Дяволски кости

14

Централното полицейското управление на Шарлот-Мекленбург се помещава в Централата на правораздавателните органи — огромно правоъгълно бетонно здание, което се извисява на ъгъла на „Четвърта“ и „Мак Дауъл“. По диагонал от него се намира новата Съдебна палата на община Мекленбург — сцената на последните публични изяви на Бойс Линго.

Кабинетите на детективите са на втория етаж. Точно в осем часа показах личната си карта, минах през охраната и се качих в асансьора, където като сардели бяха натъпкани полицаи и цивилни и всички стискаха в ръцете си чаши от „Старбъкс“ или „Кафе Карибу“. Разговорите се въртяха около предстоящите празници.

Денят на Колумб. Напълно бях забравила, че понеделник е неработен ден.

Няма да отидеш нито на пикник, нито на барбекю. Сега разбираш ли колко си зле?

Кенет Роузбъро се появи деветдесет минути по-късно от часа, определен му от Слайдъл. Закъснението му напълно развали настроението на Скини.

За това допринесе и помията, която трябваше да мине за кафе, оставена в стаята на отдел „Убийства“. Докато чакахме, двамата със Слайдъл изпихме цяла кана. Риналди го нямаше. Показваше снимката на училищни фотографи, така че сама трябваше да се справя с лошото настроение на партньора му.

Това, от своя страна, развали и моето настроение.

В 9:37 телефонът на бюрото на Слайдъл най-сетне иззвъня. Роузбъро беше в стая за разпит номер три. Видео- и аудио системите работеха.

Преди да влезем в стаята, двамата със Слайдъл спряхме, за да огледаме племенника на Уанда Хорн през един прозорец, който от другата страна приличаше на огледало.

Роузбъро седеше, клатеше босите си крака, обути в сандали, скръстил изящните си дълги пръсти на масата. Изглеждаше около двайсет и пет годишен, тежеше приблизително шейсет килограма, а главата му имаше странно издължена форма и се крепеше на врата му като папагал на пръчица за кацане.

— Чудесна прическа — изсумтя Слайдъл.

Косата на Роузбъро беше подстригана така, че по главата му се очертаваха концентрични кръгове.

— Това се нарича „завъртане на триста и шейсет градуса“ — обясних аз. — Също като на Нели.

Слайдъл ме погледна, очевидно не ме разбра.

— Рапърът Нели — поясних.

Нищо в погледа му не се промени.

— Страхотна риза — опитах се да променя темата.

Беше жълто-зелена на цвят и толкова голяма, че можеше да побере поне петима.

— Алоха, хавайска — Слайдъл подръпна панталоните си.

Коланът се вдигна над паласките, където би трябвало да бъде кръстът му.

— Хайде да поизпотим това копеле.

Когато влязохме в стаята, Роузбъро се надигна от мястото си.

— Сядай! — изрева Слайдъл.

Роузбъро седна обратно на стола.

— Радвам се, че успя да дойдеш, Кени.

— Движението беше много натоварено.

— Трябваше да тръгнеш по-рано — Слайдъл изгледа Роузбъро така, сякаш беше калта под ноктите му.

— Изобщо нямаше нужда да идвам. — Тонът на Роузбъро издаваше нещо средно между раздразнение и досада.

— Ето тук си съвсем прав! — Слайдъл шумно остави една папка на масата и седна срещу младия мъж. — Но ти, като истински примерен гражданин, нямаш нищо против това малко неудобство, нали?

Роузбъро раздвижи слабите си рамене.

Заех мястото си до Слайдъл.

Роузбъро обърна поглед към мен:

— Тази мацка коя е?

— Доктор Бренан ми помогна да разчистя мазето ти, Кени. Имаш ли нещо да кажеш по въпроса?

— Колко ви дължа? — ухили се той самодоволно.

— Мислиш, че е смешно, така ли?

Раменете отново се раздвижиха.

Слайдъл се обърна към мен:

— Ти чу ли нещо смешно?

— Все още не — отвърнах аз.

— И аз не чух нищо смешно — Слайдъл отново насочи вниманието си към Роузбъро. — Знаеш ли, че имаш сериозен проблем, Кени?

— Всеки си има проблеми. — Отговорът прозвуча съвсем равнодушно.

— Не всеки има къща на Грийнлийф Авеню.

— Казах ви вече. Не съм стъпвал в тази къща от деветгодишен. Останах безкрайно изненадан, когато разбрах, че старата дама ми я е оставила.

— Любимият племенник на леля.

— Единственият племенник на леля. — Гласът му все още звучеше равнодушно.

— Тя няма ли свои деца?

— Един син. Арчи.

— И къде е Арчи напоследък? — През цялото време на разпита в гласа на Слайдъл се долавяше подигравка.

— В гробището.

— Това е изненадващо. Аз те питам къде е Арчи, а ти ми отговаряш „в гробището“. Дойде ти ей така, без да се замисляш.

— Слайдъл отново се обърна към мен. — Не е ли страхотен? Как само отговаря с по една дума.

— Страхотен е — съгласих се аз.

— Арчи умря в катастрофа, когато беше на шестнайсет години.

— Моите съболезнования за загубата. А сега нека си поговорим за мазето.

— Доколкото си спомням, там имаше паяци, плъхове, стари ръждясали инструменти и огромно количество плесен. — Изведнъж Роузбъро щракна с пръсти, сякаш се беше сетил нещо.

— Точно така. Обвинявате ме, че не съм създал добри условия на живот на домашните ми любимци. Изложил съм животните на опасност, нали така?

— Наистина си нетърпим, Кени. Обзалагам се, че мечтата ти е да участваш в някое комедийно шоу. — Следващият въпрос на Слайдъл отново беше насочен към мен: — Ти какво мислиш? Някоя вечер, докато прехвърляш каналите, дали няма да попаднеш на Кени с микрофон в ръка?

— Зайнфелд също е започнал като комедиант.

— Има само един проблем. — Слайдъл впи поглед в Роузбъро и стана ясно, че въобще не се шегува. — Никъде няма да отидеш и нищо няма да станеш, докато не положиш малко повече усилия тук, разбра ли ме, тъпако?

По лицето на Роузбъро се четеше единствено безразличие.

— Хайде сега, разправяй за къщата! — Слайдъл взе химикалка, готов да записва в бележника си с жълтеникави листа.

— Доколкото знам, мазето се използваше за пералня и като склад за зимнина. Освен това мисля, че имаше и нещо като работилница.

— Грешен отговор.

— Нямам никаква представа за какво говориш, човече.

— Говоря ти за убийство, глупак такъв.

За първи път равнодушието на Роузбъро се пропука.

— Какво?

— Откажи се, Кени. Може би ще се позовеш на правото на свобода на вероизповеданието.

— От какво да се откажа?

— Джон Гейси. Джефри Дамлер13. Правило номер едно, глупако. Никога не оставяй човешки останки в собственото си жилище.

— Човешки останки? — Сега вече Роузбъро наистина беше заинтригуван.

Слайдъл го изгледа свирепо.

Роузбъро ококори очи и се обърна към мен:

— За какво говори той?

Слайдъл отвори папката, извади една по една снимките от мазето и ги остави на масата. Казанът. Статуите на света Барбара и на Елегуа. Мъртвото пиле. Черепът на козата. Човешките останки.

Роузбъро разгледа снимките, но не ги докосна. Мина доста време, след това прокара ръка през устата си.

— Всичко това са глупости. Няма как да знам какво е правил наемателят ми в мазето. Казах ви вече. Кракът ми никога не е стъпвал там.

Слайдъл замълча. Както обикновено ставаше в такива случаи, Роузбъро се почувства длъжен да продължи да говори.

— Вижте какво. Получих писмо от някакъв адвокат, в което ми съобщаваше, че къщата е моя. Подписах документите и пуснах обява. Обади ми се един мъж на име Куерво. Съгласих се да му дам къщата под наем за една година.

— Не го ли проучи?

— Не давам под наем апартамент в „Тръмп Тауър“. Договорихме се за цената. Куерво ми плати в брой.

— Кога стана това?

Роузбъро впери поглед в тавана и започна да чопли една раничка на ръката си.

— През март миналата година.

— Имаш ли копие от договора за наем?

— Така и не написахме договор. Куерво си плащаше всеки месец и не създаваше проблеми. Мина известно време и съвсем забравих за договора. Което, както се оказва, е било много глупаво от моя страна.

— Как ти плащаше Куерво?

— Вече ви казах. В брой.

Слайдъл му направи знак с ръка да продължи да говори.

— Изпращаше ми парите по пощата. Хич не ме интересуваше дали има банкова сметка. Освен това не можех да пътувам до Шарлот всеки месец.

— И данъчните служби изобщо не са влизали в уговорката ви, нали така?

Роузбъро вдигна ръце и ги прокара през косата си.

— Плащам си данъците.

Пърхот като снежинки се посипа от главата му и започна да се натрупва на масата.

— Спри това — нареди му Слайдъл. — Гади ми се, като те гледам.

Роузбъро отпусна ръце в скута си.

— Разкажи ми за Куерво.

— Пичът беше латино. Стори ми се доста приятен човечец.

— Има ли жена? Семейство?

Роузбъро отново сви рамене.

— Не сме близки приятели.

— Легален емигрант ли е?

— Аз да не съм гранична полиция?

Слайдъл извади още една снимка от папката. Доколкото можех да преценя, беше тъмна и неясна.

— Това той ли е?

Роузбъро хвърли един поглед към снимката и кимна.

— Продължавай — Слайдъл отново взе химикалката.

Предположих, че по-скоро се прави, че си води записки.

Роузбъро отново раздвижи рамене. Вероятно го правеше несъзнателно.

— От юни насам спря да плаща, престана и да отговаря на мобилния си телефон. През септември вече се ядосах ужасно и дойдох тук, за да го изхвърля от къщата. — Роузбъро поклати глава, разочарован от бившия си наемател. — Копелето се беше изнесло. Наистина ме прецака.

— Направо ще ме накараш да се разплача, Кени. Да постъпи така с такъв добросъвестен гражданин като теб. Куерво беше ли си изнесъл багажа?

Роузбъро поклати глава.

— Беше оставил много неща. И все боклуци.

— Имаш ли телефонния му номер?

Роузбъро извади мобилния си телефон, включи го и започна да търси номера.

Слайдъл си записа цифрите.

— Продължавай.

— Нямам какво повече да кажа. Наех брокер на недвижими имоти и продадох къщата. Това е цялата история.

— Не съвсем… — След като порови из купчината, Слайдъл извади снимка на човешкия череп. — Кой е това?

Роузбъро погледна снимката и бързо отмести погледа си.

— Мили Боже! Откъде да знам!

Слайдъл извади от папката копие от ученическата снимка и я показа на Роузбъро.

— А това?

Стори ми се, че в момента мислите на Роузбъро бясно препускаха. Какво целеше да постигне? Да запази присъствие на духа? Да схване цялостната ситуация? Да намери обяснение? Или изход от положението?

— Никога не сам виждал това хлапе през живота си. Виж какво. Може да съм се опитал да спестя малко данъци, но, за Бога, нищо не знам за тези неща. Кълна се! — Погледът му се местеше бързо от Слайдъл към мен и обратно. — От пет години живея в Уилмингтън. Можете да го проверите.

— Така и ще направим — обеща Слайдъл.

— Ако искате, можете да ме подложите на детектор на лъжата. Сега. Готов съм да го направя в този момент.

Без да каже нито дума, Слайдъл събра снимките, остави папката на масата и се изправи.

Последвах го.

Двамата се отправихме към вратата.

— Ами аз? — захленчи Роузбъро. — Какво ще стане с мен?

— Не си уговаряй никакви прослушвания за комедиант — отвърна Слайдъл, без да се обръща.

— Какви са впечатленията ти? — зададох въпроса си, след като вече се бяхме върнали в кабинета на Слайдъл.

— Малък хленчещ сополанко. Но според мен казва истината.

— Значи мислиш, че Куерво го е направил?

— Или лелята.

Поклатих глава.

— Уанда е починала преди година и половина. Почти сигурна съм, че пилето е било убито през последните няколко месеца. Ще се обадя на ентомолога и ще разбера дали той е готов да изкаже някакво предварително мнение.

— Ако не е Уанда, то тогава е Куерво. При положение, че Роузбъро не ни приказва врели-некипели.

— Може ли да погледна снимката?

Слайдъл я изрови от папката.

Наистина беше с много лошо качество. Мъжът имаше големи зъби, силно набръчкана кожа и гъста сива коса, сресана назад.

— Ако Куерво е латиноамериканец, тогава наистина може да става дума за сантерия — отбеляза Слайдъл. — Или онова там, другото нещо.

— Пало Майомби.

Надявах се, че не е това. Или поне не във вида, практикуван от Адолфо да Хесус Констанцо.

— А какво ще правиш с Роузбъро?

— Ще го оставя да се поуспокои, след това отново ще си поговоря с него. Страхът действа добре на мозъчните клетки.

— А после?

— Ще го пусна да си ходи и ще се заема с Куерво. Ще започна от мобилния му телефон.

— И имиграционните власти. Куерво може да не е документиран.

Слайдъл ме изгледа странно, като чу термина, който използвах.

— Може би фактът, че е тук нелегално, обяснява желанието на Роузбъро да получава наема в брой.

— Риналди обади ли се?

Слайдъл провери гласовата поща на мобилния си телефон и поклати глава.

— Отивам в лабораторията — заявих аз. — Съобщи ми, ако Риналди е открил нещо. Ако ли не, може би ще се наложи да покажем снимката на момичето по телевизията. Ще ти се обадя, когато с Лараби приключим с аутопсията на трупа от езерото Уайли.

— Добре, имаме план за днес — съгласи се Слайдъл.

Не знаехме, че не бяхме единствените, които имаха план. План, който щеше да влезе в смъртоносен сблъсък с нашия.