Дяволски кости

22

Изправих се на крака и се спуснах по улица „Трийсет и пета“.

Чувах далечния вой на сирени. Тротоарите, които до този момент бяха съвсем пусти, сега се изпълниха с тълпа любопитни. Видях, че хората се струпваха в кръг около Риналди. Между краката им забелязах безжизненото му тяло и тъмната струя, която тръгваше от гърдите му и се стичаше към бордюра.

Разбутах зяпачите и си пробих път. Слайдъл беше коленичил и притискаше с две ръце гръдния кош на партньора си. Лицето му беше изцапано.

Усетих как сърцето ми блъска в гърлото.

Клепачите на Риналди бяха посинели, лицето му — мъртвешки бяло. Косата и ризата му бяха подгизнали от дъжда. Кръвта се стичаше по тротоара и капеше от бордюра. Имаше прекалено много кръв.

— Отдръпнете се! — изкрещя Слайдъл. Гласът му трепереше от гняв. — Оставете човека да диша.

Кръгът се разшири, но веднага започна да се свива обратно. Мобилните телефони започнаха да щракат, запечатвайки картината на кръвопролитието.

Воят на сирените се чуваше все по-близо. Увеличи се и броят им. Знаех, че Слайдъл е изпратил кода, който съобщава за ранен полицай. Патрулните коли от всички краища на града се събираха в отговор на това съобщение.

— Остави на мен — казах аз и коленичих до Слайдъл. — Ти се оправи с тълпата.

За миг погледите ни се срещнаха. Дишаше тежко.

— Добре.

Мушнах ръката си под дланта на Слайдъл и притиснах гърдите на Риналди. Усетих, че ръката на Слайдъл трепери.

— Силно! Натискай силно!

Една вена в центъра на челото на Слайдъл пулсираше силно. Косата му бе мокра от пот.

Кимнах, нямах сили да проговоря.

Слайдъл се изправи рязко, краката му се подхлъзнаха по мокрия и хлъзгав от дъжда и кръвта на Риналди тротоар.

— Махайте се оттук! — изрева Слайдъл. Почервенелите му длани представляваха ужасяваща гледка.

Сведох поглед и съсредоточих цялата си енергия в една-единствена цел.

Спри кръвта!

— Отдръпнете се назад! Веднага! — крещеше Слайдъл.

Спри кръвта!

Прекалено много кръв беше изтекла. Господи, човек не може да оцелее при такава кръвозагуба.

Спри кръвта!

Секундите минаваха. Дъждът се лееше някак бавно и монотонно.

Чух воя на сирената съвсем близо до себе си, след това тя спря. Мина секунда. Втора, трета. Светлините пулсираха и превръщаха улицата в блестящ водовъртеж от синьо и червено.

Спри кръвта!

Усетих някакво движение около мен, вдигнах поглед, като продължавах да притискам с дланите си гърдите на Риналди.

Униформени полицаи отблъскваха тълпата назад.

Спри кръвта!

Видях някакви крака до себе си, едните бяха в ботуши, а другите — в маратонки. Кални. Мокри.

Ботушите клекнаха до мен и ми заприказваха нещо. Не чувах почти нищо. В главата ми се въртеше само една мисъл.

Спри кръвта!

Човекът е ботушите сложи ръцете си върху моите върху подгизналата от кръв риза. Погледнах го в очите. Ирисите му бяха сини, бялото на очите беше покрито с мрежа от тънки червени венички.

Кимна ми.

Изправих се и се отдръпнах назад. Краката ми се подгъваха.

Знаех си упражнението. Въздух. Дишане. Кръвообращение. Наблюдавах безучастно как парамедиците изпълняват задълженията си. Провериха проходимостта на трахеята на Риналди, започнаха да му подават кислород, премериха пулса на сънната артерия.

След това го привързаха към носилката, вдигнаха го и затръшнаха вратите. Стоях там и гледах как линейката се отдалечава в нощта, спуснала се над Шарлот.

Оставихме останалите да работят на местопрестъплението и двамата със Слайдъл подкарахме директно към общинската болница. По пътя си срещнахме десетки патрулни коли, отправили се към НоДа. Десетки други бяха задръстили улиците. Градът пулсираше от воя на сирените и червено-сините светлини.

В чакалнята на спешното отделение вече се бяха събрали половин дузина полицаи. Слайдъл почти не забеляза присъствието им, изрева името си и заяви, че незабавно иска да разговаря с лекаря на Риналди.

Някакво момиче от рецепцията ни заведе до тоалетните, за да измием кръвта от ръцете си. А може би беше сестра. Или санитарка. Откъде да знам? Когато се върнахме, ни каза да седнем и да чакаме.

Слайдъл понечи да й се развика. Хванах го за ръка и го поведох към редицата метални столове. Мускулите му бяха твърди като корените на дърво.

Всички усетиха в какво настроение е Слайдъл, затова ни оставиха на мира. Полицаите добре разбираха ситуацията. Самото им присъствие тук беше достатъчно.

Двамата със Слайдъл седнахме и така бдението ни започна. Не разговаряхме. Всеки беше потънал в собствените си мисли.

Още чувах изстрелите и виждах пред очите си смъртнобялото лице на Риналди. Кръв. Прекалено много кръв.

На всеки няколко минути Слайдъл се изправяше на крака и изчезваше навън. Всеки път, когато се връщаше, от него се носеше силна миризма на цигари. Почти му завиждах, че има какво да прави.

Полицаите ставаха все повече и повече. Цивилните детективи стояха редом до униформените полицаи. Лицата им бяха напрегнати, а гласовете — приглушени.

Най-накрая се появи един лекар с петна от кръв по хирургическата престилка и мрачно изражение на лицето. Едно от петната по ръкава му имаше формата на Нова Зеландия. Защо ли ми мина това през ума?

Двамата със Слайдъл се изправихме, очаквайки думите на лекаря едновременно с ужас и надежда. На табелката върху лекарската престилка пишеше Мелой.

Мелой ни каза, че два куршума са попаднали в гърдите на Риналди и един в корема. Една от раните беше проходна. Два от куршумите бяха останали в тялото.

— В съзнание ли е? — попита Слайдъл, по лицето му беше изписана мрачна решителност.

— Все още е на операционната маса — отвърна Мелой.

— Ще оживее ли?

— Господин Риналди е загубил много кръв. Има огромни поражение върху тъканите.

— Това не е отговор — Слайдъл очевидно с мъка потискаше емоциите си.

— Прогнозата не е добра.

Мелой ни заведе в стаята за почивка на персонала и ни каза да останем там колкото искаме.

— Кога ще го изкарат от операционната? — попита Слайдъл.

— Трудно е да се каже.

Мелой обеща да ни държи в течение и излезе от стаята.

Риналди почина в 11:42.

Слайдъл изслуша новината, която ни съобщи Мелой, с каменно лице. След това се завъртя и излезе.

Някакво ченге ме закара до вкъщи. Трябваше да му благодаря, но не го направих. Бях разбита от мъка, също като Слайдъл, и не ми беше до любезности. След това научих името му и му изпратих бележка. Надявам се, че ме разбра.

Легнах си и плаках, докато останах без сили. След това заспах и не сънувах нищо.

В неделя сутринта се събудих с чувството, че нещо не е наред, но не знаех точно какво. След това си спомних и отново се разплаках.

Заглавията в „Обзървър“ бяха огромни — такива, каквито се пишат само когато избухне война или настъпи мир. С черни петсантиметрови букви беше написано: ЗАСТРЕЛЯН ДЕТЕКТИВ ОТ ПОЛИЦИЯТА!

По телевизията и радиото говореха само за това. Изказваха се какви ли не хипотези. Убийството е било извършено от банда, стреляли са от преминаваща кола, показна екзекуция и какво ли още не.

Ейса Фини също не остана незабелязан. Беше описан като самопровъзгласил се вещер, арестуван за притежание на черепа от казана на Грийнлийф, и като човек, който може би е замесен в сатанисткото убийство на Джими Клапек.

Снимката на Фини, направена от Алисън Сталингз беше на първа страница на „Обзървър“, в интернет и зад бюрата на мрачните телевизионни водещи. Всички репортажи наблягаха на факта, че Риналди е разследвал както случая от Грийнлийф, така и убийството на Клапек.

След прегледа на сутрешната преса се почувствах направо като убита. Остатъкът от деня не беше по-добър.

Кати ми позвъни около десет часа, за да каже, че съжалява за смъртта на Риналди. Благодарих й и я попитах как е минал пикникът. Заяви, че е бил толкова забавен, колкото цирей на задника. А сега я изпращали в някакво забутано място в окръг Банкоум, за да помага с разпределянето и описването на документи. Обясних й, че това, което я потиска, е негативното й отношение към всичко около нея. Или казах нещо подобно, също толкова необмислено. Тя отвърна, че всъщност аз съм заредена с негативизъм и критикувам всичко, което прави тя. Например какво? Музиката, която харесва. Отрекох го. Попита ме дали знам името поне на една от любимите й групи. Не знаех. И така нататък. И двете затворихме телефона с чувство на враждебност и гняв.

До обяд Бойс Линго вече се беше появил по телевизията и разпалено говореше срещу упадъка и корупцията в обществото и настояваше, че светът трябва да се прекрои и да заживее според собствените му тесногръди разбирания. Както и преди, призоваваше избирателите си да заемат активна позиция срещу злото и твърдеше, че избраните от тях представители на властта трябва да постъпят по същия начин.

Като образец на всичко сбъркано в обществото ни днес Бойс посочи Ейса Фини. За моя най-голяма изненада той говореше за Ейса като за привърженик на Сатаната и намекна, че може да има нещо общо с убийството на Риналди.

В „Гугъл“ най-после открих, че Алисън Сталингз е автор на криминални романи, базирани на истински случаи, и вече има една издадена книга, в която описва битово престъпление, извършено в Къламбъс, щата Джорджия. Заглавието на книгата дори не фигурираше в раздела за книги в интернет магазина www.amazon.com.

Освен това нейни авторски снимки са били публикувани в „Къламбъс Леджър-Инкуайърър“, а големия си пробив е направила със снимки в „Асошиейтед Прес“.

Мили Боже! Тази жена слухтеше наоколо и търсеше идеи за новата си книга.

Към три часа проверих електронната си поща. Бях получила съобщение от кабинета на главния съдебномедицински следовател в Чапъл Хил. В него имаше три важни точки. Шефът беше силно разтревожен от изпълнението ми в петък сутринта. Трябваше да се въздържам от всякакви контакти с пресата. Щеше да се свърже с мен във вторник сутринта.

Райън не се обади.

Чарли не се обади.

Бърди повърна на килимчето пред банята.

Между електронните писма, телефонните обаждания, повръщането и сълзите чистех. Не само пуснах една прахосмукачка и позабърсах прах. Започнах настървено да почиствам основно къщата — внимателно изтърках мръсотията от плочките на банята, излъсках фурната на печката, смених филтрите на климатиците, размразих фризера, изхвърлих почти всичко от домашната аптечка.

Усилената физическа работа ме накара да се почувствам по-добре. Докато не спрях.

В шест часа стоях в блестящата си от чистота кухня, а мъката отново се надигаше и заплашваше да ме завладее изцяло. Бърди ме отбягваше и се беше покатерил върху хладилника.

— Така няма да се разберем, Бърд — заявих аз.

Котаракът ме изгледа продължително, явно прахосмукачката все още го притесняваше.

— Трябва да измисля нещо, което да оправи настроението ми.

От висотата на положението си Бърди запази мълчание.

— Китайско — сетих се аз. — Ще си поръчам китайска храна.

Бърди премести предните си лапи и подпря брадичката си на тях.

— Знам какво си мислиш — продължих аз. — Не можеш непрекъснато да си стоиш вкъщи и да се храниш от бели кутийки.

Бърди продължи да ме гледа безизразно.

— Точно така. Ще отида в „Боудинг“ и ще си поръчам любимите неща.

И точно това направих.

И всичко около мен се срина.

Въпреки че много обичам да ходя на ресторант, винаги съм смятала, че в храненето навън има социален елемент. Когато съм сама, ям пред телевизора с Бърди, сгушен до мен.

Но ходенето в „Боудинг“ в края на седмицата е нещо като традиция за хората от югоизточната част на Шарлот. В неделя вечер там винаги срещам познати физиономии.

И тази вечер не направи изключение.

За нещастие срещнах точно тези, които не бих искала.

Специалитетът на „Боудинг“ са мартинитата, особено за тези, които чакат да им донесат храната, поръчана за вкъщи. Не е точно според китайските традиции, но е така.

Когато влязох, видях, че бившият ми съпруг седи на бара и разговаря с някаква жена, седнала от дясната му страна. И двамата пиеха нещо, което ми заприлича на ябълково мартини.

Обърнах се бързо и понечих да си тръгна.

Твърде късно.

— Темпи, ти ли си? Ела при нас.

Пийт скочи от стола си и ме хвана за ръката, преди да успея да се измъкна през вратата.

— Трябва да те запозная със Самър.

— Не е най-подходящият…

Пийт ме повлече през ресторанта с широка усмивка на лице. Самър се беше обърнала и зяпаше към нас.

Беше по-зле, отколкото можех да си представя. Косата на Самър беше изрусена до бяло, гърдите й бяха с големината на плажни топки и едва се побираха в тясната блузка. Докато се запознавахме, тя собственически обгърна рамото на Пийт с ръка.

Поздравих ги за годежа и им пожелах всичко най-хубаво.

Самър ми благодари. Хладно.

Пийт продължаваше да се усмихва широко и очевидно не забелязваше хладината, която вееше от Самър.

Попитах ги докъде е стигнала подготовката за сватбата им.

Самър сви рамене и набоде парче ябълка с червена пластмасова клечка за коктейли.

Очевидно Господ се смили над мен, защото в този момент поръчката им пристигна.

Самър скочи от стола си като кукла на пружина. Грабна чантата си, измърмори: „Приятно ми беше“ и се отправи към вратата, като остави след себе си облак от някакъв парфюм.

— Нервна е — обясни Пийт.

— Без съмнение — отвърнах аз.

— Ти добре ли си? — Той внимателно се вгледа в лицето ми. — Изглеждаш уморена.

— Риналди беше убит вчера.

Пийт сбърчи вежди — обичайната му реакция, когато не разбираше нещо.

— Еди Риналди. Партньорът на Слайдъл.

— Убитото ченге, за което говореха по всички новини?

Кимнах.

— Ти познаваш Риналди много отдавна.

— Да.

— Беше ли там?

— Да.

— По дяволите, Темпи! Наистина съжалявам.

— Благодаря ти.

— Как си, държиш ли се?

— Да.

Успявах да изговоря само едносрични думи.

Пийт хвана ръката ми.

— Ще ти се обадя.

Кимнах. Опитах се да се усмихна. Страхувах се, че ако проговоря, болката, стаена в гърдите ми, ще изскочи навън. Зад мен хората продължаваха да разговарят. Вечеряха в компанията на приятели и се забавляваха.

Обонянието ми долови мирис на сусамово олио, чесън и соев сос — мирис на щастливите години, когато с Пийт и Кати идвахме да вечеряме тук в събота вечер.

Събитията от последните дни ми дойдоха твърде много. Риналди. Кати. Шефът. Бойс Линго. Такийла Фрийман. Джими Клапек. Сюзан Редмон. А сега Пийт и Самър.

Усетих как нещо дълбоко в гърдите ми се разтрепери.

Поех дълбоко въздух.

— Поръчката си ли чакаш? — попита някой точно до ухото ми.

Отворих очи. Чарли Хънт се беше навел над мен, лицето му беше съвсем близо до моето.

— Да те почерпя ли едно „Перие“? — попита Чарли.

Винаги ще съжалявам за това, което направих в следващия момент.

— Почерпи ме едно мартини — казах.