Дяволски кости

11

Поради допира със земята от тази страна нямаше много мухи. Въпреки това няколко храбри дами бяха успели да се наместят под тялото. Върху бледия гръден кош, по който нямаше никакви косми, се виждаше бял кръг. Подобен, но по-малък, кръг имаше и на корема. Там вреше и кипеше от живот.

— Какво, по дяволите, е това? — приглушеният глас достигна до нас през червената кърпичка.

Наведох се по-близко и забелязах, че яйцата на мухите не бяха равномерно разположени, а сякаш струпани на определени места, така че да образуват фигури. Внимателно побутнах най-външните яйца към останалите, които сякаш обрамчваха и пресичаха на кръст кръга.

Усетих как изстивам от ужас.

Яйцата образуваха обърната петолъчка.

— Това е пентаграма — промълвих аз.

Останалите стояха безмълвни.

Продължих да прочиствам овала с пръст, докато фигурата стана съвсем ясна: 666.

— Това никак не ми прилича на урок от неделното училище — гласът на Слайдъл издаваше отвращението му.

— Как…? — Риналди не завърши въпроса си.

— Мухите са също като нас — обадих се аз. — Ако имат избор, винаги избират най-лесния път. Отверстия. Открити рани.

Слайдъл разбра какво исках да кажа.

— Раните са били издълбани в плътта на момчето.

— Точно така.

— Преди или след като са му отсекли главата? — в гласа му вече се усещаше гняв.

— Не знам…

— Значи Линго е прав.

— Не трябва да правим прибързани…

— Имаш ли някакво друго обяснение?

Нямах.

— Да вървим.

И Слайдъл се отдалечи с каменно изражение на лицето.

— Това не е израз на неуважение — каза Риналди, сякаш се извиняваше. — Племенницата му имаше някакви проблеми в гимназията.

Спря и се поколеба дали да продължи. Реши да не го прави.

— Както и да е, иска му се да реши случая от Грийнлийф час по-скоро. Открихме Кенет Роузбъро — хлапака, който наследил къщата.

— Племенникът на Уанда Хорн — добавих аз.

— Да — Риналди отново предпочете да премълчи. — Искаш ли да извикаме куче търсач да претърси наоколо? Може би ще успее да открие главата.

Кимнах.

— Ще се обадя да изпратят.

Когато се върнах, от колата, където бях отишла да взема куфарчето си с принадлежности, Хоукинз снимаше, а криминалистите обхождаха района. Покрай брега вече бяха поставени оранжеви маркери, които отбелязваха евентуални веществени доказателства. Фасове. Обвивки от бонбони. Салфетки. Повечето от тези неща щяха да се окажат безполезни, но на този етап никой не знаеше кое от тях има връзка със случая и кое се е озовало тук случайно.

Отворих куфарчето си и извадих принадлежностите си. До мен съдебномедицинският следовател извади термометър и го постави в ануса на жертвата. Или по-скоро в купчината снесени яйца. Не бях съвсем сигурна. В следващите два часа събирахме и надписвахме веществени доказателства. Лараби се занимаваше с трупа, аз — с буболечките.

Първо направих снимки в едър план, в случай че нещо се превърне в нещо друго, докато стигне до ентомолога. Веднъж бях допуснала подобна грешка.

Събрах малко от яйцата с помощта на влажна четка за рисуване. Половината сложих в разреден спирт. Нека почиват в мир. Останалата част исках да запазя живи, за да могат да се развият и достигнат зрялост и така ентомологът да определи вида им. Тези късметлии поставих в стъкленици, в които имаше говежди черен дроб и влажна салфетка.

След това се заех с личинките. Тъй като малкото ларви, които открих, очевидно бяха от същия вид като току-що излюпените, не ги разделих по големина, а само според мястото, от — където ги събрах — врата, ануса, почвата около трупа. Както и при яйцата, половината поставих в стъкленици с въздух, храна и достатъчно място за развитие. Другата половина отиде първо в топла вода, а след това — в спиртен разтвор.

След това улових и опаковах напълно развити екземпляри. После събрах представители на всички насекоми, които успях да открия на метър около трупа. В списъка ми влязоха два черни бръмбара, нещо кафяво и пълзящо и една шепа мравки. Осите ги пропуснах.

След като запечатах и написах пликчетата с насекомите, събрах проби от почвата и си записах някои неща относно хабитата: сладководно езеро, борова гора, слабокиселинна почва, надморска височина сто и петдесет — сто и шейсет метра, температура между осемнайсет и двайсет и осем градуса, ниска влажност, слънчево време.

И накрая си записах някои данни за трупа. Гол. Обърнат по корем, с повдигнати задни части, ръцете — изправени от двете страни на тялото. Липсваща глава. Рани, издълбани в гръдния кош и корема. Минимална степен на разлагане. Не е бил нападнат от водни или други животни. Струпвания от яйца на мухи по врата и ануса. Вътрешна температура: 36.1 градуса. Причина за смъртта — неизвестна.

Беше станало четири и половина, когато приключих. Лараби и Хоукинз стояха облегнати на микробуса и пиеха минерална вода.

— Жадна ли си? — попита ме Хоукинз.

Кимнах.

Извади една бутилка от хладилната чанта и ми я подаде.

— Благодаря.

Стояхме, пиехме вода и гледахме към езерото. Лараби заговори пръв:

— Слайдъл е убеден, че си имаме работа със сатанисти.

— Днес е голям ден за съветник Линго — не можах да прикрия презрението в гласа си.

Хоукинз поклати глава.

— Старият Бойс държеше речи по-малко от двайсет и четири часа, след като открихте онези неща в мазето.

— Ама ти не знаеш ли? Линго има директна телефонна връзка с Бога.

Лараби изсумтя.

— Помниш ли убийството близо до Арчдейл? — Хоукинз очевидно говореше на Лараби. — Една лесбийка беше заловила партньорката си в изневяра и я беше намушкала. Едва бяха прибрали трупа и Линго вече държеше проповеди за това какво зло е хомосексуалността.

— Обаче и дума не продума, когато миналата седмица един шофьор на камион пръсна мозъка на гаджето на бившата си жена. Това си беше истинско праведно хетеросексуално убийство — отбеляза Лараби. — Даже имаше библейски мотив. Ако не е моя, няма да е на никой друг.

— Ако Линго подразбере какво става тук, веднага ще го вкара в сапунената опера, която разиграва в момента — Хоукинз изхвърли празната бутилка в найлоновото пликче до хладилната чанта. — Ще я нарече „Дяволът идва в Джорджия“.8

— Ако направи това, ужасно ще сбърка — обадих се аз.

— Ти не смяташ ли, че тук са намесени сатанисти? — попита Лараби.

— Тук — да. Но в мазето — определено не.

Описах му какво бях открила там.

— Никак не ми се вярва, че е било работа на баптисти — изкоментира Хоукинз.

Повторих накратко това, което вече бях разказала на Слайдъл и Риналди за синкретичните религии. Сантерия. Вуду. Пало Майомби.

— Кой от тях принася животни в жертва?

— Всички.

— А сатанистите?

— И те.

— Ти на какво би заложила? — попита Лараби и изхвърли бутилката си.

— Цветните мъниста, монетите и статуята на католическата светица ме карат да мисля, че е сантерия. Дървените пръчки и нгавга са атрибути на Пало Майомби.

— А човешките останки?

Вдигнах безпомощно ръце.

— Каквото ти харесва повече. Вуду. Сантерия. Пало Майомби. Сатанизъм. Но в мазето нямаше обърнати петолъчки или кръстове, нито символа 666, нито черни свещи или тамян. Нищо, типично за ритуалите на сатанистите.

— Не е като при това хлапе тук — Лараби посочи с глава към езерото.

— Не е.

— Смяташ ли, че има връзка?

Представих си обезобразеното тяло на брега на езерото.

Казанът с черепа и бедрените кости.

Не можех да отговоря.

По пътя към магистралата се разминах с две коли. Зарадвах се, когато видях първата. Но не и втората.

В джипа забелязах кучето търсач, за което Риналди беше споменал. Пожелах му да има повече късмет от мен при издирването на главата.

Същата жена, която бях видяла пред къщата на Грийнлийф във вторник вечерта, седеше зад волана на хондата. Какво име бяха написали под снимката в „Обзървър“? Алисън Сталингз.

— Няма що, чудесно! — казах си аз и ударих с юмрук волана от яд. — Коя, по дяволите, си ти, Алисън Сталингз?

Хвърлих поглед към номера на колата й и пожелах на Радке успех. Надявах се да успее да я задържи далече от трупа.

Точно когато излизах на шосе 1–77, мобилният ми телефон иззвъня. Трафикът започваше да се сгъстява, но все още не се движехме броня до броня, както щеше да стане в по-късните часове.

Номерът, изписан на екрана, ми беше непознат. Кодът на района беше 704.

Обадих се, водена от любопитство.

— Хайде, мустанги, давайте! — чух мъжки глас.

Отборът на мажоретките в гимназията се наричаше „Мустанги“. Бях изморена, замислена и, честно казано, разочарована, че разговорът е местен и следователно не се обажда Райън. Затова отговорът ми не прозвуча никак любезно:

— Кой се обажда?

В отговор последва първият стих от химна на гимназия „Мейерз Парк“.

— Здрасти, Чарли.

— Пие ли ти се кафе?

— Моментът не е подходящ.

— В шест часа? В седем? В осем? Когато кажеш.

— Цял ден работих на открито. Мръсна съм и съм уморена.

— Доколкото си спомням, всякак изглеждаш чудесно.

Обичам надпреварите. Работя здраво, но и здраво се забавлявам. Някои хора успяват да правят тези неща и въпреки това да изглеждат като извадени от кутийка. Аз не съм една от тях. В края на тенис турнирите Чарли изглеждаше сякаш като излязъл от модно списание. Аз приличах на зле накъдрен пудел.

— Благодаря. Ще си помисля.

— Кати ми каза, че обичаш агнешки котлети.

Този обрат на разговора ме завари неподготвена.

— Аз…

— Те са моят специалитет. Искаш ли да направим така? Ти си вземи един душ, а в това време аз ще напазарувам. Ще се срещнем в седем у нас. Ти ще си почиваш, а аз ще приготвя салатата и ще сложа котлетите на скарата.

Браво, това се казва директен подход!

— Разбира се, и Кати е поканена. Ще й кажа, преди да си тръгне от работа.

Подозирах, че в този момент тя седеше до него.

— Беше много изморителен ден — настоях аз.

— Като си вземеш един душ, ще се почувстваш като нова.

— Но въпреки това старата ще трябва да отиде утре рано сутринта на работа — това и на мен не ми прозвуча никак убедително.

— Виж какво. Ти обичаш агнешки котлети, аз също. На теб не ти се готви. Аз нямам нищо против да го направя.

Сега вече ме хвана натясно.

— Трябва да се върна обратно в лабораторията и да изпратя някои буболечки с препоръчана поща.

— Мъртви мравки — затананика си той мелодията от „Розовата пантера“.

— Повечето са мухи — не се въздържах и се усмихнах.

Последва мелодия от Къртис Мейфийлд. Без думи.

— „Супермухата“ — опитах се да отгатна.

— Браво! — поздрави ме Чарли.

— Не мога да остана до късно.

— Не бих ти позволил да го направиш.

Една кола влезе в лентата ми и ме засече. Рязко натиснах спирачка. Телефонът падна в скута ми. Вдигнах го и го сложих отново до ухото си, като в това време държах волана с една ръка.

— Чуваш ли ме?

— Помислих, че си ми затворила телефона — каза Чарли.

Сега, като си помисля, може би трябваше да го направя.

Хвърлих дрехите си в пералнята и веднага влязох под душа. Когато излязох оттам, заварих Бърди да гони една муха месарка по пода на банята. Изяде я, преди да успея да го спра.

— Това беше отвратително, Бърд.

Котаракът изглеждаше горд от постъпката си. Или самодоволен. Или вглъбено разсъждаваше върху нюансите в цветовете на мухите.

Усмихнах се и обилно нанесох лосион от портокалов цвят по тялото си.

Чарли беше прав. Почувствах се като нова. Дори ми стана весело. Излизането навън се оказа добра идея. Новите приятелства са здравословно нещо.

Мозъчните ми клетки, които отговарят за спомените, накараха в съзнанието ми да се появят различни образи, неясни като снимки, оставени на дъжда.

Буикът.

Чарли по къси панталони. Само по къси панталони.

Аз по шорти и потник с нещо лъскаво отпред. Пеперуда. Или май беше птица. Косата ми — подстригана на етажи, както беше модерно през седемдесетте.

Тапицерията дразнеше изгорелия ми от слънцето гръб.

Може би не беше чак толкова прекрасна идея.

Нови приятелства със стари познати, поправих се аз. Приятели. Просто приятели.

Аха! — реагираха мозъчните ми клетки.

Отидох в спалнята, пуснах новините и отворих гардероба.

— … магьосници и прелюбодейци, и убийци, и идолопоклонници, и всички, които почитат и си служат с лъжата. Тези думи от Апокалипсиса никога не са били по-верни. Луцифер е тук, пред портите на града ни.

Замръзнах на мястото си, дори не успях да извадя гащите си от чекмеджето.