала нищо след сандвича с пуйка и чедър, който изядох в управлението.

Отпуснах се назад, затворих очи и започнах да разтривам слепоочията си.

— Мацката изобщо не се е забързала да ми се обади. Ще изчакам до сутринта и след това ще я попритисна. Сега да се съсредоточим върху случая с Клапек. Има ли нещо ново?

Риналди отговори нещо. От думите на Слайдъл можех да си направя извода, че отново е отишъл в НоДа.

— Така ли? Може ли да се вярва на думите му?

Риналди отвърна нещо.

— И е готов да се разприказва?

Слайдъл отново замълча и се заслуша.

— Ще се видим в десет.

И Слайдъл затвори мобилния си телефон.

Пътувахме в мълчание. След това той проговори:

— Да приключваме ли за днес, докторе?

— Какво става при Риналди? — измърморих аз.

— Момчето е готово да сподели някаква информация за мъжа, който приличал на Рик Нелсън. — Слайдъл спря. — Знаеш ли какво му харесвам на Нелсън. Косата. Има коса като на истинско шотландско пони.

— Какво разправя хлапето? — опитах се да върна Слайдъл на темата.

— Казва, че мъжът бил със среден ръст и тегло, бял, обличал се консервативно и бил доста мълчалив. Казва, че е обслужвал Рики, докато онзи не го е пребил жестоко.

Отворих очи.

— Искаш да кажеш, че мъжът е склонен към насилие?

— Хлапето твърди, че онзи добре го е подредил.

— Кога е станало това?

— През юни. Когато отказал да го обслужва, Клапек е започнал да го прави вместо него.

— Нещо друго?

— Казва, че разполага с някаква информация, но тя не е безплатна. Това вече е новост. Риналди ще се срещне с него в десет часа.

— Къде?

— В някакъв мексикански ресторант на „Норт Дейвидсън“. Ще проявя малко самоинициатива и ще спра наблизо. Ако искаш, ще те откарам обратно до колата ти.

В този момент червата ми изкъркориха.

— Не — отвърнах. — По-добре ме почерпи една енчилада21

„Кабо Фиш Тако“ се намира на ъгъла на „Трийсет и шеста“ и „Норт Дейвидсън“ и е доста приличен мексикански ресторант.

Слайдъл паркира пред стария „Ландмарк Билдинг“, където сега се намира централата на „Ърт Галъри“. На витрината й висеше натюрморт, който изобразяваше стъклена чаша с жълтък от яйце в нея и разделено на две пластмасово великденско яйце, закрепено на ръба й.

Докато излизахме от колата, Слайдъл хвърли поглед на картината, изсумтя и поклати глава. Точно щеше да изкоментира нещо, когато забеляза Риналди срещу нас. Той идваше откъм „Трийсет и трета“ улица — там, където тя се задънва и няма изход.

Слайдъл подсвирна силно.

Риналди се огледа. Усмихна се. Поне така ми се стори. В този момент действителността се изкриви.

Риналди понечи да вдигне ръка.

Чу се изстрел.

Ръката на Риналди, сгъната в лакътя, замръзна на място. Тялото му се изпъна. Прекалено много.

Чу се втори изстрел.

Риналди се завъртя настрани, като че ли някой го дръпна с верига.

— Наведи се! — изкрещя Слайдъл и ме блъсна силно към тротоара.

Коленете ми удариха в цимента. После корема. И гърдите.

Прозвуча още един изстрел.

Някаква кола потегли рязко на юг по „Дейвидсън“.

Сърцето ми блъскаше силно. Погледнах нагоре почти без да вдигам глава от тротоара.

Слайдъл тичаше нагоре по улицата с пистолет в ръка.

Риналди лежеше неподвижно. Дългите му крайници бяха сгънати неестествено.