Дяволски кости

17

И мумията на Хатшепсут да се беше появила на вратата, нямаше да се изненадам толкова.

Момичето беше младо, около шестнайсет-седемнайсетгодишно, с кожа с цвят на индийско орехче, с коса, разделена в средата на път и подпъхната зад ушите. Само обиколката на талията й беше различна от тази на училищната снимка. Доколкото можех да преценя по размера на корема й, можеше да роди всеки момент.

Момичето огледа стаята, изражението й беше напрегнато и съсредоточено.

— Esta aqui, senor?18 — прошепна тя.

Затаих дъх.

— Senor?

Слайдъл отпусна ръка. Найлонът прошумоля.

Момичето бързо извърна глава към нас и широко отвори очи. Бутна настрана завесата и побягна.

Без да се замислям, профучах покрай Слайдъл и се спуснах през магазина. Докато минавах покрай рафтовете, тя вече излизаше навън.

Дъждът продължаваше да се лее и да шурти по тротоара. Наведох глава и се спуснах след жертвата си. При всяка стъпка маратонките ми вдигаха вода от тротоара.

Имах преимущество. Не бях бременна. Когато стигнахме до пицарията, вече бях толкова близо до нея, че успях да се протегна и да я хвана за жилетката. Тя се обърна назад и на няколко пъти удари ръката ми.

Заболя ме, но продължих да стискам дрехата й.

— Нека поговорим — изкрещях през шума от проливния дъжд.

Момичето спря да блъска с юмрук китката ми и се вкопчи в ципа на жилетката си.

— Моля те!

— Остави ме на мира! — изкрещя тя и се опита да се измъкне от дрехата си.

Чух, че някой тича през локвите зад гърба ми.

— Стой на място, малка госпожице! — Слайдъл звучеше като кит, който се опитва да си поеме въздух.

Момичето отчаяно започна да се мята насам — натам. Пръските от косата й попадаха право в лицето ми.

— Оставате ме! Нямате никакво право…

Слайдъл я завъртя и притисна ръцете й до тялото.

Тя се опита да ритне назад. Петата й достигна крака му.

— По дяволите!

— Бременна е — извиках аз.

— Кажи го на нещастния ми пищял.

— Всичко е наред — започнах аз, надявах се гласът ми да звучи успокояващо. — Няма от какво да се боиш.

Момичето ме изгледа злобно, личеше си, че е бясна.

Усмихнах й се.

Тя се извъртя и отново ритна Слайдъл.

— Както искаш — изпъшка той. — Можем да го направим по цивилизования начин, а може да ти сложа белезниците и така да те откарам в управлението.

Момичето замря, очевидно се чудеше кое от двете да избере. След това приведе рамене и сви ръце в юмруци.

— Добре. Сега ще те пусна, но гледай да не правиш глупости.

Всички стояхме и дишахме тежко. Слайдъл пусна момичето и отстъпи крачка назад.

— Добре. Сега ще отидем и ще седнем в колата тихо и спокойно.

Момичето се изправи и предизвикателно вирна брадичка. Забелязах, че на врата й виси малко златно кръстче. Под него вената пулсираше силно.

— Разбрахме ли се? — попита Слайдъл.

— Както кажеш.

Слайдъл отново хвана момичето за ръката и ми направи знак да ги последвам. Тръгнах след тях. Гледах как дъждовните капките падат в насъбралата се вода.

Слайдъл накара момичето да седне на мястото до шофьора. Докато той обикаляше колата, за да отиде до другата врата, аз преместих една смачкана кутия от пица, опаковка от китайска храна, чифт стари маратонки и едва тогава успях да седна на задната седалка. Вътре в колата миришеше на мръсно бельо, носено поне една седмица.

— Божичко! — момичето вдигна лявата си ръка и закри носа си.

Нямаше брачна халка.

— Нещо да не е умряло тук? — попита тя.

Слайдъл се вмъкна зад волана, затръшна вратата, облегна се назад и като насочи ключа от колата към нея, попита:

— Как се казваш?

— А ти как се казваш?

Слайдъл й показа значката си.

Момичето шумно въздъхна.

— Как се казваш? — повтори Слайдъл.

— Защо питаш?

— За да знам как да те открия, ако изчезнеш.

Тя вдигна поглед.

— Името ти?

— Пати Ла Бел.

— Закопчай си колана — Слайдъл дръпна колана си и го закопча, след това сложи ключа в стартера.

Момичето вдигна ръце, сякаш искаше да го спре, след това ги сложи върху корема си.

— Спокойно.

Слайдъл се отпусна назад.

— Как ти е името? — повтори той.

— Такийла.

— Добре като начало.

Тя въздъхна.

— Фрийман. Такийла Фрийман. Ако искаш, ще ти го кажа буква по буква.

Слайдъл извади бележник и химикалка.

— Телефонен номер, адрес и името на родител или настойник.

Такийла написа нещо, след това подхвърли листчето на таблото. Слайдъл го взе и го прочете.

— Коя е Изабела Кортес?

— Баба ми.

— От латиноамерикански произход. — Прозвуча повече като заключение, отколкото като въпрос. — С нея ли живееш!?

Последва отсечено кимване.

— На колко години си, Такийла?

— На седемнайсет. — Каза го, сякаш се защитаваше.

— Ходиш ли на училище?

Тя поклати глава:

— Не си губя времето с глупости.

— Аха. Омъжена ли си?

— И това са глупости.

Слайдъл посочи към корема й.

— Има ли си татко?

— Не. Аз съм Дева Мария.

— Какво? — процеди Слайдъл.

— Защо ме измъчваш?

— Как се казва бащата?

Последва дълбока въздишка.

— Клифтън Лаудър. Живее в Атланта. Не сме скарани, нито сме се разделили, нито нещо подобно. Клиф има деца там.

— На колко години е Клиф Лаудър?

— На двайсет и шест.

Слайдъл издаде някакъв звук, все едно беше куче, което се дави с храната си.

— Има ли госпожа Лаудър в Атланта? — попитах аз.

Такийла посочи с палец към мен.

— Коя е тази?

— Отговори на въпроса ми. Господин Прекрасен има ли си съпруга?

— Момичето повдигна рамене.

Усетих как ме обземат различни емоции. Гняв. Мъка. Отвращение. Най-вече отвращение. Слайдъл го каза съвсем точно:

— Кой е този изрод, дето обикаля училищните дворове и търси с кого да се натиска?

— Казах ти, че не ходя на училище.

— Чудесно си планирала бъдещето си. Големият Клиф участва ли във вземането на решения?

— Той се държи добре с мен.

— Да, бе. И бас държа, че е отличен танцьор. Онзи глупак те е докарал до това положение, госпожичке. И след това те е зарязал.

— Казах ти вече. Не ме е зарязал.

— Господин Лаудър ще ти помага ли за бебето? — опитах се да вкарам малко съчувствие в гласа си.

Последва ново свиване на раменете.

— Кога е рожденият ти ден? — в гласа на Слайдъл нямаше ни най-малко съчувствие.

— Защо? Ще го запишеш в тефтерчето си ли? И ще ми изпращаш картичка всяка година?

— Просто се чудех на колко години си била, когато сте се носили във вихъра на любовта. Ако тогава не си била навършила шестнайсет, той може да бъде съден за изнасилване на малолетна.

Такийла сви устни и се намръщи.

Реших да променя темата.

— Разкажи ни за Томас Куерво.

— Не познавам никакъв Томас Куерво.

— Току-що излезе от магазина му — сопна се Слайдъл.

— За Ти-Бърд ли говорите?

— За него.

Отново сви рамене.

— Бях излязла да се разходя и видях, че вратата на Ти-Бърд е отворена.

— Да се разходиш. В този порой.

— Исках да си купя масло от иглика, за да намажа корема си с него.

— За да не ти се появят стрий и да загрозят външния ти вид.

— Защо си толкова злобен?

— Не знам, сигурно ми е по рождение. Къде е Ти-Бърд?

— Откъде, по дяволите, да знам?

В следващата една минута всички мълчахме. Дъждът тропаше по покрива на колата и се стичаше по стъклата.

Наблюдавах как вятърът понесе един найлонов плик през улицата и го залепи на предното стъкло. След това наруших тишината:

— С баба си ли живееш, Такийла?

— И какво от това?

— Чувала съм, че Ти-Бърд е чудесен лечител.

— Доколкото знам, в това няма нищо незаконно.

— Така е — съгласих се аз. — Не е незаконно.

— Откъде Ти-Бърд има твоя снимка? — намеси се Слайдъл.

— Каква снимка?

— Снимката, която е на бюрото ми. Ако искаш, можем да отидем до управлението и да я погледнем заедно.

Такийла разпери пръсти и ококори очи.

— Божичко, колко се уплаших!

Слайдъл стисна зъби и мускулите на челюстите му се издуха. Хвърли бърз поглед към мен. Намигнах му: „Успокой се!“

— Ти-Бърд е изчезнал от няколко месеца — започнах аз — и полицията се безпокои, че може да му се е случило нещо лошо.

За първи път се обърна към мен и ме погледна. По погледа й разбрах, че е разтревожена.

— Кой би искал да нарани Ти-Бърд? Той само помага на хората.

— Как им помага?

— Ако някой има нужда от нещо по-специално.

— Ти християнка ли си? — попитах аз и посочих кръстчето на врата й.

— Що за тъп въпрос? Защо искаш да знаеш?

— Ти-Бърд е сантеро, нали така?

— Едното няма нищо общо с другото. Ако искаш да се помолиш, отиваш в черквата. Ако искаш да се случи нещо, отиваш при Ти-Бърд.

— Какво нещо да се случи.

— Ами, например, ако кашляш. Или искаш да си намериш работа. Каквото и да е.

Изведнъж се досетих.

— И ти отиде при Ти-Бърд, защото си бременна.

Такийла сви рамене и не каза нищо.

Какво ли е искало това момиче от сантерото? Да направи аборт? Да роди здраво бебе? Да роди момиче, а не момче?

Наведох се напред между седалките и поставих ръка върху рамото й.

— Дала си на Ти-Бърд ученическата си снимка, за да я използва в някакъв ритуал, нали така?

Изведнъж съпротивата й изчезна. В момента просто изглеждаше уморена и мокра. И бременна. И много, много млада.

— Исках Клиф да се погрижи за мен и бебето.

— А той не е искал да изостави жена си — опитах се да отгатна.

— Ще си промени мнението — каза тя и неволно погали корема си.

— Имаш ли някаква представа къде може да е отишъл Ти-Бърд? — попитах тихо.

— Не.

— Той има ли семейство?

— Не съм чувала нищо за никакво семейство.

— Кога го видя за последен път?

— Някъде през лятото.

— Има ли нещо друго, което можеш да ни кажеш?

— Това го знам от баба ми. Тя казва, че ако искаш нещо, Ти-Бърд може да го превърне в действителност.

Такийла сключи пръсти над нероденото си дете и погледна към Слайдъл.

— Ще ме обвиниш ли в някакво престъпление?

— Не напускай града — заяви той. — Може би ще трябва да си поговорим отново, и то съвсем скоро.

— Следващият път ще се приготвя като за парти. — Такийла отвори вратата, измъкна се от колата и закрачи по тротоара.

Изведнъж ми мина една мисъл. Дали не сме я обидили? По дяволите! Знаех каква е съдбата на момичета като нея. Щеше да отглежда детето си сама. Щеше да работи за минимална заплата. Животът й щеше да е изпълнен с много надежди, а портмонето й винаги щеше да е празно.

Излязох от колата.

— Такийла.

Тя се обърна към мен, ръката й лежеше на корема.

— Ако искаш, мога да се обадя, да разбера каква помощ можеш да получиш.

Погледът й се спря върху лицето ми.

— Но не мога да ти обещая нищо със сигурност — добавих аз.

Тя се поколеба, след това каза:

— И аз, госпожо.

Написах телефонния си номер и й подадох визитката си.

— Такийла, това е личният ми номер. Можеш да ми се обадиш по всяко време.

Гледах я как се отдалечава. В това време Слайдъл се измъкна от колата. Двамата се отправихме обратно към Ботаника.

— Значи детето от казана не е детето от снимката.

— Така е — съгласих се аз.

— Тогава, коя, по дяволите, е тя?

Реших, че въпросът му е риторичен, затова не отговорих.

— Няма значение. Този нещастник все пак е използвал черепа и бедрените кости на някое хлапе. Според мен Куерво не се занимава само с лекуване на трипер.

Започнах да отговарям нещо, но Слайдъл ме прекъсна:

— Ами Джими Клапек? Няма никакво съмнение, че е бил убит. Но казваш, че това е работа на сатанистите, а Куерво не е такъв, нали така?

Вдигнах ръце, не знаех какво да отговоря.

— И къде, по дяволите, е Риналди? — Слайдъл извади мобилния си телефон.

Мислите напираха в главата ми, докато се движех бързо в дъжда.

Такийла Фрийман.

Джими Клапек.

Ти-Бърд Куерво.

Сантерия.

Пало Майомби.

Сатанизъм.

Нямах никаква представа, че до края на деня щяхме да идентифицираме още двама души, да решим един стар случай и да се сблъскаме с още една странна религия.