Дяволски кости

29

Оставих колата си и се качих в колата на Слайдъл. Май напоследък го правех доста често.

Ейприл Пиндър живееше в „Дилей Кортс“ — комплекс от общински жилища, встрани от „Норт Трайон“, недалеч от един малък градски парк.

На „Двайсет и осма“ Слайдъл спря до тротоара и погледна отново листчето с адреса.

— Трябва да е някъде тук.

Посочи към една от сградите, които приличаха на правоъгълни кутии, разделени на двуетажни къщи с общ покрив. Горните етажи бяха измазани с евтина изкуствена мазилка, а долните — облицовани с тухли.

Излязохме от колата и тръгнахме мълчаливо. И двамата мислехме за едно и също нещо. Риналди беше застрелян съвсем наблизо оттук, от другата страна на железопътната линия, вдясно.

В тази част на града беше трудно да се определи от коя страна на линията си, в буквалния и в преносния смисъл.

Къщата на Пиндър, също както и съседните къщи, не се беше радвала на особени грижи, откакто е била построена в средата на седемдесетте години. Боята се лющеше и подпрозоречните климатици бяха ръждясали. Пластмасовите столове на поляната не разкрасяваха с нищо пейзажа.

Слайдъл отново провери номера на къщата и натисна звънеца.

Отвътре се чу лаят на няколко кучета. Гласовете им бяха толкова високи и силни, че заплашваха да счупят стъклата на прозорците.

Слайдъл изду недоволно бузи и поклати глава. Въздържа са от коментар и натисна отново звънеца.

Кучетата вътре като че ли полудяха.

— Мразя джавкащи кученца.

Очевидно беше така.

Тъкмо понечи да потропа с юмрук по вратата и един глас се обади отвътре:

— Кой е?

— Полиция.

Ключът се превъртя и вратата се открехна. Явно веригата не беше махната. Една жена подаде глава през процепа и ни огледа. Беше клекнала и държеше под мишница един съпротивляващ се мини шпиц, като в същото време се опитваше да задържи за каишката друг, който се въртеше в краката й. И двете кучета се дърпаха и лаеха истерично.

— Ти ли си Ейприл Пиндър?

Жената кимна.

— Обадих се тази сутрин. — Слайдъл се наведе и показа на Пиндър значката си.

Едно от кучетата се изпика на плочките.

— Изчакайте.

Пиндър се изправи и понечи да затвори вратата.

— Защо не заключиш някъде песовете? — Слайдъл не направи никакво усилие да прикрие отвращението си.

— Какво, не обичате ли кучета?

— Тези двете ми изглеждат малко нервни — думите му бяха изпълнени със сарказъм.

След няколко секунди Слайдъл и аз седяхме на един много мек диван в претрупана с мебели стая. Пиндър седеше срещу нас на люлеещ се стол. От задната част на къщата се чуваше неистово дращене и лаене, донякъде приглушено от затворените врати.

Слайдъл започна разговора. В това време аз внимателно оглеждах Пиндър. Имаше бледа кожа, изрусена до бяло коса, а скулите й бяха изкривени много странно, като че ли лявата беше по-издадена напред от дясната. Тъмносините й очи щяха да бъдат поразително красиви, ако не беше сложила толкова много грим. Според мен беше малко под двайсетте. Но ако се съди по подредбата на апартамента, беше над осемдесетгодишна. Куклички. Украшения. Дърворезби като от времето на Голямата депресия.

И снимки. Много снимки. На всички тях имаше хора или домашни любимци. Очевидно е имало много такива, преди да се стигне до сегашните мини шпицове.

Въздухът беше наситен с миризми. На нещо пържено? На нафталин? На мръсни дрехи? На цигарен дим?

Отново съсредоточих вниманието си върху Пиндър. Разказваше за работата си в един бар на булевард „Уилкинсън“. Слайдъл си водеше бележки. Или поне се преструваше, че го прави. От време на време Пиндър спираше да говори, като че се ослушваше да чуе нещо въпреки лая на кучетата. Подозирах, че не сме сами в къщата.

— Хайде да си поговорим за Винс Гънтър — най-накрая Слайдъл стигна до темата.

— Той ми е гадже. Беше ми гадже. Какво е направил?

— Защо мислиш, че е направил нещо?

— Иначе защо бихте дошли тук?

— Къде е той?

Пиндър сви рамене. Беше с дънки и черна фланелка, на която пишеше „Cheeky Girls“ — нахакани момичета.

Какво беше това? Някакъв клуб? Житейска философия? Рок група? Кати беше права. Остарявах и много неща ми убягваха. Реших непременно да разбера. Може би щях да успея да я впечатля, като спомена някъде това име.

— Грешен отговор — каза Слайдъл.

— Не знам. Може би в Калифорния.

Пиндър започна да навива около пръста си ресните на възглавницата на стола, на който седеше.

— Калифорния ли?

— Говореше, че иска да отиде на запад, за да направи тен.

— Нека да ви обясня нещо, госпожице Пиндър. Ако ме ядосате, ще си навлечете огромни неприятности.

— Скъсахме.

— Кога?

— Преди две седмици. Може и да бяха три.

— Защо?

— Защото Винс е гадняр.

Кучетата вероятна се хвърляха към вратата, защото освен лаят започна да се чува блъскане и търкаляне.

— Ако Винс е гадняр, защо тогава му плати гаранцията?

— Каза, че ме обича. А аз като пълна идиотка му повярвах.

Пиндар стисна страничните облегалки на креслото, обърна се и извика през рамо:

— Попи! Пеони! Спрете!

— Обясни ни всичко — в гласа на Слайдъл се усети тревога.

Пиндър се облегна назад и въздъхна театрално.

— Винс ме помоли да занеса петстотин долара в някаква канцелария в съда. Каза, че ще ми ги върне веднага щом го пуснат — отново започна да дърпа ресните.

— Взел ти е парите и след това те е зарязал — предположи Слайдъл.

Пиндър вдигна поглед. Очите й бяха зачервени и замъглени от яд.

— Винс е мъжка проститутка.

Добре. Това беше държане на измамена жена.

— Можеше да ме зарази с нещо… — Устните й потрепериха, а очите й се навлажниха. — Кой знае? Може и да ме е заразил вече.

Разплака се и сълзите й започнаха да се стичат по бузите, а заедно с тях се разтече и спиралата й.

— Баба ми страда от алцхаймер. Няма никакви други близки освен мен. Кой ще се грижи за нея, ако умра?

Вероятно баба й беше на горния етаж и спеше. Затова Пиндър се ослушваше.

— Не ми се вярва Винс да се заеме с това — изтърси Слайдъл.

Изгледах го лошо.

Той вдигна рамене. Какво искаш да кажеш?

— Наистина ли не знаеш къде е отишъл Винс? — попитах аз.

Пиндар поклати глава и избърса сълзите си с ръка.

Реших да опитам по друг начин.

— Как се запознахте с Винс?

— Дойде в бара.

— Колко дълго бяхте гаджета?

— От три месеца — измърмори тя. — Може да е било и година.

— Близки ли бяхте?

Тя изсумтя.

— Говорехте ли си?

— Какво искаш да кажеш?

— Той споделяше ли с теб?

— Очевидно не. — Звучеше огорчена.

— Някога споменавал ли е хлапе на име Джими Клапек?

Тя ме погледна изненадано.

— Аз познавам Джими.

Слайдъл учудено вдигна вежди.

— Разкажи ми за него — помолих аз.

— Джими и Винс са приятели. И двамата сами се оправят с живота. — Тя премести поглед от мен към Слайдъл и обратно. — Джими е добър. Някак си скромен. И много сладък.

— Джими Клапек е мъртъв — казах аз.

Тя отвори широко очи.

— Бил е убит.

Отвори ги още по-широко.

— Кога за последен път видя Джими Клапек? — попитах аз.

— Не знам. Може би миналото лято. Виждала съм го само веднъж или два пъти, когато идваше с Винс в бара.

Слайдъл започна да разлиства страниците на бележника си.

— Винс е бил задържан на двайсет и осми септември, платила си гаранцията му и са го пуснали на двайсет и девети. Да е споменавал, че е виждал Клапек по това време?

— Нещо такова.

— Какво значи нещо такова? — попита Слайдъл нетърпеливо.

— В нощта, в която пуснаха Винс, стояхме тук, гледахме малко телевизия и си поръчахме пица. Стиснато копеле. Почти нищо друго не сме правили. Проблемът беше в това, че баба ми имаше кошмари, така че по-голямата част от времето бях горе при нея. Винс гледаше някакво музикално предаване. Чакайте малко.

Пиндър скочи на крака и изчезна през вратата. След малко чухме тропане и след това гласът й:

— Попи! Пеони! Ще ви напляскам по дупетата.

Върна се и седна отново на стола си.

— Продължавай — подкани я Слайдъл.

Пиндър го погледна безизразно.

— Ти се грижеше за баба си, а Винс гледаше телевизия.

— А, да. В един момент като минавах през стаята, той посочи с бирата в ръка към телевизора, смееше се и подвикваше нещо. Попитах го какво е толкова смешно. Той каза: „Много прилича на него“. Попитах го на кого. „На един приятел на Джими“. „Къде всъщност е Джими?“, попитах аз. „Хванал се е с един тип и изчезна с него“. „Кога?“, попитах аз. „По-рано тази вечер“. И глупакът започна отново да се хили. Винс винаги е в лошо настроение. Онази вечер бях доволна, че се чувства щастлив. Май беше и пиян.

— Кого сочеше на екрана?

— Някакъв изрод с шапка на главата.

— Винс споменавал ли е някой, който прилича на Рик Нелсън?

— Кой е той?

— Един певец.

— Май съм чувала нещо подобно. Глупакът винаги сравняваше хората с филмови звезди и разни други знаменитости. Веднъж ми каза, че бившето му гадже приличало на Памела Андерсън — Пиндър изсумтя презрително. — Само в съня му.

Слайдъл ме погледна. Поклатих глава — исках да му кажа, че нямам повече въпроси.

Подаде визитката си на Пиндър.

— Ако видиш Винс, непременно ми се обади, разбра ли?

Пиндър сви рамене.

Когато вече бяхме в колата, Слайдъл каза:

— Не е най-интелигентното същество, което съм срещал.

— В теб ли са бележките на Риналди? — попитах аз.

Изрови листовете от една мръсна платнена торба, захвърлена на задната седалка. Докато караше, аз отново прегледах записките на партньора му.

ДК. 29/9. ПВЖ с РН сп. ВГ. РН-АК. ЧПТ. ТВ. 9/10 — 11/10? КФТ. 10. 500.

— Историята на Пиндър доказва предположенията ни. Според ВГ, вероятно Винс Гъртнър, ДК, вероятно Джими Клапек, за последен път е бил видян жив с РН, вероятно Рик Нелсън, на двайсет и девети септември. РН сигурно е склонният към насилие мъж, когото Гънтър е спрял да обслужва.

— Мъжът, с когото Клапек е изчезнал — допълни Слайдъл.

— Мъжът, който го е убил.

— И този мъж е Ейса Фини. Рик Нелсън с акне.

Не бях напълно убедена в това.

— Провери ли ЧПТ? — попитах аз.

— Да. И АК. Няма данни Фини или Клапек да са пътували до Ейкърн или Питсбърг през последния месец.

Погледнах отново бележките на Риналди.

РН=АБЛ=ГЯЕ. Грийнсбъро. 9/10. 555–7038. ЧПТ — ТВ — 27/9. ВГ, склоняване 28/9 — 29/9.

ГЯЕ 27/9?

— Винс Гънтър е бил арестуван на двайсет и осми септември, прекарал е нощта в затвора, а Пиндър е уредила освобождаването му на следващия ден. Добре. Дотук всичко е ясно.

— Като открия гадното копеле, ще му се иска никога да не е излизал от пандиза.

Слайдъл рязко зави надясно. Хванах се за таблото на колата, след това отново насочих вниманието си към бележките на Риналди.

Телефонният номер на Бойс Линго.

— Глен Еванс твърди, че Риналди никога не се е обаждал на шефа му. Може и да е така, може и да не е. По-важното обаче е, че си е записал телефона на Линго. Защо?

— Не знам. Все още. Но в едно съм напълно сигурен. Ще пратя кола да следи госпожица Ейприл Пиндър.

— Мислиш ли, че прикрива Гънтър?

— Няма да ни навреди, ако я държим под око за известно време.

Отново се върнах към бележките.

— Грийнсбъро. Еванс каза, че на девети октомври заедно с Линго са били в Грийнсбъро. Дали това не е привлякло вниманието на Риналди? И ако е така, защо?

Изведнъж направих връзката.