Дяволски кости

6

В началото си помислих, че това е някоя от онези църковни картички, които масово се купуваха от ревностните католици. Двете със сестра ми Хари като деца също ги събирахме. На големина са малко по-малки от шофьорска книжка и на всяка една от тях има изобразени светец или библейска сцена с подходяща молитва. Някои от тях обещаваха опрощение на греховете и намаляване на престоя в чистилището, където душата ти трябва да престои за това, че горе на земята си се държал непристойно.

Но не беше картичка. Когато махнах найлоновата обвивка, видях, че това всъщност е портрет — от тези, които всяка година се слагат в албума на училището.

Момичето беше снимано до кръста, облегнато на едно дърво, с поглед, вперен в обектива на фотоапарата. Беше с кафяв пуловер с дълги ръкави и част от коремчето й се виждаше. Беше подпряла една ръка на дървото, а палеца на другата беше закачила на халката за колана на изтърканите си джинси.

Косата й беше разделена на път по средата и подпъхната зад ушите. Беше черна. Очите й бяха с цвят на тъмен шоколад, а кожата — на индийско орехче. Изглеждаше около седемнайсет годишна.

Усетих тежест в гърдите си.

Чернокожо момиче в тийнейджърска възраст.

Погледнах към количката. Мили Боже, възможно ли е това да е нейният череп? Ако е така, то как се беше озовал в мазето? Дали това момиче е било убито?

Отново погледнах снимката.

Момичето стоеше с леко вирната глава и повдигнати рамене. Краищата на устните й се извиваха в дяволита усмивка. Изглеждаше щастлива и със самочувствие очакваше това, което ще й поднесе животът. Защо снимката й беше заровена в казана?

Възможно ли е Арло Уелтън да се окаже прав? Дали наистина беше открил олтар за сатанински ритуали? И там да са се принасяли човешки жертви? Бях чела подобни истории и знаех, че, макар и рядко, такива зверства съществуват.

В този момент телефонът иззвъня и сложи край на ужасните ми мисли.

— Днес наистина си пристигнала рано — както обикновено госпожа Флауърз съвсем не чуруликаше като птиче.

— Имам страшно много работа.

— Медиите са ужасно развълнувани и искат да знаят какво се е случило в онова мазе.

— Сигурно е така.

— Телефонът направо почервеня от звънене. В преносен смисъл, разбира се.

Погледнах към стенния часовник. Дванайсет и четирийсет.

— Ще се откажат в момента, в който се появи нещо ново и отвлече вниманието им. Реших да те предупредя, един детектив се е отправил към теб.

— Слайдъл ли?

— Точно така. Заедно с партньора си.

— Благодаря за предупреждението.

Точно затварях телефона, когато вратата на аутопсионната зала се отвори. Влезе Слайдъл, последван от висок скелет с италианско кожено куфарче в ръка.

Скини Слайдъл и Еди Риналди са партньори още от осемдесетте години за всеобщо учудване на всички ни, тъй като двамата са абсолютно различни един от друг.

Еди Риналди е висок метър и деветдесет и тежи малко над осемдесет килограма. Слайдъл е метър и седемдесет и тежи доста повече, като излишните му килограми са натрупани на юг от кръста. Риналди има остри черти. Лицето на Слайдъл е месесто и отпуснато, торбичките под очите му са с размера на понички.

Защо ли му викат Скини4? Трябва да е някаква полицейска шегичка.

Но различията между тях не бяха само във външния им вид. (Лайдъл е разхвърлян. Риналди е подреден. Слайдъл се храни с боклуци. Риналди яде тофу. Слайдъл харесва Елвис, Сам Кук и Коустърс. Риналди слуша Моцарт, Вивалди и Вагнер. Слайдъл купува дрехите си от магазините за преоценени стоки. Риналди шие своите по поръчка.

Обаче някак си двамата си пасваха добре. Иди, че ги разбери.

Слайдъл свали убийствените си черни очила и ги закачи на джоба на сакото си. Днес то беше от изкуствена карирана материя, която вероятно носеше името на някое игрище за голф в Шотландия.

— Как са нещата, докторе?

Слайдъл обича да се вживява в ролята на Мръсния Хари, само че тук, в Шарлот. Затова говори като ченге от холивудски филм.

— Имах интересна сутрин — казах аз и кимнах за поздрав на Риналди.

В отговор Риналди ми махна с ръка, но вниманието му беше съсредоточено върху казаните и черепите.

Такъв си беше Риналди. Винаги сериозен и съсредоточен. Никога не се шегуваше и закачаше. Не се оплакваше и не се хвалеше. Никога не споделяше личните си проблеми, нито личните си победи. На работа винаги беше любезен, сдържан и невъзмутим.

А какъв беше извън работата? Никой не знаеше почти нищо. Беше роден в Западна Вирджиния, за кратко посещавал колеж, след това някъде през седемдесетте се преместил в Шарлот. Оженил се, но скоро след това жена му починала от рак. Чувала бях, че има дете, но той самият никога не беше споменавал нито син, нито дъщеря. Риналди живееше сам, в малка тухлена къща, в един спокоен, добре поддържан квартал, наречен Бевърли Уудс.

Като изключим високия му ръст, изискания вкус по отношение на музиката и слабостта му към скъпи дрехи, Риналди нямаше физически особености или черти на характера, с които останалите полицаи да се майтапят. Доколкото знам, за него никога не са се носили истории как е прецакал нещо или в каква неудобна ситуация е изпаднал. Може би поради тази причина не му бяха измислили и прякор.

С две думи: Риналди не беше човекът, когото бих поканила на коктейлно парти, но ако нещо ме заплашва и някой трябва да прикрива гърба ми, бих избрала именно него.

Слайдъл вдигна ръка с пръстите нагоре и я завъртя.

— Да не би някой кретен да е измислил тази откачена работа за Хелоуин?

— По-скоро — не.

Слайдъл спря да върти ръката си.

Обобщих биологическия профил на момичето, който бях създала въз основа на черепа.

— Обаче това нещо е по-старо от пръстта в казана, нали така?

— Според изчисленията ми момичето е починало преди не по-малко от пет и не повече от петдесет години. Но инстинктът ми говори, че е по-скоро първото.

Слайдъл издиша шумно. Дъхът му миришеше на цигари.

— Каква е причината за смъртта?

— По черепа няма белези от заболявания или нараняване.

— Какво означава това?

— Не знам.

— Къде е челюстта?

— Не знам.

— Ето, това вече е нещо.

Спокойно, Бренан.

— Открих това в големия казан. На дълбочина около десет сантиметра.

Поставих училищната снимка върху количката. Мъжете се приближиха, за да я видят.

— Нещо друго? — Слайдъл не откъсваше поглед от снимката.

— Парче мозък.

Риналди вдигна въпросително вежди.

— Човешки ли е?

— Надявам се, че не е.

Риналди и Слайдъл местеха поглед от снимката към черепа, после пак към снимката и обратно.

Риналди заговори пръв:

— Мислиш ли, че това е същото момиче?

— Няма нищо в структурата на черепа или на лицето, което да отхвърли тази възможност. Възрастта, полът и расовата принадлежност съвпадат.

— Можеш ли да направиш възстановка по снимката?

— Няма да има особена полза от това, тъй като долната челюст липсва.

— Предполагам, че поради същата причина няма да можеш да направиш съпоставка между двете лица.

Кимнах.

— Образът би бил твърде приблизителен, може да ви подведе, а не да ви помогне при идентифицирането.

— Мамка му! — Слайдъл клатеше глава.

— Ще почна да проверявам хората, обявени за издирване — заяви Риналди.

— Върни се десет години назад. Ако нищо не изскочи, ще разширим периода от време.

— Предполагам, че няма смисъл да я проверявам в НСЛ.

НСЛ е националната информационна система на ФБР — компютърна програма, която съдържа данни за хората с криминални досиета, за бегълците, обявените за издирване и за неидентифицираните трупове. Като сравнява подробностите, въведени от полицията, системата може да съпостави данни за трупове, открити на едно място, с данни за хора, обявени за издирване някъде другаде.

Това е огромна база данни. Ние разполагахме с информация само за възрастта, пола и расовата принадлежност на жертвата, а периодът беше от пет до петдесет години. При това положение списъкът с възможните съвпадения щеше да е с размера на телефонен указател.

— Не — съгласих се аз. — Няма смисъл, докато не разполагаме с повече информация.

Казах на детективите за насекомите и за пилето.

Риналди разбра какво означава това.

— Значи мазето все още се използва.

— Ако се съди от състоянието на пилето, поне допреди няколко месеца се е използвало. А може и по-скоро.

— Искаш да кажеш, че някакъв шаман е вкарал хлапето там и му е отрязал главата?

— Не казах това — опитвах са да говоря спокойно. — Макар да смятам, че точно това се е случило с пилето.

— Значи онзи смахнат водопроводчик е прав?

— Предполагам, че има вероятност…

— Шамани? Човешки жертвоприношения? Как пък не! — Слайдъл обърна поглед нагоре и започна да си тананика мелодията от „Зоната на здрача“.

Въпреки че са относително малко, на тази планета има хора, които притежават необикновената дарба да ме дразнят и да ме провокират да изричам неща, които по никакъв друг повод не бих казала. Слайдъл е един от тези даровити хора. Мразя да си изпускам нервите и всеки път се заричам, че това повече няма да се случи. И много пъти съм нарушавала тази клетва по отношение на Слайдъл.

Ето, че се случи и сега.

— Кажи го на Марк Килрой — изстрелях коментара си, преди да успея да премисля.

За момент настъпи тишина. След това Риналди вдигна дългия си кокалест пръст.

— Хлапето от Браунзвил, Тексас. Изчезна в Матаморос, Мексико, през осемдесет и девета година.

— Килрой е бил изнасилен, измъчван и след това убит от Адолфо де Хесус Констанцо и последователите му. Следователите открили мозъка му да плува в един казан.

Слайдъл впери поглед в мен.

— Какво, по дяволите, става тук?

— Органите на Килрой са били извадени и използвани в някакъв ритуал.

— Искаш да кажеш, че нещо подобно се е случило и тук?

Вече съжалявах, че бях запалила въображението на Слайдъл, като бях споменала случая с Килрой.

— Трябва да приключа работата си по казаните. И да получа резултатите от криминологичната лаборатория.

Слайдъл взе ученическата снимка и я показа на партньора си.

— Ако се съди по прическата и облеклото, снимката не е толкова стара — отбеляза Риналди. — Можем да я пуснем по телевизията, да видим дали някой ще я разпознае.

— Нека да изчакаме с това — предложи Слайдъл. — Ако започнем да показваме снимките на всяко хлапе, което не можем да открием, в крайна сметка хората ще престанат да ни обръщат внимание.

— Съгласен съм. Дори не знаем със сигурност, че е изчезнала.

— В този град не може да има много места, където се правят подобни снимки — Слайдъл пъхна снимката в джоба си. — Да започнем с това.

Кимнах.

— Може да се окаже, че не е правена в този град. Научи ли кой е собственикът на къщата на Глийнлийф Авеню?

Риналди извади един кожен тефтер от вътрешния джоб на сакото си, което изглеждаше съвсем различно от това на партньора му. Тъмносиньо, двуредно, очевидно не само изискано, но и скъпо.

Докато прелистваше страниците, забелязах, че ноктите на ръцете му са много добре поддържани.

— След войната семейство на име Хорн е закупило имота и той е бил собственост само на хора от тази фамилия. Става въпрос за Втората световна война — Риналди вдигна поглед от бележките си. — Можем да направим проверка и по-назад във времето, ако обстоятелствата го наложат.

Кимнах.

— Розко Уошингтън Хорн е притежавал къщата от 1947 до 1972 година; Лидия Луиз Тилман Хорн е била собственичка до 1994 година; Уанда Бел Сарасота Хорн — до смъртта си преди осемнайсет месеца.

— Стара плантаторска фамилия — изсумтя подигравателно Слайдъл.

Риналди продължи да чете от записките си:

— След смъртта на Уанда нейният племенник Кенет Алоиз Роузбъро наследил къщата.

— Роузбъро живял ли е там?

— В момента проверявам това. Роузбъро продал къщата на Поли и Рос Уитнър. Двамата са се преместили тук от Ню Йорк. Тя е учителка. Той е счетоводител в „Банка на Америка“. Сделката е била сключена на дванайсети септември тази година. В момента семейство Уитнър живее под наем в апартамент на Скейлибарк. Очевидно са планирали основен ремонт на къщата на Грийнлийф Авеню — Риналди затвори бележника си и го прибра.

За момент настъпи тишина. Слайдъл заговори пръв:

— Вестниците писаха за нас.

— Видях статията. Тази Сталингз в „Обзървър“ ли работи?

— Досега не бяхме чували за нея — отвърна Риналди.

Слайдъл сложи черните си очила. Сега забелязах, че бяха имитация на известна марка.

— Трябваше да я застрелям на място.

Обядът ми се състоеше от пълнозърнесто десертче и диетична кола. След това открих Лараби в голямата аутопсионна зала. Правеше аутопсия на трупа, намерен в контейнера за боклук.

Разказах му какво съм открила и му предадох разговора си със Слайдъл и Риналди. Беше сгънал лактите си, докато ме слушаше. Държеше изцапаните си с кръв ръце далече от себе си.

Описах му мозъка. Обеща да му хвърли един поглед по-късно. В два часа отново бях при казаните.

От двайсет минути пресявах съдържанието им, когато мобилният ми телефон иззвъня. Погледнах екрана — Кати се обаждаше от работа.

Свалих едната си ръкавица и натиснах бутона.

— Здрасти, миличко.

— Къде си?

— В съдебномедицинската лаборатория.

— Къде?

Свалих маската от устата си и повторих.

— Наистина ли са сатанисти?

— Видяла си вестника.

— Чудесна снимка.

— Всички така казват.

— Според мен това е тъпа шега на някакво откачено братство. Този град е прекалено благопристоен, за да има сатанисти в него. Сатанистите са ексцентрични хора. Те обичат екзотиката. Неподчинението. Според теб в задръстения стар Шарлот има ли такива?

— Какво става? — по гласа й долових, че е недоволна от нещо.

Тази година Кати защити бакалавърска степен по психология — постижение, което й отне цели шест години. В края на краищата завършването й не бе продиктувано от жажда за академични знания, а от родителската заплаха за спиране на финансите. Това беше един от малкото проблеми, по които с Пийт бяхме на едно и също мнение. Шест години са достатъчни, детенце.

Защо й трябваше на Кати толкова дълго време, за да завърши? Не беше поради липса на интелект. Средната й оценка от петте основни изпита беше 3.8.

Не, тя съвсем не е глупава. Напротив, дъщеря ми е будна и с въображение. Проблемът е, че изобщо не може да се задържи на едно място.

— Смятам да напусна — заяви Кати.

— Аха.

— Работата ми е изключително тъпа.

— Ти избра да работиш в адвокатска кантора.

— Мислех си, че ще върша нещо — спря и издиша шумно. — Не знам. Нещо интересно. Като тебе.

— В момента пресявам пръст.

— Знаеш какво имам предвид.

— Пресяването на пръст е досадна работа.

— Каква пръст?

— От казаните.

— По-добре, отколкото да пресяваш документи.

— Зависи от документите.

— Намери ли нещо?

— Открих някои неща — по никакъв начин нямаше да спомена снимката или парчето мозък.

— Колко са казаните?

— Два.

— Ти до кой си стигнала.

— Все още съм на първия.

— Ако ти е омръзнало, започни с другия.

Колко типично за Кати! Щом нещо ти омръзне, започни нещо ново.

— Няма никакъв смисъл в това.

— Боже, колко си консервативна! По дяволите, защо не!

— Такъв е протоколът.

— Ако от време на време сменяш казаните, това няма да промени съдържанието им.

Не можех да не се съглася с това.

— Как е Били? — опитах се да променя темата.

— Той е абсолютен тъпак.

Добре.

— Искаш ли да излезем на вечеря? — предложих аз.

— Къде?

— В седем във „Волар“.

— Може ли да си поръчам морски език?

— Може.

— Добре. Ще те чакам там. Ако дотогава не съм умряла от скука.

Отново се залових с пресяването.

Охлюви. Камъни. Обвивки от какавиди. Хлебарки. Един-два бръмбара. Една стоножка. Колко вълнуващо!

В три часа вече започнах да се прозявам и изобщо не можех да се концентрирам върху работата си.

Погледът ми попадна на другия казан.

Вече бях направила снимките и надписала пликовете с веществените доказателства. Помислих си, че ще се ободря, ако се захвана с нещо ново. Промяната ще изостри сетивата ми.

Какъв неубедителен довод.

По дяволите, защо пък да не го направя?

Това звучеше много по-добре.

Изчистих лопатката и ситото и бръкнах в по-малкия казан.

И веднага открих нещо интригуващо.