Дяволски кости

33

На път към вкъщи с Райън се отбихме в „Старбъкс“. Когато се прибрахме, извадих плика, който Айланд ми беше дала, и разпръснах снимките върху кухненската маса. Райън седна до мен и започна да отпива от кафето си по начин, който направо ми ходеше по нервите.

Оглеждах снимките от електронния микроскоп и едновременно с това обяснявах какво правя.

— Когато все още тялото на Джими Клапек не беше идентифицирано, взех проби от бедрената му кост и направих тънки изрезки, които да бъдат огледани под микроскоп.

— Защо? — попита Райън.

— За да мога по-точно да преценя на каква възраст е починал.

— След това хлапето е било идентифицирано по пръстовите му отпечатъци и това е станало ненужно.

— Точно така.

Райън отново започна да сърба кафето си.

— Но когато прегледах тези тънки изрезки, забелязах, че има нещо странно в хаверсовите канали.

Райън вдигна показалец и каза:

— Обясни.

— Хаверсовите канали са малки тръбички, които са разположени по продължението на плътните кости.

— Колко малки? — И отново засърба.

— Много малки. Трябва ли да издаваш този звук, когато пиеш кафе?

— Горещо е.

— Тогава духай. Или изчакай.

— За какво са тези канали?

— През тях преминават различни неща.

— Какви неща?

— Кръвоносни съдове, нервни клетки, лимфатични съдове. Това не е толкова интересно. По-важното е, че при някои от тях се наблюдават необичайни нарушения по ръбовете им.

— Какви нарушения?

— Странни тъмни линии.

— Изглеждаш страхотно, когато говориш на този научен език.

Щях да обърна поглед към тавана, но се бях вторачила в снимките на Айланд.

Минаха няколко секунди.

Последва ново сърбане.

— Моля те, следващия път си избери някаква студена напитка.

— Сега вече става за пиене. И какво означават тези мистериозни тъмни линии? — попита Райън.

— Със светлинния микроскоп, с който разполагам в лабораторията си, най-голямото увеличение, което мога да постигна, е до четиристотин пъти. Това не е достатъчно, за да видя всички детайли.

— И тук влиза голямата горила на Айланд.

— М-м-м…

— Това, което гледаме тук, са резултатите от изследването с електронен микроскоп върху твърд носител.

Приглушено сърбане.

— М-м-м…

Бях избрала една от снимките и я разглеждах. В бялото поле под нея можеше да се прочете следната информация:

— Какво е това? — попита Райън. Беше се навел до мен.

— Бедрена проба 1C, увеличена хиляда пъти.

— Прилича на лунен кратер със замръзнали вълни в него — Райън посочи една назъбена пукнатина, която излизаше от центъра на кратера. — Това ли са странните тъмни линии?

Без да отговоря, оставих тази снимка и взех друга. На бедрена проба 2D се виждаха две пукнатини вътре в Хаверсовата система.

Внимателно прегледах всяка една от двайсетте снимки.

При дванайсет от тях се забелязваха микрофрактури.

— Не е някакво странично явление — заключих аз. — Пукнатините наистина съществуват.

— Какво ги е причинило? — попита Райън.

— Не знам.

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам.

— Обяд? — попита Райън.

— Но непременно ще открия.

— Браво на моето момиче! — похвали ме Райън.

В главата си вече прехвърлях различни възможности. Нямаше данни за наличие на гъбички. Малко вероятно беше да става въпрос за болестен процес. Както и за травма, дори многократно нанесени травми по бедрената кост.

Огледах отново всяка снимка.

Като че ли пукнатините тръгваха дълбоко от каналите и продължаха навън. Какво можеше да причини толкова дълбоко и толкова пространно напрежение вътре в костта, за да предизвика появата на пукнатини?

Натиск?

Райън постави някакъв сандвич пред мен. Шунка? Пуешко филе? Отхапах, сдъвках и преглътнах. Мислите ми се движеха прекалено бързо, дори не забелязах какво ям.

Налягане в кръвоносните съдове? В лимфатичната система?

Някъде, в същата часова зона, иззвъня телефон.

— Да се обадя ли? — попита Райън от много далече.

— Да, добре.

Чух гласа му, но не разбрах какво точно казва.

Натиск вследствие на разширяване?

Разширяване на какво?

Райън каза нещо. Вдигнах поглед към него. Стоеше до мен, притиснал с длан микрофона на слушалката на преносимия телефон.

— Какво може да се разшири и да упражни натиск дълбоко в костната тъкан?

— Костният мозък?

— Говоря за вътрешността на плътна кост, а не за кухината, в която се намира костният мозък.

— Не знам. Вода. Ще се обадиш ли? Търсят те доста настоятелно.

— Кой е?

— Някаква жена на име Сталингз.

Направо побеснях.

Първата ми реакция беше да кажа на Райън да затвори телефона.

След това промених решението си.

— Ще се обадя — заявих аз и взех слушалката.

Райън ме потупа по главата и излезе от кухнята.

— Да — изсъсках аз.

— Алисън Сталингз.

— Знам коя сте. Не знам обаче как имате нахалството да ми звъните вкъщи?

— Помислих си, че може да си поговорим.

— Грешно сте помислили — гласът ми беше леден.

— Не се опитвам да проваля разследването ви, доктор Бренан. Наистина е така. Пиша криминални романи, базирани върху истински случаи. В момента събирам материал за следващата си книга. Не правя нищо нередно или незаконно.

— Как става така, че винаги се появявате на моите разследвания?

— Вашите разследвания?

Бях прекалена ядосана, за да й отговоря.

— Имам устройство за сканиране на полицейските честоти. Когато чух обаждането, в което ставаше дума за сатанистки олтар, бях силно заинтригувана. В момента хората са полудели на тема вуду и вещици. След това се появи трупът при езерото Уйали и реших, че си заслужава да разнищя темата.

— Вие сте папарак. Продавате снимки и печелите пари от трагедията на хората.

— Не печеля много от книгите си. От време на време продавам някоя снимка. Така си изкарвам хляба.

— Обезобразените деца винаги се продават. Колко жалко, че не успяхте да снимате Клапек отблизо.

— Хайде, хайде, не можете да ме вините за това. В този случай има всички необходими елементи. Сатанистки ритуал. Мъжка проституция. Южняшки политик — фундаменталист. А сега и застрелян вещер.

— Какво искате? — процедих през зъби.

— Не съм нито ченге, нито учен. За да бъдат романите ми правдоподобни, разчитам на помощта на тези, които действително участват в разследването…

— Не!

— Знам, че ми затворихте телефона миналия път, когато разговаряхме, но се надявах, че ще успея да ви убедя да промените позицията си.

Това ли бях направила?

— Какво ви казах тогава?

— Това някакво изпитание ли е? — захили се тя.

— Не — определено не ми беше до смях.

Тя се поколеба, може би беше объркана, а може би се чудеше как точно да извърти нещата.

— Когато ви помолих да ми помогнете, вие отказахте и ми затворихте телефона. След това ми се обадихте и ме наругахте, че се появявам на местопрестъплението, когато вие работите там. Честно казано, смятам, че реагирахте прекалено остро. Когато час по-късно ви се обадих, за да видя дали сте се поуспокоили, изобщо не ми вдигнахте телефона.

— Обадихте ли се на главния съдебномедицински следовател в Чапъл Хил?

— Да — каза го много предпазливо. — Доктор Тирел отказа всякакво съдействие.

— Какво му казахте за нашия разговор?

Отново се поколеба, подбираше внимателно думите си.

— Може и да съм намекнала, че вие ми помагате.

Тази змия беше излъгала Тирел.

— Откъде намерихте телефонния ми номер? — стиснах слушалката толкова силно, че се чу пращене.

— От Такийла Фрийман.

— И нея сте излъгали.

Сталингз нито призна, нито отхвърли обвинението ми.

— Намекнахте ли на Такийла Фрийман, че аз я моля да ви помогне?

— Хлапето не е от най-досетливите.

От яд гласът ми беше станал необикновено писклив.

— Никога повече не ми се обаждайте!

Когато се обърнах, Райън ме наблюдаваше през открехнатата врата.

— Чух някакъв шум.

Слушалката лежеше на масата и се поклащаше като костенурка, обърната по гръб. Без да се усетя, я бях запратила там с всичка сила.

— Не се отнасяш много добре към телефоните — изкоментира Райън.

Не отговорих нищо.

— Но изглеждаш прекрасно.

— Господи, Райън! Само за това ли си мислиш?

— Идва ми от само себе си — каза и изчезна от кухнята.

За момент останах неподвижна, чудех се какво да правя. Да се обадя ли на Тирел? И да му обясня, че Сталингз го е излъгала за разговора ни?

Не точно сега. Колкото и да бях ядосана в този момент, Джими Клапек заслужаваше да му отдам цялото си внимание. Баща му — също.

И Ейса Фини.

Още десет минути разглеждах снимките и разсъждавах върху тях.

Нищо смислено не ми идваше наум.

Бях отчаяна, затова реших да приложа един номер, който обикновено помагаше. Когато попаднех в задънена улица, започвах от самото начало.

Отворих куфарчето си и извадих папката с всички материали по случая на Джими Клапек.

Първо прегледах снимките от местопрестъплението. Тялото изглеждаше точно така, както си го спомнях — смъртно бяло, раменете забити в земята, задните части — вдигнати нагоре.

Прегледах снимките в близък план на ануса, отрязания врат и символите, изрязани в гърдите и корема му. Нямаше нищо друго освен яйца на мухи.

Минах на снимките от аутопсията. Разрез във формата на буква Y. Органи. Празен гръден кош. Странни следи от охлузвания по гърба.

Отбелязах отново нетипичния начин на гниене, повече аеробно разлагане, отколкото анаеробно. Като че ли тялото почваше да се разлага отвън навътре, а не обратното.

Сложих на масата снимките, които бях направила на костите. Отново огледах белега по четвъртия шиен прешлен. Линията беше извита навътре. Кривата на радиуса излизаше навън, а не се завърташе около точката на проникване.

При петия прешлен беше направен неуспешен опит за навлизане в костта. Проверих бележките си — ширина около два милиметра и половина.

И при двата прешлена повърхностите на разрезите бяха гладки. Нямаше начупване на костта нито при навлизането, нито при излизането на острието.

Отпуснах се на стола. При цялото това упражнение никакво прозрение не ме бе осенило. Все още нямах никаква представа какво бе причинило пукнатините в хаверсовите канали.

Станах и започнах отчаяно да крача из кухнята.

Защо Слайдъл не ми се обаждаше? Дали по-нататъшният разпит на Клапек старши беше потвърдил, или отхвърлил историята, която разказа тази сутрин? Бяха ли открили пистолета в кофата за боклук? Госпожа Клапек беше ли разпитана?

Наистина ми стана мъчно за майката на Джими. Първо — синът, а сега — и съпругът й. Нищо добро не очакваше Ева Клапек.

Продължих да крача из кухнята. И защо не? И без това нищо не ми помагаше.

В този момент Райън реши да провери как вървят нещата.

— Всичко наред ли е? — попита той откъм трапезарията.

— Да.

— Мога ли да дойда при теб?

— Заповядай.

Райън влезе в кухнята, след него пристигна и Бърди.

— Разбра ли каква е причината?

— Не.

— Шоколад? — После се обърна към Бърди и повтори: — Шоколад?

Котаракът скептично вдигна вежди. Ако може да се каже подобно нещо за котарак.

Райън ме погледна и чукна слепоочието си с пръст.

— Храна за ума.

— Във фризера може да има някое блокче „Дав“.

— Какво е блокче „Дав“?

— Най-добрият сладолед, обвит в шоколад, на земята… — И тогава се сетих. — Да, разбира се. Не се продава в Канада.

— Трябва да признаем, че и ние имаме някои дупки в културата си — заяви Райън и започна да рови из фризера.

Спомних си какво бях заварила във вторник сутринта на умивалника. Може би все пак нямаше „Дав“ във фризера.

— Намерих го! — Райън затвори вратата на фризера, обърна се и ми показа две блокчета. — Две замръзнали десертчета.

Взех едното и започнах да махам опаковката.

По ръката ми се посипа скреж.

Вперих поглед в него и си спомних какво ми беше отговорил Райън, без да се замисли.

Вода.

Разширяване.

Напукване.

Опа!

И хукнах към телефона.