Дяволски кости

36

— Къде е колата ти?

Гумите изсвириха, когато завихме рязко надясно и излязохме от алеята за коли на Шарън Хол.

— Райън я взе и отиде да си събере багажа от хотела.

Очаквах да последва някаква остроумна забележка за сексуалния ми живот. Слайдъл обаче замълча.

— Кажи му, че няма нищо лично в това. Прокурорът иска да действаме много внимателно и да не раздухваме историята.

Въпреки че Райън има много добър нюх за тези работи и много щеше да ни помогне при претърсването на жилището на Еванс, аргументите на прокурора ми се сториха логични. Като се има предвид обществената позиция на Линго, много хора щяха да наблюдават действията ни внимателно. Например — CNN и FOX.

— Еванс вкъщи ли си е?

Слайдъл поклати глава.

— Живее под наем в една от старите сгради, където някога са държали файтоните. Собственост е на жена на име Грейси-Лий Уиджет. Що за име е това, по дяволите?

Направих на Слайдъл знак с ръка да продължи.

— Грейси-Лий казва, че в четвъртък Еванс работи до късно и се прибира около девет часа. Никак не се зарадва, че ще правим обиск, но заяви, че ако й покажа заповед, ще ни пусне в квартирата му.

Еванс живееше в „Плаца-Мидууд“. Квартал с тесни, извити улички, големи дървета и скромни едноетажни къщи от началото на века. Много пъти бях ходила там. Районът се намира между центъра на града и университета и е много популярен сред недотам добре платените университетски преподаватели.

Слайдъл зави надясно по „Шамрок“, после пак надясно по една къса задънена уличка и спря колата пред типична южняшка къща с наклонен покрив, кафяви стени, измазани с хоросан, и зелени плантаторски капаци на прозорците. На дългата предна веранда имаше люлеещи се столове и саксии с папрати във висящи кошници, но всичко изглеждаше някак занемарено.

Слязохме от колата и изкачихме стъпалата до верандата. Слайдъл натисна звънеца.

Изчакахме приблизително десетина минути някой да отвори вратата. Когато най-после това се случи, разбрах защо е отнело толкова време.

Бялата коса на Грейси-Лий Уиджет падаше на кичури около покритото й е безброй бръчки лице. Тънките й свити устни подсказваха, че в устата й няма нито един зъб. Но не възрастта й ни порази.

Грейси-Лий имаше една ръка. Това беше всичко. Нямаше никакви други крайници. На лявото й рамо беше прикачен сложен апарат, който завършваше с две куки една срещу друга. Движеше се на електрическа инвалидна количка, която приличаше на нещо, излязло от „Междузвездни войни“. Краката й, ампутирани, както ми се стори до средата на бедрата, бяха завити с одеяло на шотландско каре.

Грейси-Лий се намръщи, като ни видя, очевидно пристигането ни никак не й се хареса.

— Аз съм детектив Слайдъл — представи се Слайдъл и показа значката си. — Разговаряхме по телефона.

— Не е необходимо да ми напомняте.

Грейси-Лий грабна значката. Приближи я до очите си. Изцъка с език и я върна обратно.

Слайдъл извади заповедта. Грейси-Лий махна с ръка — все едно отпъждаше мухи от парче кейк.

— Господин Еванс не си е вкъщи.

— Това не е проблем.

— Не е правилно да нахлувате така в къщата на човека.

Слайдъл направи някакъв успокоителен жест с ръка.

— Ще бъдем много внимателни.

Грейси-Лий не помръдна.

— Госпожо?

Куката се вдигна и пусна ключа в ръката на Слайдъл.

— И да не повредите някоя от вещите на този прекрасен млад човек.

При тези думи Грейси-Лий натисна един бутон на страничната облегалка на стола. Той се завъртя и вратата се затръшна.

Докато слизахме по стълбите, Слайдъл поклати глава.

— Слава Богу, че не трябва да се срещам с това чудо всяка година в Деня на благодарността.

— Тя е стара.

— Тя е злобна като същинска змия.

Сградата, където навремето са прибирали файтоните, се оказа двуетажна постройка, в другия край на зелената площ — там, където свършваше посипаната с чакъл алея за коли. На първия етаж имаше двоен гараж, а на втория бяха жилищните помещения. До тях се стигаше по външна дървена стълба.

Задният двор беше обрасъл с храсталаци мирта. Въпреки че бързо се смрачаваше, през листата на храстите успях да видя обширна поляна.

— И това ако не е сладурско. Еванс живее на гъза на кънтри клуба в Шарлот.

Гласът на Слайдъл беше изпълнен с презрение. Към голфа? Към това, че се намира от обратната страна на игрището? Или към богатите, които членуваха в клуба?

Замълчах.

Минахме покрай малко изкуствено езерце, позеленяло от водорасли. И покрай голяма тухлена кашпа, пълна с изсъхнали листа. По земята се търкаляше счупена хранилка за птици.

Докато вървяхме, Слайдъл постави ръка върху дръжката на пистолета си. Погледът му обхождаше всичко наоколо.

Когато стигнахме къщата, ми направи знак с ръка. Напълно разбирах жестовете му, затова замръзнах на място.

Надникнах през мръсния прозорец и видях, че в гаража има само градинарски инструменти, дървена стълба и градински мебели, направени от ковано желязо. В задната част на къщата имаше врата, която предположих, че води към малка работилница или складово помещение.

— Няма го шевролета — промърмори Слайдъл повече на себе си, отколкото на мен.

— Къде е колата на криминалистите?

— Идва насам.

Типично за Слайдъл. Искаше първоначално да има време да огледа сам.

Тръгна към стълбите, но забеляза нещо, което не му хареса. Клекна и започна внимателно да оглежда първото стъпало. След това се изправи и го прескочи.

Погледнах надолу.

Ниско пред стъпалото беше опъната тел. Кимнах, за да му покажа, че съм видяла капана.

Когато стигнахме догоре, Слайдъл отново ми направи знак с ръка да застана зад него. Почука на вратата.

— Глен Еванс?

Някъде далече се чу изсвирване на влак.

— Полицията на Шарлот-Мекленбург. Имам заповед за обиск на жилището ви.

Никой не отговори.

Слайдъл извади пистолета си и се облегна до вратата. Огледа се наляво и надясно, отдръпна се от вратата и почука отново.

— Имам ключ, господин Еванс. Влизам.

Вратата се отключи лесно.

Всички щори бяха спуснати. Цареше абсолютна тишина, само една дъска на пода изскърца.

Слайдъл запали лампата.

Кухнята беше модерна, по европейски маниер. Плочките на пода бяха в черно и бяло. Лъскави черни шкафове с много витрини. Кухненски уреди от неръждаема стомана.

Нямаше достатъчно голям фризер, че да побере труп.

— Стой тук — нареди Слайдъл.

Стисна пистолета „Глок“ с двете си ръце, вдигна го на нивото на носа си, приближи до отворената врата в другия край на кухнята и опря гръб в стената. С бързо движение застанах до него.

Слайдъл изви глава към мен и ме изгледа лошо. Вдигнах ръце в знак на съгласие. Няма да мърдам.

Слайдъл изчезна през вратата.

Надникнах да видя какво има натам. Тъмнина.

Дръпнах се назад и зачаках. Беше толкова тихо, че чувах дишането си.

Най-накрая светна още една лампа.

— Чисто е — каза Слайдъл.

От кухнята влязох в малък вътрешен вестибюл. Вратите водеха наляво, надясно и право напред. Чувах как Слайдъл отваря и затваря чекмеджета зад вратата пред мен. Отидох при него.

— Голям разкош, няма що! — гласът на Слайдъл отново беше изпълнен с пренебрежение. — Хол, спалня, кухня, баня. Май Линго не е много щедър към подчинените си.

Огледах се.

Стаята беше образец на сдържаност. Бежови стени, бежови мебели, пердета и килим. Бял таван и бяла дограма. Нямаше весели възглавнички и покривчици. Нямаше снимки на кучета и на приятели със смешни шапчици по време на разни тържества. Нямаше трофеи, пейзажи, сувенири или произведения на изкуството.

Зад дивана стоеше висока месингова лампа. На полицата в нишата беше поставен телевизор с плосък екран. Вляво от нишата имаше няколко вградени чекмеджета. Точно в тях ровеше Слайдъл в момента. Вдясно имаше шкаф.

По рафтовете под телевизора бяха наредени огромно количество филми в DVD формат. Сложих ръкавиците си, отидох до тях и прегледах заглавията им.

„Матрицата“, „Гладиатор“, „Патриотът“, „Звездни рейнджъри“… В три от филмите главен герой беше Борн.

— Еванс обича екшъните — отбелязах аз.

Слайдъл затвори шумно едно от чекмеджетата и отвори друго. Започна да рови в него.

Отворих шкафа. В него имаше напитки.

— Еванс не е въздържател — отбелязах аз и започнах да разглеждам бутилките.

„Джони Уокър“ със син етикет. Двайсет и три годишен бърбън „Уилям Еван“. Водка „Белведере“.

— Доста пари харчи за алкохол.

Огледах се наоколо. Слайдъл беше стигнал до последното чекмедже. Не забелязах нищо друго интересно и отидох в банята.

Беше прилично чиста. Старомодна мивка и шкаф до нея. Черна завеса за душа. Бели и черни хавлиени кърпи.

На поставката над тоалетката имаше една твърда четка, самобръсначка „Бик“, гел за бръснене и електрическа четка за зъби.

Аптечката не съдържаше нищо необичайно. Конци за зъби. Паста за зъби. Аспирин. Хапчета против киселини. Капки за нос. Лепенки. До ваната имаше шампоан против пърхот. От душа висеше сапун, поставен в мрежичка.

Слайдъл шумно излезе от хола и влезе в спалнята. Отидох при него.

Тук Еванс беше проявил повече въображение. Стените бяха боядисани в червено, подът — застлан с бежов мокет, върху който беше просната изкуствена кожа на зебра. Покривката на леглото беше от черен сатен, а на стената над него беше опъната имитация на леопардова кожа. В стаята имаше само две нощни шкафчета и подвижна метална масичка, върху която стоеше още един телевизор с плосък екран.

— Трябвало е да се придържа към по-умерения стил.

За първи път коментарът на Слайдъл беше на място.

Той плъзна вратата на дрешника и започна да рови из дрехите. Аз отворих чекмеджето на едно от нощните шкафчета.

— Ела да видиш това — извиках Слайдъл при себе си.

Дойде при мен. Показах му малко синьо пакетче, върху което беше нарисувано дългокосо момиче с каубойски дрехи.

— „Презервативи за истински ездачи“ — прочете Слайдъл. — Значи нашият човек обича да си играе.

— Или само така му се иска. Липсва ли някой?

Слайдъл ги преброи и кимна. След това отново се върна при дрешника.

След няколко секунди се обади отново.

— Я, какво има тук!

Обърнах се към него.

— Виж нашият ездач какво крие при мокасините си.

Слайдъл държеше в ръката си кутия от обувки. В нея имаше десетина DVD-та. Прочете няколко заглавия.

„Момчетата от колежа идват“. „Групово мъжко чукане“. „Черните жребци“.

Слайдъл вдигна поглед към мен. Устните му се разтеглиха в усмивка.

— Значи Еванс е минал от другата страна. Тук вече ще успеем да намерим мотив.

Хвърли кутията на леглото и провря палци през халките на колана си.

— Кухнята е доста малка. Къде ли е фризерът на този нещастник?

— Има вътрешна врата в гаража.

— Точно така — Слайдъл погледна часовника си. — Хайде да хвърлим един поглед там.

Заслиза тежко по стълбите. Аз го последвах с доста по-лека стъпка.

Навън беше тъмно, миртовите храсти образуваха нещо като ограда, която отделяше двора на Уиджет от игрището за голф. От голямата мрачна къща не идваше никаква светлина.

Гаражът беше отключен. Слайдъл се запъти направо към вътрешната врата и пробва да я отключи с ключа, който Грейси-Лий му беше дала. Той изобщо не влезе в ключалката.

Слайдъл завъртя топката на вратата наляво, надясно. Блъсна я с рамо. Вратата не се отваряше.

Вдигна крак и я ритна силно. Резето държеше здраво. Ритна я отново и отново. Касата поддаде и наоколо се разхвърчаха трески. Още един последен ритник и вратата се отвори.

Слайдъл намери ключа на лампата. Трябва да му се признае, че много бързо се справи с тази задача.

Чу се бръмчене и една неонова лампа светна.

Стаята беше около два и половина на три и половина метра. Вляво имаше някакъв плот или стара тоалетка за баня, обвита в юрган и завързана с въже. Вдясно имаше рафтове.

На стената, точно пред нас, беше закачена дъска с много метални кукички по нея. На всяка кукичка висеше по някакъв инструмент. Чукове, отвертки, един гаечен ключ, дърводелски трион.

Сърцето ми заблъска силно.

Напразно се развълнувах. Клапек не е бил обезглавен с ръчен трион.

Огледах рафтовете.

Над главата ми неоновата лампа продължаваше да бръмчи и пращи.

Забелязах я на втория ред от горе на долу. Картонена кутия, на която от едната страна беше изписано шестнайсетсантиметров електрически циркуляр.

До мен Слайдъл дърпаше въжетата на покрития с юрган предмет. Протегнах ръка и го докоснах по рамото. Той се обърна.

Мълчаливо посочих кутията с глава. Той се присегна, свали я на пода и отвори капака. Вътре имаше стар електрически циркуляр.

Погледите ни се срещнаха.

— Да — беше единственото, което казах.

Слайдъл свали от кукичката една градинарска ножица и с бързо движение сряза въжетата, с които беше омотан юрганът. Хванахме го заедно и дръпнахме силно.

Отдолу нямаше мебели. Там стоеше огромен бял фризер с вместимост около двеста и трийсет литра.

— По дяволите! — Слайдъл ме избута настрана, толкова нетърпелив беше да го отвори.

— Криминалистите не трябва ли да го снимат, преди да го отворим?

— Да — отвърна той и вдигна капака с две ръце.

Въпреки свистенето на ледения въздух и бръмченето на лампата дочух някакъв приглушен пукот.

— Какво беше това? — попитах аз.

Слайдъл не отвърна на въпроса ми.

— Еванс не се е бръкнал за саморазмразяващ се фризер.

Въпреки лековатата забележка гласът на Слайдъл беше съвсем сериозен. Освен това беше прав. Вътрешната част на фризера беше изцяло покрита със скреж и ледени кристали.

В левия ъгъл имаше правоъгълна метална кошница, пълна с найлонови пликове. Изстъргах леда по някои от тях, за да видя етикетите. Замразени зеленчуци от супермаркета. Говежда кайма. Нещо, което ми заприлича на свинско за печене.

Представих си белезите по гърба на Клапек. Кошницата?

Не. Там следите бяха успоредни. Кошницата беше от преплетени нишки неръждаема стомана.

Не споделих това наблюдение със Слайдъл. Погледът ми се закова върху друг, увит в найлон предмет, мушнат в ъгъла на дъното на фризера.

Имаше приблизително кръгла форма. Бут ли беше? Не, беше прекалено голям. Може би пуйка.

Протегнах се и извадих замръзналия предмет. Учудващо, по найлона нямаше никакъв скреж. Нещо не беше наред, но какво?

Предметът беше тежък, около четири — пет килограма. Докато се опитвах да го закрепя на ръба на фризера, се сетих за думите, които бях изрекла преди време. Лекцията ми пред Слайдъл относно това колко тежи една човешка глава. Както бях казала, почти колкото една пуйка.

Ръцете ми трепереха, докато притиснах прозрачния найлон до предмета, завит в него. Започнаха да се появяват детайлите, замъглени и неясни, като предмети на дъното на мътна вода.

Ухо, в гънките му се беше насъбрала кръв. Челюстна извивка. Синьо-лилави устни. Нос, притиснат до мъртвешки бяла буза. Полуотворено око.

Изведнъж почувствах, че трябва да изляза на въздух.

Бутнах главата на Клапек към Слайдъл и изскочих навън.

Крачех наоколо, гризях нокътя си и чаках Слайдъл да се появи. Чаках криминалистите да дойдат.

Секундите се точеха. А може би бяха минути.

Чух приглушеното иззвъняване на телефона на Слайдъл.

Погледът ми се насочи към храстите и едва забележимото игрище за голф зад тях. Тръгнах нататък. Помислих си, че спокойният пейзаж ще подейства по-добре на нервите ми.

И се спънах в нещо, което лежеше в сенките.

Нещо голямо и тежко. Мъртвешки тежко.

Сърцето ми блъскаше силно, вдигнах се на колене и се обърнах.

Глен Еванс лежеше по гръб на поляната, погледът му беше празен. От рана, точно в средата на челото му, се процеждаше струйка кръв.