Дяволски кости

5

Последвахме Хоукинз по късия коридор и влязохме в малката стая, която персоналът използваше за почивка. Вляво беше кухненският кът с шкафове, мивка, печка и хладилник. В единия край на плота имаше телефон и малък телевизор. В другия бяха поставени машина за кафе и кошница с пакетчета захар и суха сметана. По-голямата част от помещението се заемаше от кръгла маса и четири стола.

Джо Хоукинз се занимава с трупове още от времето на Айзенхауер и е живо доказателство как работата ни постепенно променя външния ни вид. Слаб като скелет, с тъмни кръгове около очите, с гъсти вежди и боядисана в черно, зализана назад, коса. Той напълно отговаряше на типичния образ на следовател от филмите.

Хоукинз се приближи до масата със сериозно изражение на лицето и заби пръст във вчерашния брой на „Шарлот Обзървър“.

— Вестникът от вторник.

Ние с Лараби се наведохме и зачетохме какво пише.

Местните новини. Страница пета. Три вестникарски колони и една снимка.

Снимката беше неясна, очевидно направена отдалече и при недостатъчна светлина. На нея бяхме ние със Слайдъл, застанали до счупената люлка на верандата. Косата ми беше вързана високо на главата, но няколко кичура се бяха измъкнали и падаха по лицето ми. Бях в работен гащеризон. До мен Скини си чоплеше ухото. И двамата не бяхме във вид като за пред широка аудитория. Под снимката беше изписано името Алисън Сталингз.

— По дяволите! — ядосах се.

— Чудесна прическа — подхвърли Лараби.

Размахах заканително пръст пред него.

В този момент телефонът иззвъня. Хоукинз отиде да го вдигне, а аз зачетох отново статията. Както обикновено в такива случаи, много се ядосах. Въпреки че с интерес следя новините както във вестниците, така и в електронните медии, мразя журналисти да се мотаят около лабораторията ми или когато работя на местопрестъпление. По мое мнение камерите и микрофоните нямат място там, където има трупове. Журналистите пък са на мнение, че нито лабораторията, нито мястото на извършеното престъпление са моя собственост и обществото има право да бъде информирано. И двете страни държат на мнението си и правят отстъпки само когато е крайно наложително.

Алисън Сталингз. Името ми беше непознато. Може би скоро е постъпила на работа във вестника. Мислех си, че познавам всички журналисти в града, които отразяват работата на полицията.

— Госпожа Флауърз е засипана от обаждания от страна на пресата — Хоукинз беше притиснал телефонната слушалка на гърдите си. — През цялото време отговаря „Без коментар“. Сега, като е разбрала, че си тук, иска да й кажеш какво да прави.

— Да им каже да се разкарат! — изсъсках аз.

— Кажи й да продължава с „Без коментар“ — намеси се Лараби.

Хоукинз предаде съобщението. Изслуша отговора, после отново притисна слушалката до гърдите си.

— Казва, че са много настоятелни.

— Мистерии? Сатанински култове?! — гласът ми беше изпълнен с възмущение. — Вероятно се надяват, че ще намерим някое сварено бебе, за да го отразят в новините в пет!

— Без коментар — повтори Лараби.

Остатъкът от деня прекарах с материалите, намерени на Грийнлийф Авеню.

След като направих снимки на човешкия череп, се захванах да го анализирам подробно. Започнах от зъбите.

За съжаление от шестнайсетте горни зъба бяха останали само десет. В това нямаше нищо зловещо. Всички зъби от предното съзъбие имат единичен корен. Когато венците се разложат, резците и кучешките зъби лесно опадват.

Резците не се появяват в завършен вид. Това не е сензационна новина. Всички знаем, че при бозайниците поникват първо млечните, а после постоянните зъби. И всеки вид зъби се появява в точно определена последователност. Резци, предкътници, кучешки зъби, кътници. Но развитието на зъбите не е просто пиеса в две действия. И голяма част от действието се развива извън сцената.

Ето какъв е сценарият. Първоначално дълбоко в челюстта се оформя короната. Тя постепенно се покрива с емайл, а в това време коренът започва да нараства надолу в алвеолата. Короната на зъба пробива на повърхността на венеца. Коренът се удължава и накрая се оформя върхът му. С други думи, след като зъбът пробие, той продължава да се оформя до окончателното формиране на корена му. Едновременно с това другите зъби се появяват на сцената според ролята, която им е отредена.

Рентгеновите снимки на черепа показаха, че третите кътници на горната челюст са пробили частично, а корените на вторите кътници са частично оформени. Тази комбинация, както и фактът, че базиларните структури се бяха сраснали наскоро, показваше, че черепът е принадлежал на човек на възраст от четиринайсет до седемнайсет години. Инстинктът ми подсказваше, че по-скоро става въпрос за горната възрастова граница.

Повторният оглед на черепа не ми даде повод да променя предишното си мнение за пола и расовата принадлежност. Въпреки това, за да бъда напълно сигурна, направих измервания и въведох данните в лаптопа си.

Фордиск 3.0 е антропометрична програма, при която се използва статистическа процедура, наречена дискриминативен функционален анализ — ДФА. ДФА е създаден въз основа на сравнения с референтни групи, състоящи се от индивиди, чиито пол и расова принадлежност са документирани. В настоящия случай са направени измервания на черепите им и резултатите са въведени в базата данни на програмата. „Неизвестните“ обекти, като черепа от Грийнлийф, се сравняват с „известните“ в референтните групи и се прави извод относно приликите и разликите между тях.

При определянето на пола има няколко референтни групи, като всяка от тях се състои от данни за мъже и за жени с определен расов и етнически произход. Тъй като високите скули и относително удълженият череп изключваха възможността за азиатски или индиански произход, направих сравнение само с бялата и негроидната раса.

Не последва никаква изненада. Черепът от Грийнлийф беше на момиче, независимо дали е било бяло или черно.

Преценяването на расовата принадлежност е малко по-сложно. Както и при определянето на пола, референтните групи се състоят от хора, за които знаем, че са бели, черни, индианци или пък японци, гватемалци, латиноамериканци, китайци, виетнамци. Това се съдържа в базата данни на Фордиска.

Направих сравнение с данните както за черните, така и за белите представители на женския пол.

Моят „неизвестен“ череп попадна в първата група. Едва-едва.

Проверих отново данните.

Постериорната вероятност, ПВ, ни показва вероятността неизвестен обект да принадлежи към определена група въз основа на относителната му прилика с всички групи. Това твърдение е базирано на предположенията, че колебанията вътре в отделните групи са приблизително еднакви; че средните стойности се различават, когато се прави сравнение между различните групи, и че неизвестният обект непременно принадлежи към една от тези групи. Това последното не винаги е вярно. ДФА ще класифицира данните от всички измервания, които въведете, дори ако неизвестният обект е шимпанзе или друга маймуна.

Типичната вероятност, ТВ, е по-добър индикатор за това дали обектът принадлежи към дадена група. ТВ ни показва възможността неизвестният обект да принадлежи към определена група въз основа на средната стойност на променливите величини във всички групи, участващи в анализа. ТВ отчита реалната принадлежност, а не относителната, като ПВ.

Да го кажем по друг начин. Ако трябва да поставите вашия неизвестен обект в една от референтните групи на програмата, то ПВ ви показва коя е най-вероятната група. ТВ ви показва дали принадлежността към тази група е реална.

В моя случай ПВ показа, че е по-вероятно черепът да е бил на чернокожо момиче, отколкото на бяло. ТВ обаче показа, че структурата на черепа не е съвсем като тази на чернокожите дами, за които има данни в програмата.

Направих измервания и пресметнах отново.

Резултатът беше същият.

Цифрите сочат едно, а цялостното ми заключение — друго? Случват се такива неща. Тогава разчитам на професионалния си опит. Освен това знаех, че тъй като гените никак не се интересуват от статистика, съществува вероятността за смесен произход.

Върнах са към началната страница и попълних данните във формуляра.

Пол: Женски.

Расова принадлежност: Негроидна (възможно смесване с бялата раса).

Възраст: Четиринайсет до седемнайсет години.

Боже мили… Била е още дете.

Загледах се в празните очни отвори и се опитах да си представя коя е била тази млада жена. Стана ми тъжно, че не успях. Можех да си представя приблизително как е изглеждала, като имах предвид чернокожите момичета, които срещах около себе си. Приятелките на Кати. Студентките ми. Хлапетата, които се мотаеха из парка от другата страна на улица „Колидж“. Можех да си представя черна коса, тъмни очи и кожа с цвят на шоколад. Но какво беше чувствала тя? И за какво си беше мислила? Какво е било изражението на лицето й вечер, когато си е лягала? И сутрин, като се е събуждала?

Четиринайсет до седемнайсет. Полужена, полудете. Дали е обичала да чете? Да кара колело? А мотоциклет? Или да се мотае из мола? Имала ли е сериозно гадже? Кой е страдал от загубата й?

Дали изобщо в нейния свят е имало молове? Кога е умряла? Къде?

Свърши си работата, Бренан. Разбери коя е била. И какво се е случило с нея.

Отърсих се от сантименталните си мисли и се съсредоточих отново върху научните истини.

В следващите две квадратчета пишеше МНС и ПС. Момент на настъпването на смъртта. Причина за смъртта.

Когато са останали само костите и по тях няма никаква мека тъкан и органични съставки, определянето на момента на смъртта е дори още по-трудно от определянето на расовата принадлежност.

Внимателно поставих черепа на дланта си, опитвах се да определя колко тежи. Костите изглеждаха здрави, ненапукани и нацепени като тези, които се намират в старите гробища или при археологически разкопки. Всички видими повърхности бяха кафяви на цвят.

Огледах за следи, оставени от човешка ръка, като пломби по зъбите, пристягане на черепните кости, притискане на темето или белези от хирургична намеса. Не открих нищо.

Потърсих нещо, което да подсказва, че черепът е бил погребан в ковчег. Не открих следи от погребални приготовления — не бяха използвани восък, троакари за балсамиране или капачки за очите. Нямаше конци или остатъци от плат. Нямаше балсамирани тъкани. Костта не се лющеше. Не бяха останали никакви косми.

Използвах фенерче, за да осветя форамен магнум — големият отвор, през който гръбначният мозък се свързва с главния. Във вътрешността на черепа нямаше нищо, освен малко полепнала мръсотия.

Изстъргах част от нея, като за целта използвах зъболекарска сонда. Върху количката се образува купчинка. Макар и малко по-светла, пръстта много приличаше на тази в казана. В нея имаше една буболечка, една обвивка от какавида и никакви растителни остатъци.

Чукнах лекичко черепа със сондата и бръкнах в носните и слухови отверстия. Оттам се посипа още пръст.

Събрах я в едно найлоново пликче, сложих вътре буболечката и обвивката от какавида и написах върху плика идентификационния номер на СЛОМ, датата и името си. Тази проба може би никога нямаше да бъде обработена, но по-добре да проявя излишна педантичност, отколкото небрежност.

С помощта на скалпел остъргах няколко люспи от восъка, който покриваше темето отвън, и ги запечатах в друг плик. В третия плик сложих частици от „кървавото“ петно.

След това насочих вниманието си към рентгеновите снимки, които Хоукинз беше направил. Огледах ги внимателно. Черепът беше сниман отпред, отзад, отстрани, отгоре и отдолу.

По него нямаше белези от травми или заболявания. Нямаше и следи от метал, които биха показали рана от огнестрелно оръжие. Нямаше фрактури, дупки от куршуми или наранявания от остри предмети. Никакви увреждания, дефекти или вродени аномалии. Никакви възстановителни конструкции, импланти или следи от пластични операции. Нямаше нищо, което евентуално бихме могли да открием в медицинския картон на момичето. Или нещо, което да ни подскаже причината за смъртта й.

Бях силно озадачена, затова отново огледах черепа и рентгеновите снимки, този път под лупа.

Нищо. Черепът беше забележително незабележителен.

Бях ужасно обезсърчена. Прехвърлих в ума си всички методи за определяне на момента на смъртта, които се използваха, когато нямаше други останки, освен кости. Ултравиолетова флуоресценция, оцветяване с индофенол и нилско синьо, свръхзвукова проводимост, хистологичен и радиографски структурен анализ, преценка на съдържанието на азот и аминокиселини, радиовъглеродно датиране, изчисляване на разпадането на мастите, карбоната или серологичните нива на протеините, бензидин или серологична реакция.

Въпреки че бях изпратила буболечката и обвивката от какавида за анализ от ентомолог, много се съмнявах, че щеше да има някаква полза от това. Може да са били в почвата и да са попаднали в черепа години след смъртта на момичето.

Радиовъглеродното датиране беше една от възможностите. Анализът можеше да покаже дали смъртта е настъпила преди или след 1963 година — годината, в която се забранява извършването на ядрени опити в атмосферата. Но като имах предвид състоянието на костите, много се съмнявах, че смъртта е настъпила преди повече от петдесет години. Освен това, при настоящето съкращаване на бюджета на лабораторията, надали Лараби щеше да отпусне необходимите средства.

Взех електрическия трион, отрязах квадратче от теменната кост и го запечатах в найлонов плик. След това извадих втория десен кътник и го пуснах в плика. Дори и да не можехме да си позволим радиовъглеродно датиране, можеше да се наложи да направим ДНК анализ.

След като всички проби бяха запечатани и надписани, отново насочих вниманието си към формуляра.

МНС — пет до петдесет години.

ПС — неизвестна.

Можех да си представя изражението на Слайдъл, когато му представех тези резултати. Не изгарях от желание да проведа този разговор.

Напълно обезкуражена, най-после се захванах с животинските останки.

Коза и пиле.

И по двата черепа имаше частици от изсъхнали меки тъкани. В свода на черепа на козата и в слуховите канали открих няколко обвивки от какавиди.

Вече бях взела проби от пилето във вторник и знаех, че в него се намира голямо количество насекоми. Мухи. Ларви. От тялото бяха излезли дори няколко бръмбара и две огромни хлебарки. Щях да изчакам резултатите от анализа на ентомолога, но нямаше никакво съмнение, че Чикън Литъл се е споминала през последните два месеца.

Насочих вниманието си към големия казан.

Първо направих снимки. След това поставих един леген от неръждаема стомана в умивалника, отгоре сложих ситото, вързах маската през устата си и започнах да насипвам пръст. Тя издаваше слаб звук, докато падаше през мрежата. Около мен се разнесе мирис на земя.

Сипах веднъж. Втори път. Пети път. Върху мрежата на ситото останаха няколко камъчета, черупки от охлюви и частици от буболечки.

На дванайсетото загребване усетих съпротива. Оставих лопатката и започнах да ровя с ръце. След няколко секунди държах в ръцете си някаква сбръчкана маса с диаметър приблизително пет сантиметра.

Поставих находката си върху количката и внимателно я опипах с пръсти.

Предметът беше сбръчкан и въпреки това приличаше на гъба.

В мен се породи някакво мрачно предчувствие. Това, което държах в ръцете си, имаше органичен произход.

Докато отстранявах полепналата по него пръст, детайлите започнаха да изплуват пред очите ми. Гънки. Бразди.

Изведнъж ми стана ясно.

В ръцете си държах мумифицирано сиво мозъчно вещество.

Невроните ми направиха връзка и в съзнанието ми изскочи едно име.

Марк Килрой.

Опитах се да потисна тази мисъл.

Човешкият мозък е с размер около 1400 кубически сантиметра. Това, което държах в ръцете си, можеше да бъде само част от него.

Дали не беше мозък на коза? Или на пиле?

Една ужасна мисъл се прокрадна. Или единият от дяловете на човешкия главен мозък?

Лараби можеше да даде отговор на този въпрос.

След като сложих в плик и надписах находката си, продължих да пресявам пръстта.

И стигнах до следващото зловещо откритие.