Дяволски кости

12

Бойс Линго стоеше на стъпалата на новата съдебна палата, а камерите и микрофоните бяха насочени към лицето му. Зад него беше застанал мъж на средна възраст със съвсем късо подстригана коса, бузи като на Брад Пит и издадена брадичка. Консервативният му начин на обличане ме караше да си мисля, че сигурно е помощник на Линго. Тъмносиньо сако, бяла риза, синя вратовръзка, сиви панталони. Двамата с Линго бяха като клонирани.

Съветникът беше впил поглед право в обективите на камерите.

— Днес беше открито още едно тяло. Още една невинна жертва е било убита, главата й е отсечена, а тялото — осквернено. Защо е необходима цялата тази жестокост? В служба на Сатаната. И какво казват властите по въпроса? „Без коментар“.

Стиснах в юмрук ръката, с която държах бикините си.

— Нямат коментар относно обезглавеното тяло, което беше идентифицирано преди три дни — момче на дванайсет години, извадено от водите на река Катауба. Нямат коментар и за човешкия череп, открит миналия понеделник в едно мазе в Трети район.

Замръзнах на мястото си.

— Наистина нямат коментар! — Линго театрално поклати глава в пресилен ужас. — Защо е необходимо да предупреждават обществото за безбожната поквара, която нахлува в града ни?

Линго замълча и изчака ефекта от думите си.

— Граждани на Шарлот-Мекленбург, ние не можем да приемем отговора „без коментар“. Трябва да ги принудим да ни отговорят. Необходими са бързи и решителни действия. Трябва да настояваме тези убийци, тези поклонници на дявола да бъдат открити и строго наказани. Нека да ви разкажа една история. Една тъжна история. Една ужасяваща история. През 2001 година в Лондон откриват малко обезглавено тяло в реката.

Наричат детето Адам, защото и до ден-днешен името му остава неизвестно. Това, което е известно обаче, е, че малкият Адам е бил вкаран в Англия незаконно от трафикантите на хора, за да бъде използван за човешко жертвоприношение.

Линго размаха пръст към камерата.

— Трябва да пазим децата си. Злото трябва да бъде изкоренено. Виновните трябва да бъдат арестувани и съдени с цялата строгост на закона. Слугите на дявола трябва да бъдат прогонени от града ни. В града ни няма място за такива като Нощния убиец9. За Андреа Йейтс10. И за случаи като този в Колумбайн11. Нито пък за бедния малък Адам.

Бърди ближеше лосиона с мирис на портокалов цвят от крака ми. Не можех да откъсна поглед от Линго. Ричард Рамирес? Андреа Йейтс? Ерик Харис и Дилън Клеболд?

— От всички нас зависи да настояваме с цялата си воля тези убийства да бъдат разследвани незабавно. Трябва да бъдем твърди. Трябва да накараме братята и сестрите ни, които са част от правозащитните органи, да надянат доспехите на воини Христови и да се борят с Принца на мрака. Всички ние трябва да обединим мислите и делата си и да прочистим славния ни град от този разяждащ тумор.

Предаването свърши и на екрана отново се появи говорителят. Той заговори за Антон Ла Вей, основател и върховен жрец в Църквата на Сатаната до смъртта си през 1997 година, автор на Сатанинската Библия. Зад него се появи списък с уеб сайтове:

„Деца и тийнейджъри за Сатаната“;

„Синагога на Сатаната“;

„Църква на Сатаната“;

„Супер бърз път до ада“;

„Сатанинска мрежа“;

„Писма до дявола“.

Бърди побутна крака ми.

Пуснах бикините, които все още стисках, вдигнах котката и я притиснах до гърдите си. Обзе ме някакво лошо предчувствие.

Програмата завърши с кадри от документалния филм, направен за Ла Вей през 1997 година — „Говорим с дявола“.

В този момент стационарният ми телефон иззвъня.

— Ти ли си говорила с Линго?

— Разбира се, че не съм — бях не по-малко гневна от Слайдъл.

— Онзи стар надут гущер току-що даде пресконференция.

— Хванах по-голямата част.

— Обвини ченгетата, че прикриват какво става. И нареди на средностатистическия гражданин да се подготви за линч в името на Господ. Това само ще разбута гнездото с осите.

До голяма степен бях съгласна със Слайдъл, въпреки че той малко преувеличаваше.

— Как се е сдобило с тази информация това копеле?

— Днес, точно когато си тръгвах, видях Алисън Сталингз да пристига на местопроизшествието.

— Мадамата, която се навърташе наоколо на Грийнлийф Авеню?

Никой, освен Слайдъл, не би употребил думата „мадама“. Погледнато обаче от друга страна, явно знаеше още една френска дума освен екс-кю-зе-мо-а.

— Точно така.

— Обадих се. Сталингз не работи за „Обзървър“.

— Тогава защо се появява всеки път, когато работя на терен?

— Ще се постарая да разбера причината.

За момента и двамата замълчахме. В слушалката чувах телевизора на Слайдъл, включен на същата програма като моя.

— Мислиш ли, че Сталингз информира Линго?

— Възможно е.

— И каква полза има тя от това?

— Той е знаменитост. Може би и тя иска да е като него. Или пък е фотограф на свободна практика и продава снимките си на всеки, който е готов да ги купи. Може би смята, че Линго ще раздуха историята и ще я превърне в нещо голямо, а покрай това и тя ще се сдобие със слава и пари.

Оставих Слайдъл да продължи с разсъжденията си по въпроса.

— А откъде получава информацията си Сталингз?

— Може би има скенер и с него подслушва полицейските честоти.

— Как може човек като нея да се сдобие с полицейски скенер? — Слайдъл произнесе думата „полицейски“ с много дълго „ей“ и огромно презрение.

— От магазините на Рейдио Шак.

— Я стига! Откъде ще знае как се работи с такава джаджа?

Винаги съм се учудвала как е възможно Слайдъл да е толкова неграмотен по отношение на техниката. Бях чувала слухове, че Скини все още няма телефон с тонално набиране вкъщи.

— Това не е последна дума на техниката. Скенерът просто улавя честотите и се спира на тези, които в момента се използват, така че можеш да чуеш какво върви по тях. Също като бутона SCAN на радиото в колата ти. — Не можех да повярвам, че Слайдъл за първи път чува за това. — Сталингз може да е прихванала молбата на Риналди да изпратят куче търсач. А може и самият Линго да има такъв скенер.

Изчаках го да смели тази информация. След това попита:

— Кой е този Антоан Ла Вей? — гласът му прозвуча рязко.

— Антон. Основателят на Църквата на Сатаната.

— Наистина ли има такава?

— Да.

— И колко души членуват в нея?

— Никой не може да ти отговори със сигурност.

— За какво друго хлапе говори Линго?

— Ансън Тайлър. Тук обаче Линго е много далече от истината. Цялата горна част на тялото на Тайлър липсва, не само главата.

— Къде е изчезнала?

— Когато един труп се носи по водата, тежките части висят надолу. Една човешка глава тежи около четири-пет килограма… — Спрях. Дали метричната система говореше нещо на Слайдъл? — Колкото една пуйка. Така че главата се отделя от тялото много лесно.

— Това не е отговор на въпроса ми.

— Изчезналите части са там, където течението ги е отнесло.

— Значи според теб няма връзка между хлапето от река Катауба и това, което открихме днес?

— Казвам само, че главата на Ансън Тайлър се е отделила по естествени причини, а не е бил обезглавен. По скелета не се виждаше нито един белег от рязане.

— Ами черепът в казана?

— Там нещата са по-сложни.

— Откри ли някакви белези по него?

— Не.

— А по бедрените кости?

— Не.

— Това за хлапето в Лондон вярно ли е?

— Да.

— Разкажи ми по-подробно.

— През 2001 година от Темза, точно под Тауър Бридж, изваждат трупа на момче на възраст между четири и шест години. Главата и крайниците липсват. Ченгетата го наричат Адам. Аутопсията показва, че съвсем отскоро е попаднал в тази част на света.

— И как стигат до този извод?

— По храната в стомаха му и полените в белите му дробове. Освен това става ясно, че през последните четирийсет и осем часа преди смъртта си е поел отвара от бобеното растение калабар, което расте в тропическа Африка.

— И?

— Отровата от това растение предизвиква парализа, но в същото време жертвата е в пълно съзнание. Използва се често при магьоснически ритуали в Западна Африка.

— Продължавай — гласът на Слайдъл беше твърд като стомана.

— Освен това костите на Адам бяха изследвани, за да се определи географският му произход.

— Как става това?

— Растителните храни носят в себе си белези от почвата, в която са отгледани — опитвах се да му го обясня по възможно най-простия начин. — Пробите, взети от Адам и сравнени с тези от различни места по света, показват, че той е от околностите на град Бенин в Нигерия. Следователите заминаха за Африка, но не откриха почти нищо.

— Някой беше ли арестуван?

— Не. Но имаше заподозрени. Повечето от тях бяха нигерийци, някои обвинени в трафик на хора.

— Но не е имало достатъчно доказателства, за да им се повдигнат обвинения — Слайдъл никога не е бил ревностен защитник на гражданските права на индивида.

Сега очевидно говореше с отвращение.

— Точно така.

Докато два идентични гласа съобщаваха спортните новини в спалнята ми и в другия край на града, в апартамент, който дори не исках да си представя, се чудех как да постъпя. Трябва ли да съобщя на Слайдъл най-тревожните подробности и така да рискувам да го подведа в неправилна посока? Или да си премълча и да рискувам да забавя следствието?

— Трябва да ти кажа още нещо — продължих аз. — Властите в Лондон твърдят, че през последните години около триста чернокожи момчета са отпаднали от системата — не са ходили на училище и нищо не се знае за тях. Само за две от тях има някакви сведения.

— Къде, по дяволите, са семействата им?

— Когато ги разпитват, настойниците и роднините на момчетата твърдят, че са напуснали Обединеното Кралство и са се върнали в Африка.

— Но никой не може да го потвърди.

— Точно така.

— И полицаите смятат, че тези момчета са били убити?

— Някои са на това мнение.

Погледът ми се плъзна към часовника на радиото. Шест и половина. Бях гола, негримирана, с мокра, оплетена коса, приличаща на водорасли.

А трябваше да бъда у Чарли след трийсет минути.

Налагаше се да побързам. Но исках да разбера какво Слайдъл и Риналди са открили за собственика на къщата на Грийнлийф.

— Какво научихте за Кенет Роузбъро?

— Това момченце, Кени, се пише музикант и живее във Вашингтон. Твърди, че в момента, в който леля Уанда е гушнала букета, той пуснал обява и дал къщата под наем.

Докато Слайдъл ми говореше, аз се опитвах да си обуя бикините с една ръка.

— Роузбъро никога ли не е живял в тази къща?

— Не.

— Колко наематели е имал?

— Само един. Почтен гражданин на име Томас Куерво. Или както са го наричали приятелите и бизнес партньорите му — Ти-Бърд.

— Какъв е бизнесът му?

— Държи някакво магазинче на Саут Булевард — изсумтя Слайдъл. — „Ла Ботаника буена салуд“. Лекарства с растителен произход, витамини, билки. Не мога да повярвам, че хората си дават парите за такива боклуци.

Въпреки че до известна степен бях съгласна със Слайдъл, в момента не бях в настроение да разсъждавам върху холистичната теория на лечение.

— Куерво има ли криминално досие?

— Освен лекарства, тонизиращи мозъка, и прахчета против газове, от време на време Ти-Бърд е продавал и по-силни вещества.

— Наркопласьор ли е?

— Съвсем дребен играч. Продавал е малки количества марихуана. Нарушил е обществения ред в нетрезво състояние.

Опитах се да направя едно движение, познато ми от карате, и бикините ми се омотаха във вдигнатия ми крак. Залитнах и ударих лакътя си в стената.

— По дяволите!

Бърди се скри под леглото.

— Какво, за Бога, правиш?

— Роузбъро защо е решил да продаде къщата? — оставих бикините настрани и започнах да разтривам лакътя си.

— Ти-Бърд е изчезнал. Дължал е наем за месеци назад.

— Къде е изчезнал?

— Роузбъро твърди, че много би искал да узнае.

— Попита ли го за мазето?

— Този въпрос ще му го задам, когато си поговорим утре сутринта.

— Мога ли да наблюдавам разпита?

— Хм… — Последва мълчание, след което той изсумтя: — По дяволите, защо пък не?