Дяволски кости

23

Не си спомням останалата част от нощта и по-голямата част от понеделника. Спорех с Чарли. Карах кола. Пазарувах нещо в супермаркета. Борех се с тирбушона. С други думи — пропуснах трийсет и шест часа от живота си.

Във вторник сутринта се събудих в леглото си, сама. Въпреки че слънцето едва се появяваше на хоризонта, беше ясно, че денят ще е слънчев. Пред прозореца ми вятърът поклащаше листата на магнолията и ги обръщаше така, че по-светлите им долни части контрастираха с тъмнозелените им гърбове.

Джинсите, които бях обула в неделя, лежаха смачкани на топка отстрани на леглото. Блузата и бикините ми бяха захвърлени на един стол. Бях с някакъв анцуг.

Бърди се беше свил под тоалетката и ме наблюдаваше оттам.

Телевизорът гърмеше на долния етаж.

Надигнах се в леглото, свалих краката си на пода и пробвах да се изправя.

Устата ми беше пресъхнала, цялото ми тяло беше обезводнено.

Добре. Не беше чак толкова зле.

Изправих се.

Кръвта нахлу в разширените кръвоносни съдове на мозъка ми. Имах чувството, че очите ми пулсират.

Отпуснах се назад. Възглавницата ми миришеше на бърбън и секс.

Мили Боже! Не можех да се изправя пред студентите си в това състояние.

Добрах се до лаптопа и изпратих съобщение до лабораторията и до асистентката ми Алекс, в което я помолих да даде на студентите теста върху костите и след това да ги пусне да си ходят.

Когато отново отворих очи, котарака го нямаше, а часовникът показваше осем часа.

С усилие на волята се изправих и се завлякох до душа. Ръцете ми трепереха, когато се опитах да разреша мократа си заплетена коса и да си измия зъбите.

Телевизорът продължаваше да гърми на долния етаж. По филмовия канал даваха „Голямото бягство“. Открих дистанционното и изключих телевизора.

По следите, оставени в кухнята, можех да разбера точно какво се беше случило. В умивалника бяха натрупани остатъци от замразена пица, опаковки от шоколад и солети. На плота стояха две празни бутилки от вино. Трета, полупразна, беше оставена на масата. До нея имаше винена чаша.

Изядох купичка корнфлейкс и изпих два аспирина с кафето си. След това повърнах.

Измих отново зъбите си, въпреки това вкусът в устата ми беше ужасен. Изгълтах цяла чаша вода. Взех един аналгин.

Както можеше да се предполага, и той не ми помогна. Знаех, че просто трябва да изчакам и да оставя организма ми да се справи сам.

Смачках кутията от пица. Едва сега мозъкът ми започваше да функционира.

Днес беше вторник. Не бях разговаряла с никого от неделя.

Въпреки че понеделник беше празник, сигурно все някой ме беше потърсил.

Набутах смачканата кутия в кофата за боклук и отидох до телефона.

Абсолютна тишина.

Проследих кабела до мястото, където влизаше в стената. Куплунгът беше измъкнат от розетката. Отидох да проверя апаратите в другите стаи.

Подвижната слушалка на телефона в спалнята беше завряна под захвърлените ми джинси. Оставила съм я така, докато съм говорила, и цялата система беше блокирала.

Аз ли я бях оставила там? Или Чарли?

Колко дълго съм била без телефон?

Включих отново телефона. Даваше свободно. Затворих го.

Къде е мобилният ми телефон? Набрах номера му от домашния си телефон.

Нищо.

След доста продължително търсене го открих на долния етаж, забутан в едно чекмедже на бюрото ми. Беше изключен.

Малко вероятно е Чарли да е направил това, помислих си аз, докато се чудех какво е подтикнало замъгления ми от алкохола мозък към тази постъпка.

Тъкмо включвах зарядното на мобилния, когато домашният телефон иззвъня.

— Къде, по дяволите, се губиш толкова време?!

Леденият глас на Слайдъл ме стресна.

— Вчера беше празник — опитах се да се оправдая.

— Е, извинявай, че те безпокоя, но за убийствата няма празник.

Беше ми толкова лошо, че не можех да се сетя какво да му отговоря.

— Има ли някакво развитие? Да не сте открили кой застреля Риналди?

Слайдъл замълча, сякаш да ми остави достатъчно време да дойда на себе си. Шумът в слушалката ми подсказваше, че се намира в полицейското управление.

— Отстраниха ме от разследването. Изглежда, смятат, че ме засяга прекалено лично и не мога да бъда обективен — изсумтя Слайдъл. — Засегнат! Говорят за мен като за някакъв предмет.

Според мен това беше много разумно решение. Не споделих тази своя мисъл с него.

— Но нещо отвътре ми подсказва, че всичко е свързано. Ако разрешим случаите с Клапек и с мазето на Грийнлийф, в крайна сметка ще стигнем до копелето, което уби Риналди.

Слайдъл замълча. След това се изкашля.

— Разговарях с Изабела Кортес.

— С кого? — името нищо не ми говореше.

— Спомняш ли си Такийла Фрийман? Това е баба й.

— Да, сетих се. И какво научи?

— Нада.22 Но разговарях също така и с Дона Скот-Розенбърг. Според нейната версия цялата вина за приключението на гробището е на Фини.

— Каква изненада! И какво каза тя за останките на Сюзън Редмон?

— Каза, че когато семейството й тръгнало да се мести в Калифорния, тя решила, че е прекалено рисковано да опакова в багажа си човешките останки. Страхувала се да не би баща й да ги открие. Но и не е искала да ги остави в къщата. Затова ги дала на едно от приятелчетата си, което също си падало по готик. Хлапето се казва Мануел Ескрива.

Потях се обилно, чувствах, че отново ми се повдига.

— Никак не беше трудно да открия Ескрива. Излежава петнайсетгодишна присъда за притежание и разпространение на наркотици. По този повод вчера отидох до Централния затвор.

В едно отношение двамата със Слайдъл много си приличаме. Въпреки че сме съкрушени от смъртта на Риналди, никой не показа болката си пред другия. Но докато Скини беше продължил напред, аз направо се бях разпаднала. Бях зарязала разследването и за първи път в живота си не можех да изпълня академичните си задължения. Лицето ми и без това гореше, въпреки това срамът ме заля като гореща вълна.

— Ескрива е един малък, арогантен нахалник. Трябваше да го попритисна, докато накрая си призна, че е продал костите за петдесет долара.

— На кого ги е продал?

— На махленския шаман.

— На Куерво ли? — предположих аз.

— Няма на кого друг.

— Което означава, че единственото обвинение към Куерво може да бъде за незаконно притежание на човешки останки.

— Не съм толкова убеден. Ескрива твърди, че Куерво яко е затънал.

— Какво иска да каже с това? — слушалката лепнеше от пот в ръцете ми.

— И аз му зададох същия въпрос. А той така нахално ми се подхилваше, че ми идваше да го зашлевя. След това поиска нещо, което в никакъв случай не можех да уредя с директора на затвора. Нещата малко се поразгорещиха. И точно когато си тръгвах, той ми подвикна. Обърнах се. Продължаваше да се хили, а с ръцете си беше направил някакъв вуду символ. После ми викна: „Пази се от демоните, ченге.“

— Искаш да кажеш, че Ескрива е обвинил Куерво в поклонничество на дявола?

— Така мисля.

— Попита ли Ескрива къде може да е Куерво?

— Твърди, че от пет години не поддържа никаква връзка с него.

— Разпита ли го за Ейса Фини?

— Кълне се, че не го познава.

— Сега какво ще правиш?

Чух някакво раздвижване, след това гласът на Слайдъл започна да звучи приглушено, като че ли прикриваше слушалката с ръка.

— Преглеждам записките на Риналди.

— Все още ли са в теб? — учудих се, че бележките на Риналди не са били иззети от хората, разследващи убийството му.

— Вчера сутринта си направих фотокопия — гласът на Слайдъл зазвуча по-ясно, когато отдръпна устните си от слушалката. — Пътуването до Ралей ми отне по-голямата част от времето вчера.

Вероятно тези думи бяха само прикритие. Вчера аз също не бях в състояние да прегледам записките.

— Искам да си абсолютно сигурна, че черепът от Грийнлийф е на Сюзън Редмон. Голям гаф ще стане, ако черепът не съответства на костите в ковчега.

Потиснах жлъчката, която се надигаше в гърлото ми. Нямаше да направя нищо в класната стая, но поне с това можех да се справя.

— Веднага тръгвам към лабораторията. Много съжалявам за вчера. Моля те, дръж ме в течение.

Слайдъл или изсумтя, или се оригна.

След като затворих телефона, наплисках лицето си със студена вода и проверих съобщенията, оставени на мобилния ми телефон.

Имаше едно от Кати. Едно от Чарли. Три от Слайдъл. Едно от Дженифър Робъртс, колежка от Университета. Всички те звучаха по приблизително един и същи начин. Обади ми се.

Позвъних на Кати, но се включи гласовата й поща. Прекалено рано ли беше? Или може би вече бе отишла на работа? Или беше заминала да работи по новата задача в окръг Банкоум?

Оставих й почти същото съобщение, каквото и тя ми беше оставила.

Със Слайдъл щях да се видя скоро. Трябваше малко да поразмисля, преди да разговарям с Чарли. Ако се обадя на Дженифър Робъртс, ще се издам, че не съм болна, както бях обявила в университета. Така че тя трябваше да почака.

Преди да изляза от вкъщи, се опитах да хапна малко готова пилешка супа.

И нея повърнах.

След като за трети път си измих зъбите, взех чантата и ключовете си и се отправих към вратата.

И за малко да се спъна в една торба от магазина за деликатеси „Дийн и Де Лука“, оставена на площадката пред вратата ми. На една от дръжките й беше закачена бележка.

Бях потресена. Какво се е опитал да предотврати Чарли?

Оставих храната на плота в кухнята, грабнах една диетична кола от хладилника и се отправих към лабораторията.

Движението на колата. Миризмите. Колата. За малко да повърна отново.

Добре. Ще страдам, докато организмът ми отново се върне към нормалното си състояние. Това е цената, която трябва да платя.

Единственото добро нещо в цялата ситуация беше, че всичко се бе случило у дома. Не бях наранила никого. Не бях се забъркала в нещо по-сериозно от малко неочакван секс със старо гадже от гимназията.

За съжаление се оказа, че предположението ми не е вярно.

Спомняте ли си коментара ми за понеделниците в моргата? Във вторник, след няколкото почивни дни, работата беше двойно повече.

И тримата патолози бяха на работните си места, а на таблото видях, че са пристигнали осем нови трупове. Тъй като трупът на Риналди не беше между тях, предположих, че някой от тримата — Лараби, Сиу или Хартигън, е дошъл предишния ден и е направил аутопсията. Като се имат предвид обстоятелствата, реших, че най-вероятно шефът е свършил тази работа.

Отново ме обзе чувство на вина. Докато аз, в пристъп на самосъжаление, унищожавах мозъчните си клетки, другите бяха продължили до си вършат работата.

Отправих се директно към хладилната зала и извадих оттам черепа и бедрените кости от казана на Куерво и мандибулата, която бяхме намерили в къщата на Фини. Тъй като и двете аутопсионни зали бяха заети, постлах един найлон на бюрото си, поставих останките върху него и добавих към тях зъбите, взети от ковчега на Сюзън Редмон.

След два часа приключих работата си. Всички зъби съвпадаха. Всички подробности по отношение на възраст, пол, расова принадлежност и състояние на костите съвпадаха. Измерванията, които извърших в гробницата, бяха съпоставими с измерванията на черепа. Фордиск 3.0 беше съгласен с мен. Ако се наложеше, можех да направя сравнение на ДНК пробите, но бях напълно убедена, че черепът, мандибулата и останките от ковчега принадлежат на един и същи индивид.

От време на време виждах Хоукинз или госпожа Флауърз да минават покрай отворената врата на кабинета ми. В един момент Лараби спря, погледна ме странно и отмина. Нито един от тях не се престраши да влезе.

Вече пишех доклада си за останките на Сюзън Редмон, когато госпожа Флауърз ми се обади, за да ми съобщи за позвъняването, което очаквах с ужас. Доктор Ларк Тирел, ръководител на съдебномедицинските следователи в Шарлот, се обаждаше от Чапъл Хил.

— Дали е възможно да му кажеш, че не съм тук? — попитах аз.

— Възможно е — каза тя много официално.

— Днес не се чувствам много добре.

— Изглеждаш поотслабнала.

— А можеш ли да му кажеш, че съм си тръгнала от работа малко по-рано?

— Възможно е и това да си направила.

Бях й дълбоко благодарна, затова не попитах какво точно искаше да каже.

След това напразно се опитвах да се върна към доклада за Сюзън Редмон. Не можех да се съсредоточа и да напиша едно смислено изречение. Днес трябваше да се занимавам с по-конкретни задачи. По възможност визуални.

Тъй като нямаше какво друго да правя, отидох отново до хладилната зала и взех прешлените на Джими Клапек, както и обезобразената плът, изрязана от гърдите и корема му, и ги поставих до костите на Сюзън Редмон. След това извадих ученическата снимка на Такийла Фрийман и полицейските снимки на Джими Клапек и Ти-Бърд Куерво и ги добавих към останалите неща на бюрото ми.

Стоях, вперила поглед в зловещата колекция, и се надявах да ме осени някакво провидение, когато Лараби влезе в кабинета ми, без да почука. Дойде до бюрото ми и се надвеси над мен.

— Изглеждаш ужасно.

— Сигурно съм хванала някакъв грип.

Усещах погледа на Лараби върху лицето си.

— Може да си яла нещо развалено.

— Може — съгласих се.

Лараби знаеше историята ми. Знаеше, че лъжа в момента. Не смеех да го погледна в очите. Исках да скрия вината си и факта, че се ненавиждах.

Продължи да стои заплашително надвесен над мен. Правеше го много сполучливо.

— Какво е всичко това?

Разказах му за Сюзън Редмон.

Лараби вдигна буркана и огледа внимателно двете парчета от обезобразената плът на Джими Клапек.

— Слайдъл е убеден, че всичко това е свързано по някакъв начин — казах и посочих към бюрото си. — Ако разрешим тези случаи, ще открием убиеца на Риналди.

— А ти май не си убедена?

— Той работеше и по двата случая.

— Риналди беше ченге.

И двамата знаехме какво означават тези думи. Засегнати от закона наркобарони. Затворници, заклели се да си отмъстят. Недоволни жертви на престъпления. Повечето от тях не правят нищо друго, освен да си мечтаят как ще си уредят сметките. Една малка, но опасна част от тях пристъпват към действия.

Лараби остави буркана и взе в ръка полицейската снимка на Ти-Бърд Куерво.

— Кой е този?

— Томас Куерво, еквадорски сантеро. Наел е къщата на Грийнлийф от Кенет Роузбъро. Наричат го Ти-Бърд.

— Къщата с казаните и черепите в мазето?

Кимнах.

— Лошото е, че Куерво е изчезнал. Или никой не знае, или не иска да ни каже къде се намира в момента.

Лараби разглежда снимката дълго време. След това каза:

— Аз знам къде се намира в момента.