Дяволски кости

24

Лараби ме поведе през хладилната зала, докато стигнахме до фризера. Там, в най-задната му част, до самата стена имаше една количка. Лараби дръпна ципа на найлоновия чувал и пред очите ми се показа един дълбоко замразен труп.

— Запознай се с труп на неизвестен мъж, номер 358–08.

Огледах внимателно лицето. Въпреки че беше променено и напълно загубило цвета си, а кожата беше ожулена на много места, това без всякакво съмнение беше лицето на Ти-Бърд Куерво.

— От колко време стои тук, във фризера?

Лараби погледна бележката, закачена за количката.

— От двайсет и шести август.

Съвсем очевидно Куерво не беше замесен в убийствата на Клапек и Риналди.

— Защо не знам нищо за този труп тук?

— Пристигна в деня, в който ти замина за Монреал. В този случай не се налагаше консултация с антрополог. Когато ти се върна, вече го бяхме замразили във фризера.

А пък аз нямах никаква причина да ходя там.

— Това е твоят човек, нали така?

Кимнах, обвих ръцете си около себе си, беше ми студено.

— Нещастният човечец е бил блъснат от един преминаващ линкс. Малко по на юг от гарата, на улица „Бланд“.

Лараби имаше предвид едно съвсем ново разклонение на електрическата железница, която обслужваше крайните квартали на Шарлот.

— Значи Куерво е бил блъснат от влака, така ли?

— При удара са били счупени двата му крака и тазовите кости. Не е имал документи в себе си, а и никой не го е потърсил.

— Провери ли пръстовите му отпечатъци? — Зъбите ми всеки момент щяха да затракат.

— Трябваше да го направим, но влакът го е влачил почти двайсет метра. Пръстите и дланите му бяха напълно разранени.

— Как се е случило?

— Машинистът е забелязал нещо на линията, дръпнал е аварийната спирачка и е подал звуков сигнал, но не е успял да спре. Когато влакът се движи с деветдесет километра в час, са му необходими не по-малко от двеста метра, за да спре напълно.

— О, Боже! — бях изненадана, че трупът на Куерво не беше в още по-лошо състояние.

— Бариерата е била спусната, светлинната и звуковата сигнализация са били включени, преди влакът да навлезе в гарата. Машинистът също е подал звуков сигнал.

— Машинистът бил ли е проверен? — чудех се как не съм чула нищо за този инцидент.

— В кръвта му не са открити нито алкохол, нито наркотици.

— И Куерво е бил жив, когато влакът го е блъснал?

— Със сигурност.

— Имаше ли някаква причина да се съмняваш, че смъртта е настъпила в резултат на случаен инцидент?

— Абсолютно никаква. Нивото на алкохола в кръвта на жертвата беше 0.8. Той легално ли пребивава в страната?

— Куерво е имал и американско, и еквадорско гражданство.

— Има ли роднини тук?

— Очевидно не. Живеел е сам на улица Грийнлийф и е държал магазин, наречен „Ла ботаника буена салуд“, малко встрани от булевард „Саут“. Имиграционните власти не разполагат с негов адрес нито тук, нито в Еквадор.

— Малко трудно ще е да издирим роднините му.

Лараби дръпна ципа на найлоновия чувал и излязохме в коридора.

Върнах се в кабинета си, позвъних на Слайдъл и му разказах.

— Проклет да съм!

— Да — съгласих се аз.

В следващите трийсет секунди чувах само телефоните, които звъняха някъде около Слайдъл.

— Днес сутринта направих проучване на околностите около пътя, който води до мястото, където е бил намерен трупът на Клапек. Нямаш представа какво има скрито в онези гори.

— Хайде, разкажи ми.

Въпреки че престоят във фризера беше поуспокоил треперенето ми и надигащата се буря в стомаха ми, започвах отново да се потя и да чувам бучене в ушите си. Изобщо не бях в настроение да си играя на въпроси и отговори.

— Лагер. И съвсем нямам предвид скаутски лагер, в който се карат канута, катерят се върхове и вечер се пеят песни край огъня. Имам предвид лагер сред гората, където вещиците и върколаците се събират и вият на пълнолуние.

— Последователите на уика ли имаш предвид?

— Точно така. А според съседите, които съвсем не са очаровани, че в задните им дворове се организират такива сборища, вечерта, точно преди да се появи трупът на Клапек, там е имало много хора.

Опитах се да го прекъсна и да попитам какво точно иска да каже, но Слайдъл продължи:

— Пеели, танцували и биели барабани.

— Всичко това може да няма никаква връзка с Клапек.

— Може. Просто приятели са се събрали да похапнат заедно. Искам да видя Куерво.

— Тогава ела тук.

За миг Слайдъл се поколеба, след това каза:

— Искам да погледнеш нещо, което Еди е написал.

Едва затворих и мобилният ми телефон иззвъня.

Обаждането идваше от район с код девет-едно-девет.

Ларк Тирел.

Вътрешностите ми, които и без това бяха в деликатно състояние, се свиха при мисълта за предстоящия разговор.

Току-що бях получила сертификат за работа от Американския борд по съдебномедицинска антропология, когато Тирел беше назначен за главен съдебномедицински следовател. Срещнахме се за първи път, когато работех за Бюрото за разследване в Северна Каролина. Тогава трябваше да идентифицирам и събера частите от труповете на двама наркопласьори, убити и разчленени от една рокерска банда.

Бях един от първите специалисти, които Тирел назначи като консултант, и въпреки че отношенията ни винаги са били приятелски, през годините много пъти сме били на различни мнения. В резултат на това разбрах, че шефът може да бъде рязък в изказванията си и изключително авторитарен.

Отпих малко вода от чашата на бюрото ми и след това предпазливо натиснах бутона на телефона.

— Доктор Бренан на телефона — започнах аз съвсем делово.

— Темпи, съжалявам да чуя, че не си във форма.

Тирел беше роден в крайбрежните части на Южна Каролина, в семейството на морски пехотинец. Самият той беше служил в морския пехотен корпус, преди да следва медицина, и говореше съвсем като Анди Грифит, само че във военен вариант.

— Благодаря ти.

— Разтревожен съм за теб, Темпи.

— Няма нищо, най-обикновен грип.

— Разтревожен съм за избухването ти пред Бойс Линго.

— Бих искала да обясня…

— Господин Линго е много сърдит.

— Той винаги е сърдит.

— Можеш ли да осъзнаеш какъв ужасен образ изграждаш пред обществото?

Тирел много обичаше риторичните въпроси. Предположих, че и този е един от тях, затова си замълчах.

— Имаме официален говорител, чиято отговорност е да поддържа връзки с медиите. Не мога да разреша на хората от персонала да изказват личните си мнения по случаите, върху които работят.

— Линго подстрекава хората, кара ги да се страхуват, за да се прави на герой.

— Той е общински съветник.

— Той е опасен за обществото.

— И ти смяташ, че като избухваш така пред медиите, ще успееш да го неутрализираш?

Затворих очи. Имах чувството, че клепачите ми са посипани с пясък.

— Прав си. Няма извинение за поведението ми онзи ден.

— Съгласен съм с теб. И така, обясни ми защо пренебрегна заповедта ми? — Никога не бях чувала толкова гняв в гласа на Тирел.

— Съжалявам — отговорих неуверено. — Не разбирам за какво говориш.

— Защо си дала информация на репортера, след като ти забраних изобщо да контактуваш с пресата?

— Какъв репортер?

Дочух шумоленето на хартия.

— Алисън Сталингз. И тази жена имаше нахалството да се обади в кабинета ми за потвърждаване на информация, която би трябвало да бъде поверителна. Темпи, знаеш, че когато става въпрос за дете, трябва да сме особено внимателни.

— Какво дете?

— Ансън Тайлър. Не мога да разбера как си могла да не проявиш никакво уважение — нито към починалото момче, нито към нещастното му скърбящо семейство.

Студена пот изби по челото ми. Нямах никакъв спомен да съм разговаряла с Алисън Сталингз.

Не си спомнях нищо от понеделника. Възможно ли е в алкохолното си опиянение да съм я потърсила, въобразявайки си, че така ще разсея погрешното схващане, че смъртта на Ансън Тайлър е свързана със смъртта на Джими Клапек? Да обясня, че обезглавеното тяло, намерено в река Катауба, няма нищо общо с обезглавеното тяло, изплувало от езерото Уайли? Нито пък с черепа, за който сега знаехме, че е на Сюзън Редмон.

А може би Сталингз ми се беше обадила? Затова ли бях изключила мобилния си телефон и го бях скрила в чекмеджето?

Тирел продължаваше да говори, гласът му звучеше сърдито.

— … това е сериозно нарушение. Пренебрегваш заповедите ми. Разпространяваш поверителна информация. Не може да не се обърне внимание на поведението ти. Трябва да се вземат мерки.

Чувствах се прекалено слаба, за да споря с него. Или поне да му кажа, че Сталингз не е репортер.

— Ще си помисля много сериозно какви трябва да бъдат мерките. Ще си поговорим пак съвсем скоро.

Оставих телефона на бюрото си с трепереща ръка. Допих водата. Довлякох се до стаята за почивка и отново напълних чашата си с вода. Изпих два аспирина. Върнах се обратно в кабинета си. Взех доклада по случая с Клапек. Върнах го обратно на мястото му. Не можех да мисля, главата ми се пръскаше от главоболие.

Седях така, без да мога да свърша нищо, когато Слайдъл се появи с мазен плик с пържено пиле в ръка. При други обстоятелства щях веднага да се нахвърля на пилето. Но не и сега.

— Изглеждаш все едно някой те е дъвкал, дъвкал и изплюл.

— Ти да не мислиш, че преливаш от жизненост?

Може да прозвуча грубо, но беше съвсем вярно. Лицето на Слайдъл беше сиво, под очите му имаше дълбоки сенки.

Слайдъл остави плика на шкафа с папките и се отпусна тежко на стола срещу мен.

— Може би просто трябва да се прибереш вкъщи и да се наспиш добре.

— Хванала съм някакъв вирус.

Слайдъл ме погледна така, както котка гледа мишка. Бях убедена, че надушваше виното в потта по кожата ми.

— Да — промърмори той. — Тези вируси са много гадно нещо. Къде е Куерво?

Заведох го до фризера. Зададе ми същите въпроси, които и аз бях задала на Лараби. Казах му всичко, което знаех.

Върнахме се обратно в кабинета ми. Миризмата на пърженото пиле направо ме задуши. Слайдъл бръкна в плика, извади едно бутче и започна да го яде. Мазнината се стичаше по брадата му. Едва се сдържах да не повърна.

— Сигурна ли си, че не искаш малко? — попита той с пълна уста.

Поклатих глава. Преглътнах.

— Какво искаше да прочета?

Слайдъл избърса ръцете си в салфетка, извади някакви листове от джоба си и ги хвърли на бюрото ми.

— Бележките на Еди. Тези копия са за теб.

Разгънах листовете и им хвърлих един поглед.

Също като самия човек и почеркът му беше изящен и точен. Такъв беше и начинът му на мислене.

Риналди беше записал времето, мястото и съдържанието на всеки разговор, който беше провел. Ставаше ясно, че разпитаните от него не са имали или са отказали да съобщят адресите си и как могат да бъдат намерени. Също и фамилните си имена.

— Записал е само първите им имена и имената на улиците — отбелязах аз. — Сайръс. Винс. Дегър. „Куул Брийз“. Няма адреси и телефонни номера.

— Може би не е искал да подплаши малките кретенчета, като ги притисне сериозно — челюстните мускули на Слайдъл работеха усилено.

Като че ли изведнъж апетитът му изчезна, бутна недовършената порция бяло месо обратно в плика, смачка го и го хвърли в кошчето за боклук.

— Вероятно е предполагал, че ще може да ги открие отново, ако му потрябват.

— Използвал е някаква система, подобна на стенографската.

— Еди обичаше да записва мислите си веднага, щом му дойдеха наум, но се страхуваше да не би някой хлъзгав адвокат да се захване в съда с първоначалните му впечатления и да направи от това голяма работа, особено ако се окажеха неверни. И за да не си създава излишни главоболия, записваше коментарите си с тайнопис. Точно така го наричаше. Тайнопис. Помислих си, че може би ти ще успееш да разгадаеш нещо.

В събота Риналди беше разпитвал едно проституиращо момче на име Винс. Ето какво беше записал:

— Вероятно Винс е информаторът, който Риналди спомена по телефона, когато си тръгвахме от магазина на Куерво. Може би той е ВГ. ДК вероятно е Джими Клапек. РН сигурно е мъжът, за когото Винс казва, че приличал на Рик Нелсън.

Слайдъл кимна.

— Цифрите вероятно означават дати — продължих аз. — ВПЖ е стандартно съкращение, означава „видян последно жив“.

Може би Винс си спомня, че на двайсет и девети септември за последно е видял Клапек с този, така наречен, Рик Нелсън.

— Напълно съм съгласен с теб — заяви Слайдъл. — Но Фандърбърк за първи път е забелязал трупа на Клапек на девети октомври и се е обадил на полицията на единайсети. Ако Винс наистина е заявил това, то къде е бил Клапек от края на септември до началото на октомври, когато откриваме трупа му? Освен ако Фандърбърк и кучето му не са се побъркали тотално.

Не отговорих. Прехвърлях различни възможности в ума си.

— КФТ може да е Кабо Фиш Тако — предположих аз. — Трябваше да се срещне с Винс там в десет часа. Може би Винс е искал петстотин долара, за да му предаде някаква информация.

— А ТВ?

— Винс е видял Рик Нелсън по телевизията.

— АК? ЧПТ?

— АК е самолетният код за Питсбърг. Може това да са съкращения на имената на градове.

Включих компютъра си и потърсих в „Гугъл“.

— ЧПТ е кодът на Ейкрън, Охайо — отбелязах аз.

— Какво може да означава това?

— Не знам.

Слайдъл сключи пръсти върху корема си, отпусна глава надолу и протегна крака. Чорапите му бяха оранжеви като тиква за Хелоуин.

— Еди е правил някакви разследвания, докато е чакал да стане време отново да отиде в НоДа — каза той. — Виж последната му бележка.

Потърсих в „Гугъл“ комбинациите от букви.

— АБЛ е кодът на летището в Барселона, Венецуела — казах някак разочаровано. — ГЯЕ е Гуиякил, Еквадор.

— Ако отбелязва градовете с кодовете им, защо тогава е написал Грийнсбъро?

Забележката му звучеше напълно разумно.

— Седемте цифри най-вероятно са телефонен номер — отбелязах неуверено.

— Телефонен номер е.

— Чий?

Отговорът на Слайдъл направо ме порази.