Дяволски кости

13

Паркирах колата си на границата между Четвърти и Първи район. Докато вървях по Чърч Стрийт, не можех да не забележа колко добре изглежда тази част от центъра на Шарлот.

Жилището на Чарли се намираше в средната от девет съвсем нови къщи. Точно по диагонал от нея беше Мак Кол център за визуални изкуства, студио и галерия, наскоро създадени в една реставрирана църква.

Малко по-надолу от мястото, което доскоро се използваше за поклонение, се виждаха купчини развалини, които съвсем ясно показваха, че наскоро тук е била разрушена някаква постройка. Старата сграда „Ренесанс Плейс Апартмънт“ е била съборена, за да отстъпи място на нов лъскав небостъргач.

Знам, че имаше планове малко по-нататък, на югоизток, да бъдат съборени още няколко сгради, включително Центърът за обслужване на клиенти на община Мекленбург, както и любимият ни възобновен Сиърс Гардън център. Всички ние от лабораторията не бяхме съгласни с тези промени.

*C’est la vie, според традициите на град Шарлот. Новият градски пейзаж се появява на мястото на стария.

Точно в 7:23 позвъних на вратата на Чарли. Влажната ми коса беше високо вдигната на конска опашка. Прическата ми отиваше. Освен това бях успяла да си сложа спирала и руж.

Домакинът, който се отзова на моето позвъняване, изглеждаше изключително добре. Изтъркани дънки. Мокасини, обути на бос крак. Жилетка с цип, леко разкопчана на гърдите.

— Извинявай, че закъснях.

— Но проблемо — Чарли леко докосна бузата ми.

Миришеше хубаво. На „Бърбъри“?

В съзнанието ми отново изплува буикът.

Чарли огледа внимателно клина и новата ми туника, купена от „Макс Мара“, и кимна одобрително.

— Точно така. Ти наистина всякак изглеждаш чудесно.

— Това вече го каза днес, малко по-рано.

— Животът ме е научил на сдържаност.

— Сдържаност?

— Ако дам воля на остроумието си, всички жени от града няма да ме оставят на мира. Случи се така, че веднъж изрекох три остроумни фрази в една-единствена вечер. След това ченгетата трябваше да издигат барикади, за да ме предпазят.

— Колко неприятно за съседите.

— Получих писмено оплакване от асоциацията на собствениците в квартала.

Вдигнах поглед нагоре.

— Ще ходиш или ще се возиш? — попита Чарли.

Погледнах го учудено.

— Къщата е на четири етажа.

— И вероятно има асансьор? — опитах се да отгатна.

Чарли се усмихна скромно, сякаш искаше да каже „Какво да се прави?“.

— На последния етаж ли отиваме?

— Кухнята е на втория.

— Тогава да се качим пеша.

Чарли ме поведе нагоре и ми обясни разположението на стаите. Кабинет и гараж на първия етаж, трапезария, кухня и хол — на втория, спални — на третия, стая за партита и тераса — на четвъртия.

Мебелите бяха съвременни и скъпи, решени в кафяво-бежова цветова гама. Или както биха се изразили дизайнерите: „в умбра и екрю“.

Но в цялостната обстановка се долавяше и присъствието на домакина. По стените имаше картини — повечето модерни, някои по-традиционни, но очевидно стари. Дървени и метални скулптури. Африкански дърворезби. Маска от, както предположих, Индонезия.

Докато се качвахме, хвърлих поглед на снимките, подредени наоколо. Семейни събирания — лицата на някои от членовете на семейството бяха с цвета на кафе, на други — по-скоро приличаха на маслина.

Снимки на висок черен мъж с фланелката на „Селтикс“. Чарлз Хънт — от времето, когато е играл в НБА.

И още снимки, поставени в рамки. В планината на ски. Пикник на брега на океана. На екскурзия с лодка. На повечето от тези снимки Чарли седеше или стоеше до висока слаба жена с дълга черна коса и кожа с цвят на канела. Това ли беше съпругата, починала на 11 септември? Отговор на въпроса ми даде сватбен портрет, поставен на полицата на камината в хола.

Стана ми тъжно и отклоних поглед. А може би се почувствах неловко? Чарли ме наблюдаваше. Погледът му се премрежи, но не каза нищо.

Цялата кухня беше от неръждаема стомана и истинско дърво. Върху гранитния плот се виждаха резултатите от кулинарните усилия на Чарли.

Посочи небрежно към чиниите.

— Агнешки котлети с розмарин. Мариновани тиквички. И салата „А ла Хънт“.

— Впечатляващо.

Погледнах към масата. Беше сложена за двама.

Чарли забеляза погледа ми.

— За съжаление Кати имаше някаква друга уговорка.

— Аха — сигурно трябваше да си измие косата.

— Вино? Мартини?

Очевидно дъщеря ми не беше споменала нищо за богатото ми минало.

— „Перие“, моля.

— Лимон?

— Чудесно.

Беше отворил вратата на хладилника и вадеше нещо от него. И макар да знаеше, че съм изпила полагащия ми се дял бира още в гимназията, не ме попита какво е отношението ми към алкохола сега. Това ми хареса.

— Да излезем ли на терасата? Изгледът не е никак лош.

Никога не съм обичала есента. Според мен в този сезон има някаква сладка горчивина, сякаш природата за последно си поема въздух, преди да върнем часовниците назад, и животът отстъпва, за да настъпи дългата студена зима.

Забравете за песента на Джони Мърсър „Есенни листа“. Оригиналното заглавие на френски е много по-правилно. „Les teuilles mortes“. Мъртви листа.

Може би професията ми ме караше да мисля така. Всеки ден се срещах със смъртта. Кой знае? Харесвам минзухарите, нарцисите и малките жълти пиленца.

Въпреки това изразът на Чарли — „не е лош“, се оказа абсолютно неправилен. Вечерта блестеше като жива. Такива моменти настъпват, когато летният полен вече го няма, а листопадът все още не е в разгара си. По небето светеха милиони звезди. Осветените небостъргачи караха града да прилича на творение, излязло от света на Уолт Дисни.

Докато Чарли печеше котлетите, си приказвахме, като внимателно подбирахме темите на разговор. Естествено, започнахме с общите спомени.

Купони на открито. Пролетна ваканция на Мъртъл Бийч. Най-много се смяхме, когато си спомнихме какви фигури сме правили и пускали във водата.

Никой от нас не спомена за буика.

След като котлетите и зеленчуците бяха опечени, слязохме в трапезарията. Настанихме се удобно и разговорът ни се насочи към по-сериозни теми.

Чарли ми разказа за тийнейджъра, чиято защита беше поел. Момчето страдаше от слаба форма на умствено изоставане и беше обвинено, че е убило баба си и дядо си.

Аз му разказах за костите, открити в казана, за Ансън Тайлър и за последните публични изяви на Бойс Линго. И защо не? На практика Линго и Сталингз бяха извадили всичко наяве.

— Значи Линго намеква, че има връзка между случаите? — попита Чарли.

— Така е. Но греши. Преди всичко, Ансън Тайлър не е бил обезглавен. И въпреки че раните по трупа от езерото Уайли говорят за сатанистки ритуали, то нищо в мазето на Грийнлийф Авеню не ни навежда на такава мисъл. Домашните животни, статуята на света Барбара, изображението на Елегуа, казаните. Всичко това говори, че тук имаме някаква форма на сантерия.

— Не му обръщай внимание. Линго се готви да се кандидатира за щатския сенат и затова има нужда от публични изяви.

— Кой би гласувал за този глупак?

Чарли реши, че въпросът ми е риторичен, и попита:

— Искаш ли десерт?

— Разбира се.

Изчезна и след малко се появи с две огромни парчета пай.

— Моля те, кажи ми, че не си го правил ти.

— Бананов крем, купих го от деликатесния магазин. Въпреки безбройните ми дарби, за съжаление и моите възможности имат граници — заяви Чарли и седна.

— Слава Богу!

Хапнах малко и отново се върнах към Линго. Този път наистина откачих.

— Истериите на Линго за сатанистите и за убийствата на деца ще накарат хората да се побъркат от страх. Още по-зле. Думите му могат да вдъхновят десните екстремисти да започнат да горят кръстове по дворовете на хората от рода Ешкенази или Атбасканите. Някоя откачалка, която се смята за светец, започва да говори по радиото и в следващия момент хората започват да се събират в местните бакалници и да организират погроми. — Размахах вилицата си, за да прозвуча по-убедително. — Статуи? Мъниста? Кокосови орехи? Ще забравят всичко това. Когато се спомене мазето, в главата им ще се появява само образът на Сатаната.

Чарли протегна ръце с длани, обърнати към мен.

— Остави оръжието и да забравим всичко това.

Оставих вилицата на чинията си. След това промених решението си, вдигнах я и отново се захванах с пая. Знаех, че по-късно ще се мразя заради това.

— Линго наистина те е ядосал — отбеляза Чарли.

— Знае как да го направи. — Едва не се задавих с трохите и банановия крем.

— Изпусна ли парата?

Опитах се да възразя. Замълчах засрамено.

— Извинявай. Прав си — добавих след малко.

И двамата ядяхме мълчаливо. След това той попита:

— Какви са тези Атабаскани?

Погледнах го. Чарли се усмихваше.

— А Ешкенази?

— Знаеш какво имам предвид. Малцинствени групи, за които обществото не знае много.

— Като алеутите ли? — предположи той.

— Да, защо не?

И двамата се засмяхме. Чарли се протегна към мен и спря, като че ли сам се изненада на жеста си. Посочи с пръст, очевидно се беше почувствал неудобно.

— Имаш сметана по горната си устна.

Избърсах се със салфетката.

— И така — казах аз.

— И така — повтори той.

— Беше ми много приятно.

— На мен също. — Не можех да изтълкувам изражението по лицето на Чарли.

За момент настъпи неловко мълчание.

Станах и започнах да събирам чиниите.

— Така няма да се разберем — Чарли бързо се изправи и взе чиниите от ръцете ми. — В моята къща аз определям правилата.

— Звучи диктаторски — отбелязах аз.

— Така е — съгласи се той.

Час по-късно лежах свита в леглото си. Сама. Може би заради инцидента с бикините ми Бърди се държеше на разстояние.

В стаята беше тихо. Лунната светлина се отразяваше в гардероба.

Би трябвало да заспя веднага, наоколо цареше покой, а изминалият ден бе напрегнат и уморителен. Вместо това мислите нахлуваха в главата ми и не ми даваха мира.

Беше ми приятно в компанията на Чарли. Разговорът ни течеше леко и не се чувстваше никакво напрежение, както се опасявах по-рано.

Изведнъж осъзнах нещо. През по-голямата част от времето говорех аз. Това добре ли беше? Чарли Хънт мълчалив и замислен по характер ли беше? От тихите води, дето са най-дълбоки? А плитките води въобще не са тихи, така ли?

Очевидно Чарли разбираше защо толкова се ядосвам на Линго. Въпреки че наистина изпуснах парата, той се отнесе към мен като към малко дете, което е кисело, защото не си е доспало.

Диалогът ни беше единствено в сегашно време. Не споменахме минали бракове, нещастни любовни истории, загинали съпруги. Не си казахме нищо за годините между случката в буика и настоящия момент.

Спомних си сватбения портрет. И изражението на Чарли, когато ме погледна. Какво точно съзрях в очите му? Негодувание? Вина? Скръб по съпругата му, убита от фанатици?

Не че имах намерение да си споделям тайни с Чарли Хънт. Не споменах Пийт и неговата двайсет и няколко годишна годеница Самър. Нито пък Райън и любовницата му отпреди много години, или пък дъщерята, която му създаваше толкова проблеми. Бяхме постигнали безмълвно съгласие. И двамата се движехме по ръба на миналото, но не споменавахме нищо за него. Така беше добре.

Райън.

Не очаквах Райън да се обади. Въпреки това нещо в мен трепна, когато на влизане у дома видях червената лампичка на телефона ми да свети.

Трима души се бяха обаждали. Кати. Пийт. После някой беше затворил, без да остави съобщение.

Дъщеря ми искаше да си поговорим за излизането по магазините в събота. Това никак не ме учуди.

Бившият ми съпруг искаше да излезем на вечеря, за да ме представи на Самър. Това беше толкова вероятно, колкото да ядем свински пържоли по време на пости.

Мислите отново се завъртяха в главата ми.

Райън.

Беше ли щастлив с Лутиша? Наистина ли всичко между нас беше приключило? А на мен пукаше ли ми от това?

Отговорът на този въпрос беше много лесен.

А трябваше ли да ми пука?

Пийт.

Не исках да мисля за него.

Чарли.

Достатъчно.

Трупът от езерото Уайли.

Нещо ми беше направило впечатление, какво беше то? Наличието на малко количество ларви, като се има предвид какво беше казал Фандърбърк? Липсата на миризма и белези от хищни животни? Липсващата глава? Символите, издълбани в меките тъкани?

Да, да.

Дали случаят от езерото Уайли имаше някаква връзка с този от мазето на Грийнлийф Авеню? Ако беше така, то каква беше връзката? Първият случай като че ли беше работа на сатанисти. Вторият беше дело на последователи на сантерия или някоя нейна разновидност като Пало Майомби.

Какво се беше случило с главата на хлапето от езерото Уайли?

Пред очите ми изплува образ. Парче мозък в казана в мазето.

Човешки ли беше? Да не забравя да попитам Лараби.

По-песимистично настроените ми мозъчни клетки оформиха следната мисъл:

Мозъкът на Марк Килрой е бил открит да плува в казан.

Адолфо де Хесус Констанцо и последователите му бяха клон на Пало Майомби. Не бяха сатанисти.

Кенет Роузбъро.

Дали Роузбъро казваше истината за къщата на Грийнлийф Авеню? А наемателят? Къде беше сега Ти-Бърд Куерво?

Куерво. Това на испански не значеше ли гарван? Томас Гарванът. Ти-Бърд12. Умно.

Каква ли история щеше да ни разкаже Роузбъро на следващата сутрин?

Обезобразеното хлапе от езерото Уайли.

Костите в казана.

Ученическата снимка.

Бойс Линго.

Чарли Хънт.

Сватбеното тържество на Пийт.

Примирието между Райън и Лутиша.

И така нататък.

И така нататък.

Объркани образи. Объркани мисли.

Но не толкова объркани, колкото щяха да станат в бъдеще.